Итало Калвино
Паломар (8)

За критичното ни отношение към младите

Във време, в което нетърпимостта на възрастните към младите и на младите към възрастните е достигнала върха си, време, в което възрастните гледат само да натрупат доводи, за да кажат най-подир на младите онова, което заслужават, а младите чакат само тези случаи, за да докажат на възрастните, че не разбират нищо господин Паломар не може да обели дума. Ако някога понечи да се намеси, установява, че всички са много запалени от тезата, която поддържат, за да се съгласят с онова, което той се опитва да обясни на самия себе си.

Работата е там, че той желае не толкова да заяви една своя истина, колкото да зададе въпроси, но разбира, че никой не иска да излезе от рамките на своето изказване, за да отговаря на въпроси, които произтичат от друга реч и задължават човек да изкаже същите неща с други думи и дори да се озове в непозната област, далеч от сигурния път. Или пък би искал другите да му задават въпроси, но и на него биха му допаднали само определени въпроси, а не всички — онези, на които би отговорил, казвайки нещата, които чувствува, че може да каже, но които би могъл да каже само ако някой му поиска. Впрочем никой няма такова намерение.

При това положение господин Паломар се ограничава да размишлява в себе си за трудността да се разговаря с младите.

Мисли си: „Трудността идва от факта, че между нас и тях зее бездна. Случило се е нещо в промеждутъка между нашето и тяхното поколение, една последователност от жизнен опит се е прекъснала — вече нямаме общи допирни точки.“

После си казва: „Не, трудността идва от факта, че винаги когато искам да им отправя упрек, забележка, насърчение или съвет, ми се струва, че и аз като млад понасях упреци, забележки, насърчения и съвети от този род и не им обръщах внимание. Времената бяха различни, различни бяха поведението, езикът, нравите, но тогавашният ми начин на разсъждение не беше много по-различен от техния днес. Значи нямам никакво право да говоря.“

Господин Паломар дълго се колебае между тези два варианта на въпроса. После решава: „Няма противоречие между двете схващания. Решението за последователност между поколенията се крие в невъзможността да предадем жизнения си опит, да помогнем на другите да избягнат грешките, допуснати от нас. Истинското различие между две поколения идва от общите им елементи, които налагат цикличното повторение на същия жизнен опит, подобно на поведението на животинските видове, предадени като биологическо наследство; затова пък елементите на безспорно различие между нас и тях са резултат от необратимите промени, които всяка епоха носи в себе си, сиреч зависят от историческото наследство, което сме предали на тях, младите, истинското наследство, за което сме отговорни, макар понякога несъзнателно. Затова няма за какво да ги поучаваме: не можем да повлияем на това у тях, което най-много прилича на нашия жизнен опит; не можем да се разпознаем в онова у тях, което носи нашите белези.“

Моделът на моделите

В живота на господин Паломар имаше време, в което негово правило беше: първо, да построи в ума си един модел, възможно най-съвършения, най-логичния, най-геометричния; второ, да провери дали моделът приляга към случаите, наблюдавани в практиката; трето, да нанесе необходимите поправки, щото моделът и действителността да съвпадат. Този метод, разработен от физиците и астрономите, изследващи структурата на материята и вселената, изглеждаше на Паломар единственият, който би му позволил да подходи към заплетените човешки проблеми и на първо място към проблемите на обществото и на начините за управлението му. От една страна, трябваше да държи сметка за променливата и налудничава действителност на съжителството между хората, която ражда само ужаси и нещастия, а от друга — за един модел на съвършен обществен организъм, добре замислен и очертан с ясни контури, прави линии, окръжности, елипси, паралелограми на формите, диаграми с акцизи и координати.

Паломар знаеше, че за да построи такъв модел, трябва да изходи от нещо, тоест трябва да се опре на принципи, от които по дедукция да извлече собственото си разсъждение. Човек не избира тези принципи, наречени също аксиоми или постулати, тях вече ги има, защото, ако ги нямаше, той не би могъл дори да започне да мисли. Паломар следователно също имаше свои принципи, но понеже не беше нито математик, нито логик, не се стремеше да ги определи. Така или иначе, една от предпочитаните му дейности беше да прави изводи, защото на нея можеше да се посвети сам и в мълчание, без специални съоръжения, по всяко време и на всяко място, седнал във фотьойла или разхождайки се. Затова пък към индукцията хранеше известно недоверие, може би защото жизненият му опит му се струваше приблизителен и ограничен. Така че построяването на един модел бе за него чудо на равновесие между принципите (оставени в сянка) и жизнения опит (неуловим), но резултатът трябваше да е много по-съвършен и от едните, и от другия. Наистина при добре построен модел всяка подробност следва да бъде обусловена от другите, така че всичко да се крепи на абсолютен синхрон, подобно на механизъм, в който, ако блокира едно зъбно колело, блокира всичко. По дефиниция моделът не трябва да търпи никаква промяна, трябва да действува съвършено, а виждаме, че действителността е несъвършена и се пропуква отвсякъде; следователно не ни остава друго, освен да я принудим да вземе формата на модела, с добро или с лошо.

Господин Паломар дълго време се мъчеше да постигне такова равнодушие и откъсване от живота, при което единствено важна остава хармонията в линиите на рисунъка: всички пропуквания, огъвания и натиски, които човешката действителност следваше да понесе, за да се оприличи с модела, трябваше да се считат за моментни и незначителни инциденти. Но ако за миг престанеше да съзерцава хармоничния геометричен образ на идеалните модели, изписан на небето, в очи му се набиваше един човешки пейзаж, в който ужасите и нещастията ни най-малко не бяха изчезнали, и тогава линиите на рисунъка изглеждаха деформирани и изкривени.

В такива случаи се налагаше постепенното нанасяне на малки поправки в модела, които да го доближават до една възможна действителност, както и в действителността, за да се доближи тя до модела. Наистина степента на податливост на човешката природа не е безгранична, както първоначално му се струваше; от друга страна, и най-строгият, железният модел може да покаже неочаквана еластичност. С една дума, ако моделът не успее да промени действителността, би трябвало действителността да успее да промени модела.

Правилото на господин Паломар полека-лека се бе изменило: сега то се нуждаеше от голямо разнообразие на модели, може би модели, преобразуващи се един в друг по силата на някакъв комбинативен подход, за да се стигне до модел, който най-добре да пасва на действителността, съставена на свой ред от много и различни действителности във времето и пространството.

Не може да се каже, че в цялата тази дейност господин Паломар лично е изработвал или се е старал да прилага вече изработени модели — той се ограничаваше с това да си представи правилната употреба на правилни модели, за да запълни пропастта между действителността и принципите, която му се струваше все по-дълбока. Тоест начинът, чрез който моделите могат да бъдат управлявани, не влизаше в неговата компетентност и във възможностите му за намеса. С такива неща обикновено се занимаваха лица, много по-различни от него, които Преценяваха тяхната функционалност в зависимост от други критерии: най-вече ги преценяваха като оръдия на властта и по-малко — според принципите или последиците в живота на хората. А това е естествено, тъй като моделите са имали винаги за цел да моделират една система на власт. Но ако ефикасността на системата се мери по нейната неуязвимост и издръжливост, моделът се превръща в нещо като крепост, чиито дебели стени крият онова, което е отвън. Паломар, който винаги е очаквал най-лошото от всякаква власт и противовласт, е успял да се убеди, че от истинско значение е само онова, което настъпва независимо от тях: формата, която обществото придобива бавно, мълчаливо, анонимно, в навиците, в начина си на мислене и действие, в стълбицата на ценностите. Ако нещата стоят така, моделът на моделите, мечтан от Паломар, би трябвало да послужи за създаването на прозрачни, прозирни модели, тънки като паяжина, дори направо за разпадането на моделите.

При това положение на Паломар не остава друго, освен да заличи в ума си моделите и моделите на моделите. Но ето че си озовава лице в лице със зле управляемата и разнородна действителност, затова е принуден да казва ту „да“, ту „не“, ту „обаче“ За тази цел по-добре е умът да остане свободен, въоръжен само със спомена за частици жизнен опит и подразбиращи се недоказуеми принципи. Това не е линия на поведение, от която Паломар би извлякъл особено удовлетворение, но е единствената, която му се струва годна за използване.

Не изпитва никакво колебание, ако трябва отново да докаже нередностите в обществото и злоупотребите на ония, които злоупотребяват (като се изключи страхът му, че ако говори много за тях, дори най-справедливите неща могат да зазвучат банално, повтарящо се, отегчително). По-трудно му е да се произнася за мерките, които следва да се вземат, защото първо би искал да се увери, че тези мерки няма да доведат до още по-големи вреди и злоупотреби и че дори мъдро подготвени от просветени реформатори, ще могат по-късно да бъдат приложени безвредно на практика от техните приемници, били те негодници или нарушители на закона, били те негодници и нарушители на закона едновременно.

Би могъл да изложи систематизирано тези чудесни мисли, но го задържа едно безпокойство: ами ако от всичко това изскочи някой модел? Така господин Паломар предпочита да държи убежденията си в неопределено състояние, да ги проверява при всеки отделен случай, като от всеки един от тях извлича правилото за всекидневното си поведение: да действува или да бездействува, да избира или да изключва, да говори или да мълчи.