Емилиян Станев
Крадецът на праскови (4)

4

На следващия ден пленникът не се вести. Елисавета бе го чакала край пътя. Тя се върна разочарована в колибата и усети нетърпима скука. Отиде да навести учителя, с чиятожена поддържаше слабо приятелство, и остана при тях, докато полковникът се върна и ординарецът дойде да я повика.

Разговорът със семейството на учителя я оживи. Беше научила много новини: между войниците на фронта имало бунт, в града се носеха най-различни слухове, както става през време на война, когато катастрофата приближава. Говореше се за разстреляни войници, за дадени под съд офицери. В страната се надигаше недоволство и бунт. Селяните се съпротивляваха на реквизиционните власти и често пъти фронтоваци вземаха отпуски да си разчистят сметките с някой самозабравил се кмет или с друг властник. Един техен съсед, бивш бояджия, беше донесъл от окупирана Сърбия няколко чувала плячка — главно дрехи и множество чорапи. Децата му обуваха по няколко чифта наведнъж и ги носеха така вмместо обуща. „Навярно са свличани от краката на убитите“ — беше казала жената на учителя.

Както всякога, двамата вечеряха на дългата тежка маса. Полковникът беше загрижен. От своя страна и той и съобщи за два случая на тиф в казармите и за някаква кражба в складовете.

Вечерта бе тъмна и душна. От насрещните вили зад шосето лаеха кучета и блещукаха газени лампи. Над земята висеше тежка сянка. Необикновена тишина бе легнала над околността. Луната се показа късно зад Света гора — грамадна и кървавочервена. Елисавета си спомни земетресението през Междусъюзническата война, когато в атмосферата се долавяха предвестниците на идващата угроза.

През нощта за пръв път заваля дъжд. Той мина на облак, с тих шепот поръси сухата земя и отмина като роса, ала миризмата на мокра пръст бе ободряваща. Обаче на другия ден слънцето се показа пака така горещо и по небето нямаше нито едно облаче. На обед полковникът съобщи друга новина. През нощта над околността беше прелетял германски цепелин и бе паднал на изток от града. Цепелинът беше се разрушил и полковникът показа парченце алуминий и къс копринено платно от неговия корпус.

— Всички са избити — каза той мрачно. — Заблудили се и привършили бензина. Някои разправят, че били спуснали въже… Нищо не може да се разбере… Тоя бензин става най-важното, дявол да го вземе.

Следобед, когато остана сама, Елисавета се опита да види мястото, където бе паднала машината. През силните лещи на военния бинокъл тя различи дългото пречупено тяло на цепелина, прилично на презряла красатвица. Край него се трупаше разноцветна тълпа от хлапаци, жени и деца, дошли да зяпат и да откъснат от корпуса по нещо, за спомен. След няколко часа на мястото не се вижсаше вече нищо. Хората се разотидоха, а останките от машините се пазеха от часовой.

И всеки ден полковникът или семейството на учителя й съобщаваха все такива новини. Говореше се за примирие, обаче полковникът не вярваше в това и Елисавета напълно споделяше мнението му.

— Германците не ще ни оставят да сключим отделен мир — казваше той. — Аз се надявам на войниците.

Няколко дни бяха изминали след случката в лозето, ала пленникът не беше се вестявал. Тя беше принудена да крие ботушите от мъжа си в един ъгъл, под една масичка с триъгълен крак, на която тракаше будилникът и лежаха книгите й. Всяка вечер Елисавета отиваше да навести учителя, чиято вила беше до пътя, по който пленниците се прибираха в лагера. Постоянно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно.

Тя видя парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма, и чу глъча на всички югославски наречия, но той не беше между тълпата. Часовите, възрастни войници, крачеха отстрани с мрачни лица. Заедно с жената на учителя Елисавета се опита да раздаде на пленниците кошница грозде. Но когато видяха как тия полуживи хора се сбиха край гроздето и как запълзяха на четири, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягяха, обзети от ужас. Оттогава Елисавета престана да излиза край пътя. Надеждата да предаде ботушите почти я изостави.