Итало Калвино
Невидимите градове (6)

Градовете и размените. 5

В Змералдина, град на вода, една мрежа от канали и друга от улици се дублират и пресичат. За да отидеш от едно място на друго, винаги можеш да избираш между пътя по вода и този по суша, но тъй като най-късата линия между две точки в Змералдина не е права, а зигзагообразна, разклоняваща се на криволичещи варианти, улиците, които се разкриват пред всеки минувач, не са само две, а много и те стават още повече за оня, който изоставя корабчетата и продължава по суша.

Така досадата да преминават всеки ден по същите улици бива спестена на жителите на Змералдина. И не само това — прелезите не са разположени на едно и също ниво, а слизат нагоре и надолу по стълбички, гърбати мостове, висящи улици. Комбинирайки отсечки от различни спускащи се или издигащи се маршрути, всеки жител си доставя ежедневно удоволствието от нов маршрут, за да отиде на същите места. Обичайните и спокойни дни в Змералдина протичат, без да се повтарят. На по-големи затруднения са изложени — тук, както и другаде — ония, които имат таен и авантюристичен живот. Котките на Змералдина, крадците и тайните любовници се движат по високи и неравни улици, скачайки от покрив на покрив, спускайки се от тераси на балкони, заобикаляйки водосточни тръби със стъпка на еквилибристи. По-надолу мишките тичат една след друга в мрака на клоаките заедно със съзаклятниците и контрабандистите; те надничат от каналите и шахтите, спускат се по улиците, мъкнат от едно скривалище в друго корички сирене, забравени стоки, бурета с барут, пъплят по лъчеобразните канали на прокопания подземен град.

Картата на Змералдина би трябвало да обхваща всички тези твърди и течни, явни и скрити чертежи, да ги отбелязва с различен цвят мастило. По-трудно е да се отбележат върху картата пътищата на лястовиците, които режат въздуха над къщите, спускат се по невидими параболи с неподвижни криле, отклоняват се рязко, за да клъвнат някой комар, издигат се в спирала край зъбците на една кула, господствуват от всяка точка на своите въздушни пътеки над всички точки на града.

Градовете и очите. 4

Щом стигнеш във Филиде, изпитваш удоволствие да гледаш колко различни един от друг мостове прехвърлят каналите: извити, покрити, наколни мостове, носени от лодки, висящи мостове, мостове с решетъчни парапети; да виждаш какво разнообразие от прозорци гледа към улицата — двукрили, мавритански, островърхи, с полукръгъл свод или с розетки отгоре; и колко видове настилки покриват земята: калдъръми, павета, гладки бетонени замазки, бели и сини плочки. Във всяка своя точка градът крие изненада за окото: кипарисът, който се подава от стените на крепостта, статуите на три царици върху постамент, кубе във форма на луковица с три луковички, нанизани на шпила.

— Щастлив е оня, за когото Филиде е ежедневно пред очите и той постоянно може да вижда какво съдържа тя — възкликна ти, съжалявайки, че трябва да напуснеш града, на който бе хвърлил само бегъл поглед.

Но ако ти се случи да останеш във Филиде и там да прекараш остатъка от своите дни, градът скоро избледнява в очите ти, заличават се в съзнанието ти розетките, статуите върху постамента, кубетата. Подобно на всички жители на Филиде, ти следваш зигзагообразния път от една улица в друга, различаваш слънчеви и сенчести зони, тук една врата, там една стълба, пейка, на която да оставиш кошницата си, канавка, в която кракът ти ще пропадне, ако не внимаваш. Филиде е пространство, в което се пресичат маршрути между точки, висящи в празното — най-краткият път да стигнеш до шатрата на онзи търговец, без да минеш покрай прозорчето на сарафина. Твоите крачки догонват това, което се намира не извън очите, а вътре в тях, погребано и заличено: ако измежду два портика единият изглежда по-весел, то е, защото преди тридесет години през него е минало момиче с широки везани ръкави или само защото в определен час светлината го огрява, както онзи портик, който вече не си спомняш къде си видял.

Милиони очи се вдигат към прозорци, мостове и кипариси, сякаш пробягват по бяла страница. Много са градовете като Филиде, които убягват от погледа, освен ако не ги съзреш изведнъж.

Градовете и името. 3

Дълго време смятах Пира за укрепен град, разположен по склоновете на залив, с високи прозорци и кули, затворени като бокал, в центъра с дълбок площад като кладенец и с кладенец в центъра му. Никога не бях виждал града. Беше един от многото, които не бях посещавал, и си го представях само посредством имената Еуфразия, Одиле, Маргара, Джетулия. Пира имаше свое място сред тях, различен от тях, единствен за очите на паметта, като тях.

Дойде ден, когато пътят ми ме отведе в Пира. Щом кракът ми стъпи там, забравих всичко, което си бях представял; Пира стана това, което е Пира; мислех, че морето не се вижда от града, скрито от ниска, нагъната дюна край брега; че улиците са дълги и прави; че малките къщи са групирани на квартали, разделени от складови площи за дървен материал и дъскорезници; че вятърът движи колелата на хидравличните помпи. От онзи момент нататък Пира извиква в ума ми тази гледка, глъчката, въздуха, из който лети жълтеникав прашец — явно, че означава и не можеше да означава друго, освен това.

Умът ми продължава да съдържа голям брой градове, които не съм виждал, нито ще видя, имена, които носят в себе си един образ, един фрагмент или отблясък от въображаем образ: Джетулия, Одиле, Еуфразия, Маргара. Все там е и градът, надвиснал над залива, с площада около кладенеца, но не мога повече да го наричам с някакво име, нито да си спомня как съм могъл да му дам име, което означава съвсем друго.

Градовете и мъртвите. 2

Но в своите пътувания стигнах чак до Аделма. Бе на свечеряване, когато лодката ми спря до кея. Морякът, който хвана подхвърленото му въже и го завърза за кнехта, приличаше на един, с когото бяхме служили във войската и който умря. По този час кипеше оживена търговия на едро на рибното тържище. Един старец товареше на каручката си кош с морски таралежи. Стори ми се, че го познавам; когато се извърнах, беше изчезнал в някаква уличка, но се сетих, че прилича на един рибар, който беше вече старец, когато бях дете, така че не можеше да е още жив. Смути ме гледката на един болен от треска, свит на земята и покрит през глава с черга — баща ми няколко дни преди да умре имаше същите жълти очи и брадясали страни като него. Отвърнах очи. Не посмях да погледна вече никого в лицето.

Помислих си: „Ако Аделма е град, който виждам насън и където срещам само мъртъвци, този сън ми вдъхва страх. Ако Аделма е истински град, населен от живи, достатъчно е човек продължително да се вгледа в тях, за да изчезнат приликите и да се появят непознати лица, носители на мъка и тревога. Така или иначе, по-добре е да не се вглеждам в тях.“

Продавачка на зеленчук премери на кантара една зелка и я постави в кошницата, която някакво момиче спускаше от балкона. Момичето приличаше досущ на една девойка от моето село, която беше полудяла от любов и се беше самоубила. Продавачката на зеленчук вдигна лице: беше баба ми.

Помислих си: „Стига се до един момент в живота, в който измежду познатите ни мъртвите са повече от живите. Така умът отказва да приеме други физиономии, други изражения — към всички нови лица, които среща, поставя старите копия, за всяко едно намира маската, която най̀ му приляга.“

Разтоварачите изкачваха стълбите в колона, прегърбени под тежестта на делви и бъчви; лицата им бяха скрити от качулки. „Сега ще ги отметнат и ще ги разпозная“ — мислех си, изтръпнал от нетърпение и страх. Не свалях очи от тях. През краткото време, в което хвърлях поглед към хората, изпълващи уличките, ми се набиваха в очи неочаквани лица, изплували отдалеч, които ме гледаха настойчиво сякаш за да ги разпозная. Може би за всеки един от тях аз също приличах на някой покойник. Едва бях пристигнал в Аделма, и вече бях един от тях, бях минал на тяхна страна, изгубен сред морето от очи, бръчки и гримаси.

Помислих си: „Може би Аделма е градът, в който човек пристига, умирайки, и където всеки намира отново ония, които е познавал. Това е знак, че и аз съм мъртъв.“ Помислих си също: „Това е знак, че отвъдният свят не е щастлив.“

Градовете и небето. 1

В Евдосия, която се простира и на високо, и на ниско, с криволичещите си уличка, стълби, глухи улици и бордеи, се пази един килим, на който е изписана истинската форма на града. На пръв поглед изглежда, че рисунъкът по нищо не прилича на Евдосия, подреден в симетрични фигури, чиито мотиви се повтарят в прави и кръгообразни линии, извезани с блестящи конци, с описание, което се разгъва по цялата канава. Но ако се вгледа, човек се убеждава, че на всяко място от килима отговаря определено място от града и че всички неща, съдържащи се в града, са включени в рисунъка, и то разположени според истинските им съотношения, които убягват от окото, разсеяно от сновящия човешки поток и гъмжащите тълпи. Суматохата на Евдосия — магарешкият рев, черните петна от сажди, миризмата на риба — е единственото, което влиза в ограничената ти зрителна перспектива; но килимът доказва, че има една точка, от която градът показва истинските си размери и геометричната схема, включена във всеки негов най-дребен детайл.

Лесно е да се загубиш в Евдосия, но ако се изгубиш в килима, разпознаваш търсената от теб улица в яркочервения или син конец, който след дълга обиколка ти позволява да влезеш в оградено с пурпурен цвят място, което впрочем е истинската точка на твоето пристигане. Всеки жител на Евдосия съпоставя неподвижния ред на килима с една своя представа за града, с една своя тревога и скрит сред арабеските, всеки може да намери един отговор, разказа за своя живот, обратите на съдбата си. Запитали един оракул за тайнствената връзка между два толкова различни обекта като килима и града. „Единият от двата обекта — гласял отговорът — има формата, която боговете са дали на звездното небе и на орбитите, по които кръжат световете; другият е неговото отражение, приблизително като всяко човешко дело.“ Авгурите^[1] открай време били убедени, че хармоничният рисунък на килима е с божествен произход; в този смисъл било изтълкувано и предсказанието, без да породи противоречия. Но по същия начин човек може да извлече от него и обратното заключение: че истинската карта на всемира е град Евдосия, такъв, какъвто е — едно петно, което се разпростира безформено, с криволичещи улици, къщи, рушащи се една след друга в прахоляк, пожари, викове в мрака.

— … Значи твоето пътуване е наистина само пътуване из спомените! — казваше Великият хан, който, напрегнато заслушан, се сепваше в хамака си, щом долавяше в разказа на Марко Поло някоя тъжна нотка. — Нима трябваше да отидеш тъй далеч само за да се отърсиш от натрупалата се носталгия? Връщаш се от своите пътешествия с цял товар от съжаления! — възкликваше Кублай и добавяше саркастично: — Не твърде голяма печалба, нека си кажем истината, за един венециански търговец!

Натам бяха насочени всички въпроси на Кублай, към миналото и бъдещето, от цял час той си играеше с Марко като котка с мишка и най-подир го поставяше натясно, притискаше го с коляно върху гърдите, стиснал брадичката му.

— Това исках да знам от теб, признай какво пренасяш контрабандно: душевни състояния, изящество или елегии?

Може би това бяха фрази и жестове, за които само си мислеха, докато мълчаливи и неподвижни, двамата гледаха как димът бавно се издига от лулите им. Облачето ту се разпръскваше от повей на вятъра, ту застиваше неподвижно във въздуха. Отнесеният от вятъра дим напомняше на Марко за маранята, която замъгляваше морската шир и планинските вериги, но щом се разсееше, в чистия и сух въздух се разкриваха далечни градове. Погледът му се мъчеше да проникне отвъд тази картина на влажни изпарения, защото формата на нещата се различава по-добре отдалече.

Или едва-що излязло от устните му, облачето се задържаше гъсто и тежко, извиквайки у него други видения — на изпарения, които се застояват над покривите на столиците, на непрозрачен дим, който не се разпръсква, на пелена от миазми, която тегне над улиците, залети с катран. Не краткотрайните мъгли на паметта, не и бистрата прозрачност, а миризмата на изгоряло от изпепелените души, която се стеле като кора над градовете, набъбналия сюнгер от жизнена материя, вкаменена като лава, смешението на минало, настояще и бъдеще, което винаги сковава в неподвижност съществуванието на ония, които са се поддали на илюзията за движение: това намираше той в края на пътуванията си.