Итало Калвино
Паломар (2)

Свирнята на коса

Господин Паломар има щастието да прекарва лятото на място, където пеят много птички. Докато седи в лежащ стол и „работи“ (наистина той има също това щастие, че работи на места и в положения, които иначе отговарят на пълна почивка; или по-точно наказан е да не престава никога да работи, дори излегнат под дърветата в една августовска сутрин), невидими сред клонките, птиците разливат наоколо му репертоар от най-различни звукови прояви, потапят го в едно променливо, непродължително и насечено акустично пространство, в което обаче се установява равновесие между различните звуци, защото ни един от тях не се издига над другите по сила и честота, а всички се вплитат в еднородна шумотевица, поддържана не от хармонията, а от лекотата и бистротата. Концертът трае, докато в най-горещия час жестокото множество на насекомите не наложи пълното си господство над трептенията на въздуха, завладявайки последователно измеренията на времето и пространството с оглушителното и непрестанно църкане на щурците.

Песента на птиците заема променлив дял от слуховото внимание на господин Паломар: той ту я отдалечава, като компонента на основната тишина, ту се мъчи да различи песен от песен, групирайки ги в категории с нарастваща сложност: кратки чуруликания, трели от две ноти, една кратка, друга дълга, къси писукания, цвърчене, водопади от ноти, които се изсипват и спират изведнъж, къдрици от модулации, които се увиват около себе си, и така нататък.

Господин Паломар не успява да стигне до друга, не тъй обща класификация — не е от онези хора, които, докато слушат знаят коя песен на кое птиче принадлежи. Новото познание, с което може да се похвали човешкият род, не включва познанието, предаващо се по пряк, устен път, и един път изгубено, не може да се придобие и предаде отново; никаква книга не може да ни научи на онова, което се усвоява в детството, ако човек даде ухо на песента и се взре в полета на птиците, подпомогнат от някой, който знае точно да им даде име. Вместо култа към изброителната и класификаторска точност Паломар по-рано предпочиташе непрестанното преследване на една несигурна точност при определяне на модулациите, променчивостта и съставността на мелодията, тоест — неопределимото. Сега е склонен на противоположния избор и следвайки нишката на мислите, събудени от песента на птиците, животът му се струва поредица от пропуснати случаи.

Сред всички птичи песни се откроява свиркането на коса, различимо от всяко друго. Косовете пристигат късно следобед; те са два, явно семейство, може би същото от миналата година, от всички предишни години. Всеки следобед, щом чуе някой да подсвирква на две ноти като човек, който иска да извести за своето пристигане, господин Паломар вдига, глава и търси наоколо си кой го вика; после си спомня, че това е часът на косовете. Скоро ги забелязва: вървят по поляната, сякаш истинското им призвание е това на земните двукраки, които се забавляват да установят аналогии с човека.

Свиркането на косовете има тази особеност, че е същото като това на човека, по-точно на човек, който не го бива много да свирка, но е решил, че в случая има сериозно основание да свирне, без никакво намерение да продължава, затова го върши решително, но скромно и вежливо, което му осигурява благосклонността на оня, дето го слуша.

Малко след това свиркането се повтаря от същия кос или от съпругата му, но сякаш за пръв път му идва наум да свирне; ако е диалог, то всяко подсвиркване идва след дълго размишление. Но дали е диалог, или всеки кос свири за себе си, а не за някой друг? Така или иначе, не става ясно дали се касае за въпроси и отговори (когато отговаря на друг или на себе си) или за потвърждение на нещо, което е винаги едно и също (собственото си присъствие, принадлежността си към вида, към пола, към територията). Може би значението на тази единствена дума се състои в повторението й от друг свиркащ клюн, за да не бъде забравено в паузата на мълчание.

Или пък целият диалог се състои в обръщението към другия: „Аз съм тук“, а продължителността на паузите добавя към фразата значението на едно „още“, сякаш иска да каже „още съм тук, винаги съм тук“. А ако значението на посланието е в паузата, а не в свиркането? Ако косовете разговарят чрез мълчанието? (В този случай свиркането би било само пунктуационен знак, една формула, нещо като „приемам и приключвам“ при телеграфните съобщения.) Едно мълчание, на вид еднакво с друго мълчание, би могло да изразява сто различни намерения, както впрочем и едно свиркане; винаги е възможно да се разговаря, било като се мълчи, било като се свирка — проблемът е разговарящите да се разбират. Или никой никого не разбира: всеки кос смята, че е вложил в свиркането си един основен смисъл, който само той разбира; другият му отвръща нещо, което няма никаква връзка с онова, което оня е казал — води се диалог между неми, един разговор без начало и без край.

Но дали човешките разговори са по-различни? Госпожа Паломар е също в градината и полива великденчетата. Казва:

— Ето ги. Плеонастично изказване (подразбира се, че мъжът й вече гледа косовете), иначе (ако не ги беше видял) неразбираемо, но целящо да установи приоритета й при наблюдение на косовете (защото фактически тя първа ги е открила и първа е посочила на мъжа си техните навици) и да подчертае неизбежността на техните появи, вече толкова пъти отбелязани от нея.

— Шшт — казва господин Паломар явно за да попречи на жена си да ги изплаши, като говори на висок глас (излишна забележка, защото съпрузите косове вече са свикнали с присъствието и гласовете на съпрузите Паломар), но в действителност — за да оспори предимството на жена си, изтъквайки, че е много по-загрижен за косовете, отколкото жена му.

Тогава госпожа Паломар казва:

— От вчера е пак суха — имайки предвид пръстта на лехата, която полива; напълно излишно съобщение, целящо, променяйки темата, да покаже по-голяма и непринудена фамилиарност с косовете от тази на мъжа й. Впрочем господни Паломар успява да извлече от репликите една обща картина на спокойствие и е благодарен за това на жена си, защото, ако тя му потвърди, че за момента няма нищо по-важно, за което да се тревожи, той може да остане погълнат от своята работа (или псевдоработа). Оставя да изтече една минута и на свой ред се опитва да изпрати някакво успокояващо послание, за да осведоми жена си, че работата му (или суперработата му) протича обичайно; за тази цел той издава поредица от пухтения и мърморения:

— … Ама че… сега пък… да… дявол да го вземе… — Пояснения, които в общност предават и посланието „много съм зает“, в случай че последната реплика на жена му е съдържала загатнат упрек от типа: „Би трябвало и ти да се погрижиш за поливането на градината.“

Предпоставка за тези словесни размени е идеята, че отличният сговор между съпрузите позволява те да се разбират, без да влизат в тънкости и подробности. Но този принцип бива приложен на практика от двамата по различен начин: госпожа Паломар се изразява със завършени фрази, макар често загадъчни, за да постави на изпитание готовността на мъжа си към умствени асоциации, налагайки му своя начин на мислене (нещо, в което невинаги успява), затова пък господин Паломар оставя да изплуват от лаконичността на вътрешния му монолог разпилени членоразделни звуци, разчитайки, че ще изпъкнат поне светлосенките на душевното му състояние, ако не очевидността на едно изказано чувство.

Госпожа Паломар обаче отказва да приеме тези мърморения като разговор и за да подчертае своето неучастие, казва тихо:

— Шшт!… Плашиш ги… — като прехвърля на мъжа си същото мълчание, което той е смятал в правото си да й наложи. По този начин тя отново потвърждава своето първенство по отношение на заинтересоваността си към косовете.

След като е отбелязала тази точка в своя полза, госпожа Паломар се отдалечава. Косовете кълват по поляната и явно преценяват диалозите между съпрузите Паломар като еквивалент на собственото си свиркане. „Не ни остава друго, освен и ние да почнем да свиркаме“ — мисли си господин Паломар. Сега той, за когото различието между човешкото поведение и остатъка от всемира винаги е било избор на терзание, открива една многообещаваща перспектива за мисловна дейност. И ето че еднаквото свиркане на човека и коса му се струва като мост, прокаран над пропастта.

Ако човек би вложил в свиркането всичко онова, което обикновено поверява на словото и ако косът модулира в свиркането си всичко наказано, което предполага състоянието му на природно същество, ще е направена първата крачка, която да запълни разделението между… между какво и какво? Природа и култура? Мълчание и слово? Господин Паломар все се надява, че мълчанието съдържа нещо повече от онова, което изговорът може да каже. Ами ако езикът наистина е крайната точка, към която се стреми всичко онова, което не съществува? Или ако всичко, което съществува, е изговор още от началото на всемира? Тук господин Паломар отново е обзет от мъчително неспокойствие.

След като внимателно е изслушал свиркането на коса, той се опитва да го повтори колкото може по-вярно. Следва учудено мълчание, сякаш неговото послание изисква внимателно проучване; после прозвучава също такова свиркане, което господин Паломар не знае дали е отговор за него или доказателство, че свиркането му е тъй различно, че косовете въобще не са му обърнали внимание и подхващат диалога помежду си, сякаш нищо не е било.

Продължават да свиркат и да си задават, учудени, въпроси, той и косовете.

Безкрайната поляна

Около къщата на господин Паломар има поляна. Това не е мястото, където естествено би трябвало да има поляна, така че тя е изкуствено творение, съставени от естествени творения, тоест треви. Поляната има за цел да представлява природата и това става, като присъщата за мястото природа се замени с естествена — но изкуствена по отношение на мястото — природа. Впрочем това струва пари; поляната изисква разходи и безкраен труд, за да бъде засявана, поливана, наторявана, плевена, косена.

По поляната расте венерин косъм, райграс и детелина. Такава е била сместа, разделена на равни части, с която е била засята площта. Нисък и пълзящ, венериният косъм бързо е взел надмощие — килимът му от кръгли меки листенца се простира, приятен за ходилото и окото. Но дебелината на растителността на поляната идва от острите стръкове на райграса, ако не са много редки и ако не са израсли, преди да бъдат подстригани. Детелината пък се показва неравномерно, тук две-три снопчета, там нищо, по-надолу — цяло море; расте буйно, докато не се отпусне, защото перката на листото тежи и огъва тънкото стъбълце. Резачката напредва и оглушително боботи, при което опияняващ мирис на прясно сено изпълва въздуха. Скосената трева си възвръща първичната бодливост, но въртящите се ножове разкриват голи места, оплешивели кръгове, жълти петна.

За да изглежда както следва, поляната трябва да бъде еднообразна зелена площ — неестествен резултат, който поляните, създадени от природата, постигат естествено. Ако се огледа педя след педя, тук става ясно къде не стига автоматичната пръскачка, къде водата бие постоянно и кара корените да загниват, къде добрата поливка е от полза за плевелите.

Клекнал на поляната, господин Паломар скубе плевелите. Едно глухарче се е хванало за почвата с назъбените си, гъсто оплетени листа; ако се издърпа стъблото му, то остава в ръцете на човек, а корените — впити в земята. Налага се с вълнообразно движение на ръката да се обхване цялото растение и внимателно да се изтеглят брадите от земята, макар заедно с буци пръст и нежни стръкове трева, почти задушени от съседа завоевател. След това да се захвърли натрапникът там, където не може да пусне корени или да разпръсне семена. Когато човек почне да скубе троскот веднага вижда до ръката си друг троскот, малко по-натам трети, още по-натам четвърти. Накратко казано, този пояс от тревен килим, който човек се е надявал да изплеви набързо, се оказва истинска джунгла.

Но само плевели ли има на поляната? Бедата е, че те така гъсто са се оплели с благородните растения, че е невъзможно да бъдат отделени и изтръгнати. Сякаш между посевните и диворастящите треви се е установило съучастническо споразумение, едно преодоляване на бариерите, наложени от неравенството по рождение, една примиренческа търпимост към падението. Някои от плевелите нямат сами за себе си никакъв зловреден или неприятен вид. Защо тогава да не бъдат допуснати по право в семейството на обработваемите растения? Този е пътят, който води към отказа от „английска ливада“ и кара човек да склони на „селска поляна“, оставена на самотек. „Рано или късно трябва да направим своя избор“ — мисли господин Паломар, но му се струва, че не може да вземе решение. В зрителното му поле изскача една цикория, един пореч. Той ги изкоренява.

„Естествено, като отскубнеш тук-там някой плевел, не разрешаваш въпроса. Би трябвало — мисли той — да се подходи така: да се вземе един квадрат от поляната, метър на метър, и да се прочисти от всичко, което не е детелина и райграс. После да се мине към друг квадрат. Или не, да се избере квадрат образец. Да се изброи колко са стръковете трева в него, от кой вид са, как са разпределени на тази площ. Въз основа на това изчисление ще се стигне до статистическо познание на поляната, при установяване на което…“

Но съвсем излишно е да се броят стръковете трева, човек никога не ще узнае броя им. Поляната няма ясно очертани граници, в нея има една ивица, където не расте трева, но малко по-натам се показва някой стрък, после — гъста тревна бабуна, след това един по-оголен край. Те още ли са част от поляната, или не? Другаде краят на гората навлиза в поляната и не може да се каже кое е поляна, кое храсталак. Но и там, където има само трева, човек не знае кога да престане да брои — между тревичка и тревичка винаги е покълнало някакво листенце, което едва се показва от земята и чийто корен представлява бял косъм, който почти не се вижда; само преди минута човек е могъл да го подмине, но сега трябва да брои и него. Междувременно други два стръка, които допреди малко са изглеждали леко жълти, сега са напълно повехнали и трябва да се заличат от сметката. А има тревни стръкове, отрязани наполовина или издъно, изпокъсани листенца… Сумираните десетични знаци не правят цяло число, остава един незначителен процент на отчасти опустошени, отчасти живи плевели, превърнали се в тинеста маса, в храна за другите растения, в хумус…

Поляната е общност от трева — така трябва да се приеме проблемът, — която включва една подобщност от култивирани треви и друга подобщност от плевели; точка на пресичане на двете подобщности е наличието на спонтанно израслите треви, но принадлежащи към засетите и следователно неразличими от последните. На свой ред двете подобщности включват различните видове, всеки от които е една подобщност, или по-ясно казано общност, която включва подобщността на собствените си принадлежащи, които принадлежат също към поляната и подобщността на растенията извън поляната. Духа вятър, хвърчат семенца и прашец, връзките между общностите се объркват…

Паломар вече е преминал към друг ред на мисли. Дали „поляната“ е това, което виждаме, или виждаме една тревичка плюс една тревичка, плюс една тревичка?… Това, което наричаме „да видиш поляната“, е само резултат от приблизителните ни и груби сетива; една общност съществува само когато е образувана от различими елементи. Не е нужно да се броят, числото е без значение; важното е само с един поглед човек да обхване отделните тревички, една по една, в техните различия и особености. И не само да ги види, а да ги помисли. Вместо да мисли „поляна“, да мисли онова стъбълце с две детелинови листенца, онзи малко прегърбен, островърх лист, онзи тънък щит…^[1]

Паломар се е разсеял, вече не скубе плевелите, не мисли повече за поляната — мисли за всемира. Опитва се да приложи към всемира всичко онова, което си е мислил за поляната. Всемирът като редовен и организиран космос или като хаотично размножение. Може би завършеният, но неизброим всемир, непостоянен в своите граници, разкриващ в себе си други всемири. Всемирът като общност на космически тела, мъглявини, небесен прах, силови полета, пресичания на полета, общност на общности…