Емилиян Станев
Крадецът на праскови (7)

7

В нейното съзнание, бедно от преживявания, навеки се отпечата горещият следобед, в който се случи това, от което се боеше и същевременно желаеше. И сега не можеше да си припомни, без да се развълнува отново, как се реши тогава да отиде при липата след безсънно прекараната нощ, в която се бореше със себе си, докато мъжът й спеше в леглото; как неговот пухтене я дразнеше и помагаше на нейното решение, как сутринта бе решила да не отива и да не се поддава на избликналите чувства. Не бяха ли й се счули думите: „Утре по това време пак.“ Беше ли ги произнесъл той, или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би въображението й бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случила? Тя не искаше да мисли повече за това, искаше да задържи Марьола следобеда и сама да предотврати всяка възможност за нова среща. Но когато настъпи времето слугинята да си тръгне, не направи нищо да я задържи и подобно на крадец, изгарящ от нетърпение по-скоро да се отърве от нежелан свидетел, безучастно гледаше как слугинята се отдалечава по пътечката за града.

Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, ту замираше, както замираше дишането й, а когато се озова при липата, беше принудена да седне под сянката на дървото, защото й се струваше, че няма да издържи. После видя пленника да се приближава и я обхвана безумно желание да избяга и да се затвори в старата колиба. Но беше късно. Тялото й остана покорно, безволно и натежало от желание…

От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше, като че под сянката на липата, в нейните подрасти, душата й бе разделена на същества: едното — примирената, угнетената жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото — непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо. Първото не й предлагаше вече нищо в своята равна строгост, но и не я заплашваше с нищо. То бе твърде разумно, за да се надява тепърва на живота, и не желаеше нищо освен спокойствие. Свързано с починалите й родители, които бяха го възпитали с техните оценки и разбирания, сега то я осъждаше и заплашваше, но тя чуваше все по-слабо неговия предупреждаващ глас да глъхне дълбоко в душата й. От него изпитваше досада, каквато изпитваше, когато мислено се върнеше в своя живот — в дългите самотни дни и вечери през двете войни, прекарани в голямата тъмна, мълчалива къща в града, в която като стража стоеше майка й — висока старица със строги, безкръвни устни, на която тя не смееше да довери горестните си мисли, защото се боеше от нейната суровост. Тя беше я възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търговските нотабили — полуеснафи, полуборжоа, — запазили балканджийската нравственост на дедите си с аскетично себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота. Сега тия покойници й се струваха като мрачни образи на византийски светци и тя не се боеше вече от тях, защото онова друго същество бе узнало тяхната куха, наивна тайна и ги смяташе за измамници. Това друго същество бе разбудило нейната женственост, потискана и незадоволена в течение на много години, подобна на подземна река, излязла на повърхността на земята. Тя помнеше много добре как беше се събудило това друго същество, доскоро дремещо дълбоко в душата й, тъй като помнеше всяка минута от неговото пораждане. Можеше да се каже, че беше се съпротивявала и противопоставяла срещу него, беше го пъдила и отблъсквала много пъти също така, както беше го чакала с трепетен страх, изгаряща от срам пред своето падение и своя позор. От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувствувала как с всеки изминат ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно. Смело и безсрамно то изявяваше своето право, отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.

Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене. Тогава усещаше тишината плътно да тежи край нея, кръвта й да пулсира в слепите очи и устните й да съхнат. И когато го видеше да се промъква край черниците и да идва насреща й, преставаше да диша…

Нямаше вече тия мъчителни пристъпи на съвест, които се появяваха в началото на техните срещи, нямаше ги страха, колебанието и нерешителността. Чувствата й ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта. Можеше да се каже, че се отдаваше за пръв път на мъж с цялото си тяло и с цялата си душа, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа, които двамата прекарваха под липата. Тя се учудваше на себе си, изненадана от собствената си чувственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през първата си младост. Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко. А когато той си отидеше, тичаше към колибата с щастливо, разхубавено лице, със слепи за околния свят очи. Сядаше на пейката с гръб към колибата и стоеше така, съзерцавайки току-що отлетелите щастливи часове — отмаляла и прехласната.

Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света.

Тялото й бе придобило изострена чувствителност към всяко явление на външния свят — краката й усещаха по-силно топлината на горещата земя, кожата й бе станала по-чувствителна към въздуха, очите й — към светлината, и околният пейзаж сега й се струваше като нов, сякаш магическа сила бе одухотворила и вляла в природата нова красота. Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала, досадна и стара, като напуснат затвор. Тя прекарваше в колибата малко часове през деня, изправена пред огледалото, където се разглеждаше със себепоказваща и кокетлива стойка на влюбена жена. Лицето й имаше прясна и свежа руменина, кожата й бе станала гладка и чиста, матовобледа от златиситя загар, придобит навън. Очите й светеха с лъчезарна чистота — малко разширените зеници хвърляха в тях тъмни сенки, които ги правеха по-дълбоки и по-големи, а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно.

Огледалото я вълнуваше и я възбуждаше, тя отиваше вън да погледне липата и приветливо да й кимне с глава. Понякога траурно-тъмният силует на дървото я разтъжаваше, като че в него виждаше някогашната Елисавета с нейната пропиляна младост, и сърцето й се свиваше от страх, че не и остава още много до старостта. Но стига да помислеше за своя любим, отново я изпълваше вяра и в главата й пак се появяваше мисълта да напусне съпруга си и да замине с пленника, където той пожелае, без всякакво угризение на съвестта. Нейната увереност растеше, смехът й сега звучеше много често и в алтовия му тембър се долавяха кокетливи нотки, които издаваха тайната й, движенията й бяха отмерени и пластични — тя вече не държеше главата си наведена, както правеше по-рано, и не стъпваше с хубавите си нозе така отегчено. Беше изчезнал твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й. Старата слугиня я гледаше удивена и веднъж, когато не можеше повече да скрива своето учудване, беше й казала:

— Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте.

— Така ти се струва — бе отговорила тя.

— Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява, когато душата му е свободна — каза старата жена и тия думи, в които долавяше лек укор, я изненадоха с правдивостта си.