Итало Калвино
Паломар (5)

Музей на сиренето

Господин Паломар се реди на опашка в магазин за сирене в Париж. Иска да купи от онези калъпчета козе сирене, подправено с треви, което се съхранява под пласт зехтин в малки прозрачни бурканчета. Редицата клиенти бавно се придвижва покрай дълга и тясна маса, където са изложени образци от най-необикновени и редки видове. Асортиментът на този магазин сякаш иска да документира всеки вид мислимо млечно произведение. „Specialites froumageres“^[1] — с това архаично, диалектно прилагателно фирмата на магазина доказва, че тук се съхранява опитът, натрупан през цялата история и география на този отрасъл от хранителната промишленост.

Три-четири момичета в розови престилки обслужват клиентите. Щом някое от тях се освободи, заема се със следващия клиент и го подканя да направи избора си. Човекът най-често посочва компетентно обекта на своя апетит.

Тогава цялата редица се придвижва с една крачка и оня, който до този момент е стоял до сиренето „Bleu d’Auvergne“ със зелени жилки, се премества до „Brin d’amour“, по чиято белота са полепнали сламки; онзи, който е съзерцавал топка сирене, увита в листа, сега може да се съсредоточи върху куб, поръсен с пепел. Някой клиент извлича от тези случайни престой вдъхновение за нови стимули и желания: променя намерението си за онова, което е щял да поиска, или прибавя ново наименование към списъка си. Разбира се, има такива, които нито за миг не позволяват вниманието им да бъде отвлечено от обекта, който преследват, и всяко ново подсказване, на което се натъкват, служи само да затвърди, по пътя на изключването, онова, което упорито са си намислили.

Паломар се колебае между контрастиращи подбуди: едната, която го тегли към пълно, изчерпателно познание и би могла да бъде задоволена само ако опита всички видове сирене; другата, която го тласка към един абсолютен избор, към идентифициране на неговото единствено сирене — сирене, което сигурно съществува, макар той още да не го е разпознал, тоест да не е могъл още да разпознае себе си в него.

Впрочем не става въпрос да избере собствено сирене, а да бъде избран от сиренето. Съществува реципрочна връзка между сирене и клиент: всяко сирене очаква своя клиент, нагажда се по някакъв свой начин да го привлече с високомерна стегнатост или зърнистост, или обратно — с разтапяща се податлива всеотдайност.

Наоколо витае сянка на порочно съучастие. Вкусовата, и най-вече обонятелната изтънченост, познават моменти на отпускане и безволие, в които наредените сирена по таблите сякаш се предлагат като жени, изтегнати върху диваните в публичен дом. Едва забележима перверзна усмивка преминава по устните на клиента, породена от задоволството му да принизи обекта на собствената си лакомия посредством опозоряващи умалителни: crottin^[2], boule de monine^[3], bouton de culotte^[4]. Не е този вид познание, в което господин Паломар е склонен да се задълбочи; на него му стига да установи простотата на една пряка физическа връзка между човек и сирене. Но вместо различните видове сирене на тяхно място той вижда имена, понятия, значения, истории на сирена, контекст на сирена, психологии на сирена и всичко това, присъствуващо зад всяко сирене, прави връзката му с него много сложна.

Сиренарството се представя на Паломар както една енциклопедия изглежда в очите на самоук. Би ли могъл да запомни всички имена, да подходи към класификацията им в зависимост от формата — на сапуниера, на цилиндър, на кубе, на топка; според консистенцията — суха, маслена, сметанова, на дупки, компактна; или според добавките, вложени в кората и в пълнежа — стафиди, пипер, орехи, сусам, треви, плесен? Но всичко това изобщо не го доближава до истинското познание, съдържащо се във вкусовия опит, който от своя страна се състои от памет и въображение. Защото единствено въз основа на опита би могъл да състави диаграма на вкусовете, предпочитанията, особеностите и изключенията.

Зад всяко сирене има обширно пасбище с различен зелен цвят и под различно небе: поляни, залети от морска сол, която отливите на Нормандия отлагат всяка вечер; дъхави ниви под слънцето и ветреца на Прованс; има различни стада, с различен начин на отглеждане и миграция на добитъка; има тайни на технологията, предавани от баща на син в течение на векове. Този магазин е музей! Посещавайки го, господин Паломар усеща зад всеки предмет, както в Лувъра, присъствието на културата, която му е дала форма и която взима форма от него.

Този магазин е речник, който съдържа езика на сиренето — език, отразяващ спреженията и склоненията в безкрайни варианти и чиято лексика представлява неизчерпаемо богатство от синоними, идиоматични изрази, етимологични обяснения и тълкувания, подобно на всички езици, подхранени от десетки диалекти. Този език се състои от вещи, чиято номенклатура включва само външния им, потребителски вид. Ето защо господин Паломар съзнава, че следва да вникне поне отчасти в тази номенклатура, ако иска да спре за миг експонатите, които бягат пред очите му.

Изважда от джоба си бележник, започва да записва имена, да отбелязва край всяко име качеството и особеностите, с които да запечата в паметта си образа на продукта; опитва се също да скицира формата им. Пише „Pave d’Airvolt“ и отбелязва „зелена плесен“, рисува плосък паралелепипед и от едната му страна записва: „почти 4 см“; пише „St-Maure“, отбелязва „сив зърнест цилиндър, вътре с пръчица“ и го рисува, премервайки на око — „20 см“; после пише „Chabicholi“ и рисува по-малък цилиндър.

— Господине! Моля, господине! — Младата продавачка, облечена в розово, е застанала пред него, докато той се е вглъбил в бележника си. Негов ред е. Хората отзад наблюдават странното му поведение и поклащат иронично и нетърпеливо глава, свикнали, като всеки жител на големите градове, да се натъкват на постоянно нарастващия брой слабоумни, които се шляят по улиците.

Грижливо подготвената поръчка, която е имал намерение да направи, се изплъзва от паметта му; той заеква и посочва най-баналното и рекламирано сирене, което вижда пред себе си, сякаш механизмът на масовата култура е очаквал точно този момент на несигурност от негова страна, за да го всмукне и смели между зъбчатите си колела.

Мраморът и кръвта

Мислите, които събужда магазинът на месаря у оня, който влиза в него с торба в ръката, включват опита, предаван от векове в различни области на човешкото познание — различаването на месата и транжирането им, най-добрия начин за приготовление на всеки къс, утешителните похвати, с които да прогоним угризението си за убийството на друго същество, с цел да нахраним нашето. Месарските и кулинарните познания принадлежат към точните науки, проверими по експериментален път; те държат сметка за нравите и практиката, различни за всяко отделно място. Но обяснението на идеята за жертвуването на един живот за сметка на друг е доста неясно и макар изпаднало в забвение от векове, продължава да тежи някак мъгляво на съвестта, като неформулирано изискване. Дълбоко чувство на почитание към всичко, свързано с месото, ръководи господин Паломар, който се кани да купи три пържоли. Сред мраморите на касапницата той се чувствува като в храм и съзнава, че личното му съществуване и цивилизацията, към която принадлежи, са обусловени от това място.

Редицата клиенти минава бавно покрай високия мраморен тезгях, покрай подставките и таблите, където е подредено нарязаното месо с етикети за цената и вида. Редуват се яркочервеното на говеждото, светлорозовото на телешкото, убито червеното на агнешкото, бледочервеникавото на свинското. Припламват плоски котлети, обли говежди филета с жилки сланина, тънки контрафилета, пържоли, захванати за яка кост, едри бутове, парчета за варено, ту тлъсто, ту постно, шпиковано месо за печене, което очаква само да бъде пристегнато от връвта; после цветовете избледняват: навлизаме в царството на телешките шницели, рибиците, парчетата от плешка и гърди, пачите, следвани от агнешките бутчета, а по-натам се белеят шкембета, пъстреят карантиите, лъщи черният дроб…

Облечени в бяло, месарите зад тезгяха размахват брадви с трапецовидни остриета, големи ножове за рязане и одиране, триони за кокали, дървени чукове за начукване на месото, с чиито дръжки натикват нарязаните розови ивици във фунията на мелачката. На куките висят разсечени тела, за да напомнят, че всяка наша хапка е част от едно същество, на чийто живот е било своеволно посегнато.

На плакат, окачен на стената, профилът на едно говедо напомня географска карта, разчертана с линии, които разделят площите по гастрономически интереси и включват цялата анатомия на животното, с изключение на рогата и копитата. Това е картата на човешкия „хабитат“, не по-различна от тази на планетата; и двете съдържат съглашенията, с които хората са узаконили правата си на притежание, на подялба и изяждане без остатък на земните континенти и на рибиците на животинското тяло — права, които човек сам си е присвоил.

Нужно е да се каже, че с течение на вековете симбиозата човек — говедо е получила свое равновесие (позволявайки на двата вида да продължат размножението си), макар и несъразмерно (вярно е, че човек се грижи за изхранването на говедото, но не се чувствува задължен да му предлага себе си за храна), гарантирайки разцвета на така наречената човешка цивилизация, която поне в една своя част би трябвало да се нарича човешко-говежда (съвпадаща отчасти с човешко-овчата или човешко-свинската в зависимост от алтернативите на една сложна география на религиозни запрещения). Господин Паломар участвува в тази симбиоза с ясно съзнание и пълно одобрение и макар в окаченото говедо да разпознава разсечения труп на собствения си брат той знае, че е месоядно същество, което, обусловено от хранителната си традиция, ще влезе в месарския магазин, за да получи обещание за вкусово щастие, за да си представи, наблюдавайки алените късове месо, шарката, която нажежената скара ще постави по тях, за да предусети удоволствието на небцето от изпечената мръвка.

Едно чувство не изключва друго — душевното състояние на господин Паломар, който се реди на опашка в месарския магазин, е едновременно чувство на сдържана радост и страх, на желание и уважение, на егоистична загриженост и универсално състрадание — душевно състояние, което може би други изразяват чрез молитвата.