Итало Калвино
Паломар (4)

От терасата

— Къш, къш! — тича господин Паломар по терасата, за да прогони гълъбите, които кълват листата на фикусите, газят с крака нежните камбанки, зобят френското грозде, скубят стрък по стрък засадения в сандъче магданоз близо до кухнята, ровят из саксиите и разнасят пръст по плочите, сякаш опустошението е единствената цел на заниманията им. На мястото на гълъбите, които едно време развеселяваха площадите с полета си, сега се е появило едно уродливо, мръсно и покварено потомство, нито домашно, нито диво, но включено в обществените институции и като такова — неподлежащо на изтребване. Небето на Рим вече е свръхнаселено от тези пернати лумпени, които правят труден живота на всички други околни птици и потискат свободното небесно пространство с оловносивите си проскубани силуети.

Притиснат между подземните орди от мишки и натежалите сенки от кръжащи гълъби, древният град е разяждан отдолу и отгоре, без да може да окаже съпротива, както някога по време на варварските нашествия, сякаш сега се вижда нападнат не от външни врагове, а от най-тъмните и присъщи импулси на вътрешната си същност.

Градът има и друга душа — една от многото, — която живее от сговора между старите камъни и вечно младата растителност, еднакво жадуващи за слънце. Радвайки се на добро разположение сред такава околна среда, терасата на семейство Паломар — скрит остров над покривите — буди смътни алюзии под своята пергола за пищните вавилонски градини.

Буйната растителност на терасата отговаря на желанията на всеки един от членовете на семейството, но докато за госпожа Паломар е било естествено да прехвърли върху растенията нуждата си от любов и грижи, чрез които тя вътрешно да се осъществи и си създаде поводи за най-разнообразни занимания, този душевен простор липсва у останалите членове на семейството. Липсва у дъщеричката, защото младостта не може, нито трябва да се вглежда в онова, което е пред носа й, тя гледа по-надалече; липсва и у съпруга, защото твърде късно е успял да се освободи от младежкото нетърпение и да разбере (само на теория), че единственото спасение е да се вкопчи в съществуващите неща.

Така че главните грижи на земеделеца — дадено растение, даден парцел, изложен на слънцето от еди-кой си до еди-кой си час, дадена болест по листата, за която се налага дадено лечение — са чужди за ума на градския човек, обусловен от процесите на индустриализацията. Когато Паломар забеляза колко приблизителни и обречени на грешки са критериите на този свят, в който се бе надявал да намери точност и всеобща норма, започна бавно да си изгражда отношение към света, ограничаващо се до наблюдение на видимите форми. Но той вече беше оня, който е — приобщаването му към нещата си оставаше променливо и лабилно като у хората, заети да мислят за нещо, което го няма. Впрочем той също допринася за опазване на терасата, като от време на време изтичва да разгони гълъбите: „Къш!“ — вика той, събуждайки в себе си атавистичното чувство за защита на територията.

Ако на терасата кацнат други птички, господин Паломар, вместо да ги гони, ги приветствува с „добре дошли“ и си затваря очите за сторените от тях бели, приемайки ги като пратеници на приятелски настроени божества. Но подобни прояви са рядкост; понякога отряд гарвани се приближава и опръсква небето с черни петна, насищайки го (и езикът на боговете се променя с вековете) с чувство за живот и радост. Идва и някой кос, любезен и остроумен, понякога червеношийка, но най-вече врабци в ролята си на случайни минувачи. Присъствието на други пернати над града може да се забележи отдалеч — ескадри от мигриращи птици през есента, акробатични изпълнения на лястовици през лятото. От време на време бели чайки загребват въздуха с дългите си крила, навлизат чак над сухото море на покривите, може би заблудени от извивките на реката или подлъгани при любовна игра, а морският им крясък се слива с дрезгавия градски шум.

Терасата е на две нива: по-високата част, или „белведере“, господствува над покривите, по които се плъзга птичият поглед на господин Паломар. Той се опитва да мисли за света така, както го виждат хвъркатите; за разлика от него птиците виждат да се разтваря небесната бездна, но може би те никога не гледат надолу, а само встрани, планирайки с криле, и погледът им, накъдето и да се насочи, среща само по-високи или по-ниски покриви, издигащи се по-нагоре или по-надолу постройки, които не им позволяват да се спускат произволно. Въз основа на предишния си опит господин Паломар знае, че там долу, долепени едни до други, съществуват улици и площади, че истинското равнище на земята е онова, което е на равнището на земята, но сега от това, което вижда отгоре, не би могъл да си представи всичко онова отдолу.

Истинската форма на града за него сега е това издигане и пускане на покриви със стари и нови керемиди, „турски“, плоски на издължени или заоблени комини, на тръстикови перголи и вълнообразни навеси от етернит, перила, балюстради, колонки, които придържат саксии, ламаринени резервоари за вода, остъклени капандури и над всичко това — стърчащи телевизионни антени прави и наклонени, сребристи и ръждиви, разклоняващи се като еленови рога, но до една голи като скелети и тревожни като тотеми.

Разделени от неправилни и насечени празни пространства, една срещу друга са разположени терасите на бедните с пране по изпънатите въжета и домати, засадени в цинкови тенекии; богаташките тераси с растения, плъзнали по дървени решетки, градинска мебел от метални пръчки, боядисани в бяло, и навити тенти; камбанарии с лождии, отекнали от камбанния звън; фронтони на обществени сгради, често в профил; незаконно и ненаказуемо издигнати надстройки; тръбни скелета, изоставени след строежи: прозорци с щори и отдушници на тоалетни; калкани в охра и сиво-синьо, някои напукани й полазени от мухъл, със стръкове трева между цепнатините; асансьорни шахти, островърхи кулички, шпилове на църкви с изображения на Мадоната, статуи на коне, готови за скок в бездната, рухнали корнизи, тавани, превърнати в гарсониери, и закръглени куполи навсякъде, сякаш да потвърдят женствената същност на града — бели, розови или виолетови в зависимост от часа и светлината.

Нищо от всичко това не може да види оня, който се движи пешком или на колела по паважа на града. И обратното: оттук човек добива впечатление, че истинската земна кора е тази — неравна, но компактна, набраздена от пукнатини, кой знае колко дълбоки, от ями и кратери, чиито краища обаче в перспектива изглеждат доближени и на човек въобще не му идва наум какво съдържат на дъното си, защото тъй богат и разнообразен е животът на повърхността, че стига и остава, за да засити ума с информация и значения.

Така разсъждават птиците или поне така разсъждава господин Паломар, представяйки си, че е птица. „Само след като е опознал повърхността на нещата — заключава той, — човек може да се впусне в търсене на онова, което е отдолу. Но повърхността на нещата е неизчерпаема.“

Коремчето на гущера

Както всички лета, стенното гущерче се завърна на терасата. Една изключителна точка на наблюдение позволява на господин Паломар да го гледа не откъм гърба, както сме свикнали открай време да виждаме гущерите, а откъм корема. В дневната стая на господин Паломар има малък прозорец-витрина, който гледа към терасата; по лавиците на тази витрина е подредена колекция от вази в стил модерн. Малка крушка от 75 вата осветява вечер предметите. Нежните клончета на някакво декоративно растение се спускат от зида на терасата и играят пред външното стъкло. Всяка вечер, щом лампата светне, гущерът, който живее под листата на този зид, се премества на стъклото, там, където свети крушката, и остава неподвижен като на припек. Наоколо летят мушици, привлечени и те от светлината; прелети ли някоя от тях наблизо, гущерът я лапва веднага.

Всяка вечер господин и госпожа Паломар изместват креслата си от телевизора, настаняват се пред витрината и започват да наблюдават от вътрешността на стаята бялото очертание на влечугото, открояващо се на тъмния фон. Изборът между телевизията и гущера невинаги настъпва без колебания — всеки един от двата спектакъла предоставя информация, която другият не може да предложи. Ако телевизията се движи из континентите и посредством светлинни импулси описва видимото лице на нещата, то гущерът представлява неподвижното съсредоточаване и скритият образ, опакото на това, което се показва на зрението.

Най-необикновеното при стенния гущер са лапичките — истински ръчички с меки пръстчета, които прилепват здраво по стъклото с миниатюрните си възглавнички. Петте пръстчета се разширяват като листенца на цвят, рисувани от дете, и при движение на лапичката се събират като цветна чашка, която се затваря, за да се отпуснат и притиснат към стъклото, излагайки на показ фините бръчици на възглавничките, наподобяващи отпечатъци от пръсти. Едновременно деликатни и силни, тези ръчички сякаш съдържат скрита интелигентност и ако можеха да се освободят от задачата си да стоят прилепнали върху отвесната повърхност, вероятно биха добили качествата на човешките ръце, за които се казва, че станали похватни, откак не трябвало повече да се ловят за клоните или да се опират на земята.

Свитите крачета сякаш крият пружинки в колената си, които приличат по-скоро на лакти, когато гущерчето повдига тялото си. Опашката се долепя до стъклото само с централната си ивица, откъдето започват пръстените, които стигат до края й и я правят як и добре защитен инструмент. Повечето от времето отпусната и ленива, тя, изглежда, няма друга способност или стремеж, освен да бъде допълнителна опора (за разлика от калиграфската подвижност на опашката на обикновените гущери), но при нужда се показва гъвкава и действена.

От главата се виждат само широката пулсираща гушка и изпъкналите очи без клепачи от двете страни. Гушката прилича на смачкан чувал, който тръгва от върха на твърдата люспеста брадичка като тази на кайман и стига до бялото коремче, прилепнало към стъклото.

Когато някоя мушица мине покрай устата на гущера, той изстрелва езика си и светкавично поглъща жертвата. За този език може да се каже, че е лишен от форма, но способен да приеме всякаква форма. Все пак Паломар никога не е сигурен дали го е видял, или не; това, което сега наистина вижда, е мушицата в гърлото на гущера, понеже долепеното до осветеното стъкло коремче е прозрачно, сякаш поставено на екрана на рентгенов апарат — сянката на жертвата може да се проследи по целия й път.

Ако всяка материя беше прозрачна, почвата, на която стъпваме, обвивката на тялото ни, всичко щеше да изглежда не като витаещи неосезаеми воали, а като ад от храносмилателни и отделителни системи и органи. Може би в този момент някой бог на ада, разположен в центъра на земята, с око, което пронизва гранита, ни гледа отдолу, проследявайки цикъла на живота и смъртта, разкъсаните жертви, които се разлагат в стомасите на хищниците, докато и тези хищници на свой ред не бъдат погълнати от друг стомах.

Гущерът остава неподвижен с часове, само понякога изстрелва езика си, за да улови някой комар или мушица; другите насекоми, които, нехаещи за опасността, кацат на милиметри от устата му, той сякаш не забелязва. Отвесната зеница на раздалечените му очи ли е тази, която не ги забелязва? Или има причини за избор и отказ, които ние не знаем? Или пък реагира, подтикнат от случайността или каприза си?

Пръстеновидните разчленения на крачетата и опашката, обковката от дребни зърнисти плочици по главата и корема придават на стенния гущер вида на механично съоръжение — много прецизна машина, разработена във всеки микроскопичен детайл — и човек се пита дали цялото това съвършенство не е било напразно, като се имат предвид ограничените операции, които гущерът извършва. Или може би тази е неговата тайна — доволен, че съществува, да свежда действията си до минимум. Не е ли това урокът му по морал, спомен от младините на господин Паломар: да се старае винаги да извърши нещо повече от собствените си възможности?

Ето че на прицела му попада заблудена нощна пеперудка. Ще я пусне ли да отмине? Не, налапва и нея. Езикът му се превръща в мрежа за пеперуди, която я въвлича в устата. Ще се побере ли? Няма ли да я изплюе? Не, пеперудата вече е заседнала в гърлото му — потръпва, още е цяла, недокосната от острите зъби, и ето, минава през теснината на гръкляна и като безформена сянка започва бавното си принудително пътуване по раздутия хранопровод.

Излязъл от състоянието си на равнодушие, гущерът се задъхва, гушката му играе, той потръпва с крака и опашка, гърчи корема си, подложен на тежко изпитание. Ще му стигне ли храната за тази нощ? Ще си отиде ли? Това ли е върхът на всяко негово желание, което е очаквал да задоволи? Това ли е било изпитанието на границите на възможното, с което е искал да премери сили? Не, остава. Може би е задрямал. Какъв ли е сънят на оня, чиито очи са без клепачи?

Господин Паломар също не може да откъсне поглед от него. Остава да го наблюдава. Не съществува покой, на който човек да разчита. Да включи отново телевизора, ще рече да наблюдава други кланета и убийства. Крехка Евридика, пеперудата бавно затъва в царството на Плутон. Ето, прелита мушица, готви се да кацне на стъклото. И езикът на гущера се стрелва.

Нашествието на скорците

Изпълнено с птици в края на есента, небето на Рим представлява необикновена гледка. Терасата на господин Паломар е добро място за наблюдение, откъдето погледът се шири над покривите чак до далечната извивка на хоризонта. За тези птици той знае само това, което е чул да се говори от другите: скорци, които се събират със стотици хиляди, идващи от север, в очакване да заминат всички заедно за бреговете на Африка. Нощем спят по градските дървета и онези, които паркират по крайбрежния булевард на Тибър, трябва основно да измият колите сутрин.

Господин Паломар още не е могъл да разбере къде отиват през деня, каква функция в стратегията на миграцията има този продължителен престой в града, какво означават за тях огромните вечерни срещи, тези въртележки из въздуха, напомнящи големи маневри или парад. Обясненията, които се дават, са до едно съмнителни, обусловени от хипотези, вариращи между различни алтернативи; но естествено е да е така, след като става дума за приказки от уста на уста, и човек остава с впечатление, че дори науката, която би трябвало да ги потвърди или опровергае, е несигурна, приблизителна. При това положение господин Паломар е решил само да наблюдава, да регистрира най-незначителните подробности в малкото, което може да забележи, като се придържа към непосредствените изводи от видяното.

Във виолетовия въздух на залеза той вижда как като ситен прашец от едната страна на небето се задава облак гребящи въздуха криле. Забелязва, че те са хиляди и хиляди, че засенчват небесния свод. Онази безкрайност, която досега му се е струвала спокойна и празна, сега се представя наситена от трепкащи присъствия, леки като самия въздух.

Пасажът на прелетните птици, свързан с атавистичната ни памет с последователността на сезоните, е обнадеждаваща гледка, но у господин Паломар тя внася безпокойство. Дали защото почернялото от рояка птици небе ни напомня, че природното равновесие е нарушено? Или защото чувството ни за несигурност ни кара да виждаме навсякъде заплаха от катастрофи?

Когато мислим за прелетните птици, обикновено си представяме много подредена и сплотена летяща формация, която бразди небето в дълга права редица или в две, под остър ъгъл, като чатал. Тази представа не се отнася до скорците или поне до тези скорци, които през есента изпълват небето на Рим — една въздушна тълпа, която, изглежда, има намерение да се разпръсне и оредее като прашец, пуснат в течност, но вместо това този прашец постоянно се сгъстява, сякаш невидим тръбопровод шеметно бълва частици, без обаче да може да насити разтвора.

Облакът се разпростира, почернял от криле, които се очертават все по-ясно на небето — указание, че приближават. Господин Паломар вече различава вътре в ятото една перспектива, породена от факта, че вижда някои от птиците съвсем близо, над главата си, други далеч, трети още по-далеч, все по-малки, като точици, на километри разстояние и почти на еднаква дистанция една от друга. Но това впечатление за равномерност е измамно, защото няма нищо по-трудно от преценката за гъстотата на ятото — там, където изглежда, че то помрачава небето, ето че между птица и птица се разтваря дълбока празнота.

Ако за няколко минути се опита да наблюдава разположението на птиците една по отношение на друга, господин Паломар се чувствува като злонамерено уплетен в някаква мрежа, която се простира еднообразна и без пробив, сякаш и той е част от това движещо се тяло, съставено от безброй отделни тела, чиято общност обаче образува еднороден обект, подобен на облак, стълб дим или струя на водоскок, т.е. нещо, чието естество, макар и флуидно, добива плътна форма. Но достатъчно е да проследи с поглед една отделна птица, и разединението на елементите отново се натрапва и ето че течението, от което се е почувствувал повлечен, както и мрежата, в която сякаш се е оплел, се разтапят; от всичко това господин Паломар изпитва световъртеж, който стяга стомаха му високо, под лъжичката. Това се случва най-често, когато например господин Паломар, убеден, че ятото като общност лети към него, спре погледа си върху някоя птица, която се отдалечава, а после върху друга, която също се отдалечава, но в различна посока; тогава той тутакси установява, че всички птици, които са му изглеждали наближаващи, в действителност се пръскат във всички посоки, сякаш той се намира в центъра на някаква експлозия. Но стига да обърне очи към друга небесна площ, и ето че там те се сбират в гъст въртоп, също както поставен под лист магнит привлича железните стружки, образувайки ту по-светли, ту по-тъмни фигури, които накрая се разпиляват безредно.

Най-после от неясното пърхане на крила изплува една форма, сгъстява се и взима очертанията на сфера, на мехур — една лавина от криле, която се търкаля и въвлича всички птици, летящи наоколо. В еднообразното пространство тази сфера представлява особена територия, един обем в движение, в чиито граници, които също се разширяват и свиват като еластична повърхност, скорците могат да продължат полета си, всеки в своята посока, без да накърнят кръгообразната форма на общността.

По едно време господин Паломар забелязва, че броят на въртящите се птици във вътрешността на сферата бързо нараства, сякаш силно течение излива едно ново население, изсипващо се със скоростта на пясъка в пясъчен часовник. Това е нова вълна скорци, която също приема сферична форма, издуваща се във вътрешността на предишната. Но като че ли сцеплението на ятото издържа само до известни граници; наистина господин Паломар вече наблюдава едно разпиляване на птиците по краищата, отварят се дори истински процепи, които свиват обвивката на сферата. Но едва-що е имал време да забележи това, и фигурата се размива.

Наблюденията на птиците се редуват и се множат с такъв ритъм, че за да ги подреди в ума си, господин Паломар изпитва нужда да ги сподели с приятели. Приятелите също имат какво да кажат по този повод, защото всекиму се е случило да се заинтересува от това явление или пък защото и у тях се е породило любопитство след онова, което той им е разказал. Това е тема, която никога не може да се сметне за изчерпана, и когато някой от приятелите реши, че е видял нещо ново или иска да поправи едно предишно впечатление, той се чувствува задължен да се обади веднага на другите. Така че, докато ята от птици браздят небето, телефоните непрекъснато звънят.

— Видя ли как винаги успяват да се разминат, дори там, където кръжат най-плътно или пътищата им се пресичат? Човек би казал, че притежават радари.

— Не е вярно. Открих по паважа наранени, агонизиращи и умрели птици. Това са жертви на сблъсъците по време на безредния им полет.

— Разбрах защо вечер продължават да кръжат вкупом над този район на града. Те са като самолетите, които се въртят над летището, докато не получат сигнал за свободна писта, за да се приземят. Затова ги виждаме да кръжат тъй дълго — изчакват реда си, за да кацнат на дърветата, където ще прекарат нощта.

— Видях какво правят, когато се спускат към дърветата. Въртят се продължително на спирала в небето, после една след друга се втурват към дървото, което са си избрали, намаляват рязко скоростта и кацат на клона.

— Не, задръстването при въздушния трафик не е проблем. Всяка птица има дърво, което е нейно, един клон и място на този клон. Никога не го бъркат с друго.

— Толкова ли е остро зрението им?

— Знае ли човек…

Телефонните обаждания никога не са продължителни, защото господин Паломар е нетърпелив да се върне на терасата, сякаш се страхува, че ще изпусне нещо решаващо.

Сега като че ли птиците заемат само онази част от небето, която е все още осветена от залязващото слънце. Но ако човек се вгледа, установява, че сгъстяването и разреждането на птиците се размотава като дълга лента, развяваща се на зигзаг. Там, където лентата се извива, ятото изглежда по-сбито, като рояк пчели; там, където се издължава, без да се огъва, се виждат само трепкащи точици в различни посоки.

Накрая изчезва и последното зарево по небето, като морски прилив нахлува тъмнина по улиците и залива архипелага от керемиди, куполи, тераси и камбанарии, а завесата от черни криле на небесните нашественици се спуска, за да се слее с мудния полет на глупавите, саждиви градски гълъби.