Карън Робърдс
Необуздана страст (8)

8.

Гръм и пукот изпълни цялата каюта. Силата на изстрела изплаши Кети и тя се олюля назад. Отвори очи, а димящият пистолет падна от ръцете й, изведнъж останали без сили. Дразнещ мирис на барут навлезе в носа й.

Отчаяна видя, че Джон се препъва; едната му ръка се притискаше плътно под лявото рамо. Яркочервена кръв течеше по пръстите му и се процеждаше по окосмените гърди. При други обстоятелства слисаният му поглед щеше да изглежда комично.

— По дяволите, ти ме простреля! — измърмори той и сивите му очи се откъснаха от раната на гърдите, за да видят изплашеното лице на Кети. Той като че ли не вярваше, че това се е случило.

— Предупредихте, че ще го направя! — извика тя, хвърляйки вината върху него, и го доближи бързо. Когато застана пред голото му, силно тяло, спря безпомощна. Не знаеше какво да прави. — Много ли боли? — попита накрая.

Джон ядосано погледна.

— Разбира се, че боли, да те вземат мътните! Какво друго си очаквала? — наруга я той и започна да преглежда внимателно нараненото си рамо. Кети видя, че лицето му пребледня и той започна да се олюлява.

— По-добре си легни. Изглеждаш, като че ли всеки момент можеш да паднеш в несвяст.

— Вината ще е само твоя — със стиснати зъби изрече той. Направи опит да се отърве от поставената на кръста му ръка, но тя не го пусна. Изведнъж на вратата се почука. Джон веднага постави здравата си ръка на рамото й, като впи пръсти в плътта й. Кети беше отчаяна, като видя голямата кървяща рана.

— Ще си държиш езика зад зъбите. Ясно, нали? — нареди той и с висок глас извика към вратата: — Какво има?

— Добре ли сте, капитане? Всичко наред ли е? — прозвуча гласът на О’Рейли. — Чухме изстрел.

— Почиствах пистолетите си и дадох случаен изстрел. Какво друго сте очаквали? Някакъв бунт? — Джон хвърли предупредителен поглед на Кети, като видя, че смята да му противоречи.

— Не трябваше ли да извикаме лекар? — прошепна тя и занемяла гледаше раната, от която все още бликаше кръв. Кети започна да се страхува, че го е ранила много сериозно.

— Не — отвърна той твърдо. — Затвори си устата!

Отново дочуха гласа на О’Рейли.

— Исках само да съм сигурен, капитане. Всичко добро — Кети се обърна ядосано към Джон, като чу, че стъпките се отдалечават.

— Защо не му каза какво е станало? Ти имаш нужда от лекар!

— Първо, на кораба няма никакъв лекар. А пък и да имаше, аз нямаше да го повикам. Ах, божичко! Ти все още не разбираш какво е положението тук. Мъжете горе са до един осъдени престъпници. Някои от тях биха ни прерязали гърлата само защото това ще им достави удоволствие. А какво си мислиш, че биха направили с теб, ако установят, че аз съм прострелян? Като глутница гладни вълци ще се нахвърлят върху ти. Не вярвам, че ще ти хареса всичко, което биха правили с теб, с единственото намерение да си убият времето. Макар че може и да се заблуждавам. Вече многократно съм се заблуждавал — Джон й хвърли такъв ехиден поглед, че Кети положително разбра какво имаше предвид.

— Ти си отвратителен. Доволна съм, че стрелях по теб. Заслужи си го!

Гледаше го ядосана. Той й отговаряше със същия поглед. После изведнъж затвори очи и лицето му пребледня още повече.

— Мисля, че ще е по-добре да поседна — измърмори той и Кети го усети да се обляга на нея. Тя веднага го хвана по-здраво и доколкото можеше, го подкрепяше, за да достигнат койката. Чувстваше се като убийца. Не беше възнамерявала да стреля по него. Искаше само да го подразни. Фантазията й рисуваше следната картина: той коленичи пред нея и я моли да му подари живота. Тъй като го познаваше твърде добре, не очакваше да стане точно това, но не беше подготвена и за смеха му пред дулото на оръжието… А сега беше загрижена за състоянието му.

— Не е ли по-добре да си легнеш?

— Ако сега легна, няма да мога да се надигна повече — откъслечно произнесе той със затворени очи. — Направи ми една услуга: погледни гърба ми и ми кажи дали куршумът не е излязъл. Трябва да гледаш за рана, подобна на тази отпред.

— Знам какво ще представлява — отговори засегната Кети. Ако той нямаше толкова силни болки, с удоволствие би го оставила да се оправя сам. После, когато реши да изпълни желанието му, се сепна от една мисъл. — А какво ще стане, ако няма такава рана? — недоверчиво попита тя. Джон сухо я погледна.

— Това ще означава, че куршумът е заседнал в рамото и че ти ще трябва да го извадиш — изскърца със зъби той. — Господи, винаги ли говориш толкова много? Погледни най-после!

Кети стисна зъби, но не каза нищо повече. Погледна гърба му и за свое облекчение откри втора зееща рана, от която се стичаше гъста кръв.

— Има — рече тя. Джон въздъхна по-спокойно. После Кети продължи: — Кърви доста силно. Необходимо е… необходимо е нещо, с което да превържа раната. Предполагам, че няма превързочни материали.

— Скъсай един от чаршафите — отвърна Джон. — Но преди това отвори сандъка под койката. В него има бутилка уиски — ще ми го дадеш.

Кети коленичи, потърси и действително намери сандъка. Подаде му бутилката. Той я взе ухилен, извади тапата със зъби и изпи една трета от съдържанието на големи глътки. Междувременно Кети разкъса чаршафа. Доколкото знаеше, нямаше друг на разположение. На „Кристобел“ чаршафите бяха съвсем малко. И въпреки че го беше прала безброй пъти, откакто бе тук, не можеше да се счита, че е чист.

— Няма ли нищо друго, което мога да използвам за превръзка? Чаршафът не е чист.

— Трябва да свърши работа — лаконично отговори Джон. — Кръвта ми изтича като на прободен шопар. Не можеш ли малко да побързаш?

— Знаеш ли какво, неблагодарен гадняр? Трябваше да те оставя да ти изтече кръвта! — Кети бързо разкъса двете половини на тънки ленти и коленичи пред него.

— Един момент — каза той, когато тя понечи да сложи парче нагънат плат върху раната. — Полей раната с това тук — той й подаде бутилката уиски и кратко обясни: — За дезинфекция.

Кети взе бутилката. Почна да й призлява, като погледна отново разкъсаната плът. Изглеждаше ужасно… Кети прехапа долната си устна и изля уиски върху раната.

Джон жадно пое въздух, когато усети парещата болка. Лицето му стана бяло като платно.

— Напои парче плат и го притисни към раната — изрече той, стискайки зъби. Ръцете на Кети трепереха, но тя правеше това, което й се казваше. Докато изпълняваше последното му нареждане, Джон се облегна, за да й даде възможност да дезинфекцира раната и отпред. Този път не издаде нито звук, но ситни капчици пот избиха по челото му. Кети въздъхна, когато постави и тук напоена с уиски кърпа.

— Какво въздишаш така? Ти не си ранена — толкова естествен беше сарказмът на Джон, че Кети сякаш усети облекчение. Сивите му очи се разтвориха и тя го погледна.

— Съжалявам, че те прострелях — тихо рече тя. — Не бих го направила, ако не беше се смял.

Джон се намръщи, но след това се ухили.

— Знам — призна той. — Не се безпокой. Не си ме убила.

— Щастлива съм, че това не стана — прошепна тя за негова и нейна собствена изненада. След всичко, което се беше случило в последно време, Кети би трябвало да се радва, че той страда. Но, ако беше умрял, мина й през главата, какво щеше да се случи с нея самата? Щеше да е плячка на мъжете, от които дори Джон изпитваше респект. И тя си внушаваше, че тази е единствената причина, поради която се чувстваше щастлива, че е жив. Доста време и двамата мълчаха…

Едва по-късно, след като го беше превързала и почистила кръвта, очите на Джон отново се отвориха и се спряха върху нейните. Сега Кети установи, че в тях нямаше и капчица нежност.

— Помогни ми да се облека — нареди той и се понадигна. Кети го погледна смаяна.

— Не говориш сериозно, нали — рече тя.

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Хайде, донеси ми панталоните — гласът му звучеше решително. Около минута Кети го гледаше безпомощно. Очите му бяха затворени и тя беше сигурна, че той изпитва много силни болки. Понеже все още стоеше безмълвна, раненият отвори очи и нареди нетърпеливо: — Казах ти да ми донесеш панталоните. Ако продължавам да стоя тук, мъжете ще разберат, че нещо не е наред. За да оправдая такъв дълъг престой, би трябвало да съм те чукал поне петдесет пъти.

Кети усети как бузите й започнаха да пламтят при тази забележка. Значи това беше отношението му към техния полов акт! Тя му хвърли убийствен поглед и отиде да донесе панталоните.

— Донеси и ризата — Кети го послуша и като взе и ботушите му, се върна при него.

— Първо панталоните — изкомандва той. Тя коленичи пред него и стисна устни. Когато вдигна поглед, видя, че той я наблюдаваше иронично.

— Джон… — започна тя, но с леко движение на ръката бе приканена да млъкне.

— Престани най-сетне. Просто приеми, че знам какво върша. Изправи се. Не ми харесва да ме обличат като малко дете.

— Ако непременно искаш да се облечеш — рече тя с леденостуден глас, — аз ще ти помогна. Би ли си повдигнал леко краката? — докато му обуваше панталоните, отбеляза: — Панталоните ти са страшно мръсни. Нямаш ли други?

— Не, лейди Стенхоуп, за съжаление, не. За разлика от теб аз не пътувам за удоволствие. Както може би си спомняш, доскоро бях затворник на път за колониите. Успях да се снабдя с няколко ризи, но не и с панталони моя размер.

— Тези обаче във всички случаи трябва да се изперат — лаконично рече тя, вдигна му ги и започна да ги закопчава. — Може би ще помолиш за това Сарита — хапливо прибави тя.

— Може би — беше отговорът. Кети закопча и последното копче и забоде острия си нокът в корема му тъй, че той се присви. После нерешително се изправи. — Ботушите — рече Джон. Кети смръщи чело, но все пак ги взе. Бори се с тях цели пет минути, но не успя да ги вдигне по-нагоре от прасеца му.

Накрая се обърна с гръб към него, притисна между своите единия от неговите дълги, мускулести крака, при което чаршафът, с който бе увита, се вдигна нагоре. После, леко приведена напред, с всички сили задърпа ботуша. Но той помръдна едва няколко сантиметра. Тя отново се наведе, за да повтори опита, но изведнъж усети една ръка да се провира под чаршафа по бедрата й. Кети щеше да падне върху крака му. Ядосана установи, че Джон се смее, и вдигна заплашително ръка. Той се престори, че се отдръпва, за да се предпази от евентуален удар, и се ухили:

— Много беше съблазнителна — а когато Кети повдигна още малко ръката си, допълни настойчиво: — Няма да биеш ранен човек, нали?

Кети го гледаше мрачно и бавно отпусна ръка. Изведнъж Джон отново се усмихна. И то с такава сърдечна и чаровна усмивка, каквато Кети не беше виждала, откакто го напусна в Уудхем. Чу шепота му:

— Ти си една кръвожадна малка котка.

Докато тя все още го зяпаше, той я хвана и я примъкна върху коляното си. Кети все още не вярваше, че е настроен миролюбиво. Ръката му повдигна леко брадичката й, той докосна нежно с устни нейните. Целувката беше кратка, но невероятно любяща. Отначало Кети остана пасивна, но после започна да й отвръща и я обхвана надежда. Малко по-късно Джон отдели устни от нейните, вдигна глава, свали я от коляното си и тя седна до него на койката. А когато той рязко стана, все още беше напълно замаяна от усещането.

— Помогни ми да облека ризата — навъсен каза Джон. Кети се надигна объркана. Помогна му, като първо оправи ръкава над раненото рамо, после и другия и накрая я закопча — както правеше с Крей. Чувствата й бяха в абсолютен безпорядък, но, в края на краищата, от тях изкристализира една-единствена мисъл: трябва да направи още един опит да му обясни защо се е омъжила за Херълд. Трябваше да го направи заради някогашната им любов и заради доброто на сина им.

— Джон… — започна тя и ръцете й останаха неподвижни върху ризата му, когато погледна в очите му. Сивата им дълбочина беше непроницаема, но поне вече не я гледаха така враждебно. Изведнъж устните й пресъхнаха и тя ги навлажни с език. — Джон, аз… — отново се опита да започне.

— По-късно — отвърна той кратко и се освободи от ръцете й. Кети можа само да го погледне безпомощно, когато той тръгна към вратата и напусна каютата.

През целия ден и до късно през нощта Кети го чакаше, както нетърпелива булка чака младоженец. Би паднала на колене, ако е необходимо, за да го убеди, че всичко, което е извършила, е било заради него. Той би трябвало да й повярва. Та не е ли достатъчно само да сравни себе си с Херълд? Може ли да има здравомислеща жена, която би заменила здравото, силно тяло на Джон с отпуснатите месища на Херълд? Със сигурност не. При тази представа Кети, без да иска, се усмихна. Така погледнато дори беше смешно да го убеждава.

Кети си тананикаше, докато се миеше, но настроението й малко се помрачи, когато водата в легена се оцвети от кръвта на Джон, останала по ръцете и раменете й. Може би все пак имаше полза от това, че беше стреляла по него. Най-малкото защото той прояви повече нежност. Може би действително му е бил необходим шок, за да се вразуми. Кети се намръщи, като си помисли, че раните биха могли да му създадат сериозни проблеми. Вероятно бе отпаднал, както от шока, така и от загубата на кръв. А пък и ръката сигурно ужасно го болеше. Все пак тя се надяваше, че кръвта, която изтече, е прочистила остатъците от барута. Дано само не стане инфекция. Кети си спомни прободната рана в крака му, която беше гангренясала, и пребледня. Но сегашната рана не бе нищо в сравнение с онази. „Той ще го преживее“ — помисли си утешително. Пък и според нея си го беше заслужил.

Кети изтърка пода и стените с четка. По-късно — дълго след залез-слънце — сериозно се разтревожи. Къде беше Джон? Би трябвало да е почувствал, че има да му казва нещо важно. Би трябвало да е разбрал. Отдавна вече трябваше да се е върнал. Кети не искаше дори да си помисли, че не желае да я изслуша. Изглежда, нещо друго го задържаше, а може би се срамуваше. Сама за себе си тази мисъл беше глупава, но човек невинаги знае какво да мисли. Може би трябва да отиде и да го намери. Вече беше тъмно и ако тя се увиеше с някое одеяло, никой нямаше да я види. Самият Джон не би трябвало да има нищо против. Накрая се реши да излезе навън.

Нощта беше непрогледна. Луната все още не беше се появила и на небето се виждаха само няколко малки звезди. Морето беше спокойно, само тихото пляскане на вълните при допира им с корпуса на кораба нарушаваше тишината. Палубата изглеждаше напълно пуста и Кети, макар да знаеше, че това не е възможно, усети едно чудесно чувство на спокойствие. Вдиша дълбоко соления морски въздух. Миризмата на риба и катран винаги щеше да й напомня за морето. Тя дълго остана неподвижна, наслаждаваше се на нощта, преди да се обърне към стълбите, които водеха към задната палуба. Беше сигурна, че там ще намери Джон.

Когато се изкачи, първоначално си помисли, че и задната палуба е безлюдна, и се намръщи невярващо. Джон щеше да се разяри, ако това наистина беше така. Едно от най-важните му изисквания беше винаги да има човек на вахта. Намръщи се още повече, като видя, че кормилото е завързано. Къде бяха всички мъже? Да не би да се беше случило нещо, което тя не знаеше? После мина край руля и като се доближи до лявата част на кораба, замръзна на мястото си. Присви очи, стисна зъби, когато изведнъж разбра причината за мъртвата тишина.

Както беше и очаквала, Джон действително се намираше на задната палуба. Той целуваше онова женище Сарита, която безсрамно се увиваше около него.

Щом ги видя, обзе я такава ярост, че щеше да се пръсне. Сви пръсти така, че ноктите й се забиха дълбоко в дланите, но дори не усети болка. Цялото й внимание беше насочено към силуетите на двете тела, слети в едно. Толкова много я заболя, че не можеше да си поеме въздух. Би крещяла, плакала, би ги разделила един от друг със сила! Но не направи нищо подобно. Стоеше като попарена и гледаше нататък, докато кръвта се смрази в жилите й.

Вероятно беше предизвикала някакъв шум, защото Джон внезапно вдигна глава над къдравата, черна коса на Сарита. Погледите им се срещнаха. Кети очакваше, че поне ще отблъсне другата от себе си и ще се опита да й даде някакво обяснение. Но вместо това в очите му видя само весели пламъчета. Сякаш се наслаждаваше на болката й. После Сарита го прегърна и притегли към себе си. Без да се интересува повече от Кети, той отново започна да я целува.

Задушавайки се, Кети се обърна и побягна слепешката по стълбата надолу към каютата.

Свлече се върху койката. В нея сякаш всичко бе мъртво. Как можеше да върши това? Отново и отново си блъскаше главата. Защо я нараняваше толкова? Кети знаеше, че е глупаво да се чувства измамена, но не можеше да се бори срещу това чувство. Не й помогна и мисълта, че Джон вече не беше неин съпруг и че никога не е бил такъв. Противно на всяка логика все още го имаше за своя собственост. Тя обгърна с ръце коленете си и се залюля напред-назад като изоставено в тъмнината дете. Очакваше, че Джон всеки момент ще влезе и ще поиска извинение. Сигурно щеше да започне да й обяснява: „Тая курва Сарита ме целуна, аз съвсем не го исках.“ Щеше да я вземе в ръце, да я целуне и да й повтаря, че е единствената жена в живота му. Кети се молеше да стане така. Но часовете се изнизваха мъчително и след като нощта бавно отмина, тя трябваше да приеме горчивата действителност: Джон нямаше да се върне в леглото, поне в нейното легло не. Без съмнение той щеше да прекара последните часове на нощта в леглото на Сарита. Най-сетне, когато първите слънчеви лъчи пронизаха небосвода, разбра, че опасенията й са били основателни. Сълзите върху бузите й бяха изсъхнали, когато най-сетне заспа.

 

 

Джон се чувстваше ужасно, като се събуди. Рамото му страхотно го болеше, вкусът в устата му беше отвратителен, а мускулите му си отмъщаваха за това, че е прекарал нощта върху дъсчения под на палубата. Но още по-лошо от физическите болки беше презрението, което чувстваше към себе си. Беше използвал Сарита само за да отмъсти на Кети. Но намерението му — подобно на бумеранг — се бе върнало и засегнало самия него. Не беше изпитал никаква наслада от половия акт. В действителност доста се беше насилил и само мъжката му гордост го бе накарала да не се откаже в последния момент. Призляваше му от пищните форми на Сарита — тя губеше, сравнена с грациозното и пропорционално тяло на Кети. Кети! При мисълта за нея въздъхна, претърколи се по гръб и положи ръка върху очите си, за да се предпази от ярките лъчи на изгряващото слънце. Спомни си погледите, които си размениха предната вечер. Тогава чувстваше задоволство, но сега изпитваше угризения.

Съвсем неоснователно, мина му през главата. Та той беше свободен мъж, с Кети не го свързваха брачни окови.

Беше ерген. Около минута Джон се наслаждаваше на току-що хрумналата му мисъл. Нямаше причина да не се забавлява с всяка жена, която му харесва и му доставя удоволствие. Удоволствие — що за дума беше това! Със сигурност можеше да каже, че не изпита такова със Сарита въпреки всичките й усилия. Кети беше тази, която желаеше. Кети беше тази, с която бе легнал в мислите си, когато тялото му отказваше да се поддаде на Сарита. А когато накрая успя да стигне кулминацията, си беше представил меката й златна коса, кадифената кожа и сладкия глас, който произнася с въздишка името му… О, господи! Каквото и да беше извършила тази малка уличница, отдавна го беше омаяла като че ли с вълшебно биле и продължаваше да го държи под свое влияние. Откакто за първи път беше спал с нея — сега му се струваше, че е минала цяла вечност — вече не можеше да пожелае друга жена. До последната нощ й беше верен — подобно на старо, изоставено от господаря си куче, което ден след ден се надява той да се върне.

Вчера тя стреля срещу него: всеки нормален мъж щеше да е бесен. Но нейното разкаяние предизвика у него чувство, за което смяташе, че отдавна е загаснало. Кой, освен Кети, би се осмелил да направи нещо подобно и кой, освен нея, би могъл да се грижи с такава любов за него? Като я гледаше, докато го обличаше, макар че и сам би могъл да го направи, беше усетил как започва да се топи ледената буца на гнева в гърдите му. Беше го обезоръжила, тази малка котка като че ли отново го беше хванала и той сякаш беше щастлив от това. Но, слава богу, беше се осъзнал навреме. Веднъж вече го беше измамила, а ако й се удадеше възможност, сигурно щеше да го направи и втори път. Не би искал да отхвърли любовта му повторно.

Историята със Сарита беше унизителна. Тя се бе съблякла гола, беше се простряла като октопод върху него, а той дори не си беше свалил панталона, само се беше разкопчал. Цялото изпълнение не продължи повече от пет минути, а накрая той я напусна, за да прекара остатъка от нощта сам на палубата. Джон горчиво се усмихна. Ако събитията от последната нощ някога излезеха наяве, а това със сигурност щеше да стане, то реномето му на любовник щеше да падне. За негова изненада обаче тази мисъл изобщо не го тревожеше. Щеше да се погрижи поне единствената жена, чиято любов в действителност искаше, да не се съмнява в сексуалните му способности!

Мина му през ума, че тя ще се развилнее, но беше сигурен, че ще може да я успокои. Когато през нощта напусна Сарита, щеше да се запъти направо към каютата си, ако не го беше възпряло едно особено чувство за вина.

С радост щеше да се изложи на гнева й, но защо пък трябваше да се чувства виновен? Това, което беше направила, многократно надхвърляше неговата единствена среща със Сарита. Беше се продала на друг мъж, макар да знаеше, че Джон я обича и я има за своя съпруга. И този мъж беше допускала в леглото си… При тая мисъл Джон започна да скърца със зъби. Надяваше се, че тя е разгневена, че е изпитала частица от неговото страдание…

Той рязко стана — ще отиде в каютата си и ще се измие; ако тази злоба почне да го обвинява за това, че е спал със Сарита, също имаше достатъчно неща, които можеше да й каже.

Когато стигна до каютата си, Джон изненадано спря, чувайки високи женски гласове. Едната жена викаше нещо, а след това той чу отчетлива плесница. Изведнъж осъзна, че звуците идват от неговата каюта, и беше готов да се закълне, че единият от гласовете принадлежеше на Сарита. Господи, какво да прави? През главата му мина ужасна мисъл и той побърза.

Неспокойният сън на Кети бе прекъснат от две груби ръце, които я дърпаха от койката. В първия момент си помисли, че най-после Джон се е завърнал. Когато отвори очи с твърдото намерение да го накаже с ледено равнодушие, установи доста изненадана, че не неговото лице беше наведено над нея. Очите, които я гледаха, бяха големи и черни. А този, който я разтърсваше, беше жена с широк нос и дебели устни. Сарита! Едновременно с разпознаването й Кети си припомни и при какви обстоятелства я беше видяла за последен път. Докато разтъркваше очите си, за да прогони съня, успя да се избави от забилите се в раменете й пръсти.

— Изчезвай оттук! — изсъска Сарита, преди още Кети да беше казала каквото и да било. — Сега аз ще заема твоето място! Джони вече е мой, а не твой!

— Сърдечно те поздравявам за новата придобивка и ти желая щастие — сухо й отвърна Кети, докато другата я оглеждаше. Очевидно и на Сарита все още й се спеше. — Но ще напусна каютата едва тогава, когато ми го каже Джон, а не ти!

— Ще се изнесеш оттук, щом аз ти го казвам! И то веднага! Джони вече не те иска. През последната нощ той ме направи своя жена и отсега нататък аз ще спя в леглото му!

— Ах! — процеди презрително Кети и очите й с пренебрежение се заразхождаха по тялото на Сарита. — Колко хубаво!

— Няма защо да разговаряш така с мен! Като че ли си някоя фина лейди, а пък аз — нищожество! Джони ми разказа всичко за теб. Ти не си по-добра от мен!

— Уличница, имаш предвид? — попита хапливо Кети.

— Затвори си плювалника! Нямаш право да ме наричаш така. Ти, с твоите фини рокли и превземки! Курва такава! — и Сарита изсипа цял куп обиди към Кети, която дори не бе чувала половината от тях. Все пак изслуша всичко това мълчаливо, като само повдигна едната си вежда. От дълго време беше научила, че за да се справиш с личност като тази, трябва да се държиш като дама.

— А сега изчезвай оттук! — Сарита най-сетне бе завършила канонадата от обиди. Кети я гледаше, сякаш беше някоя особено противна вонещица, изпълзяла изпод някой камък.

— Не — тя изговори думата тихо и при това се усмихна. Само от очите й можеше да стане ясно, че бавно започва да се разгневява. Колкото повече мислеше за това, как Сарита бе прекарала последната нощ, толкова по-трудно й беше да се сдържа.

— Иииии! — изкрещя внезапно Сарита и цапна Кети по бузата. Пострадалата автоматично постави ръка на удареното място. Очите й опасно заблестяха. Щом Сарита отново посегна, за да я изхвърли със сила от каютата на Джон, Кети връхлетя и й върна шамара с лихвите.

Когато Джон внезапно влезе в каютата, двете жени се въргаляха по пода подобно на японски борци на сумо. Сарита беше сграбчила къдриците на Кети и я скубеше, а тя бе вкопчила ръце в шията й. Джон се спря за миг, наблюдавайки сцената отчасти смаян, отчасти развеселен. Бързо се завтече напред, опасявайки се, че Кети може да изгуби двубоя. Сарита беше поне с двадесет и пет килограма по-тежка от нея, по-едра и далеч по-яка. Освен това бе отраснала по улиците на Лондон, тъй че побоищата не бяха нищо ново за нея, докато Кети беше израсла под най-топли грижи и внимание. Джон можеше да заложи цялото си състояние, че Сарита е способна да разкъса противничката си на парченца. Смешното обаче беше, че той вероятно щеше да загуби облога. Кети успя да се качи върху Сарита и да я задържи на пода. Щом циганката се опита да издере лицето й с дългите си нокти, получи такъв юмручен удар, на който би завидял и професионален боксьор. Сарита изкрещя и това накара Джон да премине в действие. Успя да ги разтърве, преди двете да са си причинили сериозни наранявания.

— Стига вече! — той грабна Кети за кръста и просто я вдигна. Тя се опитваше да се изтръгне от хватката му като малко съскащо котенце, а Сарита веднага се възползва от ситуацията, за да скочи на крака. Нахвърли се върху Кети с намерение да я одере. Успя да остави дълбоки отпечатъци по шията й, защото Джон подразбра намеренията й с половин секунда закъснение и чак тогава дръпна Кети зад себе си. Пусна я, за да сграбчи Сарита, но успяла да поеме въздух, Кети скочи зад гърба му и издра голите рамене на циганката. Джон изруга. Тъй като не можеше да ги удържа да не се нахвърлят една върху друга, високо извика О’Рейли.

Когато той влезе, веднага разбра каква е ситуацията. Хвана Сарита за кръста с две ръце и я извлече със сила от каютата. През цялото време тя не преставаше да ругае съперничката си.

Кети трепереше в ръцете на Джон. От ярост не беше на себе си и тъй като Сарита вече я нямаше, насочи яда си към него.

— Как можа да се осмелиш да кажеш на твоята… на твоята любовница, че може да ми заповядва да се махам оттук? — изрева Кети. Сините й очи хвърляха искри, а меките й розови устни трепереха. Очевидно беше спала с една от неговите ризи: твърде голяма за нея, стигаща чак до коленете й, с многократно нагънати ръкави. Със златистите си коси и люлеещи се гърди, ясно очертани под плата, изглеждаше нежна и дребна, толкова женствена, че не можеше да й устои.

— Ти ревнуваш, Кети? — тихо попита той и съвсем не му хареса, че тя отново предизвика нежни чувства у него.

Кети отметна глава като бик, готвещ се за нападение в следващия момент. Джон можа да усети как гневът й кипна.

— От тая ли тук? Не ставай смешен! — процеди тя през зъби.

Джон, който все още я държеше здраво в ръцете си, се усмихна развеселен.

— Аз смятам, че ревнуваш — тихо отговори той. — Дори мисля, че ревността те разкъсва. Смятам, че именно това е причината, поради която си се нахвърлила върху Сарита…

— Аз да съм се нахвърлила върху Сарита? — прекъсна го Кети. — Ти прекалено много си въобразяваш за способностите си в леглото! Честно казано, скъпи мой, не струваш!

— А, така ли? — гласът на Джон беше мек като кадифе. Само начинът, по който присви очи, показа, че стрелата й бе достигнала целта си. — Когато те държа гола в ръцете си, ти обаче казваш нещо съвсем различно. Въздишаш, стенеш и ме молиш да продължа…

— Ах, ти, самомнителен шопар! — изсъска Кети и усети, че бузите й горят. — Никога повече няма да те допусна близо до себе си! По-скоро ще трябва да ме убиеш, отколкото да ти позволя да ме докоснеш!

— Не ти вярвам — отвърна Джон и в очите му заблестяха искри. След това се зае да й докаже, че е прав.