Итало Калвино
Паломар (11)

Как да се престориш на умрял

Господин Паломар решава отсега нататък да се престори на умрял, за да види как ще съществува светът без него. От известно време е забелязал, че между него и света нещата не вървят както преди; ако преди му се струваше, че той и светът очакват нещо един от друг, сега вече не може да си спомни какво е било то, дали е било за добро или за лошо, нито пък защо това очакване го е държало в постоянно тревожно напрежение.

Следователно сега господин Паломар би трябвало да изпита чувство на облекчение, тъй като вече не е нужно да се пита какво му готви светът, дори би трябвало да предугади облекчението на света, който няма повече да има грижа за него. Но именно очакването да предвкуси това спокойствие, създава тревога у господин Паломар.

С други думи да се преструваш на умрял не е така лесно, както може да изглежда. На първо място не трябва да се смесва положението, при което човек е мъртъв, с това, при което не съществува — състояние, което заема онова безкрайно време, предшествувало раждането, на вид симетрично на не по-малко безкрайното време, което идва след смъртта. И наистина, преди да се родим, ние сме част от безкрайните възможности, които биха или не биха могли да се осъществят, докато веднъж мъртви, не можем да се осъществим нито в миналото (на което принадлежим вече изцяло, но върху което повече не можем да влияем), нито в бъдещето (което макар повлияно от нас, остава недостъпно). В действителност случаят с господин Паломар е по-прост, понеже способността му да влияе върху нещо или върху някого винаги е била незначителна; светът спокойно може да мине без него и той съвсем спокойно може да се смята за умрял, без дори да променя навиците си. Проблемът е в промяната не на това, което върши, а на онова, което е той, или по-точно — на онова, което е той по отношение на света. Преди под свят той разбираше света плюс себе си; сега става дума за него плюс света минус него.

Дали един свят минус него би означавал край на тревогата му? Един свят, в който нещата се случват независимо от присъствието и реакциите му, свят, подчинен на свои закони, нужди или съображения, които не го засягат? Вълната бие в крайбрежния риф и дълбае скалата, идва друга вълна, след нея друга… Дали той е там, или не, всичко протича неизменно. Утехата да си мъртъв, изглежда, е тази: след като си отстранил онази нотка на безпокойство, която е нашето присъствие, от значение е единствено разположението и редуването на нещата под слънцето в тяхното непоколебимо спокойствие. Всичко е спокойствие или се стреми към спокойствие, дори ураганите, земетресенията, изригването на вулканите. Но не беше ли светът пак такъв, когато той беше още там? Когато всяка буря носеше в себе си предстоящия покой, подготвяше момента, в който всички вълни ще се стоварят върху брега, а вятърът ще изчерпи силата си? Да си мъртъв, може би ще рече да преминеш в океана на вълните, които остават завинаги вълни, така че е излишно да чакаш морето да стихне.

Погледът на мъртвите е винаги леко скептичен. Места, ситуации, случки са в общи линии неща, които се повтарят, и когато ги познаваме, винаги изпитваме известно задоволство, в същото, време обаче забелязваме множество по-малки или по-големи различия, които бихме могли да приемем, стига да отговарят на едно последователно логично развитие, но всъщност се явяват като произволни и неприемливи, а това дразни, защото на човек все му се иска да се намеси и да нанесе онази поправка, която му се струва необходима, но не може, понеже е мъртъв. Оттук произтича едно поведение на противодействие, почти на затруднение, но в същото време — на задоволство, присъщо на оня, който знае, че важен е единствено миналият му опит, а на всичко останало не трябва да се обръща особено внимание. Разбира се, тутакси изплува едно доминиращо усещане, което се налага над всяка мисъл — приятното съзнание, че всички проблеми са проблеми на другите, техни грижи. Мъртвите не би трябвало да имат грижи, защото от тях не се иска да мислят; и макар това да звучи аморално, именно в тази безотговорност мъртвите откриват своите радости.

Колкото повече душевното състояние на господин Паломар се приближава до по-горе описаното, толкова повече идеята да бъде мъртъв му се струва естествена. Безспорно още не е постигнал върховното откъсване, което е смятал за присъщо на мъртвите, нито онзи техен разум, който отива отвъд всякакво обяснение, не е успял да излезе от собствените си граници, като от тунел, чийто излаз е в други измерения. Понякога се заблуждава, че поне се е освободил от нетърпението, което го е придружавало през целия му живот, когато е гледал другите да грешат във всяко нещо, което вършат, или при мисълта, че и той на тяхно място би сгрешил не по-малко, но поне е щял да си даде сметка за грешката си. Не, въобще не се е освободил; разбира, че нетърпимостта към собствените му и чуждите грешки ще се повтаря вечно, заедно със самите грешки, които никоя смърт не заличава. Ето защо по-добре е да свикне с тях: да се престори на мъртъв, за Паломар означава да свикне с разочарованието отново да се открие еднакъв със себе си в едно окончателно състояние, за което не съществува никаква надежда да се промени.

Паломар не подценява преимуществата на живия над мъртвия, не в смисъл на бъдещето, където рисковете все още са много големи и облагите — краткотрайни, а в смисъл на възможностите за подобрение на формата на собственото си минало. (Освен ако човек вече е напълно доволен от своето минало — твърде безинтересен случай, за да се занимаваме с него.) Животът на човека представлява съвкупност от събития, от които последното би могло да промени смисъла на цялата съвкупност не защото е по-важно от предишните, а защото един път включени в нечий живот, събитията се разполагат в ред, който не е хронологичен, но който отговаря на една вътрешна архитектура. Някой например чете в зряла възраст важна за него книга и казва: „Как съм живял досега, без да я прочета!“ Или: „Колко жалко, че не съм я прочел като млад!“ Е добре, тези изявления са доста безсмислени, особено второто, защото от момента, в който той е прочел тази книга, животът му става подобен на живота на човек, прочел тази книга, и не е от значение дали я е прочел рано или късно, понеже и животът, предшествувал прочита, сега придобива формата, белязана от този прочит.

Тази е най-трудната крачка за оня, който иска да се научи да бъде мъртъв, тоест да се убеди, че собственият му живот е затворена съвкупност, принадлежаща на миналото, в която не може да се прибави нищо повече, нито да се прокарат бъдещи промени в съотношението между различните елементи. Разбира се, тези, които продължават да живеят, могат въз основа на промените, преживени от тях, да включат и промени в живота на мъртвите, давайки форма на онова, което досега не е имало форма или е изглеждало, че има различна форма: обявявайки например за истински бунтовник оня, който е бил опозорен от закона заради постъпките си, възвеличавайки като поет или пророк оня, който е прекарал живота си в състояние на невроза или умопомрачение. Но това са промени, които засягат предимно живите. Те, мъртвите, е трудно да извлекат облага от тях. Всеки е направен от това, което е преживял, и от начина, по който е живял, а това никой не може да му отнеме. Който е живял, страдайки, остава рожба на своето страдание; ако му го отнемат, не е вече същият.

Затова Паломар се готви да стане труден по характер мъртвец, който зле понася присъдата да остане такъв, какъвто е, но не е склонен да се откаже от нищо свое, макар то да му тежи.

Разбира се, би могло да се заложи и върху такива средства, които да осигурят оцеляването поне на част от нас в потомството. Тези средства могат да бъдат класифицирани в две категории: биологическия механизъм, който позволява да предадем на потомството онази част от себе си, която се нарича генетична наследственост, и историческия механизъм, който позволява да предадем в паметта и езика на продължаващия да живее малкото жизнен опит, който и най-неопитният добива и натрупва. Тези механизми могат да се приемат като един-единствен, ако изходим от редуването на поколенията като фази от живота на едно-единствено лице — редуване, което продължава векове и хилядолетия. По този начин обаче проблемът само се отлага — отлага се за времето от настъпването на нашата собствена смърт до отмирането на човешкия род, колкото и късно то да настъпи.

Като мисли за собствената си смърт, Паломар вече мисли за смъртта на последните оцелели от човешкия род или на неговите потомци и наследници: на опустошеното и обезлюдено земно кълбо дебаркират изследователи от друга планета, разчитат оставените следи по пирамидите и перфокартите на електронните калкулатори; паметта на човешкия род оживява отново от своята пепел и се разпръсква по населените зони на вселената. Така, отлагайки последователно проблема, се стига до момента, в който самото време ще се износи и отмре в едно празно небе, когато и последният материален крепител на паметта за живота ще се разпадне от топлината на един огнен взрив или пък атомите ще изкристализират в един ледовит и неподвижен порядък.

„Ако времето трябва да свърши, човек би могъл да го опише миг по миг — мисли Паломар, — но при описването си всеки миг се раздува дотам, че не му се вижда краят.“ Затова господин Паломар решава да започне да описва всеки миг от своя живот и докато не опише всички, няма да се смята за мъртъв. Точно в този момент той умира.