Итало Калвино
Невидимите градове (1)

Градовете и паметта. 1

Като тръгне оттам и върви три дни на изток, човек се озовава в Диомира, град с шестдесет сребърни кубета, бронзови статуи на всички богове, улици, застлани с калай, театър от кристал и златен петел, който всяка сутрин пее от една кула. Пътникът познава всички тези красоти, защото ги е видял и в други градове. Но особеността на този град е, че който пристигне тук през някоя септемврийска вечер, когато дните се скъсяват и многоцветните фенери светват едновременно над вратите на мекичарниците, а от една тераса женски глас извиква: „Ууух“, иде му да завиди на ония, които сега си мислят, че вече са преживели вечер, подобна на тази, и че тогава са били щастливи.

Градовете и паметта. 2

Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.

Градовете и желанието. 1

За град Доротея може да се говори по два начина: да се каже, че четири алуминиеви кули се издигат от стените му, обграждайки седем врати с подвижни мостове над един ров, чиято вода захранва четири зелени канала, прекосяващи града и разделящи го на девет квартала, всеки с триста къщи и седемстотин комина; следва също да се държи сметка, че девойките от всеки квартал се омъжват за младежи от други квартали и семействата им си разменят стоките, с които разполагат: бергамотови плодове, хайвер от есетра, астролаби, аметисти, т.е. правят се изчисления, които позволяват да се узнае всичко желано от миналото, настоящето и бъдещето на града; или да се каже — повтарям думите на камиларя, който ме заведе там — „Пристигнах тук в първата си младост, една сутрин. Забързани хора отиваха към пазара, жените имаха хубави зъби и гледаха право в очите, трима войници свиреха на тръби от един подиум, навсякъде се въртяха колела и се развяваха цветни надписи. Преди това познавах само пустинята и пътищата на керваните. Онази сутрин в Доротея почувствувах, че няма благодат, която да не мога да срещна там. С течение на годините очите ми отново започнаха да съзерцават широтата на пустинята и пътищата на керваните; но сега зная, че тази е била само една от множеството възможности, които се откриваха пред мен онази сутрин в Доротея.“

Градовете и паметта. 3

Напразно, великодушни Кублай, ще се опитвам да ти опиша град Заира с високите крепостни стени. Бих могъл да ти кажа от колко стъпала се състоят улиците, прилични на стълби, какви са сводовете на колонадите, с какви цинкови плочи са покрити покривите, но отсега зная, че все едно не ти казвам нищо. Не от тези неща е направен градът, а от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му — от разстоянието между основата на един лампион и висящите крака на един обесен узурпатор; между телта, опъната от лампиона до отсрещния парапет, и гирляндите, които опасват сватбения кортеж на царицата; между височината на този парапет и скока на прелюбодееца, който го прескача призори; между наклона на един водосток и движещата се по него котка, която се вмъква в същия прозорец, между траекторията на изстрела от канонерката, появила се неочаквано иззад носа, и бомбата, която разрушава водостока; между дупките в рибарските мрежи и тримата старци, които са седнали на кея да кърпят мрежите и си разказват за стотен път историята за канонерката на узурпатора, за когото се говори, че бил незаконен син на царицата, подхвърлен в пелени там, на кея.

Градът попива тази вълна, бликнала от спомените, и се раздува като сюнгер. Едно описание на днешна Заира би трябвало да съдържа цялото минало на този град. Но Заира не издава своето минало, крие го като линиите на ръката, свита в юмрук; то е изписано в криволиците на улиците, в решетките на прозорците, в перилата на стълбищата, в гръмоотводите, в дръжките на знамената, нашарени с вдълбани драскотини, знаци и плетеници.

Градовете и желанието. 2

Като върви три дни на юг, човек се натъква на Анастазия, град с концентрични водни канали и хвърчила в небето. Сега трябва да изредя стоките, които тук могат да се купят на добра цена: ахати, оникси, хризопаси и други разновидности на халцедона; трябва да похваля месото от златист фазан, което тук се приготовлява на огън отлежало черешово дърво и се ръси с много риган; трябва да кажа за жените, които съм виждал да се къпят в корита посред градините и понякога, както разказват, канели минувача да се съблече и потопи с тях във водата. Но с тези сведения не бих ти предал истинската същност на града, защото докато описанието на Анастазия събужда у нас желанията едно по едно, принуждавайки ни да ги потиснем, то за оня, който се окаже някоя сутрин посред този град, желанията се събуждат вкупом и го обсаждат отвсякъде. Градът ти изглежда като едно цяло, което не погубва ни едно желание и от което си част, и понеже този град притежава всичко, което ти не притежаваш, не ти остава друго, освен да се отдадеш на това си желание и да бъдеш доволен. Ето каква сила, ту добра, ту зла, притежава Анастазия, град-измамник: ако осем часа на ден работиш като секач на ахати, оникси и хризопаси, трудът ти, който дава форма на желанието, получава от желанието неговата форма и ти се струва, че цяла Анастазия е твоя, а си оставаш неин роб.

Градовете и знаците. 1

Човек върви с дни сред камъни и дървета. Окото се спира върху нещо само когато в това нещо е разпознало знака за друго нещо — една следа по пясъка сочи преминаването на тигъра, мочурът известява за водна жила, цветът на хибискуса — за края на зимата. Всичко останало е нямо и взаимозаменяемо; дърветата и камъните са само това, което са.

Най-подир пътят отвежда до град Тамара. Пътникът навлиза в улици, отрупани с табели, които изпъкват на стените: клещите означават къщата на оня, дето вади зъби, бокалът — кръчмата, алебардите — стражевата рота, кантарът — продавачката на билки. Статуи и гербове изобразяват лъвове, делфини, кули и звезди: знак, че нещо — кой знае какво — има за знак лъв, делфин, кула или звезда. Други знаци предупреждават, че на някое място нещо е забранено: влизането с каручка в тясна уличка, уринирането зад параклиса, риболовът с въдица от моста; или пък позволено: водопоят на зебрите, играта на кегли, изгарянето на труповете на роднините. От вратите на храмовете се виждат статуите на боговете, всеки от които е изобразен със своите принадлежности — рог на изобилието, пясъчен часовник, медуза, така че вярващият да ги разпознае и да отправи към тях подходящи молитви. Ако някоя сграда не притежава никаква табелка или фигура, самата форма и мястото, което заема в порядъка на града, са достатъчни, за да посочат функцията й: царският палат, затворът, монетният двор, питагорическото училище, публичният дом. Стоките, които търговците излагат по сергиите, нямат своя цена, освен като знаци на други неща: дантелената превръзка за чело означава елегантност, позлатената носилка — власт, томовете на Аверое^[1] — знание, гривната на глезен — сластолюбие. Погледът преминава по улиците като по изписани страници — градът казва всичко онова, което трябва да мислиш, повтаря ти своя разказ, и докато вярваш, че разглеждаш Тамара, само отбелязваш имената, с които градът определя себе си и всяка своя част.

Какво наистина е този град под гъстата обвивка от знаци, какво съдържа или крие? Човек излиза от Тамара, без да е узнал. Навън се простира празна земя до хоризонта, открива се небето с бягащите облаци. Във формата, която случайността и вятърът придават на облаците, човек е склонен да разпознае фигури — платноход, ръка, слон…

Градовете и паметта. 4

Отвъд шест реки и три планински вериги се появява Зора, град, който, видян веднъж, не може да бъде забравен. Но не защото, подобно на други забележителни градове, оставя необикновен образ в паметта. Зора притежава свойството да залегне в паметта точка по точка, в последователността на улиците и на къщите по тях, на вратите и прозорците на къщите, макар те да не се отличават с красота или странност. Неговата тайна е в начина, по който погледът се плъзга по фигури, редуващи се като в музикална партитура, където нито една нота не може да се промени или премести. Човек, който знае наизуст как е устроена Зора, си представя нощем, когато не може да заспи, че върви по нейните улици и си спомня реда, в който следват медният часовник, раираната шатра на бръснаря, деветструйният водоскок, стъклената кула на астронома, дюкянът на продавача на дини, статуята на отшелника с лъва, турската баня, кафенето на ъгъла, пряката, която води към пристанището. Този град, който остава незаличим в паметта, е като арматура или решетка, в чиито квадратчета всеки може да разположи нещата, които иска да запомни: имена на видни хора, добродетели, числа, класификации на растения и минерали, дати на битки, съзвездия, части на речта. Между всяко понятие и всяка точка от маршрута ще може да установи връзка на сходство или различие, която мигновено да възбуди паметта. Така че тези, които знаят Зора наизуст, са най-учените хора на света.

Но напразно тръгнах на път, за да посетя Зора: осъдена да остане неподвижна и еднаква на себе си, за да се помни по-добре. Зара залиня, разпадна се, изчезна. Светът я забрави.

Градовете и желанието. 3

До Деспина се стига по два начина — с кораб и с камила. Градът се представя различен за този, който идва по суша, и за оня, който пристига по море.

Камиларят, който вижда да изникват на хоризонта на платото върховете на небостъргачите, радарните антени, разветите бели и червени ветропоказатели, стълбовете дим от комините, си мисли за кораб, знае, че е град, но си го представя като кораб, който ще го отведе от пустинята, като ветроход, който се кани да отплава и вятърът вече издува още неразвързаните платна, или като параход, чийто котел се тресе в железния корем, и си мисли за всички пристанища, за отвъдморските стоки, които крановете разтоварват по кейовете, за кръчмите, където екипажи от различни националности чупят бутилки о главите си, за светналите прозорци по ниските етажи, всеки с по една жена, която си реши косите.

В маранята на брега морякът пък различава формата на камилска гърбица, на извезано седло с лъскави ресни между два петнисти хълма, които приближават, клатушкайки се; той знае, че е град, но го мисли за камила, от чийто самар висят мехове и дисаги със захаросани плодове, вино от фурми, тютюневи листа, и вече се вижда начело на дълъг керван, който го отнася от морската пустиня към оазиси със сладка вода под назъбената сянка на палми, към палати с дебели варосани стени и дворове, застлани с плочки, по които боси танцьорки танцуват, движейки ръцете си ту под воала, ту извън него.

Всеки град добива формата си от пустинята, на която се противопоставя; така камиларят и морякът виждат Деспина, граничен град между две пустини.

Градовете и знаците. 2

От град Зирма пътниците се връщат със съвсем ясни спомени: сляп негър, който крещи в тълпата, луд, който се надвесва от най-горната площадка на небостъргач, момиче, което се разхожда с пума, вързана на каишка. В действителност много от слепците, които чукат с бастуна си по паветата на Зирма, са негри; във всеки небостъргач има някой, който полудява; всички луди прекарват времето си по корнизите на покривите; няма пума, която да не е отгледана по каприза на някое момиче. Градът просто се повтаря, за да може все пак нещо да се запечата в ума на човека.

Аз също се връщам от Зирма; споменът ми включва дирижабли, които летят във всички посоки на височината на прозорците, улици с дюкяни, където рисуват татуировки по ръцете на моряците, подземни влакове, претъпкани с дебели жени в плен на задухата. Другарите, които ме съпровождаха в пътуването, се кълнат, че са видели само един дирижабъл да се поклаща между островърхите сгради, един-единствен татуировчик да нарежда по тезгяхчето си игли, мастила и точковидни рисунки, само една дебелана да си вее с ветрило на платформата на един вагон. Паметта прелива, повтаря знаците, за да започне градът да съществува.

Леките градове. 1

Предполага се, че Изаура, градът с хиляда кладенци, се издига над дълбоко подземно езеро и се простира дотам, където жителите му, копаейки дълбоки отвесни дупки в земята, са успели да извадят на повърхността вода; зеленеещият му се периметър е повторение на тъмните брегове на погребаното езеро, един невидим пейзаж обуславя видимия, всичко, което се движи под слънцето, получава тласък от вълната, която се мята, затворена под варовиковото небе на скалата.

Ето защо в Изаура съществуват две религии. Според едната боговете на града обитават дълбините на черното езеро, което захранва подземните артерии. Според другата боговете обитават кофите, които се изкачват, увиснали на въжето, и се появяват от парапета на кладенеца, обитават въртящите се макари, скрипците на долапите, лостовете на помпите, витлата на вятърните механизми, които изтеглят водата от пробивите, решетъчните кули, които крепят сондите, закрепените на прътове резервоари над покривите, тънките сводове на акведуктите, всички водни стълбове, отвесните тръби, чак горе до въртящите се колела, поставени над високите скели на Изаура — град, който се движи изцяло нагоре.

Изпратени да инспектират далечните провинции, пратениците и бирниците на Великия хан се завръщаха неизменно в царския палат в Кеменфу и в магнолиевите градини, в чиято сянка се разхождаше Кублай, изслушвайки дългите им доклади. Посланиците бяха персийци, арменци, сирийци, копти, туркмени; императорът е чужденец за всеки един от своите поданици и империята можеше да му покаже съществуванието си само посредством чужди очи и уши. Пратениците докладваха на хана на неразбираеми езици новините, които бяха чули на неразбираеми за тях езици, и от тази неясна глъчка изпъкваха цифрите, събрани за императорската хазна, имената и презимената на свалени и обезглавени висши чиновници, дължината на напоителните канали, захранвани от непълноводните реки по време на суша. Но когато идваше ред младият венецианец да изложи своя доклад, между него и хана се установяваше различна връзка. Пристигнал отскоро и невладеещ ни един източен език, Марко Поло не можеше да се изрази другояче, освен с жестове, подскоци, викове на учудване и ужас, животински крясъци и лай или пък с предмети, които вадеше от дисагите си: щраусови пера, които разполагаше пред себе си като шахматни фигури. На връщане от мисиите си, възложени му от Кублай, находчивият чужденец импровизираше пантомими, които владетелят трябваше да тълкува: един град изразяваше със скока на риба, която се изплъзва от човката на корморана, за да попадне в мрежа, друг град — с гол човек, който преминава през огън, без да обгори, трети — с череп, който стиска с позеленелите си от мухъл зъби кръгла снежнобяла перла. Великият хан разчиташе знаците, но връзката между тях и посетените места оставаше неясна за него — не знаеше никога дали Марко Поло иска да представи премеждие, случило му се на път, подвиг на основателя на съответния град, пророчество на астролог, ребус или шарада, за да посочи едно име. Но явно или скрито, всичко онова, което Марко Поло показваше, имаше силата на символите, които, видени веднъж, не могат да бъдат забравени или взети за други. Империята се отразяваше в мисълта на хана като пустиня от неустойчиви и взаимозаменяеми белези подобно на песъчинки, от които изпъкват споменатите от словомимиките на венецианеца образи за всеки град или провинция.

С редуването на сезоните и мисиите Марко Поло усвои татарския език, много наречия и диалекти на племена. Сега неговите разкази бяха най-точните и подробните, които Великият хан можеше да желае, и нямаше въпрос или любопитство, което те да не удовлетворят. И все пак всяко сведение за някое място извикваше в ума на императора онзи първи жест или предмет, с който мястото бе определено от Марко. Новото сведение получаваше смисъл от първия символ, като същевременно прибавяше към символа един нов смисъл. Може би империята, мислеше си Кублай хан, е само един зодиак от мисловни призраци.

— Дали в деня, в който ще науча всички символи, ще мога най-после да овладея империята си? — попита той Марко Поло.

А венецианецът му отговори:

— Господарю, не се надявай, този ден самият ти ще бъдеш символ сред символите.