Карън Робърдс
Необуздана страст (4)

4.

Джон се търкаляше по дългата дървена талпа и с подут език облизваше изсъхналите си напукани устни. В трюма на кораба „Кристобел“ беше горещо като в пещ; затворниците бяха натъпкани като сардели. Трябва да бяха повече от двеста мъже само в тази част на кораба. Лежаха на една страна по талпите, които бяха толкова наблизо една над друга, че широките рамене на Джон почти допираха тази над него. Оковите на ръцете и краката бяха изранили кожата му до кръв. Бяха взели и други мерки за сигурност — около кръста му имаше верига, която го свързваше с веригата около кръста на съседа му. Когато ги натикаха в тая дупка, той му бе казал, че името му е О’Рейли. Почти не разговаряха един с друг, цялата им енергия бе необходима, за да преживеят.

Човекът точно зад Джон беше мъртъв. Преди няколко часа се беше задушил, докато повръщаше, а досега полицаите не бяха го открили. Щом това станеше, просто щяха да го изхвърлят зад борда. Защо да се разточителства с молитви за един осъден затворник, чиито престъпления са му отнели всички права на човешко същество. Джон чу, когато отвориха люка за товарене и разтоварване, после и стъпките на полицаите, слизащи надолу. Той затвори очи и отправи кратка молитва за душата на мъртвеца зад себе си, като си помисли, че не знае дори името му.

— Ставайте, кучета, хайде на палубата! Размърдайте се!

Джон чу дрънченето на металните колчета, към които бяха привързани веригите на затворниците, после усети, че се охлабва желязната щанга, държаща нагоре ръцете му, и ги отпусна със стон. Болка прониза напрегнатите мускули и той ги масажира, за да премине кръвта отново. О’Рейли, който лежеше по-близо до тесния проход между талпите от двете страни на трюма, започна да пълзи натам и Джон бе принуден да го последва. Зад гърба си чу уморените проклятия на мъжете, които не можеха да преминат, защото трупът препречваше прохода. Последва краткотраен шум, докато го влачеха.

След десетдневен престой на борда този утринен ритуал вече им беше познат. Малко след изгрев-слънце изкарваха затворниците на палубата, за да се раздвижат и да получат единственото си оскъдно ядене за деня. От всички страни към тях бяха насочени мускети^[1], но досега нямаше неприятности. Въпреки че екипажът проявяваше бдителност, като че ли не очакваше ядове. Докато си тътреше краката нагоре по тясното стълбище след О’Рейли, Джон трябваше да признае, че те вероятно бяха прави. След като бяха прекарали часове наред долу в оная пещ, затворниците сякаш не искаха нищо друго, освен да подишат свеж морски въздух, да изпият чашата си вода и да изядат това, което им се даваше.

Джон се нареди до другите затворници по перилото на борда, за да им проверят веригите. Първият флотски сержант, Хинтън, як, широкоплещест мъж, висок почти колкото Джон, оглеждаше брънка по брънка. Той принадлежеше към хората, които имаха заслугата да арестуват и приберат в „Нюгейт“ Джон и други шест затворника и явно беше информиран за всички подробности около тях. От цялата си душа Джон го ненавиждаше, най-вече за това, че беше безпомощен пред него. Всеки път, когато едрото, грозно лице му се ухилваше, като че беше посветено в тайната му, всеки път, когато устата му изплюваше кафявата тютюнева слюнка през зъбите, Джон трябваше да се бори срещу желанието си да го разкъса на парчета. Знаеше, че с лекота би могъл да го победи. Но знаеше и това, че би му коствало живота.

— Ти сигурно се питаш, пирате, какво ли прави днес любимата ти лейди? — ухили му се подигравателно Хинтън, дръпвайки веригата, която свързваше Джон с О’Рейли. — Прави си сватбеното пътешествие с един изискан лорд. Обзалагам се, че точно сега си лежат в удобно, комфортно легло… Не потеглиха ли с кораба „Тамаринд“ в същия ден, когато и ние предприехме малкото си пътешествие? Може би ще ги срещнем, би могъл да й помахаш с ръка.

Той се разсмя. Мускулите на Джон се напрегнаха и О’Рейли му хвърли предупредителен поглед. Ако Джон ги ядосаше, нямаше да се колебаят нито миг, щяха да го застрелят като краставо куче.

— Свързвайте веригите!

Командата прозвуча от задната палуба. Джон отпусна бавно мускулите си, докато Хинтън прекара една дълга верига през оковите, стягащи ръцете му и тези на О’Рейли, преди да я хвърли на пазача до себе си, който направи същото със следващите затворници. По този начин бяха свързани един към друг петдесет до шестдесет души, накрая веригата се хващаше от железен пръстен, който беше вкаран в пода. По този начин би трябвало да се предотврати бунт или опит някой да скочи през борда. Досега целта се постигаше безпроблемно.

— Скачайте!

Командата се даваше всяка сутрин. Затворниците правеха болезнени скокове от време на време и мятаха ръце. Това упражнение, продължаващо пет минути, целеше да поддържа работоспособни мъжете, докато стигнат местоназначението си. Това, което ги чакаше, беше работа. Имаше безбройни фабрики по западното крайбрежие на Африка, фабрики, снабдяващи Англия с многобройни стоки, там работата се вършеше от роби. Щом „Кристобел“ достигнеше Брега на слоновата кост, затворниците щяха да бъдат продадени на търг. Получената печалба беше добре дошла в съкровищниците на Англия, а и за екипажа щеше да има стабилна премия. Така всички щяха да са щастливи — с изключение на затворниците, естествено.

След упражненията мъжете се събираха на тълпи около половин дузина черни котли, в които се приготвяше храната им. Направо с ръце лапаха разводнената яхния по най-бързия начин, докато не останеше нищо.

— Слизайте от палубата!

Джон все още се хранеше, когато прозвуча заповедта. Бързо гребна още веднъж с ръка и облиза пръстите си. Тъкмо успя да изпие и дажбата си вода, когато Хинтън и още един мъж застанаха пред него. Вторият мъж се наведе, за да освободи веригата от железния пръстен, когато Хинтън мина зад Джон и започна да го ръга с мускета в гърба, за да върви напред. Затворниците се затътриха послушно обратно към люка. Изведнъж се чу дрезгав вик: всички на палубата веднага протегнаха шии, за да видят какво става. До отворения люк двама затворници се бяха сбили. Четирима полицаи хукнаха натам, за да ги разтърват, и започнаха да ги бият с мускетите си. Зад рамото си Джон можа да усети ленивото дишане на Хинтън, дошъл наблизо, за да не изпусне сеира. Мускетът му отново се заби болезнено в гърба на Джон. Инстинктивно, без да мисли, Джон сложи юмруците си един до друг, тъй че веригата увисна помежду им. После със светкавично движение се обърна и я метна към главата на Хинтън. Без всякакъв шум той се свлече. Джон бързо се огледа: само ококорените очи на О’Рейли като че ли бяха видели случилото се. За негово облекчение всички други бяха твърде заети да зяпат какво става край люка. Джон се наведе трескаво и дръпна връзката ключове от колана на Хинтън. Като внимаваше да не го видят, той отключи оковите си и веригата, свързваща го с О’Рейли. След това му предаде ключа, за да се освободи и да го даде нататък. Междувременно Джон беше грабнал мускета на падналия в безсъзнание Хинтън и тръгна бързо и незабележимо по стълбата към задната палуба. Едва стигнал до горе и приготвил мускета за стрелба, зад гърба си чу силни викове, последвани от рев: „Бунт!“

— Моля без прояви на излишна храброст, джентълмени, иначе всички ще отидете в ада! — каза той със спокоен глас на корабните офицери; те се суетяха насам-натам, а върху лицето на Джон се разля злорада усмивка.

 

 

На „Тамаринд“ Кети също се усмихваше злорадо. Херълд току-що беше излязъл, обзет от ярост. Кети се съмняваше вече дали ще може още дълго да го държи настрана. Той ясно й беше дал да разбере, че възнамерява тази вечер да спи с нея, независимо дали тя се чувства добре или не. Ето тук беше причината за злорадата усмивка на Кети. През последните десет дни тя се преструваше, че е болна от морска болест, и всеки път, когато Херълд беше близо до нея, стенеше и притискаше стомаха си с ръце. Херълд, комуто клатушкането на кораба също създаваше проблеми, беше изплашен от явното неразположение на Кети. Но след като и тази сутрин все още нямаше изгледи за подобряване, той я обвини, че само се преструва. Тя действително се преструваше много умело. След преживяванията си с Джон на борда на „Маргерита“ стомахът й бе устойчив на всичко, което й поднасяше морето.

След като Херълд вече не й вярваше, Кети тайно реши да го убеди така, че повече да не се съмнява изобщо. Тя направи един план и се усмихна, като си представи как ще действа. Досега не й беше трудно да залъгва Херълд и смяташе, че и тази нощ няма да бъде изключение. Бракът им все още не беше консумиран и докато бе възможно, Кети щеше да има грижата да остане такъв.

Когато настъпи вечерта, Херълд се върна в каютата. Следваше го един матрос, носещ поднос с ястия. Докато матросът слагаше масата в ъгъла на каютата, Херълд пристъпи към леглото на Кети и се вторачи в нея ядосано. Тя го погледна изтощена.

— Настоявам да вечеряш с мен — гласът му звучеше ултимативно.

— Но, Херълд, не се чувствам добре — леко започна да протестира Кети. — Корабът…

— Чу какво казах!

— Да, Херълд — прошепна Кети и затвори очи. През гъстите си мигли можа да види, че той се усмихва триумфиращо.

Беше облечена в кафяво-зелена копринена роба над подходяща нощница. И двете беше взела при пристигането си на „Тамаринд“, заедно с цял гардероб. Тя послушно седна срещу Херълд, когато той започна да се храни. Макар че напълно здравият й стомах се бунтуваше, след като досега не беше хапвала нищо друго освен препечени филийки и чай, тя само побутваше храната с вилица. Искаше да остави впечатлението, че се чувства твърде зле, за да се храни; изглежда, че имаше успех, ако се съди по погледите, които Херълд й отправяше с набръчкано чело.

Херълд си мислеше колко много я желае, откакто се ожениха, много повече, отколкото някога преди това бе пожелавал жена. Досега бе успявала да го държи далеч от леглото си, но днес той щеше да сложи край на това. Щеше да я обладае независимо дали тя иска или не. Дори си представяше, че при завръщането си в Англия тя също ще е луда по него. Във всеки случай беше безсмислено да мечтае повече за своя пират. Беше се погрижил тя никога повече да не види този мъж.

— По-добре ти е вече, нали? — попита Херълд с остър тон, когато тя едва докосна вкусния малинов сладолед, който бе поръчал за десерт.

— Да, мъничко, Херълд — промълви Кети, следвайки плана си.

— Добре, защото нямам намерение още дълго да се лишавам от теб. Тази вечер ще си взема това, което ми принадлежи по закон.

При тази забележка Кети щеше да повърне, но успя да изиграе ролята на покорна съпруга.

— Та ние сме женени, Херълд. Как бих могла да те отбягвам? Само че никак не ми е добре.

Херълд кимна доволно.

— Радвам се, че ставаш разумна, макар че вероятно би било интересно да те превъзпитавам. Но аз съм сигурен, че като любовница на пирата си имала достатъчно възможности да се изучиш и се надявам, че тази вечер ще покажеш изкуството си. След като съпругата ми не е изчервяваща се девица, каквато заслужавам, тя поне би могла да ми достави удоволствие. И тъй, Кети, ела и ми покажи какво умееш.

Тя пребледня, когато Херълд бутна стола си назад и се изправи. Не беше смятала, че ще стане толкова бързо. Мисълта й препускаше, докато Кети се надигаше. В момента трябваше да го слуша. Ако сега му се противопостави, би свършило с изнасилване. Не, за да се спечели тази битка, бе необходимо коварство и тя би си послужила с него…

Докосването на Херълд бе точно толкова отблъскващо, колкото се очакваше. Ръцете му обгърнаха тялото й и той я притисна грубо към шкембето си, а устните му се впиха в нейните като пиявици. Те бяха безсилни и мокри и не носеха никакво удоволствие; езикът му се провираше между зъбите до гърлото, та чак й се повдигаше. Но тя участваше в играта, поддаде се на отвратителната му прегръдка и не трепна дори когато той провря ръката си и стисна до болка гърдите й.

Искаше да го цапне в лицето, докато мачкаше гърдите й и издаваше безсрамни звуци като разгонен глиган. С всички сили успя да се отдръпне.

Когато Херълд започна да я съблича, внимателно го отдалечи. Той отстъпи една крачка. Кети отвратена видя, че от възбудата лицето му беше на червени петна и той дишаше тежко. За първи път й стана ясно какво въздействие имаше върху него. От телесните реакции разпозна желанието му и осъзна, че това беше нещо, което по-късно би могла да използва. Не беше той, който щеше да спечели в тази игра.

— Херълд, моля те, нека да го правим както трябва — прошепна тя и наведе поглед, като че ли се срамува. — Защо не излезеш да се разходиш малко по палубата, докато се изкъпя и си легна? Когато се върнеш, ще те чакам… — гласът й звучеше обещаващо.

Херълд преглътна, а воднисто сините му очи като че щяха да изскочат от орбитите си.

— Не искам да чакам — отвърна той с пресипнал глас и Кети се изплаши, когато посегна отново към нея. С лека усмивка поклати глава и постави ръцете си срещу гърдите му, за да не го допусне по-близо, като същевременно го омайваше с поглед.

— Не разбираш ли, че после ще бъде много по-хубаво? Бях болна и трябва да се изкъпя — имам чудесно ухаещи парфюми за баня — а след това заедно ще изпием бутилка вино…

— Е, добре — дрезгаво се съгласи Херълд, а Кети си отдъхна. Тя се усмихна, а би желала да притежава меч, за да го умъртви. Божичко, колко го мразеше!

Той лепна една сочна целувка върху устните й и я напусна с копнеж. Вътрешно Кети тържествуваше. Да, имаше успех! Щеше да успее. Съблече се по възможно най-бързия начин, напръска се със студена вода и малко парфюм и облече прозрачна нощница от чисто бяла коприна. След това си среса косата, легна в леглото, дръпна одеялото до кръста си, като горната част на тялото й предизвикателно лежеше върху купчина възглавници. Трябваше всичко да бъде изиграно достоверно.

Нямаше и минута, когато дочу, че Херълд отваря вратата. Пое дълбоко въздух и както бе предварителният й план, пъхна пръст в гърлото си…

Не би могла да избере по-подходящ момент. Когато Херълд влезе, видя невъобразимо красивата си съпруга, облечена в почти прозрачна коприна, с разпиляна златиста коса, падаща на вълни по раменете й, да лежи върху нефритенозелено кадифе, което покриваше брачното им ложе. Той се облегна на касата на вратата и стомахът го присви. С висок, треперлив глас извика корабния лекар. През следващите няколко дни Кети често трябваше да се сдържа, за да не се разсмее. Преструваше се, че постоянно й е лошо, и Херълд й вярваше. Когато идваше в каютата й, трябваше само да си сложи ръцете върху стомаха и да започне да охка, за да го изгони. Собственият му стомах беше много чувствителен, нервно бе признал той, и дори само нейният вид му разваляше апетита. Той почна да я отбягва, дори помоли стюарда да му предостави легло в друга каюта. Тъй като всички на борда знаеха, че са на сватбено пътешествие, неочакваният развой на събитията предизвика весели усмивки сред екипажа и пътниците мъже. Йън Смит, корабният лекар, не се учудваше на болестта на Кети. Той я прегледа само повърхностно — не беше обичайно да прави нещо повече от това, разбира се, освен ако някоя лейди не беше на смъртно легло — и трябваше да признае, че има всички симптоми на морска болест: повръщане, неохота към ядене и дори нетърпимост към намираща се в близост храна. Но той не се задълбочаваше и когато го питаха, казваше само, че лейди Стенхоуп страда от тежка форма на морска болест.

Кети беше наясно, че не може вечно да държи настрани съпруга си, но докато бяха на кораба, номерът с неразположението й минаваше. Херълд нямаше никаква възможност да направи нещо против Джон поради простата причина, че не можеше да изпрати съобщение. Освен това осъзна, че Херълд не би притежавал никакво средство срещу нея, ако действително изпълнеше заканата си и предизвикаше обесването на Джон, понеже тя не желаеше да изпълни задълженията си като жена: би го напуснала веднага. Сега знаеше, че трябва да печели време и правеше точно това.

 

 

Пет дни по-късно ролята на неразположена бавно започна да омръзва на Кети. Да лежиш в леглото, когато се чувстваш превъзходно, бе скучно до смърт; освен това сега имаше твърде много време за мислене и това я връщаше отново при Джон и Крей. Джон би трябвало да е разбрал, че нямаше да го обесят, и сигурно се питаше защо. Тя таеше тази надежда. Споменът за болезнения му вик след като Херълд каза, че са женени, я измъчваше. Ако той знаеше, че зад предателството се крие любовта й към него, сигурно нямаше да изпита толкова силна болка.

За Кети бе мъчително да мисли за Джон и тя се опитваше да не го прави. Но я болеше и при мисълта за Крей. Бедният! Колко ли много му липсва. Сърцето й се стягаше, когато тя си представеше как детето плаче, защото не можеше да разбере причината за отсъствието на майка си. Веднага след като се качиха на „Тамаринд“, Кети изпрати на Марта кратка бележка, в която обясняваше какво се е случило. Знаеше, че Марта може да се грижи добре, ако не и по-добре от нея за Крей, но това не облекчаваше страданието й. Момчето сигурно си мислеше, че го е напуснала завинаги.

Какво ли ставаше с баща й? Кети се страхуваше, че шокът от случилото се би могъл да го убие. Тя искаше да се надява, че Мейсън предпазливо му е обяснил всичко. Бяха на два дни път от испанския бряг. Тя трябваше отново да помисли за себе си.

Беше слънчев ден в началото на ноември, когато „Тамаринд“ пусна котва пред Ла Коруня. Кети се измъкна от леглото, за да види пристанището. Градът изглеждаше приветлив, пълен с багри. Мъже и жени в светли облекла се провираха между магарета и каруци и се опитваха да предложат стоките си на всеки. Кети отвори малко кръглото прозорче — не можеше да устои на гледката. Миризма на банани и манго нахлу веднага вътре и тя дочу смях и испанска реч. Почти се свечеряваше, но слънцето все още грееше като жълто кълбо над хоризонта.

— Ти ме мислеше за глупак, нали Кети? — заплашителният тих глас на Херълд я накара да се обърне стресната. Той я гледаше по начин, който не предвещаваше нищо добро, а малките му очи в състоянието му на потисната ярост изглеждаха по-дребни и по-опасни от обикновено. Плътно бе стиснал устни. Кети не намери думи, за да му отвърне. Беше я изненадал. Само преди час му се бе оплакала, че й е толкова лошо, че чак не може да помисли да стане, камо ли да разгледа града.

— Изобщо не беше болна, нали? — започна той страховито. — Какво си мислиш, че ще спечелиш с това, не знам. Всичките ти дребни игрички не могат да променят факта, че си моя жена, независимо дали ти харесва или не. Много съжалявам, че станах прицел на подигравка за всеки мъж на кораба. Ще си взема това, за което съм се оженил, и то точно сега.

— Ти имаш предвид парите ми? — изсъска Кети. Беше й ясно, че идва развръзката. До известна степен й олекваше, че най-после може да покаже презрението си. При тая забележка лицето на Херълд стана още по-грозно.

— Говоря за тялото ти — грубо я поправи той. Брадичката на Кети се повдигна, щом той тръгна към нея, а мускулите й се обтегнаха, за да се бори или да избяга. Ако Херълд смяташе, че ще е удоволствие да спи с жена си, тя щеше да му даде да разбере!

— Ще те накарам да съжаляваш, че си се опитала да ме мамиш, скъпа моя — тихо й обеща той, докато се приближаваше.

— Ти искаше да кажеш, че съм успяла да те измамя — предизвика го Кети, без да се съобразява, че го вбесява още повече. Очите й търсеха в каютата нещо, което би могла да използва като оръжие.

— О, почакай, уличнице, ще ми платиш за това! — изрева Херълд и скочи към нея. Кети успя да се отмести встрани. Пръстите му сграбчиха копринената й утринна роба и разкъсаха плата от шията до кръста й. Кети я остави да се свлече на земята, срита я встрани и затича към вратата. Херълд изруга и хукна след нея.

— Ще съжаляваш за това — изръмжа той, хващайки косите й, и като ги дръпна болезнено, уви къдриците около юмрука си и я придърпа назад. — Веднъж завинаги ще ти дам един урок. Ще ме молиш за милост…

— Бедни Херълд — промълви останалата почти без дъх Кети, докато той я дърпаше назад. — Толкова много ли наранявам гордостта ти, като те презирам и се отвращавам от теб? Прилошава ми от твоето докосване, повдига ми се от твоите целувки!

С вик на омраза, Херълд дръпна косите й и я принуди да коленичи. Тя не можеше да стори нищо, но лицето издаваше презрението й. Брадичката му трепереше, когато погледна стройното й тяло в нощницата с прасковен цвят, която повече подчертаваше, отколкото скриваше. Тя също го гледаше вторачено, сините й очи святкаха презрително. Това още повече го вбесяваше. Той изруга и я удари през лицето. Сълзи от яд и болка нахлуха в очите й, но Кети се опитваше да не заплаче. Не би искала да достави подобно удоволствие на тоя дребен жабок!

— Чувстваш ли се силен, Херълд, щом можеш да удариш една жена? — попита Кети, макар да знаеше, че само ще си навлече повече удари. Но беше твърде разярена, за да разсъждава.

— Ах, ти, проклета кучко! — побеснял изръмжа той. Очите на Кети инстинктивно проследиха движението на ръката му, свита в юмрук, когато я вдигна, за да я стовари върху нея. Тъй като не можеше да предотврати удара, тя само се сви.

Но ударът не бе доведен докрай. Кети беше спасена от отсечено чукане. Като псуваше, Херълд свали ръката си и се втренчи във вратата.

— Какво има? — извика той и хвърли предупредителен поглед на Кети. Тя замълча, защото иначе би било по-лошо. Като неин съпруг Херълд би могъл да си позволи всичко: би могъл дори да я бие, когато поиска. Нямаше човек на борда, който да го възпре. Единственото, което би постигнала, бе собственото си унижение.

— Тук е стюардът с вечерята ви, сър — прозвуча гласът от другата страна на вратата.

— Върнете я обратно — заповяда Херълд с рязък тон.

— Но, сър, готвачът слиза на сушата с целия екипаж. Ако сега не приемете вечерята, до сутринта няма да можете да получите нищо.

— Казах да я върнете обратно! — изкрещя Херълд. Кети овлажни устните си, като чу, че стъпките се отдалечават.

— И тъй, уличнице, докъде бяхме стигнали? — изсъска Херълд.

Кети затвори очи в очакване на ударите му. Вместо това обаче той пусна косата й, хвана я под ръцете и я дръпна да се изправи.

Повлече я към леглото. Кети падна с надеждата, че ще я остави, но той я помъкна след себе си. Когато стигнаха до леглото, пусна ръцете й и я хвана за кръста. Разбирайки какво възнамерява, Кети започна да се брани, но въпреки че Херълд беше дебел и дребен на ръст, тя не можеше да му се противопостави.

Той я вдигна и я хвърли върху матрака. Главата й се тресна с такава сила в стената, че й се привидяха звезди. Херълд използва момента, за да съблече дрехите си. Кети само гледаше замаяно.

Горящ от нетърпение, той хвърли пауновосиньото си яке настрани, свали рюшената си риза и вратовръзката, както и светлосините си панталони. В пълно отчаяние Кети гледаше месищата, които се оголиха пред нея. Мускулите на ръцете и раменете му, ако можеха да се нарекат мускули, бяха отпуснати, гърдите му бяха бели като нейните и в средата имаше кичур червеникави косми. До кръста беше почти женствен, а коремът му бе издут като балон. Когато си изу дългите долни гащи, Кети го загледа съвсем без да мърда. Тя автоматично сравни бледия му, безсилен пенис с якия, твърд член на Джон. Връхлетя я желанието да се изхили.

Това проясни съзнанието й напълно. Остана да лежи неподвижна с намерението да отблъсква Херълд. Устните й се свиха презрително, когато той тръгна към нея гордо и самоуверено.

През кръглото прозорче преминаваше слаба светлинка, но в каютата беше тъмно. Кети вдиша аромата на плодовете, чу плясъка от греблата на отдалечаваща се лодка…

Тогава видя нещо, което щеше да й свърши работа. На нощното шкафче стоеше тежък метален бюст на кралицата. Кети се усмихна, като протегна ръка към него. Виктория, чиито възгледи по отношение покорността на жената бяха известни, сигурно нямаше да е съгласна с намеренията на Кети, но в момента това нямаше значение.

Докато посягаше към бюста, за момент бе отклонила поглед от Херълд. Това беше грешка. Той се хвърли върху нея с триумфиращо грухтене. Главата й отново се удари в стената, а тялото му я притисна към матрака. Кети се превърна в дива тигрица. Риташе, драскаше и хапеше, а единственото, за което можеше да мисли в момента, беше, че това изчадие бе решило да направи всичко, за да омърси тялото й. Това, че беше неин законен съпруг, беше без значение. Мразеше го и се отвращаваше от него и нищо на света не би могло да промени отношението й.

Той захапа гърдите й. Издаваше гадни звуци, а ръцете му шареха по цялото й тяло. Кети разбра, че не може да се отбранява без план.

Посегна нагоре и потърси бюста. Само да го докопа, би поднесла такова преживяване на съпруга си, че той дълго щеше да го помни!

Херълд се възползва от нейната слабост и вдигна нощницата й над кръста. Кети усети как голото му тяло докосва плътта й, започна да й се повдига. Ръцете й се отказаха да търсят бюста и се помъчиха да смъкнат нощницата надолу. Така силно стискаше бедрата си, че чак я заболя. Няма да се предаде! Не би…

Зъбите му се забиваха в гърдите й. Кети не можеше да си поеме въздух, от болка очите й се напълниха със сълзи. Тя насочи пръсти, за да издере очите му, но той ги хвана и я заклещи като в менгеме — беше безпомощна. Колената му постоянно се забиваха между бедрата й.

— О, Господи! — почна да се моли Кети съвсем отчаяна. — Помогни ми, Господи!

Когато Херълд брутално я принуди да разтвори краката си, като продължаваше да хапе до болка гърдите й, тя си припомни за миг Джон. Беше го обвинила, че я е насилил, и месеци наред му го натякваше. Едва сега й ставаше ясно какво в действителност означаваше изнасилването.

Херълд разтвори бедрата й със сумтене. Кети напрегна всяко мускулче с надеждата да предотврати проникването му. Усети как той се притиска към най-интимните й части и с инстинктивно движение отвори устата си, за да впие зъби в тила му. Изведнъж, в тъмнината зад главата на Херълд тя долови движение. Нещо сребристо проблесна за малко, после се сви като дъга. Последва лек, краткотраен шум, Херълд пое дълбоко въздух и се свлече.

Около минута Кети лежеше като парализирана. Какво се бе случило? В нея се прокрадна усещане за опасност, на която сама се беше изложила. Обзета от паника, отблъсна раменете на Херълд и се опита да се освободи от тялото му.

Някъде над нея прозвуча смях и се появиха очертанията на мъжка глава. Кети боязливо се взря в тъмнината: дъхът й почти замря, когато видя две познати сребристосиви очи.