Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (2) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 2
ЖИВОТЪТ НА ЕДНО МОМЧЕ

За Дребосъка, този ден не се отличаваше по нищо от другите.

Днес беше станал рано, около пладне. Почти веднага отиде на работа. Работеше в една мрачна пушалня на опиум на Лю Стрийт.

Следобед нямаше какво толкова да върши. Клиентите бяха малко, дори ако броеше онези, които бяха преспали тук и още дремеха по масите. Дребосъка им носеше чай, изпращаше ги до чакащите навън рикши или пазеше дрехите им. За тези услуги получаваше дребни монети, но нерядко припечелваше добре от това, което му бяха поверили за охрана.

Защото Дребосъка беше и крадец.

Не крадец в обикновения смисъл на думата, разбира се. Обичаше да си представя, че е като Робин Худ — героя на онзи прекрасен филм, който беше гледал поне седем-осем пъти в кино „Тайфун“. А един от бедняците, които благородният герой от филма ощастливяваше, беше самият той.

Поне така си мислеше в началото на този ден, по време на следобедното затишие в пушалнята. Сладникавият дим висеше на пластове над отпуснатите тела на двамата клиенти, проснали се неподвижно върху голите дървени нарове. Единият беше възрастен китаец, а другият — млад белгиец. Седнал върху струпаните им накуп лични вещи, Дребосъка се чудеше какво да закуси. В един момент му хрумна, че в торбата на белгиеца може би има нещо за ядене, и я дръпна от купчината. Тъкмо се зарови в съдържанието й и на вратата се появи собственикът. Никак не остана доволен от видяното. Не изглеждаше замаян от наркотика, а беше по-скоро ядосан. Дребосъка знаеше от опит, че при подобни случаи всякакви опити за обяснения и оправдания са излишни. По тази причина побърза да изчезне през прозореца, отнасяйки със себе си и паспорта на белгиеца, кой знае как оказал се в ръцете му.

Онзи хукна да го гони.

Дребосъка обичаше преследването. Създаваше му усещането, че някой има нужда от него. Хукна по пътечката зад къщата, следван по петите от разгневения клиент. Прескочи някаква ограда, свърна в една, после в друга тясна уличка. Клиентът не изоставаше. Покатери се по аварийната стълба на стара дървена постройка, чак до върха. Белгиецът бе на няколко крачки зад него.

Дребосъка пое по покривите. Бяха различни — едни с керемиди, други с ламарина, стръмни, полегати. Страхотен кеф! Хлъзгаше се надолу, катереше се нагоре, шмугваше се покрай комините с лекотата, с която маймуната скача от клон на клон. Дребосъка беше спец по покривите.

Преследвачът му изостана, но продължаваше да го гони, без да го изпуска от очи. Дребосъка стигна до ръба на последния покрив. Надникна и се отдръпна — четири етажа, твърде голяма височина дори за него. Белгиецът скъси разстоянието помежду им. Дребосъка се покатери до най-високата част и се прехвърли от другата страна. Същата работа, и оттук прекалено високо.

На около метър под покрива забеляза въже за пране, свързано с последния етаж на отсрещната сграда.

Точно като Робин Худ! Ухилен до уши при мисълта за предстоящото приключение, Дребосъка без колебание скочи и се залови за въжето. Залюля се на ръце, укроти тялото си и пое над бездната, като местеше ръцете си между прострените копринени пижами. Стъпил на ръба на покрива зад него, белгиецът изруга от безсилие на родния си език.

Миг по-късно Дребосъка скочи през отворения прозорец в отсрещното жилище, изпрати ликуваща усмивка на побеснелия си преследвач — като отплата за паспорта му — и извика:

— Голяма смехория! Страхотен майтап!

Човекът съвсем не изглеждаше весел. Господи, напоследък хората бяха изгубили чувството си за хумор! Дребосъка се обърна навътре и поднесе извиненията си на втрещените обитатели на жилището. После се поклони с достойнство, което никак не подхождаше на начина, по който нахлу тук, и се отправи към вратата.

На улицата забеляза, че сенките са се удължили, а продавачите на риба прибират стоката си, която бе започнала да се вмирисва. Скоро и нощните птици щяха да се размърдат. Това беше любимото време на Дребосъка. Часът на гълъбите.

Всеки ден по това време в дворчето на манастира до кръчмата на Гунг Хо се събираха стотици гълъби. Чудесното им хорово гукане приличаше на мъркането на хиляда сити и доволни персийски котараци. Дребосъка имаше чувството, че слуша приспивните песни на майка си, макар че отдавна вече не помнеше никой от семейството си.

С изключение на доктор Джоунс, разбира се. Сега той беше неговото семейство.

Дребосъка подозираше, че доктор Джоунс е превъплъщение на бога Чао-пао, откривателя на съкровища. А той самият беше дълбоко убеден, че Чао-пао е негов праотец. Следователно и Инди му беше близък роднина.

Напусна Площада на гълъбите и се насочи към кръчмата на Гунг Хо. Тук за пръв път се срещна с Инди. Влезе в сумрачното заведение. В ъгловото сепаре го чакаше Инди с чаша горещ чай пред себе си. Дребосъка се затича натам, седна срещу него и широко му се усмихна.

— Намерил паспорт за Ву Хан! — похвали се момчето и сложи на масата паспорта на белгиеца.

Инди вдигна вежди и започна да го прелиства.

— Откъде го взе? — попита той. — Казвай, без да увърташ! Предупредих те да престанеш с кражбите!

— Не крал го! — запротестира момчето. — Човек ми го дал. Не трябва му вече.

Лицето му имаше тъй обидено и невинно изражение, че Инди едва не му повярва. Кимна и прибра паспорта в джоба си.

Дребосъка сияеше. Точно затова харесваше Инди толкова много — бяха от едно тесто замесени — и двамата обичаха да сменят собствеността на изгубени предмети, да намират нов дом за ценности, които прекалено дълго са се задържали на едно място.

Инди ще намери нов дом и за него. Ще го вземе със себе си и ще го заведе в Америка.

— Е, добре, момчето ми — въздъхна Инди. — Мога ли да разчитам на теб за самолетните билети? Ето ти пари.

— Фасулска работа, Инди! Вземам кола на мой чичо Вонг, отивам говоря с човек за билети, после чакам тебе пред клуб!

— Точно пред входа — напомни му Инди и кимна. — Един час преди да съмне. Имаш ли часовник?

— Разбира се.

— Не забравяй да благодариш на чичо си за колата.

— О, той няма против. Заминаваме в Америка скоро?

— Да, съвсем скоро. Но първо ще отлетим за Делхи. А сега изчезвай. Имам среща с един човек тук.

Дребосъка излезе, а Инди остана в мрачното заведение. Хлапето взе на един дъх шестте преки, които го деляха от къщата на познатия му германски дипломат. Познат беше силно казано, разбира се. Просто му беше лъскал обувките преди седмица на прага на един от скъпите шанхайски нощни барове. Точно тогава чу, че достопочтеният господин консул заминава за Елзас да види близките си и ще отсъства около две седмици.

Наближи дома, забави крачка и внимателно заобиколи къщата. В задната порта зееше малка пролука, вероятно оставена заради котките. Дребосъка без усилие се промуши през нея и после влезе в гаража. В продължение на десетина минути си игра с малкото котенце вътре, влачейки пред него платнена мишка, завързана на дълъг конец. Най-сетне разигралото се коте докопа мишката и я замъкна в скривалището си под стълбата, а Дребосъка отвори широко вратата на гаража. После се качи в колата и свърза на късо контактните кабели.

Беше открит „Дюзенбург“, модел 1934-та година, удобен за шофиране по гореописания начин. Удобен или не, този тук вече на няколко пъти през изминалата седмица предложи услугите си на Инди и Дребосъка. Хлапето се наведе под таблото и допря краищата на оголените жици. Моторът равномерно забоботи. За миг Дребосъка си представи, че е момчето от приказката, което живее в корема на страшен дракон. Затвори очи и се заслуша в кашлянето на двигателя. В ноздрите му нахлу миризма на изгоряло от свързаните на късо кабели. Вероятно точно така мирише и в стомаха на дракона, втвърден като камък от пламъците, които бълва чудовището.

Уплашен от собствените си фантазии, Дребосъка скочи на седалката, включи на задна скорост и изкара колата от гаража. Остави я да работи и отиде да затвори вратата. После пое по извитата алея към улицата.

Главата му едва се подаваше над кормилото, краката му с мъка стигаха педалите. Но все пак стигаха. Премина по няколко улици с богати и красиви къщи и се насочи към покрайнините на града. Започна да се смрачава. И това време от денонощието беше приятно на Дребосъка. Обичаше да гледа как оранжевият диск на слънцето пали пожари по покривите, а после бавно се скрива зад хоризонта.

Малко преди да мръкне, влезе в тесния офис на английската авиокомпания и взе да увещава един дребен служител на име Уебър да му продаде три билета.

— Едва ли ще бъда в състояние да осигуря място за човек с вашето положение — надуто започна англичанинът.

Дребосъка му подаде по-голямата част от парите на Индиана и каза:

— Не за мен. За доктор Джоунс, известния професор. Много важна държавна работа. Аз негов помощник.

Макар и все още изпълнен с подозрения, Уебър взе парите.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Дребосъка му намигна.

— Направи добре и доктор Джоунс ще запише тебе в свой бележник. Може и медал да имаш.

Уебър беше слисан от необичайния си дребен клиент.

— Ще направя, каквото мога — повтори той. — Но не съм сигурен дали ще успея да осигуря три билета за един и същ полет за толкова кратко време.

Дребосъка отново намигна и мушна в ръката на служителя последната банкнота от парите на Инди, вече като подкуп. Едновременно с това се извъртя така, че англичанинът да види ножа, затъкнат в колана му. Уебър очевидно се притесни от факта, че взема подкуп от един дванайсетгодишен гангстер, но все пак прибра банкнотата.

— Сигурен съм, че ще се уреди нещо — усмихна се насила той, после тайно въздъхна. Кога ли шефовете в Лондон ще го върнат обратно в цивилизования свят?

Дребосъка му се поклони грациозно, стисна ръката му и отдаде чест, докосвайки с два пръста върха на бейзболната си шапка. После изтича до колата и подкара към града.

Паркира в склада на един приятел, който му беше задължен, за разни услуги. Нощта се пробуждаше. В очите на момчето денят приличаше на спящ разбойник, който се надига от постелята на залез слънце, огладнял и зъл. Дребосъка обичаше и нощта.

Насочи се към пристанището. Това място беше опасно за момчета като него, тъй като често ги заставяха да пазят лодките и да вършат още куп неприятни неща, но в замяна на това тук най-лесно можеше да се получи безплатна вечеря. А подобно на разбойника и Дребосъка започваше да огладнява.

От боклука зад някакъв бар изрови къса пръчка и се насочи към ръба на кея. Мазната вода се плискаше тихо. Дребосъка нагази в нея, приклекна и замря. Пет-шест минути стоя неподвижен, отправяйки мълчаливи молитви към дракона Нага, пазач и повелител на морските дълбини. После ръката с пръчката светкавично се вдигна и няколко пъти шибна здраво водната повърхност. Миг по-късно на сантиметри от ръцете му се белна коремчето на зашеметена от ударите едра риба. Дребосъка я хвана за опашката, измъкна я от водата и я хласна с все сила в гредите на пристана. После я отнесе на няколко крачки навътре в пясъка, клекна и я разпори с острия си нож. Разкъса с пръсти крехкото жълтеникаво месо и започна да се храни. Питаше се дали и в Америка има такива вкусни риби.

Мисълта за Америка го подсети за киното. До срещата му с Инди оставаха още няколко часа и той реши да се разходи до кино „Тайфун“, за да види какво прожектират тази вечер. В това кино даваха предимно американски филми, тъй като се намираше в населен с чужденци квартал, близо до международните банки и дипломатическите мисии. Именно в „Тайфун“ Дребосъка беше научил повечето английски думи, които употребяваше.

Не можа да разбере какво пише на афиша, тъй като почти не знаеше да чете. Вярно, че Инди беше започнал да го учи, но все още бяха в началото. Стори му се обаче, че буквите на огромния афиш изглеждат по-различни от предишния път, и реши да провери.

Заобиколи киното, скочи на кофите за боклук, изправени под прозорчето на тоалетната, и ловко се промуши през него. Увеси се на ръце от казанчето и пъргаво скочи на пода. На чинията седеше някакъв мъж, който стреснато го погледна. Дребосъка любезно предложи да му лъсне обувките, получи също така любезен отказ и това му позволи да се шмугне зад вратата и да потъне в салона.

Настани се на едно от крайните места близо до изхода, готов да изчезне бързо в случай на нужда. Беше добре познат на повечето от разпоредителките, затова сгуши глава в раменете си и потъна дълбоко в стола. Мушна парче дъвка в устата си и насочи поглед към екрана.

Филмът беше от модерните. Частният детектив на име Ник постоянно поднасяше жена си, Нора, много красива мадама. Имаха и едно глупаво куче на име Аста. Ник тъкмо си поръча второ мартини на бляскавия прием, организиран от престъпните типове, когато точно пред Дребосъка се настани наконтена двойка и му закри почти целия екран.

Надигна се да се премести, но изведнъж видя, че жената оставя чантичката си на облегалката за ръце между двете кресла. Изкушението беше твърде силно. Дребосъка изчака десетина минути, докато онези отпред се увлекат в интригата на екрана, после се пресегна и леко хлъзна чантичката в скута си.

Беше официална дамска чанта от сребърно ламе с перлена закопчалка. Дребосъка я отвори и бързо прегледа съдържанието й. Ох, че късмет! В ръката му се озова кутийка за грим с красиви орнаменти и вградено часовниче на капака. Точно това му трябва — нали ще се наложи да знае колко е часът, за да не пропусне срещата си с Инди? Малката стрелка трябва да е на цифрата четири, а голямата — на дванайсет. (Инди го беше научил да разпознава и цифрите. Те бяха далеч по-лесни от буквите.)

Чудесна поличба! Тази нощ всичко ще бъде наред. Дребосъка отправи кратка благодарствена молитва до бога Чао-пао, откривателя на съкровища, после задиша тежко, надигна се и се просна на пътечката с протегната към стола на жената ръка.

— Господи! — ахна тя.

— Госпожо! — задъхано промълви Дребосъка. — Голям мъж открадна ваша чанта, госпожо! Аз хванах него и взех чанта! Той мене ударил и избягал, ето ваша чанта, госпожо.

Коляното му побутна чантичката.

— Бедно дете! — промълви жената и бързо огледа съдържанието на портмонето, което извади от чантата. Парите бяха непокътнати.

— Тихо! — изшътка мъжът до нея, инстинктивно усетил, че е по-добре да не обръща внимание на номерата на разни гамени.

Жената укорително го погледна, а Дребосъка тихо изхлипа. Жената извади два долара и ги подаде на момчето.

— Ето, вземи тези пари, миличък — прошепна тя. — Награда за твоята честност!

— Благодаря, госпожо — усмихна се Дребосъка, натика банкнотите в гащетата си и се понесе към вратата. Жената стреснато погледна след него, после отново насочи вниманието си към екрана.

Навън нощта беше встъпила в правата си. Под светлината на книжни фенери и кандила се тълпяха жонгльори, проститутки и амбулантни търговци. Подражавайки на Ник Чарлс, Дребосъка се приближи до една жена с дълбока цепка на роклята и още по-дълбок белег на бузата.

— Имаш ли цигари, сладурче? — намигна й той.

Жената понечи да го прогони, но после промени намеренията си, бръкна в преметнатата през рамо чанта и му подхвърли парче дъвка.

— Охо! — възкликна доволно той и пъхна подаръка в джоба си. — Благодаря, госпожо!

Затича се по улицата, готов на всичко. Каква нощ, Божичко!

С единия долар си купи пумпал, който светеше и свиреше при въртене. Три хлапета веднага се опитаха да му го вземат. Наложи се да хлопне най-нахалното от тях по главата с новата играчка, докато се прехвърляше през някаква ограда. В резултат се отърва от преследвачите си, но и играчката се счупи — в ръката му остана само дръжката. Замахна и ядосано я запрати на пътечката, по която току-що беше бягал. Един ден ще стане бейзболна звезда като Лефти Гроув, и той левак като него, закани се Дребосъка.

Другия долар даде на една възрастна просякиня, свита до входа на висока сграда. Винаги се разстройваше при вида на стари просяци, особено бабички. Най-важното нещо на този свят е семейството. Неговата собствена баба е умряла, но той никога не забравяше, че и тя би могла да проси някъде.

Старицата му се поклони дълбоко, а той й благодари за честта да й направи подарък.

Започна да ръми. Дребосъка забърза към склада, където беше оставил колата. Няколко души се бяха наредили в кръг край стената. Един от тях подреждаше пръчиците на И-Чин^[1].

Дребосъка го гледа в продължение на цял час. Мъжът хвърли стръкове бял равнец за всички присъстващи, но когато момчето го помоли да очертае бъдещето му, онзи мълчаливо поклати глава.

Дребосъка се настани сред няколко бали пресован чай и задряма под виковете на моряците в ъгъла, които оживено хвърляха зарове. Зарове, И-Чин, все тая. Когато се събуди, насреща му се целуваха младеж и момиче. Известно време ги гледа, без да помръдне. Сториха му се много щастливи. Дали имат деца, запита се момчето.

Откъм вратата се разнесе пращене на радио и Дребосъка се насочи натам. Малката кутия беше поставена направо на земята, а до нея пиян американски моряк се мъчеше да хване едва доловима станция, предаваща музика от контрабандни грамофонни плочи. Дребосъка обичаше тази станция, тъй като по нея често звучаха радиопиеси за приключенията на Сянката — митично същество, което познава злото, клокочещо в сърцата на хората. Но морякът безцеремонно го пропъди, очевидно решен да си слуша музика на спокойствие.

По всичко личеше, че вече е доста късно. Момчето хвърли поглед на плячкосания часовник и се изправи. Време беше да тръгва. Качи се в колата, даде контакт с оголените жици и потегли. Дъждът беше спрял.

Пристигна пред бара точно навреме. Инди обаче все още го нямаше. Портиерът се опита да го прогони от вратата заедно с колата, но той бутна в ръцете му кутийката за пудра с вградения часовник. Онзи веднага омекна и каза, че може да остане отпред, стига да не пречи.

После в колата се стовари Инди заедно с някаква жена.

— Ей, това се казва аварийно кацане! — подсвирна с уважение момчето.

— Хайде, Дребосък, натисни педала! — заповяда Инди.

Гумите изсвириха и колата потъна в нощта.

Уили не можеше да повярва на очите си.

— Възможно ли е, Господи? — попита тя. — Дете да кара кола!

— Спокойно, аз съм го учил — рече Инди.

— Е, сега вече съм много по-спокойна — кимна тя.

Дребосъка зави с пълна скорост на пресечката и Уили се оказа в обятията на Индиана. Той без колебание сложи ръка върху деколтето й.

— Хей! — наостри се Уили. — Току-що се запознахме, за Бога! Някои мъже…

— Не давай воля на мечтите си — прекъсна я рязко той. — Къде е противоотровата?

Пръстите му бяха станали безчувствени от действието на отровата. Ставаше му все по-зле.

Най-сетне напипа стъкленото шишенце и успя да го измъкне от сутиена на жената. Разви капачето и с въздишка на облекчение изпразни съдържанието в устата си.

— Не изглеждаш добре.

— Отровите не ми понасят — обясни Инди и изтри устни с ръкав. — Дребосък, завий надясно и карай към моста Ванг Пу!

— Слушам! — викна момчето. Когато караше бързо, искаше да прилича на Джеймс Кагни.

Инди открехна задното стъкло и забеляза, че ги преследва някаква черна лимузина.

— Изглежда, си имаме и компания — отбеляза той.

Уили посърна. Ако Лао я докопа, наистина ще стане лошо. Барът е в развалини, диамантът изчезна, два от ноктите на маникюра й са счупени, а и хлапето всеки момент ще забие колата в някое дърво! Това е положението. Последната възможност. С всичко може да се справи, но как едно момиче, което си вади хляба с пеене пред публика, ще си намери работа, когато не прилича на нищо.

Хвърли бегъл поглед към отражението си в страничното стъкло. Изглеждаше по-зле, отколкото си беше представяла. Очите й се навлажниха от сълзи на безсилна ярост.

— Виж на какво ме направи! — процеди през зъби тя. — Червилото ми е размазано, счупих си ноктите, на чорапа ми има огромна бримка!

Отзад долетя трещенето на автомат и в следващия миг стъклото зад главите им се пръсна. Инди и Уили инстинктивно се снишиха към седалките. Дребосъка и без това почти не се подаваше над облегалката и едва ли някой можеше да го забележи.

— Все си мисля, че имаш и по-сериозни проблеми — промърмори Индиана, после извади от чантата си голям пистолет и отвърна на огъня. — Давай, Дребосък! През тунела! — нареди кратко той.

Хлътнаха с грохот в тъмния тунел. Колата на преследвачите им не изоставаше, а фаровете й светеха като оцъклени очи.

— Какво ще правим, къде отиваме? — извика Уили. Вече беше започнала да проумява мащабите на нещастието.

— На летището! — отсече Инди. — Внимавай, Дребосък, не се обръщай! Наляво, наляво! — Ръката му се пресегна през облегалката, хвана волана и помогна на хлапето да вземе завоя. После добави тихо: — Справяш се отлично, момчето ми!

Изскочиха на претъпкан с хора площад. Сред сергии и магазинчета, ярко осветени от книжни фенери и разноцветни знамена, се тълпяха хиляди търговци, купувачи, просяци, крадци, моряци, проститутки и носачи на рикши. Всички се разбягаха пред шеметно летящата кола.

След като тя профуча, повечето хора отново се върнаха на платното и по този начин я скриха от очите на преследвачите в черната лимузина, която с рев връхлетя на площада. Скоростта й беше прекалено висока и шофьорът не можа да я овладее. Колата с трясък се блъсна в една отрупана със зеленчук сергия, завъртя се и се хлъзна към тротоара. Накрая спря сред гъмжило от пешеходци.

Инди хвърли поглед назад и промърмори:

— Там май заприлича на касапница.

Уили се страхуваше да погледне.

Спечелиха добър аванс пред преследвачите си, излязоха на шосето и зафучаха с пълна скорост през откритото поле.

— Свърза ли се с компанията, Дребосък?

— Разбира се, Инди. Мистър Уебър дава места за теб, мене и Ву Хан.

— Ву Хан няма да дойде, Дребосък.

Дребосъка се замисли над казаното. Ву Хан не е избягал, много е предан, за да стори подобно нещо. Следователно е мъртъв или са го заловили, или пък е останал да задържа лошите — което и да бе от трите, то му правеше чест. Във всеки случай върху плещите на момчето падаше отговорността да закриля техния любим другар и духовен брат.

— Не тревожи се, Инди — рече той. — Сега Дребосъка е твой пръв телохранител!

Уили най-сетне се осмели да погледне назад. Едва различими фарове пробляснаха иззад някакъв завой в далечината. Черната лимузина продължаваше да ги преследва.

— Аз ще използвам билета му — каза с дрезгав глас тя, съзнавайки, че няма кой знае какъв избор. — Но все пак къде отиваме?

— В Сиам — отвърна Инди и зареди пистолета си.

— В Сиам ли? — възропта тя. — Ами че аз нямам дрехи за такова пътуване!

Възнамеряваше да продължи с оплакванията, но изведнъж осъзна, че в цялата тази езическа вселена, и то тъкмо сега, няма да трогне нито богове, нито полубогове, никого. Най-малко пък тоя окаян янки на седалката до нея. Погледна го с нескрито подозрение. Встрани от пътя се мярна табела, на която пишеше: ЛЕТИЩЕ НАНГ TAO. Фаровете отзад ставаха все по-ярки.

Е, можеше пък да е за добро. Никога не беше ходила в Сиам.

Дребосъка зави по чакълест път и насочи колата към пистата. Минаха край малък хангар и пред очите им се показа тримоторен самолет, който тъкмо завърташе перките си. При рязкото спиране гумите изсвистяха пронизително и тримата изскочиха от колата. Дребосъка грабна чантата на Инди.

Изправен до вратата на самолета, стоеше мистър Уебър. Видял колата, той бързо се насочи към тях.

— Доктор Джоунс, името ми е Уебър. Разговарях с вашия помощник. — Очите му за момент се спряха на Дребосъка, а после продължи: — Успях да ви уредя три места. За съжаление самолетът е товарен и пренася пилета.

— Този подиграва ли ни се? — запротестира Уили.

— Госпожо, само това успях да направя за… — Англичанинът млъкна за миг, сетне любезно попита: — Боже мой, вие не сте ли Уили Скот, известната певица?

Уили зяпна от изненада, после се усмихна поласкано. Почитател на изкуството й, и то в ден като този!

— Ами да, аз съм. — По страните й изби руменина.

— Мис Скот, удоволствието ми от вашите изяви беше… — раболепно подхвана Уебър.

Уили тъкмо си помисли, че денят не е бил толкова лош все пак, когато Джоунс рязко се намеси:

— Надпиши му една снимка за спомен, кукличке! Но по-бързо, защото трябва да тръгваме!

Двамата с Дребосъка се насочиха към самолета. Уили се поколеба за миг, но очите й зърнаха черната лимузина, появила се с рев на края на пистата, и тя забърза след тях. Спря за миг, усмихна се сладко на Уебър и каза:

— Винаги ми е било приятно да разговарям със свои почитатели, мистър Уебър, но сега наистина трябва да бързам! — Извърна се към Инди и дрезгаво подвикна: — Почакайте ме, дявол да ви вземе!

Уебър галантно й помаха с ръка, а тя се затича към опашката на самолета.

Черната лимузина спря рязко до оградата на товарителницата. Изскочи Лао Че, последван от няколко бандити с оръжие в ръце. Суматохата привлече вниманието на двамата полицаи от охраната на летището, които бавно се насочиха към колата. Лао Че премести поглед върху тромаво отдалечаващия се самолет на пистата точно навреме, за да види как Инди тържествено му отдава чест и затръшва вратата на товарния отсек.

Хората на Лао Че го погледнаха въпросително, очаквайки както заповеди, така и гневни ругатни. Но той само се усмихна.

Самолетът зави и започна да набира скорост по пистата. Върху задната част на туловището му ясно се очертаха едри букви, написани с черна боя:

ТОВАРЕН ВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ ЛАО ЧЕ.

Минавайки край сградите на летището, пилотът зърна шефа си и му отдаде чест. Лао Че отвърна на поздрава и се разсмя с пълен глас.

Самолетът с рев се откъсна от земята и силуетът му за миг се очерта на фона на зората.

Летяха в западна посока.

Сгушена на седалката, Уили трепереше от студ в мократа си рокля. Десетки пилета се опитваха да я клъвнат от дървените каси наоколо.

— Престанете, тъпи квачки! — кресна им тя. — Дано час по-скоро се окажете в някоя чиния с гарнитура от картофено пюре!

Обстановката беше такава, че не можеше да не си спомни за мръсния пилчарник в Мисури, където премина детството й. Пилета, пилета навсякъде!

Майка й непрекъснато повтаряше, че мястото й е там, в онази ферма, цял живот ще остане в нея и никакви мечти за по-добър живот няма да й помогнат. Щяло да е истинско чудо, ако успее да се откачи от пилчарника, да избяга от съдбата си. А чудеса не ставали на тоя свят.

Когато Уили, вече осемнайсетгодишна, спечели областния конкурс за красота, това наистина не беше чудо. Спечели го просто защото действително беше най-красивото момиче в този край.

С парите от наградата замина за Ню Йорк, твърдо решена да стане актриса и танцьорка. И тук нямаше чудеса — всички в Ню Йорк, изглежда, бяха на нейното мнение. Тръгна на Запад.

В Чикаго попадна в лоша среда и й се наложи бързо да изчезне. Това пък доведе до погрешни стъпки в Холивуд, а всеки знае, че една танцьорка никога не трябва да стъпва накриво.

Останаха й две възможности — да се върне в Мисури, или да продължи на Запад. Но Уили вече знаеше, че никъде по света не стават чудеса, най-малко в Мисури.

Вдигна палец пред колата на един безупречно облечен джентълмен, който горещо я увери, че Ориентът е широко отворен за нея. Това поне се оказа истина — беше толкова широко отворен, че зееше като пропаст.

И в Шанхай не се натъкна на чудеса, но нещата все пак се пооправиха. Спечели си име на певица и дори се сдоби с тълпа почитатели. Имаше един-двама сериозни кандидати, започна да крои планове за бъдещето.

Всичко това хвръкна по дяволите. Вместо планове й останаха спомени, а в устата си усещаше власинки от перушина. Съвсем като в Мисури.

Вратата се отвори и в товарното отделение се появи Индиана Джоунс.

Беше сменил облеклото си. Над ризата в защитен цвят беше наметнал поизносено кожено яке, на краката си имаше груби панталони и високи ботуши. Преметнал кожена чанта през рамо и с широк армейски колан на кръста, той се насочи към нея. В едната си ръка държеше сгънатия костюм, а в другата — кожен камшик.

Седна между Уили и Дребосъка и небрежно пусна официалния си костюм на пода. Камшика затъкна в колана си.

— Ти какво? Да не би да си станал звероукротител? — закачливо го погледна Уили. Мъжете цял живот си оставаха хлапаци!

— Виж какво, смилих се да те прибера при нас, но сега те моля да дадеш малко почивка на красивата си уста, кукличке — рече Инди и небрежно я погали по бедрото. Тази певица започваше да му лази по нервите.

Тя отмести ръката му. Този нахакан мъж си правеше разни сметчици, не ще и дума, но нямаше да го огрее. Не му беше времето и мястото за подобни неща, а и тя не си падаше по такива. Наведе се и вдигна официалното му сако от пода.

— Замръзнах! — рече и се наметна с дрехата. — Смилил се бил, моля ви се! Нали те видях, че откакто влезе в бара, забоде очи в мен и ме зяпаше през всичкото време. — Тя стана и се насочи към опашката на самолета, сгушила се в сакото му.

— Я виж ти! — поусмихна се Инди и както беше седнал, простря крака и се облегна на редицата от кафези. Нахлупи шапка над очи и задряма.

 

Вратата на пилотската кабина се открехна. Вторият пилот напрегнато се взря в полутъмното товарно помещение.

В дъното спеше Уили, положила глава върху смачканата на топка лъскава рокля с пайети. Свита на кълбо, тя се беше омотала в официалния костюм на Инди. Самият Индиана Джоунс дремеше с прихлупена на лицето шапка, облегнал гръб на кафезите с пилета. По якето му беше полепнала перушина. До него кротко спеше Дребосъка, опрял глава на рамото му. Спеше така, както си ходеше из Шанхай — с износени гуменки, бейзболна шапка, къси панталонки и протъркано памучно яке.

Вторият пилот погледна назад към капитана, който със слушалки на уши получаваше заповеди от собственика. След миг той се обърна и кимна на помощника си.

Вторият пилот взе в ръка голям гаечен ключ и се премери към Джоунс. После промени намеренията си, захвърли ключа и измъкна ножа от колана си. Пристъпи крачка напред, но Индиана се размърда и той замръзна на място. Командващият полета изруга на китайски и подаде на помощника си един автоматичен пистолет, 45-и калибър. Онзи провери оръжието и попита дали да очисти и жената, и момчето. Капитанът кимна решително. Подчиненият се поколеба. Тройно убийство. Положително ще разгневи боговете. Каза на глас това, което мисли, и шефът му се ядоса. Размениха си гневни думи и ругатни, засягащи чак прадедите им.

Най-накрая капитанът взе пистолета си, нареди на втория пилот да поеме управлението и тръгна сам да изпълни задачата.

Индиана продължаваше да спи. Капитанът пристъпи към него. От най-горния кафез се търкулна яйце. Прелетя пет-шест сантиметра и кацна върху купчинка слама. Там се олюля и едно по-рязко подрусване на самолета го насочи към наклонена надолу летва, от която тупна в мекия полог на по-долния кафез. Задържа се за миг на новото място, после, сякаш и то му омръзна, та се търкулна към ръба на кафеза. Все така със затворени очи, Инди повдигна разтворена длан и яйцето кацна в шепата му.

Индиана Джоунс не беше човек без недостатъци, но имаше безпогрешен усет към падащи яйца.

Капитанът замръзна на мястото си.

Смаян от изумителните способности на опасния факир насреща му, той отстъпи назад и се усмихна глупашки на колегата си. После двамата се заеха да обсъждат създалото се положение. Скоро стигнаха до заключението, че въпреки получените заповеди, трябва да оставят нещата в ръцете на боговете.

Капитанът дръпна ръчката за изпразване на резервоарите с гориво, а вторият пилот се зае с парашутите. След няколко секунди бяха готови и се насочиха на пръсти към опашката на самолета.

Уили се събуди точно когато вторият пилот се скри зад завесата в дъното. Обърна се на другата страна и се приготви отново да заспи, ала случайно видя, че и главният пилот излиза от кабината, насочва се към опашката и изчезва зад същата завеса.

Странно. Самолетът не беше толкова голям и едва ли имаше други в екипажа. Хм. Едва ли. Но кой тогава управляваше машината?

Тя скочи на крака, притича до пилотската кабина и надникна през открехнатата врата. Креслата за управление бяха празни.

Уили затръшна вратата и изкрещя:

— В пилотската кабина няма никой!

Нащрек както винаги, Дребосъка мигом подскочи. Все още разнебитен от действието на отровата, Инди продължаваше да спи.

Уили хукна към опашката на самолета и дръпна завесата. Двамата пилоти се бяха изправили на ръба на отворения люк за товарене на стоки с парашути на гръб.

— За Бога, не си отивайте! Индиана, помощ! Събуди се, пилотите бягат!

Дребосъка изтича до нея. Хей, нямаше майтап! Онези двамата действително се готвеха да скачат.

— Стигнахме ли? — уморено попита Инди и с мъка отвори очи.

В следващия миг Уили беше над него и рязко го разтърси.

— Никой не управлява самолета! Ония скачат с парашути, направи нещо!

Все трябва да умее нещо този каубой, с надежда си помисли тя. Това на гърба му доста прилича на пилотска униформа, положително знае как се управлява тази стара таратайка!

С няколко скока Индиана се озова зад завесата в дъното на самолета. Там вече нямаше никой. Белите куполи на двата парашута бавно се разтвориха в безоблачното небе под летящия самолет.

Хукна към пилотската кабина, следван по петите от Уили. Прецени положението за част от секундата и без колебание зае пилотското място.

Очите на Уили плувнаха в сълзи. На лицето й се появи усмивка. Тоя съмнителен доктор все пак го биваше за нещо!

— Знаеш да караш самолет, нали? — попита тя с въздишка на облекчение.

Инди разгледа контролното табло, натисна едно-две копчета, щракна някакъв ключ и пое в ръце лостовете за управление.

— Не зная — поклати глава той. — Ти случайно да си запозната с подобни машинки?

Лицето на Уили побеля от ужас, а стомахът й се сви на топка.

Инди я възнагради с широка и малко язвителна усмивка.

— Пошегувах се, сладурче — успокои я той. — Всичко тук ми е ясно — висотомер, стабилизатор, скорост и гориво.

В настъпилата пауза Уили си помисли, че чувството му за хумор съвсем не е на висота. Но мълчанието на Инди се проточи и тя разбра, че едва ли има място за шеги.

— Гориво? — попита Уили. — Спомена и гориво, нали?

Индиана бавно се изправи и Уили проследи погледа му, отправен навън през прозорчето. Точно навреме, за да види как перката на последния работещ мотор бавно спира. В настъпилата необичайна тишина самолетът видимо се наклони и започна да губи височина.

— Имаме проблем — рече Индиана, шмугна се край Уили и надникна в задната част. — Дребосък!

Хлапето дотича задъхано.

— Вече проверих, Инди. Няма други парашути.

Дали няма да им пораснат крила? Като на копринените буби, дарени от бога-маймуна У-Май с летателни умения, които изведнъж ги превръщат от червеи в насекоми?

Инди започна да рови из стенните шкафове.

В пилотската кабина Уили изведнъж подскочи и излезе от обхваналото я вцепенение. Точно на пътя на самолета се показа заснеженият връх на величествена планина, издигаща се над облаците.

— Индиана! — изстена тя. Не беше вик за помощ, а по-скоро зов за последен човешки контакт преди гибелта.

Но боговете проявиха милост. Самолетът се плъзна на сантиметри от острия връх, докосвайки с нос дълбокия сняг.

Сърцето на Уили почти спря. Тя изхвръкна от кабината и видя, че Инди издърпва огромно руло жълт брезент от някакъв сандък. На капака му пишеше СПАСИТЕЛНА ЛОДКА.

— Полудял ли си? — кресна тя.

Той не й обърна внимание.

— Помогни ми, Дребосък.

Двамата помъкнаха навития на руло брезент през товарното помещение, а Уили продължаваше да крещи:

— Не виждаш ли, че това е спасителна лодка? Ние не потъваме, а падаме, дяволите да те вземат!

— Я идвай тук, без много-много да дрънкаш! — сряза я Индиана. — Дребосък, хвани ме здраво през кръста!

Дребосъка се приближи и го прегърна изотзад. Това падане май щеше да е далеч по-интересно от всички премеждия във филма „Криле“, който беше гледал четири пъти подред.

Уили се поколеба за миг, после реши, че все пак е по-добре да не умира сама.

— Чакайте ме! — примоли се тя и за миг пак се превърна в невръстното безпомощно момиченце, живяло някога в Мисури. Грабна златната си рокля (все пак трябваше да има нещо за обличане, нали?), после се затича към Индиана и обви ръце около врата му. Сега и двамата с Дребосъка бяха увиснали на гърба му.

Инди притисна към себе си навитата на руло брезентова лодка и насочи вниманието си към планинския склон под падащия самолет. Хлъзгаха се на някакви си пет-шест метра от него. Три, два…

Инди напрегна мускули и с все сила се отблъсна от люка. В същия миг ръката му дръпна въженцето за автоматично надуване на лодката.

Дребосъка затвори очи, готов за полет.