Итало Калвино
Паломар (9)

Светът гледа света

Вследствие поредица от интелектуални несполуки, които не заслужават да бъдат споменавани, господин Паломар е решил, че главната му дейност ще бъде да гледа нещата отвън. Малко късоглед, разсеян, вглъбен, той като че ли не е от този тип хора, които обикновено наричаме наблюдатели. И все пак винаги така му се е случвало, че някои неща — каменен зид, раковина, листо, чайник — сякаш го подканват към по-обстойно и продължително внимание; той започва да ги наблюдава почти несъзнателно и погледът му шари по всички подробности, без да може да се откъсне от тях. Господин Паломар е решил отсега нататък да удвои вниманието си: първо, за да не му убегне този повик, който вещите му отправят; второ, за да придаде на действието наблюдение значението, което то заслужава.

Тук обаче настъпва първият кризисен момент: сигурен, че отсега нататък светът ще му разкрие безкрайно богатство от неща за гледане, господин Паломар се опитва да съзерцава всичко, което му попадне в обсега, но от това не изпитва никакво удоволствие и той престава да съзерцава. Настъпва втора фаза, в която се убеждава, че нещата за гледане са едни, а не други следователно трябва да започне да ги търси; за тази цел винаги се сблъсква с проблеми при подбора, с изключения, с низ от предпочитания и бързо установява, че разваля всичко, щом намесва собствения си Аз и всички проблеми, свързани със собствения му Аз.

Но как може човек да гледа нещо без участието на собствения си Аз? Чии са очите, които гледат? Обикновено мислим за Аз-а като за някой, застанал зад собствените ни очи, все едно се е показал на рамката на прозорец, откъдето гледа света, разпрострял се пред него. Значи има прозорец, който гледа към света. Оттатък е светът, а отсам? Все светът, какво друго искате? С малко усилие за съсредоточаване Паломар успява да измести света, който е пред него, и да го постави откъм вътрешната страна на прозореца. Тогава какво остава извън прозореца? Пак светът, който в случая се е раздвоил на свят, който гледа, и свят, който е гледан. А къде е той, наречен още Аз, т.е. господин Паломар? Не е ли и той част от света, който гледа друга една част от света? Или след като има свят отсам и свят оттатък прозореца, „аз“-ът може би е просто прозорецът, през който светът гледа света. За да гледа себе си, светът има нужда от очите (и от очилата) на господин Паломар.

И така, занапред Паломар ще гледа нещата отвън, а не отвътре; но това не е достатъчно — ще ги гледа с поглед, който идва отвън, а не отвътре, от него. Веднага иска да опита: сега не той е този, който гледа, а светът отвън, който гледа навън. След като е установил това, господин Паломар се озърта в очакване на всеобщо преобразование. Какво ти преобразование! Заобикаля го обичайната всекидневна сивота. Трябва да проучи всичко отначало. Не е достатъчно онова навън, което гледа навън — свързващата траектория трябва да тръгне от гледането на нещото, което гледа.

От нямата същност на нещата трябва да тръгне един знак, един повик, едно намигване — нещо се откъсва от другите неща с намерението да означава нещо… Но какво? Себе си. Всяко нещо е доволно да бъде гледано от другите неща само когато е убедено, че означава себе си и нищо друго сред нещата, които означават себе си и нищо друго.

Случаи от този род безспорно не са чести, но рано или късно би трябвало да се появят — достатъчно е да се изчака настъпването на някои от онези много щастливи съвпадения при които светът иска да гледа и да бъде гледан в един същи миг, а господин Паломар случайно да минава оттам, по средата. Впрочем господин Паломар въобще не трябва да чака, защото тези неща се случват, когато човек най-малко очаква.