Емилиян Станев
Крадецът на праскови (8)

8

Единствената връзка, тежката здрава верига, която я свързваше с миналото и от която не можеше да се освободи, беше застарелият, побелял напоследък мъж, който ходеше угнетен и мрачен. Новините от фронта сочеха неуклонно катастрофа, реквизициите вече не даваха нищо, тъй като селските хамбари бяха празни, числото на дезертьорите се увеличаваше и в околията се появи разбойничество. Един дезертьор, на име Васил, убиваше почти всеки срещнат. Опитите да бъде заловен завършиха неуспешно и полковникът получи строго мъмрене от Военното министерство, че не е успял да се справи с разбойника. От лагерите все по-често бягаха пленници, други умираха от дизентерия и тиф, хранителните припаси се изчерпваха и далечните отзвуци на руската революция вълнуваха офицерството и интелигенцията. На всичко отгоре германците постоянно искаха храни и интендантството не можеше да им откаже.

Той мразеше в душата си всички офицери от щаба на фон Макензен, който пребиваваше в града — мразеше ги за тяхната надменност — и правеше каквото може, за да запази храната. Всеки предиобед трябваше да изслушва оплакванията на интенданта, който получаваше заповеди да дава на немците месо, мазнини и брашно от последните запаси. За пръв път в неговата сурова душа се промъкнаха отчаяние, злоба и нервност и когато му се случеше да мине с файтона край пощенската сграда, дето наблизо се намираше щабът на Макензен, извръщаше глава да не гледа двамата часовои, застанали отстрани на вратата, с черни блестящи шлемове и с безстрастни лица.

Заедно с интенданта предприемаше обиколки из военните складове, влизаше във влажните полутъмни мазета, където го посрещаха празните плесенясали ъгли, надничаше в дървените канцеларии, облепени с хартия, вмирисани на лош тютюн, на подлият прашен под и на мастило, и се караше с магазинерите за нищо и никакво, като тропаше сърдито с крак и ги заплашваше с разстрел, макар да знаеше, че те не са виновни, задето складовете са празни. За известно време ката че престана да се бои от епидемията, обаче всеки ден изпълняваше най-педантично дезинфекционния си обред и съветваше подчинените си да пият преварена вода с йод.

На обед говореше малко и нервно, оплакваше се, че няма апетит, неохотно съобщаваше някоя новина и гледаше изпод вежди. А когато се нахранеше, дигаше краката си на перилата на трема и мълчаливо дремеше на стола, докато Елисавета не го принудеше да си легне в леглото.

Тя забеляза, че е отслабнал — очните му ябълки бяха се показали и костта към ухото леко изпъкваше. Бузите увисваха и образуваха под челюстите първите торбички, които засилиха рисовидния израз на лицето му, а сивите му очи сякаш бяха станали по-силни, разводнени и безжизнени.

Тя се държеше с него внимателно, беше готова да му угажда както преди, дори проявяваше голяма загриженост към здравето му. Нощем си мислеше: „Той е отпаднал много, пък аз съм толкова щастливо.“ Обземаше я мъка, упрекваше се, че го мами, че понякога дори желаеше смъртта му, и това я ужасявяше. Искаше той да бъде добре, както на нея й беше добре. По-рано имаше минути, когато го мразеше, сега го желаеше. Всяка вечер го чакаше да пристигне с файтона и в началото на нейните срещи с пленника това очакване беше особено нетърпеливо и тревожно. Той трябваше да си дойде, тя да успокои своята съвест, да се убеди, че всичко е в ред, че нищо не я заплашва, че и той, и тя са добре, слава богу.

Няколко дни той не забелязваше нейното внимание, после то почна да го дразни. Беше от тия мъже, които обичат да се глезят, но не могат да търпят да ги третират като деца. Това необикновено внимание започна да обижда сприхавата му и своенравна природа.

— Странно, ти много се подмладяваш — каза той една вечер през време на вечерята. — И някак си променена. Дори походката ти е друга.

Тя срещна острия му, втренчен поглед, в който се четеше укор, недоверие и страх.

— Лошо ли е? Или ти може би искаш да остарея скоро?

Той сведе очи към блюдото.

— Не, но се учудвам. Изменила си се. Дори когато беше млада, не беше такава… весела. Впрочем не си много млада. Какво си въобразяваш? Наближаваш четиридесет.

Тя го погледна злобно, усети, че го намрази с цялата си душа, но не отвърна нищо.

Както всякога, след вечерята останаха на трема. Тя бе седнала към дъното, той пред нея в платнения стол. Косата му леко лъщеше под светлината на газената лампа. Двамата мълчаха. Той си мислеше за нещо, тя се опитваше да не го мрази и загледана в хоризонта, където една светла ивица издаваше скрития зад хълма град, мислеше за своя любим. Утре пак щеше да го види, щеше да лежи в неговите обятия и сладостно да се топи в тях. Какво от това, че съпругът й се измъчва, че остарява, че иска и тя да бъде като него? Не беше ли му отдала целия си живот? Не й остават много години до старостта, до тая старост, която той желае. Какво може да направи тя за него повече от това, освен да се грижи за здравето му? Не биваше да се упреква. За какво? За щастието, което бе познала? … Отсега нататък знаеше кое колко струва и не можеше да се откаже от правото си, дори и самият бог да застанеше срещу нея…

Усещаше, че се изпълва със самоувереност. Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато войната свърши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае…

Неусетно беше започнала да мечтае, вслушана в засилващото се скърцане на щурците, в лекия шепот на вечерника из клоните на ореха, загледана в отежалото от звезди небе, тъмносиньо, почти черно, но леко и бездънно от звездната светлина. Не забелядваше, че полковникът беше се обърнал и я наблюдаваше със съсредоточен и удивен поглед, мъчейки се да прочете мислите й. Беше изненадан от израза на лицето й, от изписаната по него горда самоувереност. Това лице беше безкрайно отдалечено от него и там се четеше мечтателно блаженство.

Тя чу думите, които я стреснаха:

— За какво мислиш?

Погледна го с крайчеца на окото си, без да се обърне.

— За нищо.

— Не, беше се замислила и умът ти бе далеч оттук. Кажи ми гоу защо криеш?

Гласът му бе настойчиво сърдит и тая настойчивост, която изявяваше неговото съпружеско право, я раздразни.

— Мисля за старостта — отвърна тя насмешливо.

— За коя старост, за моята ли?

— Не, за моята.

Той я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Твоята старост все още е далеч. Можеш да поживееш още малко безгрижно.

— Безгрижно?! С тебе не съм живяла безгрижно — каза тя ядно.

— Тъй ли? — Той се изви от стола и я стрелна с поглед.

Тя остана спокойна, загледана пред себе си.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна и го погледна. В погледа й нямаше нито сянка смущение. Очите й гледаха дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна:

— Късно го казваш, трябваше по-рано… Прихваналото те е нещо…

Тя забеляза, че ординарецът стои на пейката и подслушва. Дали тоя омразен човек не бе загатнал на мъжа й за ботушите?

Стана и влезе в колибата. Там я посрещнаха тишината и мракът, които я отблъснаха. Поиска й се да излезе навън да се разходи, да остане сама с мислите си, по-далеч от съпруга си, който я дебнеше. Наметна плещите си с един шал, мълчаливо и бързо мина през трема и тръгна по пътечката към лозето. Полковникът я изгледа учудено.

Вървеше бавно, като се вслушваше зад себе си. Край нея се тъмнееха лозите в гъстите правилни редици, над тях като черни облаци се надвесваха дърветата. Под слабата звездна светлина пътечката се белееше напред и се губеше нагоре, към вилата на учителя, където един фенер осветяваше асмата в двора. Елисавета видя семейството да вечеря, чу разговора и дрънченето на приборите.

Тя се отклони от пътечката, тръгна през черничевата гора и се озова до липата.

Под дървото се белееше вестник, останал от през деня, когато двамата бяха тук. Тя го взе и го смачка на топка и ръката й усети вътре няколко трохи и една кост от печеното месо, което бе донесла. После седна на същото място, където бяха стояли днес, и погали омачканата трева. Ръката й усети сухата лъскава твърдост и това усещане я накара да изтръпне. Цялото й същество приемаше смътните очертания на предметите край липата, стръкчетата трева, околните черничеви дървета, всяка педя земя от мястото, дето винаги беше щастлива. В паметта й изникнаха едни след друг спомените — думите, които си разменяха. Днес беше му загатнала готовността си да го последва и бе видяла щастливото изражение на лицето му. Той бе хванал двете й ръце и в радостен порив й беше описал насмешливо бъдещия им живот.

Един вик я накара да се стресне.

— Лизаа! — викаше мъжът й. В гласа му личеше сърдита загриженост.

Тя не се обади и той отново я повика, тоя път вече обезпокоено, с високи нотки в крайната гласна. Тя стана и тръгна към колибата, докато той продължаваше да я вика и неговият глас идваше насреща й. Той я изпълни с нервност, със страх пред предстоящето и пред тайната й. Елисавета се обади и чу гласа му съвсем наблизо.

— Къде си? — питаше той. — Къде си, че не те виждам?

Черниците му пречеха да я забалежи. Не го виждаше и тя.

— Тук съм, ето тук съм — каза тя.

Двамата се търсеха като слепци в тъмнината. Стана й страшно от това блуждаене из мрака. Тя излезе от дърветата, спря се в ливадата и каза ласкаво:

— Тук съм, Михаиле, ела насам.

— Къде ходиш, Лиза, защо не се обаждаше?

Тя го видя изведнъж пред себе си да израства из мрака.

— Исках да се разходя.

— Човек не може да разбере какво става с тебе. Много се докачаш — каза той с тон, който показваше, че търси помирение и е готов да моли за него.

Тя не отговори и той продължи със същия оплакващ се глас:

— Какво удоволствие изпитваш да скиташ из тъмнината? Сърдиш се от нищо и никакво. Може би аз те оскърбих, ала нали ти казвам, станала си особена.

И той я хвана подръка.

— Да не говорим за това — предложи тя.

— Все пак ти ми обясни…

— Какво?

— Е, тая промяна с тебе… Защо си се затворила, защо си се отчуждила?

— Тъй ти се струва.

— Не, аз не се лъжа. Има нещо, което криеш — настоя той.

— Ти си се променил! Станал си нетърпим, мълчиш и гледаш изкриво. Аз съм си същата.

— Хм — каза той, като пристъпваше тежко и накуцваше с ранения си крак, — ти не си същата. Ти си отчуждена от мене. Това виждам ясно… Пък аз не мога да бъда весел, когато работите не отиват към добър край. Кой знае какво ще стане наесен. Едва крепим фронта…

Тя не чу следващите думи, защото в главата й се появи мисълта: „Да, наесен… наесен кой знае какво ще стане, когато той си тръгне“ — и пак я обзе страх пред предстоящето. За миг й се стори, че не ще има сили, че пак ще остане тук, със своя съпруг, който сега я държеше за ръката. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. То я разтревожи и помрачи вярата й.

— Да вървим по-бързо — настоя тя. — Не ми е добре.

— Настинала си — отговори той и продължи да изказва опасенията и догадките си за изхода на войната, но тя не разбираше думите му. Искаше да отиде по-скоро в колибата, да легне, да мисли и да прогони това предчувствие, което свиваше сърцето й.

Когато си легнаха, тя остана дълго време будна, със затворени очи. Не искаше да гледа мрачната стая с ниския таван, да чува пухтенето на мъжа си, безнадедния и молещ стон на щурците, като че вечно щеше да живее така, между тия каменни стени, всред пустош и самота. Спомени от брачния й живот разкъсано изникваха в паметта й. Тя се озова мислено в къщата си в града, която не бе виждала цял месец. Всичко това я притегляше към себе си с цялото й минало, с всичко, натрупано през нейния живот. За да заглуши съмненията, Елисавета помисли за пленника. Само неговият образ я изтръгваше от безкрайната зависимост на миналото.

„Колко съм малодушна — каза си тя, преди да заспи. — Тежко ми е, защото в себе си вече се разделям с миналото…“