Итало Калвино
Паломар (1)

Прочит на една вълна

Морето е леко набраздено и малки вълни се разбиват по пясъчния бряг. Господин Паломар стои край брега и гледа една вълна. Не че е погълнат от съзерцанието на вълните. Не е погълнат, защото знае добре какво върши — иска да гледа една вълна и я гледа. Не съзерцава, понеже съзерцанието изисква подходящ темперамент, подходяща душевна нагласа и подходящо стечение на външни обстоятелства. И макар господин Паломар по принцип да не е против съзерцанието, все пак нито едно от тези три условия не е налице при него. Впрочем той има намерение да гледа не изобщо „вълните“, а една-единствена вълна и нищо повече. В желанието си да не се поддава на определени усещания той избира за всяко свое действие ограничен и точен обект.

Господин Паломар вижда как в далечината една вълна се заражда, нараства, приближава се, променя формата и цвета си, увива се около себе си, разбива се, изчезва и изплува отново. В този момент той би могъл да се убеди, че е постигнал целта, която си е поставил, и да си отиде. Но да изолира една вълна, отделяйки я от вълната, която непосредствено я следва и сякаш я тласка, а понякога настига и залива, е много трудно; също както и да я отдели от вълната, която я предшествува и сякаш я влачи след себе си към брега, макар често да се обръща насреща й едва ли не за да я спре. А ако човек застане успоредно на брега и се вгледа във вълновата линия, ще му е трудно да установи докъде се разпростира този фронт и къде се прекъсва на отделни вълни, различаващи се по скорост, форма, сила и посока.

Впрочем не е възможно да се наблюдава една вълна, без да се вземат предвид сложните взаимодействия, които участвуват в образуването й, както и не по-малко сложните, които тя поражда. Тези взаимодействия непрекъснато се променят, поради което една е винаги различна от друга, но вярно е също, че всяка вълна е еднаква с друга някоя вълна, макар невинаги съседна или следваща я. Иначе казано, има форми и редувания, които се повтарят, независимо от това, че са неравномерно разпределени в пространството и времето. А тъй като онова, което господин Паломар възнамерява да прави в този момент, е просто да види една вълна, т.е. да улови всички нейни едновременни компоненти без изключение, той решава да спре погледа си върху движението на водата, която се блъска в брега, за да открие аспекти, които преди не е доловил. Веднага щом установи, че гледката се повтаря, ще знае, че е видял всичко онова, което е искал да види, и ще може да прекъсне заниманието си.

Като човек нервен, който живее в един трескав и напрегнат свят, господин Паломар се опитва да обуздае връзките си с външния свят и за да се защити от всеобщата неврастения, прави всичко възможно да постави усещанията си под контрол.

Приближавайки се към него, гърбицата на вълната се издига в една точка по-високо отдругаде и именно там гребенът й започва да се облива в бяло. Ако това се случи на известно разстояние от брега, пяната има време да обвие себе си и да изчезне, сякаш е била погълната, и в същото време да се появи отново и да залее всичко, но този път изниквайки отдолу подобно на бял килим, който плъзва по плажа в очакване да пресрещне следващата вълна. Но докато човек очаква вълната да се затъркаля по килима, забелязва, че нея вече я няма — останал е само килимът, а и той бързо изчезва, превръща се в бляскав мокър пясък, който се отдръпва, сякаш отблъснат от разпростиращия се във вълнообразна линия сух и матов пясък.

В същото време следва да се отбележат отдръпванията на фронта, където вълната се разделя на две крила — едното, което се стреми към брега от дясно на ляво, а другото — от ляво на дясно, като точката на тяхното разделяне или събиране е обратният, вътрешен връх, който следва придвижването на двете крила, но той е винаги задържан по-назад и зависим от последователното им наслагване, докато не го настигне друга голяма вълна, която е също раздвоена между събирането и разделянето, а после друга, още по-силна вълна, която разплита възела, разсичайки го.

Като взима за модел рисунъка на вълните, плажът образува едва забележими пясъчни езици, които се издължават в наноси, залети от водата така, както теченията ги очертават и заличават при всеки прилив и отлив. Господин Паломар е избрал точно един от тези подводни езици като точка на наблюдение, защото вълните тук удрят косо от едната и от другата страна и прескачайки полузалятата повърхност, се сблъскват с ония, които идват отсреща. Тоест за да разбере как изглежда една вълна, той трябва да държи сметка за тези тласъци в противоположни посоки, които донякъде се уравновесяват и донякъде се сумират, предизвиквайки всеобщ сблъсък на всички тласъци и противотласъци при обичайното разливане на пяната.

Сега господин Паломар се опитва да ограничи полето на действието си. Ако вземе под наблюдение един квадрат, да кажем десет метра брегова линия на десет метра море, той може да обхване всичките вълнови движения, които тук се повтарят с различна честота в даден интервал от време. Трудността се състои в наблюдението на границите на този квадрат, защото, ако Паломар приеме линията на една издигаща се и приближаваща вълна за най-отдалечена от себе си страна, тази линия, издигайки се, докато приближава към него, скрива от погледа му всичко, което е зад нея и ето че взетото под наблюдение пространство се преобръща и в същото време се деформира.

Така или иначе, господин Паломар не пада духом и всеки момент смята, че е успял да отбележи всичко онова, което е могло да се отбележи от неговата точка на наблюдение, но после все изскача нещо, което не е предвидил. Ако не беше това негово нетърпение да достигне пълен и окончателен резултат, гледката на вълните щеше да бъде отморяващо занимание, което би го спасило от неврастенията и инфаркта, а може би и от ключа за овладяване на света, свеждайки последния до най-прост механизъм.

Но при всеки опит да даде определение на този ограничен модел, той трябва да се съобразява с някоя нова, дълга вълна, задала се неизвестно откъде, която връхлита върху плитчините, влачейки след себе си нисък, пенлив гребен. Подскоците на вълните, които се разбиват на брега, не смущават равномерния устрем на този плътен гребен, който ги реже под прав ъгъл, без да е ясно откъде е дошъл, нито къде отива. Може би лек източен вятър е задвижил морската повърхност напречно на тласъка, който иде от дълбочините на откритото море, но тази вълна, породила се от вятъра, обира при преминаването си и страничните водни тласъци, отклонява ги и повлича в своята посока. Така продължава да нараства и набира сила, докато при сблъсъка си с насрещните вълни полека-лека не затихне и изчезне окончателно или не се усуче, смесвайки се с една от многото династии вълни под ъгъл, запратена към брега заедно с тях.

Когато човек насочи вниманието си върху едно явление, то изскача на преден план и запълва цялата картина, както става с някои рисунки — затвориш ли за миг очи, след като ги отвориш, перспективата ти изглежда различна. Така и сега при кръстосване на вълновите гребени, насочени в различни страни, общият рисунък се оказва раздробен на отделни квадрати, които ту изплуват, ту изчезват. Нека добавим, че отливът на всяка вълна има своя сила, която възпира прииждащите вълни. И ако насочим вниманието си към този тласък в обратна посока, ще добием впечатлението, че истинското движение на водата е онова, което тръгва и отива към открито море.

Да не би същинският резултат, който господин Паломар преследва, да се крие в желанието му да тласне вълните в обратна посока, да преобърне времето наопаки, да открие същността на света извън сетивните и мисловните навици? Не, той усеща само леко главозамайване, нищо повече. Силите, които тикат вълните към брега, вземат превес — наистина сега те доста са наедрели. Дали вятърът не се е обърнал? Тежко на господин Паломар, ако картината, която старателно е успял да сглоби, се разклати, раздроби и разпръсне. Само ако успее добре да запомни вкупом всички прояви, образи на една вълна, ще може да пристъпи към втората фаза на операцията — да разпростре това познание върху цялата вселена.

За целта е достатъчно да не загуби търпение, нещо, което за жалост скоро го сполетява. Господин Паломар се отдалечава от плажа с опънати нерви, така както е дошъл, и още по-несигурен във всичко.

Голият бюст

Господин Паломар върви по пустия плаж. Рядко среща летовници. Млада жена се е изтегнала на пясъка и пече на слънцето голия си бюст. Понеже е човек дискретен, господин Паломар обръща поглед към морската шир. Знае, че в подобни положения, ако усетят, че приближава непознат, жените често бързат да се покрият, и това му се струва лошо, защото за жената, която спокойно се пече на слънцето, е неприятно, а минаващият мъж се чувствува като досадник; защото табуто на голотата е нещо безспорно; защото половинчато приетите условности вдъхват несигурност и непоследователност в държането вместо непринуденост и откритост.

Затова в момента, в който отдалеч види да се очертава бронзово-розовият облак на някой женски бюст, той бърза да заеме такова положение с глава, че траекторията на погледа му да увисне в празното пространство и да осигури културното му поведение по отношение на невидимата граница, която заобикаля хората.

„Но постъпвайки така — мисли той, докато отминава и очните му ябълки отново започват да се въртят свободно, защото хоризонтът вече е чист, — аз афиширам отказа си да видя, тоест допринасям за убеждението, че не е редно да се вглеждаме в един гол бюст. С други думи, установявам един вид мисловна преграда между очите си и онзи бюст, който от проблясъка, влязъл периферно в зрителното ми поле, ми се е сторил свеж и приятен за окото. Значи отказът ми да погледна предполага, че си мисля за онази голота, вълнувам се, а това в края на краищата е също нетактично и отживяло поведение.“

Завръщайки се от своята разходка, Паломар минава отново покрай онази летовничка, но този път втренчено гледа напред, като оставя погледа му да се плъзга равнодушно по пенливите вълни на отлива, по лодките, изтеглени на сухо, по опънатия чаршаф от пяна на пясъка, по заобления бюст от светла, незагоряла кожа с кафеникав ореол около зърната, по профила на потъналия в сива мараня бряг.

„Ето — разсъждава, доволен от себе си, докато продължава да върви, — постъпих така, сякаш бюстът е напълно погълнат от пейзажа и погледът ми не тегне върху него повече от погледа на чайка или на моруна.“

„Но дали е правилно да постъпвам така? — продължава да разсъждава той. — Не е ли това принизяване на човешката личност към вещите и което е по-лошо, приемане за вещ онова, което в личността е специфично за женския пол? Не увековечавам ли принципа за мъжкото превъзходство, пуснало корен с годините, следствие на една долна привичка?“

Обръща се и тръгва обратно. Сега, докато взорът му се рее безпристрастно по плажа, щом бюстът на жената влезе в зрителното му поле, той взима мерки погледът му да бъде непродължителен, плъзгащ се, уклончив. Погледът напредва, докато докосне изпънатата кожа, отдръпва се с тръпка, сякаш почувствувал различеното въздействие на гледката и особената стойност, която тя придобива, и за момент остава увиснал във въздуха, описвайки извивката на бюста от известно разстояние — равнодушно, но в същото време покровителствено, за да се измести тутакси, сякаш нищо не е било.

„Така, смятам — Мисли си Паломар, — че положението ми се изяснява докрай, без каквито и да е недоразумения. А не би ли могло беглият ми поглед да се схване като отношение на превъзходство, като подценяване на това, което представлява и означава един женски бюст, все едно че го поставям встрани, извън или в скоби? Ето че отново отпращам бюста в полусянката, където са го държали като грях цели векове на лицемерно целомъдрие и прикрита похотливост…“

Подобно тълкуване противоречи на най-добрите намерения на Паломар, който, макар да принадлежи към едно зряло поколение, свикнало да приобщава голотата на женския бюст към идеята за любовната интимност, все пак приветствува промяната в нравите както заради това, че тя отразява един по-открит манталитет на обществото, така и защото гледката му е приятна. Да, именно това непредубедено разсъждение той би желал да изрази с погледа си.

Обръща се кръгом. С решителни крачки се запътва към жената, изтегнала се на слънце. Сега погледът му, плъзгайки се разсеяно по плажа, се спира върху бюста с особена почтителност и бърза да го обгърне в порив на благосклонност и благодарност за всичко, което го радва в този ден: слънцето и небето, превитите пинии и дюните, златистите пясъци, крайморските рифове, облаците и водораслите, космосът, който се върти около тези позлатени полукълба.

Това би трябвало да е достатъчно, за да успокои самотната летовничка и да я предпази от двусмислени изводи. Но едва-що Паломар понечва да се приближи, тя рязко се изправя, закрива голотата си, измърморва нещо гневно и се отдалечава, свивайки рамене, сякаш бърза да се отърве от досадното ласкателство на сатир.

„Мъртвата тежест на една безнравствена традиция пречи да се оценят справедливо дори най-възвишените намерения“ — заключава горчиво Паломар.

Слънчев меч

Отражението в морето се образува, когато слънцето се снижава — едно ослепително петно, съставено от безброй плаващи, блещукащи иглици, се разпростира от хоризонта към брега. Тази мрежа от светлинки поглъща синия цвят на морето, което потъмнява. В контражур белите лодки стават черни, загубват плътност и форма, сякаш и те погълнати от тази бляскава мозайка.

Това е часът, в който мудният господин Паломар отива привечер да плува на спокойствие. Влиза във водата, отделя се от брега и отражението на слънцето се превръща в искрящ меч, който тръгва от хоризонта и стига до него. Господин Паломар плува в меча или по-точно мечът остава все пред него, отдръпва се при всеки негов замах и не позволява да бъде настигнат. Там, докъдето стигат ръцете му, морето си възвръща матовия вечерен цвят, който отзад стига до брега.

Докато слънцето залязва, ослепително бялото отражение се оцветява в злато и мед. И накъдето господин Паломар да се отмести, върхът на този остър позлатен триъгълник е самият той; мечът го следва и сочи към него като стрелката на часовник, чиято ос е слънцето.

„Това е специален дар на слънцето лично за мен“ — е склонен да мисли господин Паломар или по-точно егоцентричният и самолюбив Аз в него. Но депресивният и самонараняващ Аз, който съжителствува с другия, възразява: „Всички, които имат очи, виждат следващото ги отражение, илюзията на чувствата и ума ни държи винаги в плен.“ Намесва се и трети съквартирант, един по-безпристрастен Аз: „Както и да е, ще рече, че съм част от чувствуващите и мислещите субекти, годни да установят връзка със слънчевите лъчи, да тълкуват и преценяват възприятията и заблудите.“

Всеки летовник, който по това време плува на запад, вижда ивицата светлина да се насочва към него, за да угасне малко преди точката, в която плуващият поставя ръката си: всеки има свое отражение, чиято посока важи само за него и се измества с него. От двете страни на отражението синьото на водата е по-тъмно. „Дали тъмното е единствената неилюзорна проява, за разлика от всичко останало? — пита се господин Паломар. Но мечът се набива в очи еднакво на всички, няма как да бъде избегнат. — Дали това, което е общо за всички ни, не е именно онова, което всеки от нас притежава като изключително негово?“

Сърфове се плъзгат по водата, режейки косо вятъра от сушата, който се надига в този час. Изправени фигури държат реда с изпънати ръце като стрелци с лък и задържат въздуха, който плющи в платното. Когато прекосяват отражението, ето че сред златото, което ги обгръща, цветовете на платното избледняват, а профилът на телата сякаш потъва в нощта.

„Всичко това се извършва не върху морето или на слънцето, а в главата ми, в лабиринта между очите и мозъка — мисли си плувецът Паломар. — Плувам в ума си, само там съществува този светлинен меч и това е, което ме привлича. Тази е моята същност, единственият елемент, върху който съзнанието ми може да се разпростре по някакъв начин.“

Но той си мисли и друго: „Не мога да го достигна, този меч е все отпреде ми, не може да бъде вътре в мен и същевременно нещо, в което плувам, а видя ли го, оставам извън него, и той — извън мен.“

Движенията на ръцете му са станали несигурни, уморени, сякаш всички тези размишления вместо да подсилят удоволствието му да плува в отражението, го развалят, карат господин Паломар да изпитва някакво притеснение, някаква вина, едва ли не обреченост. Но това е също отговорност, от която не може да убегне — мечът съществува единствено защото той е там; ако си отиде, ако всички плувци се върнат на брега или само обърнат гръб на слънцето, какво ще стане със светлинния меч? В разпадащия се свят онова, което би желал да спаси, е най-крехкото: този морски мост между очите му и залязващото слънце. Господин Паломар няма повече желание да плува, студено му е, но продължава: сега е длъжен да остане във водата, докато слънцето изчезне.

Тогава си мисли: „Ако виждам отражението, мисля го и плувам в него, то е, защото от другия край се намира слънцето, което мята своите лъчи. Значение има само произходът на това, което погледът ми не може да издържи, освен в смекчен вид както при този залез. Всичко останало е отражение сред отраженията, включително и аз.“

Преминава призракът на някакво платно; сянката на човека, изправен като мачта, се плъзга сред бляскавата мозайка. „Ако не беше вятърът, тази клопка, съставена от пластмасови сглобки, кости, човешки сухожилия и найлонови шкотове, нямаше да се държи на повърхността; вятърът е този, който я прави плавателен съд, притежаващ своя цел и намерение; само вятърът знае къде отиват сърфът и сърфистът“ — мисли си той. Какво облекчение би било за него, ако би успял да заличи своя пристрастен и мнителен Аз, убеждавайки се в съществуването на едно начало, от което произхожда всичко! Или едно-единствено и абсолютно начало, от което произтичат действията и формите, или определен брой отделни начала, силови линии, които се пресичат, давайки форма на света такъв, какъвто изглежда, единствен във всеки отделен миг?

„… вятърът също, разбира се, и морето, масата вода, която придържа плуващите тела като мен и дъската на сърфа“ — мисли си господин Паломар, отпуснат по гръб върху водата.

Сега преобърнатият му поглед наблюдава бягащите облаци и гористите върхове на хълмовете. Собственият му Аз също е преобърнат в елементите: небесния огън, движещия се въздух, водата люлка и земята поддръжница. Това ли е природата? Нищо от това, което той вижда, не съществува в природата: слънцето не залязва, морето няма този цвят, формите са ония, които светлината отразява в ретината на окото. С неестествени движения на крайниците си той плува сред призраците; човешки фигури в неестествени положения, изместващи тежестта си, сякаш използуват не вятъра, а геометричната абстракция на един ъгъл, заключен между вятъра и наклона на едно изкуствено съоръжение, с което се плъзгат по гладката повърхност на морето. Не съществува ли природа?

Плуващият Аз на господин Паломар е потопен в един безплътен свят, то е точка на пресичане на силови линии, векторни диаграми, на снопове прави, които се събират, разделят, пресичат. Но вътре в него остава една точка, в която всичко съществува по друг начин, като възел, като съсирек, като оток, сиреч усещането, че си тук, но би могъл и да не си, че си в един свят, който би могъл да не съществува, но го има.

Една неканена вълна смущава гладкото море; един скутер изскача с гръм и бързо отминава, разливайки нафта и подскачайки на плоския си корем. Воалът от мазни шанжиращи отражения на нафтата се разпростира, полюшвайки се върху водата. Тази материална същност, която липсва на слънчевия блясък, не може да бъде поставена под съмнение поради следата от физическото присъствие на човека, който оставя след себе си шлейф от изхвърлено гориво, отпадъци от изгарянето, неусвоими остатъци, смесвайки и умножавайки живота и смъртта наоколо си.

„Това е моята естествена среда — мисли господин Паломар, — за която не става дума дали да приема, или да отхвърля, защото мога да съществувам само сред нея.“ А ако участта на живота на земята вече е решена? Ами ако бягството към смъртта стане по-силно от всяка възможност за спасение?

Голямата самотна вълна бърза да се разбие в брега; и там, където изглежда, че има само пясък, чакъл, водорасли и дребни късчета от мидени черупки, отдръпващата се вода сега разкрива ивица плаж, посипан с тенекиени кутии, костилки, презервативи, мъртви риби, пластмасови бутилки, ходила на дървени сандали, спринцовки, черни катранени петна.

Подет и той от вълната на скутера, пометен от прилива с отпадъци, господин Паломар изведнъж се чувствува отпадък сред отпадъците, труп, търкалян по плажовете-бунища на континентите-гробища. Ако нечие око, освен изцъкления поглед на мъртвите, не загледа повърхността на земноводния глобус, мечът не ще заблести отново.

Но щом човек се замисли, ще разбере, че подобно положение не е нещо ново — от милиони векове слънчевите лъчи са докосвали водата, преди още да съществуват очи, които да ги видят.

Господин Паломар плува под водата, после изплува и ето го пак меча! Имало едно време едно око, което излязло от морето и мечът, който го очаквал там, можел най-после да покаже остротата на своя връх и светкавицата на своя блясък. Били създадени един за друг, мечът и окото; а може би не раждането на окото било породило меча, а обратното, защото мечът не можел без око, което да гледа върху му.

Господин Паломар си мисли за един свят без него — за онзи безкраен свят преди неговото раждане, и за онзи — много по-мрачен — след неговата смърт; опитва се да си представи света преди очите, преди каквото и да е око; опитва се да си представи също един свят, който вследствие на катастрофа или бавно разпадане би останал сляп. Какво става (е ставало или ще стане) в такъв свят? От слънцето тръгва един меч, отразява се върху спокойното море, заблестява в трепкащата вода и ето че материята поглъща светлината, променя се в жива тъкан и изведнъж се появява едно око, множество очи…

Сега всички сърфове са изтеглени на брега и последният премръзнал летовник на име Паломар излиза от водата. Убедил се е, че мечът съществува и без него. Накрая се избърсва с хавлиена кърпа и тръгва към къщи.