Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (3) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Индиана Джоунс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiana Jones and the Temple of Doom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2007)
Корекция
nqgolova(2007)

Издание:

This translation published by arrangement with Ballantine Books, a Division of Random House, Inc.

Веселин Лаптев — преводач, 1992

Ангел Домусчиев — художник, 1992

ISBN 954-516-001-2

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Ангел Домусчиев

Технически редактор: Георги Божанов

Коректор: Елена Цветкова

Американска, I издание

Електронен набор: СД „Марвел“ — Пловдив

Печат: ДФ „Абагар“ — В. Търново

Издателство „Летера“ — Пловдив

ул. „Абаджийска“ №9 тел. 23 12 46

Формат: 70/90/32 Обем: 19 п.к.

Излязла от печат: м. април 1992 год.

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 3
СВЕЩЕНИЯТ КАМЪК

Отлепиха се от люка и полетяха. В мига, когато изоставеният самолет изчезна зад хълмовете, лодката пропука и се напълни с въздух, зае обичайната си форма и изведнъж задействува като възглавница. Приличаше на огромно издуто хвърчило, носещо се с огромна скорост из планинските висини. Вкопчени в него, трите смъртно уплашени същества летяха над вечността.

Дребосъка тайничко се помоли на богинята на ветровете Фенг-По, небесната царица, която единствена можеше да ги поддържа във въздуха на своите невидими криле.

На стотина метра от тях товарният самолет се вряза в земята и за миг се превърна в огромно огнено кълбо, от което се разлетяха парчета камъни, желязо и обгорели пилета. Миг по-късно спасителната лодка се заби с долната си част в дебела снежна преспа, подскочи, прелетя няколко метра, а сетне се хлъзна с главоломна скорост по стръмния склон.

Индиана се беше вкопчил в носа, докато Уили и Дребосъка отчаяно стискаха въжетата край страничните бордове. Лодката се стрелна по голия склон и доближи горичката под него. Дърветата бяха заснежени. Уили вдигна поглед към тъмната грамада и миг по-късно отново се сви уплашено.

Дребосъка примираше от страх и възхищение. Сякаш бяха бегълците във филма „Ледените пришълци от Венера“! Беше сигурен, че Инди ще се справи, нямаше нужда да гледа как ще стане това. Инди е страшен каскадьор, но-добър дори от Лу Гериг!

Подскочиха след удара в скрито под снега повалено дърво и полетяха точно към ствола на огромен бор. Инди се завъртя, дръпна с цялата си тежест крайбордовото въже и успя да отклони лодката от челен удар в дебелия ствол. Префучаха край бора и продължиха стремглавото си спускане.

Скоростта им намаля значително, след като пльоснаха в някакво поточе, а след него дъното застърга по дебел пласт ланшна шума. Хлъзнаха се през една полянка; скоростта им продължаваше да намалява. Краят на безумния полет беше близо и Инди успя да пусне усмивка на облекчение към спътниците си.

— Ти си най-великият, Инди! — възкликна Дребосъка. — По-велик и от Робин Худ!

Върху лицето на Индиана Джоунс се появи ослепителна усмивка и той подхвърли на Уили:

— Понякога успявам да удивя дори себе си!

— Сигурно — немощно промърмори тя.

— Инди! — изкрещя Дребосъка. Индиана се извърна точно в момента, когато налетяха на някакъв храсталак, отново се вдигнаха във въздуха и литнаха от ръба на стръмна скала. Никой от тримата не посмя да погледне под себе си.

Брезентовата лодка описа красива парабола и с цялата си тежест се стовари в средата на едно езеро. Водата му беше бяла, но не от снега, а от пяната. Защото това не беше езеро, а буен планински поток. Подхваната от течението, лодката се понесе надолу — блъскаше се в скали, промушваше се през тесни проломи, над които заплашително висяха остри канари. Пасажерите й се заловиха здраво за крайбордовите въжета и напрегнаха мускули до скъсване. Никому и през ум не минаваше да усмири някак обезумялата брезентова лодка; никой не се сещаше нито за молитви, нито за обвинения. Просто стискаха с все сили въжетата.

Последва разтърсващ удар, лодката рязко забави ход и се насочи към спокойните води на малко заливче. Тримата лежаха на дъното й в изнемога.

Пръв надигна глава Дребосъка. Дишайки тежко, той огледа околността, подал нос няколко сантиметра над борда.

— Инди? — Гласът му трепереше.

— Тук съм, Дребосък — окашля се Индиана. — Всичко е наред.

Уили тихо простена. Беше подгизнала до кости, както впрочем и двамата й спътници. Мократа й коса висеше на клечки, а от роклята й се стичаше вода. Чувствуваше се ужасно.

— Добре ли си? — попита я Индиана.

— Не — намръщи се тя. — Не съм създадена за подобен род преживявания.

Все пак, много мило от твоя страна, помисли си с благодарност тя, а на глас попита:

— Къде сме?

Лодката леко опря в брега и застина на място. Точно там, където два загорели крака бяха стъпили до водата.

Инди вдигна глава, затвори очи от ослепителните лъчи на слънцето, които го блъснаха в лицето, и се опита да види на кого принадлежат краката.

— В Индия — прошепна той.

— Пресвета Дево! — възкликна Уили. — Откъде накъде точно в… — Тя се обърна и думите замръзнаха на устните й. Срещу нея се оказа лицето на някакъв костелив старец, прорязано от дълбоки бръчки.

Човекът беше загърнат в протъркано наметало. На врата му висеше връв със странни мъниста. Кожата му беше кафява и сбръчкана. Приличаше на древен жрец.

Изведнъж се надигна зловеща вихрушка и дърветата наоколо мрачно застенаха. Старецът събра длани и докосна с тях челото си, а Уили подскочи от страх.

Объркани, Дребосъка и Уили гледаха с изцъклени очи как Индиана събра ръце и отвърна на поздрава на шамана със сдържано достойнство.

Вървяха в колона. Отпред бяха шаманът и четирима селяни с тюрбани на главите, следвани от Инди с камшик в ръка, Дребосъка с преметната през рамо чанта на Инди, и Уили, стиснала вечерната си рокля и обувките с високи токчета. Поеха по стръмна камениста пътечка, която се виеше сред голи хълмове, тук-там осеяни с редки шубраци и хилави дръвчета. Миришеше на прах.

Дребосъка вървеше леко и пъргаво. На всеки две крачки на Инди той правеше три, при това с истинско удоволствие. Обичаше този човек и беше готов да го следва до края на света. Защото му беше предложил приятелство, когато около него нямаше ни един близък, беше му оказал доверие, когато всички го подритваха и подозираха в лъжи. Освен това Инди щеше да го заведе в Америка.

Ето, вече пътуваха натам. Дребосъка все още не можеше да повярва, че отиват в Америка. В страната, където всички имат обувки и шапки, возят се в коли, знаят да танцуват, да стрелят точно, да се шегуват и да бъдат искрени, да изглеждат великолепно и да се хранят хубаво, да поемат добре пресметнати рискове. Ето накъде се беше запътил Дребосъка!

Ще пази внимателно Инди, докато пристигнат. А после, когато американецът едва ли ще се нуждае от телохранител, той ще стане негов син. Така ще може пак да се грижи за Инди, без да е необходимо да ходи всеки ден на работа. Единственият проблем беше, че ако Инди се съгласи да стане баща на Дребосъка, той ще има нужда и от майка. С други думи, на Инди ще му трябва жена. Ник Чарлс има своята Нора, Фред Астер — своята Джинджър Роджърс, Робин — своята Мариан.

Дребосъка хвърли преценяващ поглед към Уили. Дали не би могла… На фона на спомена за великолепните двойки, които познаваше от екрана, тази тук не му се стори кой знае колко подходяща.

Все пак. Може да се окаже добра съпруга за Инди. Красива е, засега се държи прилично. Ще стане за майка. Двамата с Инди биха могли да го осиновят и всички заедно ще отидат да живеят в Туентит Сенчъри[1], откъдето ще прескачат с влака до Ню Йорк, щом им се прииска. Страхотно ще си живеят! Трябва да помисли добре и да види дали Уили ще може да се справи с ролята на майка.

В същото време Уили беше обзета от чувство на огромно облекчение. Макар и в неизвестен никому пущинак, тя беше жива! А на няколко пъти през изминалата нощ можеше да бъде и мъртва в също такъв неизвестен никому пущинак, нали? Не, много по-добре е да си жив! Босите й нозе долавяха топлината на камъните по пътечката, яркото слънце огряваше лицето й. Усещаше живота с всяка фибра на умореното си тяло. Изведнъж огладня.

Дали в кожената чанта на Инди няма нещо за ядене, запита се тя и ускори крачка да го настигне. Когато се изравни с него, разбра, че той вече разговаря с шамана.

Всъщност говореше старецът:

— Мама окей енакан бала, гена хитую.

Индиана не беше напълно запознат с този диалект, но все пак схвана смисъла.

— Очаквах ви — казваше шаманът. — Видях го насън. Видях как от небето пада аероплан и се разбива край реката. Видях го насън.

Старецът продължи да повтаря в унес тези думи.

Уили го послуша известно време, после попита:

— Какво казва?

— Очаквали са ни — обясни Инди с малко озадачена физиономия.

— Как така? Какво искаш да кажеш?

— Старецът ни е видял насън.

— Сън, глупости! — намръщи се тя. — По-скоро е било кошмар!

Инди й хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Казва, че са чакали край реката да падне самолетът — поясни той.

Колко странно! Уили тръсна глава и промълви:

— Но къде се намирам? Нима сънувам?

Индиана й се усмихна. Актриса, какво да я правиш? Знаеше толкова, колкото и тя, тъй че беше безсмислено да се впускат в догадки. Продължи да крачи мълчаливо, но Уили не преставаше.

— Сън значи — повтори тя. — Добре де, а как свършва този сън? Как ще се измъкнем оттук, кога ще хапнем нещо? Умирам от глад.

Каменистата настилка на пътеката отстъпи място на глината. Скоро глината се превърна в тънък слой прах, под който се подаваше напукана суха земя. Вятърът ги обви в топли облаци кафеникава пушилка и след миг те зърнаха селцето, сгушено в подножието на голите хълмове.

Майпурско селце, безплодно и прокълнато като почвата наоколо.

Вървяха по неравния път, който се виеше през селището. Навсякъде цареше разруха. Събрани на групички по трима-четирима, окаяните жители гледаха равнодушно пристигащите чужденци.

Жените теглеха кофите си от пресъхналите кладенци, но в тях имаше само пясък. Мършави кучета обикаляха край колиби от ронеща се глина, заградени с кални плетове. Търпеливи лешояди бяха накацали по малкото хилави дръвчета наоколо. Това селище беше поразено от сушата, то умираше.

Индиана видя, че тук-там жителите сочат към Дребосъка и поклащат глави. Няколко кльощави, изнурени жени дори се разридаха, но в очите им нямаше сълзи — твърде скъпоценна бе за телата им всяка капчица влага. Инди придърпа Дребосъка по-близо да себе си, притеснен от странното поведение на тези хора. Ала в един миг всичко му стана ясно — в селцето нямаше нито едно дете.

Дребосъка също забеляза втренчените погледи. Беше уплашен от необичайното внимание, което му оказваха местните жители, а същевременно се безпокоеше и за сигурността на Инди. Та нали той беше телохранителят му! Залепи се за своя приятел, че да го държи под око сред тая вторачена в самия него подозрителна пасмина.

Поканиха ги да влязат в малка каменна постройка, където на пода бяха хвърлени три сламеника. Нямаше прозорци и вероятно поради това вътре беше по-хладно.

— Починете си — рече шаманът. — Пътуването ви е изморило. После ще хапнем и ще си поговорим. А сега трябва да спите.

След тези думи старецът се обърна и излезе.

— Но аз умирам от глад — възропта Уили.

— Представи си, че пред теб има чиния с агнешки котлети — предложи й Индиана и се отпусна на един от сламениците.

Въображението им вероятно проработи, тъй като не след дълго и тримата потънаха в дълбок сън.

Черни буреносни облаци закриха кървавочервените лъчи на залязващото слънце.

Индиана, Уили и Дребосъка седяха напрегнато на ръбовете на паянтови столове. Намираха се в нещо като хижа с дебел сламен покрив, но без стени. Покривът се подпираше на каменни колони и колибата приличаше на градинска беседка, на кът за прохлада. Ала тук съвсем не бе прохладно. На пръстения под бяха насядали пет-шест възрастни мъже и жени. Сред тях се отличаваше побелялата глава на старейшината, върху чието набраздено лице бяха изписани всички мъки и неволи на селцето.

Старейшината се размърда и заповяда нещо. В колибата влязоха три жени и поставиха дървени купи в краката на пришълците. Възрастните хора наоколо не получиха нищо.

— Предполагам, че това ще е вечерята — облиза се У или.

— Естудей, естудей — проговори Инди, обръщайки се към жените. — Благодаря ви.

Жените се заеха да пълнят чиниите им със сивкав овес, объркан с жълт ориз и накълцани плодове.

— Това не мога да го ям! — отчаяно промърмори Уили.

— Толкова храна тези хора едва ли изяждат за цяла седмица — рече Инди. — Тук вилнее страшен глад!

— Виждам! — промърмори Уили. — Но не виждам как ще им помогна, като ги лиша от този буламач! Само от вида му ми се повдига!

Отдавна беше изгубила всякаква охота за ядене. Не може да отнеме храната на тези умиращи от глад хора! Дори в Мисури беше по-добре! Измъчените лица на хората пред нея събудиха неприятни спомени и изведнъж й се прииска да е някъде далеч.

— Яж! — кратко й заповяда Инди.

— Не съм гладна — поклати глава Уили.

Старците учудено я гледаха.

— Тях обиждаш, а мен дразниш — просъска Инди с едва забележима усмивка. — Яж!

Хич не й пукаше, че дразни Джоунс, но никак не й се искаше да настройва тези бедняци срещу себе си. Започна да се храни, последвана от останалите.

Старейшината доволно се усмихна.

— Можете да си починете тук, преди да продължите — каза на английски гой.

— Много сте любезен — отвърна Индиана. Английският на старейшината доказваше предположението му, че някога тук са идвали европейци.

— Няма почивка! — намеси се Дребосъка. — Инди води мене в Америка. Тръгваме. Вървиме в Америка!

Искаше да се увери, че няма да възникнат други предложения, които евентуално да отложат мечтаното пътуване.

— Отиваме в Америка — поправи грешката му Уили, която до този момент не беше се замисляла за крайната цел на пътуването им. Сега изведнъж идеята й се стори безкрайно привлекателна. Манхатън! Какво чудесно място, Господи!

— Америка, Америка — закима с глава старейшината, очевидно разбрал единствено тази дума.

— Спокойно, момче — рече Инди и нахлупи шапката си върху главата на Дребосъка. После се извърна към старейшината и попита: — Можете ли да ни дадете водач до пътя за Делхи? Аз съм професор и трябва да се върна в моя университет.

— Да — кимна старейшината. — Сайну ще ви води.

— Благодаря.

— На път за Делхи ще минете през Панкот — обади се шаманът. Каза го така, сякаш това беше най-нормалното нещо на света, но Инди не се остави да го заблудят.

— Панкот не е на пътя за Делхи — внимателно каза той.

— Там ще се отбиете в Двореца — продължи шаманът, без да издава с нищо, че е чул забележката на американеца.

Инди реши да смени тактиката и подхвърли:

— Доколкото зная, дворецът в Панкот е изоставен от 1857 година.

— Вече не е така — поклати глава шаманът. — Там има нов махараджа. Той убива моето село.

— Не разбирам — озадачено го погледна Инди. — Какво се е случило тук?

Шаманът заговори бавно, сякаш обясняваше на невръстно дете.

— Злото се ражда в Панкот. А после като мусон носи мрак над цялата страна.

— Злото? Какво зло? — учуди се Инди. Разбираше, че старецът говори образно, но въпреки това имаше чувството, че гледа през счупено огледало.

Дребосъка никак не хареса насоката, която взе разговорът.

— Това е лошо! — отсече той. — Слушай Дребосъка и живееш дълго-дълго!

Никак не му харесваше интересът, който Инди проявяваше към разговора. Човек не трябва да си играе със злото, защото злото изобщо не го е еня дали можеш да стреляш точно, или да бягаш бързо.

— Дойдоха хората от Двореца и ни взеха Сивалинга — продължи разказа си шаманът.

— Какво ви взеха? — учудено го погледна Уили. И нейният интерес започна да се пробужда. Тук се развиваше някаква драма като в мрачна пиеса. Изпита чувството, че й се предлага роля в тази пиеса.

— Това е камък — обясни Инди. — Свещен камък от Храма-покровител на селото.

— И затова Кришна ви доведе при нас — доволно кимна шаманът.

Инди реши, че е време да изясни същността на въпроса.

— Не е така — рече той. — Никой не ни е довел тук. Просто претърпяхме самолетна катастрофа.

Очевидно съгласен с това заключение, Дребосъка скочи на крака и викна:

— Тряс! Бум! — Пръстите му се разпериха и се забиха в дланта на ръката. С това искаше да покаже нагледно на тези прости хорица какво се е случило.

— Свиха ни номер и ни изоставиха — продължи обясненията си Инди, но шаманът вдигна ръка.

— Не е така — търпеливо рече той и заприлича на учител, който обяснява урока си пред разсеяни ученици. — Ние отправихме молитви към Кришна. Ние го помолихме да ни помогне да си върнем камъка. И Кришна чу молбата ни. Той ви накара да паднете от небето. А сега ще идете в Панкот и ще ни донесете Сивалинга!

Индиана понечи да запротестира, но очите му се спряха върху тъжното и умолително лице на старейшината, върху измършавелите селяни и насядалите наоколо примиращи от глад старци. Думите заседнаха в гърлото му, а погледът му бавно напусна тъжните хора и се взря в лицето на шамана.

Мръкна се. Старейшината стана и се насочи към края на селото, следван от гостите и повечето жители. Над главите на хората лумнаха няколко факли, подобни на разтревожени духове. Кучета завиха жално, звездите изглеждаха безкрайно далеч.

Спряха пред една скала, голяма като къща. В стената й беше изсечен малък олтар.

Дребосъка, очевидно объркан и смутен, вървеше съвсем близо до Индиана.

— Наистина ли те накарали наш самолет падне, Инди? — попита той. — Да вземат нас тук?

— Не, Дребосък — успокои го Инди. — Това са само суеверия, нещо като приказките за призраци. Не се тревожи.

Но Дребосъка не се успокои. Знаеше безброй приказки за призраци — за планинските демони и блуждаещите духове на дедите си. Разказваха ги братята му до нощта, в която изчезнаха, чуваше ги на улицата, след като семейството му се пръсна и той остана сам, след като самите разказвачи бяха отнесени от зли духове. Чуваше ги навсякъде — в мрачни улички, в задните дворове на мръсни кръчми. Истории, които оживяваха само нощем, когато духовете се събуждаха.

Дребосъка отправи мълчалива молитва към Бога-пазач на призраците, към онзи, който държеше духовете под ключ, но понякога ги пускаше в света на живите.

Групата спря пред изсечената в скалата ниша и шаманът събра молитвено ръце. Дребосъка започна да се катери по гладката повърхност, твърдо решен да провери дали този примитивен храм е обитаван от призраци, които биха представлявали заплаха за Инди. Но Индиана го дръпна обратно и го стрелна с предупредителен поглед.

— Оттук ли взеха Сивалинга? — обърна се той към старейшината.

— Да.

Индиана надникна в дупката. Беше празна, но в основата й си личеше мястото, където бе стоял коничният камък. Формата му беше позната.

— Гладък ли беше камъкът? — попита той.

— Да — кимна шаманът.

— Донесен от Свещената река?

— Да, преди много години. Преди бащата на баща ми.

— И имаше три пресечени линии, нали? — Инди вече съвсем ясно го виждаше в съзнанието си.

— Точно така.

— Тези линии представляват трите равнища на Вселената — продължи Индиана. — Илюзията на материалния свят, реалността на безсмъртния дух, единството на пространство, време и материя. Силна митология, нуждаеща се от впечатляващи талисмани. Виждал съм камъни като този, който сте изгубили. Но защо махараджата е взел вашия?

Уили се надигна на пръсти и надникна в празната ниша. Дребосъка я държеше за крака.

— Заповядаха ни да се молим на техния зъл бог — отрони с нескрита мъка шаманът. — Ала ние рекохме „не“!

Отблясъците на пламтящите факли играеха по насълзените му очи.

— Не разбирам как загубата на камъка може да унищожи селото — меко продума Уили.

Раменете на шамана се тресяха под напора на чувствата. Опита се да обясни на английски, но думите му убягваха. Мина на родното си наречие, просто за да пооблекчи многострадалното си сърце:

— Сивалинге нати уната.

Инди започна тихо да превежда:

— Когато взеха камъка, кладенците ни пресъхнаха. А сетне и реката стана само пясък. — Погледна въпросително шамана и попита: — Идораяк? (Суша?)

— На! — поклати глава шаманът. — Гос колан маха полава.

— Реколтата ни бе погълната от земята — продължи да превежда Инди. — Животните се разболяха и изпогинаха. Една нощ сред нивята избухна пожар. Мъжете хукнаха да го потушават, а когато се върнаха, жените плачеха в мрака. Ламаи.

— Ламаи. — повтори Уили, без да отделя поглед от устните на Инди, едва-едва осветени от догарящите факли.

— Децата — поясни тихо Инди. — Той казва, че са им откраднали децата.

Шаманът пристъпи напред и се взря в мрака. На Уили й се приплака, а Дребосъка потръпна от страх и се притисна до Инди.

Шаманът въздъхна тежко и се завърна в кръга светлина около Инди.

— Щом откриете Сивалинга, ще откриете и децата ни — каза той.

Инди притеснено се прокашля.

— Съжалявам, но наистина не зная как бих могъл да ви помогна.

Шаманът също не знаеше, но и не искаше да знае. Нещо опасно витаеше във въздуха, сякаш им предстоеше да се гмурнат във водовъртеж.

Шаманът и старейшината не отместваха очи от Инди и очевидно отказваха да приемат аргументите му каквито и да бяха те. Гледаха го очите на цялото село, на всички тези окаяни и умиращи от глад хора.

Инди продължи да протестира.

— Могат да ви помогнат единствено английските власти, които контролират този район — каза той.

— Те не искат и да чуят за нас — въздъхна старейшината.

— В Делхи имам приятели, ще ги накарам да се размърдат.

— Не, ти ще отидеш в Панкот! — нареди властно шаманът, а после няколко пъти повтори същата фраза на родния си език. При всяко повтаряне Инди усещаше как съпротивата му намалява, как волята му се прекършва и променя така, както речните брегове изменят формите си под напора на мусона.

Шаманът продължаваше да говори на родния си език.

— Какво казва? — нетърпеливо попита Уили.

— Казва, че съдбата ме е изпратила тук — дрезгаво поясни Инди. — Казва, че ще се срещна със Злото, защото то вече ме е зърнало и знае, че отивам при него. Това е съдбата ми и нищо не можело да я промени. Казва, че не е способен да надникне в бъдещето, вижда единствено моето пътешествие.

Дребосъка и Уили го гледаха втренчено.

Неспокойните очи на Инди се бяха заковали в блесналите очи на шамана.

 

Тримата лежаха в колибата и напразно се опитваха да заспят. Пред очите им се мяркаха страховити картини: отвлечени деца, гниещи трупове на животни, опожарени ниви, огнени пламъци, черни духове.

Инди беше изследвал достатъчно много затънтени райони на света и знаеше, че всяка религия има свои собствени сфери на влияние, всяка магия действува само там, където се е родила. В техния случай те вече бяха подвластни на магията, която влияеше на волята и мислите на Индиана. Той все още успяваше да й се противопоставя, но не можеше да я изхвърли от съзнанието си дори за миг. Можеше само да се бори с нея и го правеше. Полузаспал, с част от будното си подсъзнание.

Уили искаше да се махнат оттук и нищо повече. Вече беше успяла да намрази дълбоко това място, пълно с прахоляк, примиращи от глад селяни и злокоба, която витаеше във въздуха. Изпитваше чувство, подобно на онова, което я обземаше навремето у дома преди връхлитането на страхотен ураган. Сякаш всеки миг покривът над главата й щеше да рухне. Страшно й се искаше да махне с ръка на някое такси и да изчезне.

Дребосъка беше обзет от лошо, много лошо предчувствие. Тези хора направиха магия на Инди, прекършиха волята му и го тласкаха към големи опасности. Беше слушал подобни истории от моряци, пътували до Филипините и Хаити. От тях знаеше, че те рядко свършват добре. Сега трябваше да е постоянно нащрек, за да може да предпази Инди от многобройните опасности. Трябваше да бъде нещо повече от телохранител, тъй като се налагаше да пази и душата на своя приятел.

Усещаше, че и жената е в опасност. В сянката й играеха призраци, той ясно ги виждаше с крайчеца на окото си. Но когато обръщаше глава да ги погледне в лицето, те бързо изчезваха. Очевидно ще се наложи да пази и нея. Иначе, след като се измъкнат от това подозрително и прокълнато от боговете място и заминат за Америка, Инди може да се окаже без съпруга.

Отправи една гореща молитва към Хуан-Тиен, Върховния бог на мрачните селения, който живееше далеч на север и имаше способността да прогонва злите духове. После се успокои и заспа.

Най-сетне заспа и Индиана. Сънува страшен сън.

Нещо се насочи към него, нещо ужасно. Голи клони шибаха лицето му, дишаше тежко под лунните лъчи. Вятърът стенеше край него, а онова нещо летеше в нощта и се насочваше към мрачните пещери в спящото съзнание на Индиана.

Изведнъж отвори очи и се ослуша. Какво бе това? Беше сигурен, че някой тича през храсталаците отвън. Бавно се изправи и наостри уши.

До него кротко спяха Уили и Дребосъка. Но навън ставаше нещо, Инди просто го усещаше. Надигна се, тръгна към вратата на хижата и след миг беше отвън.

Вятърът се усилваше, а луната блестеше като златна монета. Ето — в храсталака отляво нещо прошумоля и Инди рязко се обърна. Клоните се разтвориха и от тях внезапно изскочи някакво дете, което се втурна към него.

Инди приклекна и детето просто падна в ръцете му, очевидно изгубило съзнание. Беше момченце на седем-осем годинки, съвсем измършавяло от глад, облечено в изгнили дрипи. Върху гърба му имаше кървави следи от камшични удари.

Индиана извика за помощ, отнесе детето в колибата и го сложи да легне на одеялото. След няколко минути всички старци наклякаха край колибата. Да, това дете е от селото, потвърдиха те.

Шаманът избърса с влажна кърпа челцето на момчето и прошепна някакви заклинания. Клепачите му трепнаха и то отвори очи. Замаяно огледа вътрешността на хижата, познатите и непознатите лица, надвесени над него. Накрая погледът му спря върху Индиана и ръчичките му се протегнаха за прегръдка. Инди пое слабичките длани. Тъмните мършави пръстчета носеха следи от дълбоки порязвания — очевидно бяха стискали остър предмет. Юмручето на детето постепенно се отпусна и нещо падна в шепата на Индиана.

Устните на момчето се раздвижиха и Индиана се надвеси над него.

— Санкара — почти беззвучно прошепна то.

Научила от мълвата, че детето й се е върнало, майката влетя в хижата. Коленичи пред сламеника, сграбчи момченцето в обятията си и едва преглътна напиращите в гърдите й ридания. Сепнати от сън, Уили и Дребосъка гледаха сцената с облещени очи, неспособни да отронят нито дума.

Инди се изправи. Очите му не се отделяха от това, което му даде детето. Беше малко и раздърпано парченце папирус, късче от старинна миниатюра.

— Санкара — прошепна той и поклати глава.

Бележки

[1] Известна филмова къща, за която Дребосъка мечтае като за дом — Б. пр.