Карън Робърдс
Необуздана страст (14)

14.

Малкото смътни спомени, които Кети имаше от дните непосредствено след раждането на Виржиния, представляваха смесица от действителност и сън…

Наистина ли Джон беше плакал, наведен над нея, когато лежеше болна? Дали й беше казал, че я обича, че има нужда от нея, дали се беше молил на бога, в когото тя даже не предполагаше, че той вярва? Не беше сигурна. Но дори да беше сънувала, това бяха прекрасни сънища. Те й помагаха да се съвземе по-бързо.

Съвсем слабо си спомняше как Джон я пренесе заедно с Виржиния на сушата, а после довлече лодката. От нея направи убежище, като я опря до една стръмна песъчлива скала. От пет дни се намираха на този остров и Кети вече беше в достатъчно добро състояние, за да седи отново сама и да кърми Виржиния. Бедното създание съвсем бе отслабнало, но щеше да се възстанови бързо, мислеше си тя. Самата Кети също се беше стопила.

Джон бе излязъл, за да намери храна, и тя не го очакваше да се върне бързо. След изминалите десет дни, в които не разполагаха с нищо за ядене, освен изсушеното месо, вкусът на плодовете, които намериха на острова — банани, манго, портокали и папая^[1], й се струваше божествен, но Джон държеше да яде и по-силна храна и й носеше риба и птичи яйца. Виржиния също печелеше от по-доброто меню и Кети забелязваше осезателно положителната промяна — детето буквално цъфтеше. Благодарение на Джон всички се чувстваха чудесно.

Той беше наредил да не се разхожда и досега Кети се бе подчинявала. Но вече се чувстваше добре и когато слънцето я погали с топлата си ласка, изпита желание да поразгледа наоколо. Помисли си, че само преди няколко дни й беше безразлично дали е жива или не.

Измъкна се от убежището и спря като омагьосана.

Бяха попаднали на малко крайбрежие във формата на полукръг, което се плакнеше от тъмносини води. Зад нея брегът преминаваше от плаж в бели скали. Една от тях Джон беше избрал, за да направи заслона им. Като основа беше използвал лодката, а върху нея беше струпал клони и листа. Не бе чудно, че вътре беше приятно прохладно.

Във въздуха се носеха уханията на тропика. Кети вдиша дълбоко. Всичко наоколо беше така чисто.

„Чисто“ — помисли си Кети и направи няколко крачки. Имаше нужда от баня: бялата й фуста, единствената дреха, която беше останала на нея, беше ужасно мръсна, а и тя самата не можеше да се търпи. Огледа се да не би Джон да е наблизо. Но той със сигурност беше изчезнал някъде из тропическата гора, през която стигаше до едно сладководно езеро, както й беше обяснил. Там имаше много риба, която се ловеше по-лесно, отколкото морската.

Хвърли един поглед към Виржиния и след като се убеди, че спи спокойно, тръгна към водата. Все още не се държеше стабилно на краката си, но нагази до колене. Реши да не ходи по-навътре, докато не закрепне. Седна и започна да се трие с пясък. Не си направи труда да си сваля фустата, а така, както беше, натърка и нея. Накрая втри пясък в косите си. Е, не беше най-добрият сапун, но вършеше работа. Обтегна се назад и се изплакна. Чак тогава се почувства чиста.

— По дяволите! Какво правиш там? — разнесе се сърдитият глас на Джон. Кети се обърна и срещна погледа му — тревожен и гневен. Тя се усмихна.

— Какво мислиш, че правя? Къпя се.

Дори отдалеч се виждаше, че е страшно ядосан. Проклинайки, той нагази във водата и се спусна към Кети.

Щом стигна съвсем наблизо, тя го напръска като на игра. Но той не се усмихна, а застана с ръце на кръста.

— Нямаш ли в главата си поне капчица разум? — избухна той, докато тя му се смееше. — Само преди седмица не беше сигурно дали ще живееш, а сега си се цопнала във водата! Трябва ли да те вържа, за да съм спокоен?

— Исках само да се поизмия, а не да плувам — уточни Кети.

— Безразлично ми е защо си влязла във водата — процеди той през зъби. — Изобщо не биваше да излизаш и да се разхождаш. Мислех, че си го разбрала.

— Вече съм много по-добре — настроението й се понижи малко. — Исках да се изкъпя. Бях ужасно мръсна.

— Боже мой! — промърмори Джон. Преди още Кети да отреагира, вече я беше грабнал и затича към брега. Тя се засмя, започна да милва якия му врат и нежно промълви:

— Тиранин!

— Ти имаш нужда именно от тиранин — веднага й отвърна той. — От всички глупости си направила най-голямата. Само искам да те информирам, че съвсем близо до брега има силно течение, а и не си достатъчно силна, за да му противостоиш. Една крачка в повече и ще те отнесе навътре. Ще се удавиш.

— Щеше ли да съжаляваш? — иронично попита Кети. Джон разбра, че иска да й направи признание.

— Да — забави отговора си той. — Знаеш ли, няма да мога да се оправя съвсем добре с Виржиния.

— Ах, ти… ти…! — възкликна тя и леко дръпна косата му.

 

 

През следващите седмици Джон бдеше над нея като квачка над пиленцата си и се разбесняваше винаги когато тя направеше нещо, което смяташе, че я преуморява. Кети си мислеше ядосана, че ако питаха него, сигурно ще трябва да прекара остатъка от живота си в лежане на сянка и без да го слуша, започна да се разхожда ежедневно по брега, като вземаше Виржиния със себе си. Започна и да плува всеки следобед. Той изрично й беше забранил да не плува сама, но тя действаше на принципа: щом не знае, няма да се гневи. И докато Джон търсеше храна или проучваше острова, Кети си правеше каквото иска. Прясната храна и прекрасното време бързо възвърнаха силите й.

Един ден Кети лежеше с Виржиния на пясъка. Момиченцето смучеше доволно едно пръстче на крачето си — навик, който бе придобило наскоро и от който не можеха да я отучат. Наблизо се виждаха два рака, които се бореха ожесточено за парченце риба. Джон беше решил да опита късмета си в риболова тук, в залива. Стоеше на около петнадесетина метра във водата с нож в устата си и чакаше сгоден случай. Бе се похвалил, че може да хваща хлъзгавите риби ей така, само с ръце. Когато Кети смигна присмехулно, той предложи да й го демонстрира. И ето — от половин час стоеше мокър до кости и се ядосваше, че все още няма резултат. Кети би могла да се разсмее на глас, но това щеше да го подразни. Вече й беше хвърлил няколко мрачни погледа, но тя му се усмихваше съвсем невинно. По едно време му извика с предизвикателство:

— Може би всички риби са се удавили!

Той й хвърли неодобрителен поглед, а тя се засмя, стана, взе Виржиния на ръце и се запъти към убежището.

— Къде отиваш? — поиска да разбере Джон.

— Първо ще сложа Виржиния да спи, а после ще отида да потърся яйца от чайки, за да имаме нещо за вечеря. Иначе, докато демонстрираш риболовното си изкуство, ще умрем от глад.

— Дявол такъв! — обърна се той и тръгна с широки крачки към нея. — Ще те науча аз как да се отнасяш с уважение към мен!

Кети го загледа със сините си очи изненадана, но не заради думите му. Беше излязъл от водата и тъмнокафявите му крака се открояваха на фона на светлия пясък. Не беше само тя единствената, която забеляза този контраст. Явно, че и по-големият от двата рака също го бе забелязал…

— Ауу! — изрева Джон, подскочи и сграбчи с ръце стъпалото си. Тънка струйка кръв потече по големия му пръст, а той беше толкова изплашен, че Кети избухна в смях, и когато я погледна с недоумение, се разсмя още повече. Не бе в състояние да говори, затова само посочи към отдалечаващия се рак.

— Проклета животинка! — изруга Джон, като видя, че ракът изчезва в пясъка. След това отново погледна към Кети и гласът му изгърмя:

— Ааа, толкова ли е смешно? — той тръгна към нея. Тя се смееше през сълзи, като го гледаше как накуцва. Беше седнала на пясъка и тялото й се тресеше от смях. Сега щеше да си получи наказанието. Джон заплашително застана пред нея, но кискането продължаваше.

— Обзалагам се, че ти си планирала цялата работа — обвини я той и сам се засмя. — Трябва да ти дам един урок, съкровище!

При тези думи я хвана под лактите и я изправи. Кети все още не можеше да потисне смеха си, но държеше здраво Виржиния.

— Внимавай! Виржиния! — извика тя предупредително, когато той я привлече към себе си и я задържа. Детето беше притиснато между двамата и Джон го погледна с потъмнели очи, които не скриваха обаче усмивката му. И очите на Кети играеха весело. Бузите й горяха от вълнение. Белите й зъби под разтворените устни блестяха и Джон изпита непреодолимо желание да целуне тези устни. Толкова отдавна не беше го правил…

Кети видя как той навежда главата си и сърцето й започна да бие по-силно. Осъзна, че ще я целуне, и нямаше търпение това да стане колкото се може по-скоро. Светлите й очи се премрежиха, нежната й ръка обви врата му и привлече главата му. Устните им се впиха с жар.

Езикът му действаше влудяващо. Кети отвръщаше на целувката, като се надигаше на пръсти и се държеше за него само с една ръка. Ноктите й се забиваха във врата му, но и двамата не усещаха това. Джон притисна долната част на тялото й към себе си. Тя можа да усети твърдия му член, а пръстите на краката й се вдълбаваха в топлия пясък.

Между тях Виржиния започна да протестира, като шаваше с ръце и крака. Тъй като това не помогна, заплака. Кети долови плача й сякаш отдалеч, постепенно обаче осъзна откъде идва. Джон я пусна с неохота. Тя прочете копнежа в очите му. Дишаше тежко. „Той ме желае“ — мина й през ума и я обзе върховно щастие. Усмихна му се. Сините й очи светеха като звезди.

— Виржиния — дрезгаво каза той, без да откъсва поглед от лицето на Кети. Тя премига, преглътна и направи крачка назад. Тъй като трябваше да накърми Виржиния, явно моментът беше неподходящ. Но по-късно…

— Гладна е — обясни Кети, осъзнавайки, че буквално поглъща Джон с очи. Той леко се изчерви, а тя сведе поглед към дъщеричката си. Джон направи гримаса и се извърна.

— Това чувство ми е познато много добре — Кети се усмихна с разбиране.

За Джон бе невъзможно да страни от нея. Тя беше негова жена независимо какво се бе случило. Опитваше се повече време да е далече, тъй като дори само видът на полуоблеченото й тяло бе достатъчен, за да възпламени огъня на страстта, но не можеше да я оставя дълго сама, понеже беше опасно. А близостта с нея го измъчваше. Затова си бе избрал компромисен вариант — часове наред, вместо да броди из гората, прекарваше легнал по корем горе на скалите и я наблюдаваше как си играе с Виржиния. Оттам можеше да я гледа, без да се поддава на страстта си. Колкото и съблазнително да бе тялото й, той не забравяше, че не е имала достатъчно време, за да се възстанови след тежкото раждане. Щеше да е престъпление да я докосне толкова скоро, но тя го подлудяваше. Не му беше ясно дали го прави нарочно или не. Но вероятно не беше нарочно. Откъде можеше да знае, че всяка нейна усмивка, всяко докосване до ръката й го възпламеняваше?

Ако през деня се чувстваше зле, нощите бяха направо изтезание. След като слънцето залезеше, ставаше неприятно студено. Тя се сгушваше плътно до него и го обгръщаше с ръка, а той събираше всичката си воля, за да не я обърне по гръб и да не я обладае. Докато тя спеше, Джон се бореше със себе си, за да се овладее, и досега успяваше. Единственото, което го караше да се сдържа, беше страхът, че поради пламналата отново страст ще й признае любовта си. След дълги размисли бе стигнал до извода, че не може да живее без нея. Искаше да я задържи, но според своите изисквания, а не според нейните. Никога повече нямаше да й падне на колене като в приказките и да целува края на роклята й. Не, тя беше жена от кръв и плът, с всички женски недостатъци. И той трябваше да приеме факта, че от жените може да се очаква вярност и постоянство само до известна степен. Може да е сигурен, че му е вярна, само ако е близо до него. Следователно трябва така да уреди нещата, че ако някога напуснат този остров, да я вземе със себе си в Уудхем като съпруга или като любовница — беше му безразлично. Ще вземе и Виржиния и ще я признае за дъщеря независимо дали беше негова или не. А двамата с Кети щяха да имат още много деца — бащинството несъмнено щеше да е негово. Съществуваше и Крей… Той си беше негов син, негово копие. Тримата бяха щастливо семейство и можеха отново да бъдат. Глупаво беше да ревнува Кети заради брака й с Херълд и да очаква от нея повече, отколкото трябва…

Джон изскърца със зъби. Само като си представеше Херълд и Кети заедно в леглото, побесняваше. Но той се опита да пропъди тази мисъл. Станалото — станало. Ако искаше да притежава Кети /а той искаше/, трябваше да я приеме такава, каквато е: човешко същество със своите недостатъци. И той не беше идеален.

Докато Джон се терзаеше, Кети беше доволна от съществуването си. Дните на острова като че ли бяха златни отломки от времето. Не съществуваше нито минало, нито бъдеще, имаше само щастливи мигове от настоящето. Беше обградена от чудесни неща — обилна храна, защита, топлина, до нея бяха дъщеря й и мъжът, когото обичаше. Единственото, което засенчваше щастието й, беше мисълта за Крей. Успокояваше се с това, че той е добре, защото имаше кой да се грижи за него. Тревожеше се обаче, че Джон все още има съмнения относно бащинството на Виржиния. Беше казал, че приема детето като свое, а и датата на раждане трябваше да го е убедила най-сетне… загрижен за тях двете, правеше всичко, за да се чувстват добре.

Кети знаеше, че той я желае, но все още не предприема нищо само защото се страхува за здравето й. Неговото внимание стопляше сърцето й. Друг мъж едва ли щеше да я пази толкова. В края на краищата, от раждането беше изминал повече от месец. Но той беше готов да изчака и тя го обичаше заради тази готовност. Време имаха. Времето беше пред тях.

Островът криеше изненади, затова Джон й беше забранил да се отдалечава много. В гората имаше големи змии, които можеха да умъртвят човек. Но застанала на безопасно разстояние, тя обичаше да наблюдава маймуните, които правеха смешни физиономии, разнообразните по големина и окраска птици, които летяха между дърветата, тичаха по пясъка или просто се разхождаха гордо. Възхищаваше се на папагали, какаду и фламинго.

Папагалският остров, както го беше нарекла Кети, изглеждаше съвсем безлюден. Поне за момента. Джон беше открил вече доказателства, че го посещават хора, макар че целта на тези посещения не беше ясна. Върху най-високата скала той издигна голяма камара от дърва, за да я запали в случай, че видят кораб. И понеже нямаше друга работа, се наслаждаваше на непретенциозния живот на острова.

Една сутрин, когато Кети се измъкна от убежището, видя, че Джон е нагазил в залива. Беше се привел и се взираше в нещо. Какво правеше там…? — помисли си тя и побягна към него. Щом долови стъпките й по пясъка, той се обърна с усмивка.

— Добро утро, поспаланке.

По брадичката му се стичаше кръв. Очите й се разшириха от учудване, като видя ножа в ръцете му. После забеляза, че едната половина от брадата му я няма.

— Порязал си се — каза тя.

— Знам — отвърна Джон и притисна с пръст малката рана. — И това не е единственото място. Цялата дясна половина на лицето ми е накълцана. И всичко това — за да се харесам на дамата си.

Кети се ухили.

— Лъжец — рече тя и направи гримаса. — Вероятно си разбрал от собствен опит, че брадата почва да сърби. Освен това ти ми харесваше с брада. С нея изглеждаше ужасно жесток.

— Би трябвало да ми го кажеш по-рано — въздъхна той, а очите му блестяха весело. — Само като си помисля, че напразно съм се обезобразил!

— Съжалявам — отвърна тя.

— Ох, че си коравосърдечна — промълви той, надигна се и я целуна по устните, преди да се е осъзнала.

— Дай да довърша тази работа — предложи услугите си тя, — иначе можеш да прережеш гърлото си.

Джон се ухили и й подаде ножа.

— Надявах се, че ще го направиш.

Кети го погледна със сбръчкано чело.

— Много си висок — оплака се тя. — Трябва да седнеш.

— Както нареди моята лейди — той седна с кръстосани крака върху пясъка. Кети коленичи пред него, поколеба се — не й беше удобно. После мина зад него.

— Сложи главата си в скута ми — каза тя, като сметна, че така ще й бъде по-лесно.

— Сещам се за една легенда — нали имаше такава? — за един инорог^[2]. Да, сега си я спомням: за да се хване инорог, е необходима девица. Животното полага глава в скута й, за да получи награда, и в това положение може да се улови.

— Престани да говориш — сериозно го предупреди Кети. — И мирувай, ако не искаш и лявата ти буза да е нарязана като дясната. Не е толкова просто…

— Като че ли не го знам — измърмори Джон и замълча, докато тя надвесена обработваше лицето му с острието. Действаше съвсем внимателно, но въпреки това го одраска тук-там. Щом свърши, той въздъхна с облекчение.

— Можеш да ставаш вече — каза Кети, като изправи гръб.

— Тук обаче е много удобно — той се засмя, а ръката му се пъхна под фустата й и започна да гали прасеца. Тя го погледна в очите и това, което видя, я накара да потрепери. Кети стихна, не смееше да си поеме дъх, когато ръката му, така гореща, бавно мина нагоре и погали бедрата й. После я докосна и там, където тя отдавна жадуваше…

— О, господи! — чу го как въздъхна, докато тя затваряше очи и си поемаше въздух. След това изведнъж дръпна ръката си и скочи на крака. Очите на Кети се отвориха невярващи: тя не го разбираше. Като че ли прекаляваше вече с благоприличието си!

— Джон — промълви тя, но веднага прехапа устни. Няма да проси!

Щом назова името му, той погледна към нея безизразно.

— Помогни ми да стана — рече тя и му подаде ръка.

През целия ден желанието и копнежът й по него останаха като тъпа болка в тялото й. Започна да разбира кое кара мъжете понякога да правят нещо прибързано. Жадуваше го толкова силно… Дори когато я остави сама, както правеше всеки следобед, тя не почувства облекчение. Сякаш цялото й тяло гореше…

Когато той се завърна, сенките вече се удължаваха. Слънцето клонеше към залез. Само като си помисли, че ще прекара нощта до Джон, стисна зъби. Това беше невъзможно!

Напрегната и изнервена, тя му отправи няколко сърдити погледа. Той й отвръщаше кратко, а това беше добре дошло за нея. Изгаряше от нетърпение да се скара с него. Както изглеждаше, и той не бе далеч от тази мисъл.

— Върви по дяволите! — извика му накрая, когато й каза, да си вземе лошото настроение и да си ляга.

— С удоволствие! — скочи той. — Поне ще се отърва от отровния ти език!

— Щом толкова ти пречи, предлагам да си потърсиш друго място за спане!

— Уличница! — изсъска той, а ръцете му като че ли сами се вдигнаха, за да я сграбчат за раменете и да я разтърсят. Пръстите на Кети се изкривиха и се насочиха към очите му.

— О, не! Няма да направиш това! — сега гласът му звучеше гневно. Хвана ръцете й, преди да е успяла да го издере.

— Пусни ме! — изкрещя тя ядосано. После, когато пръстите му още по-силно стиснаха ръцете й, процеди: — Причиняваш ми болка!

— Искам да те заболи! — със стиснати зъби рече той. — Искам…

Думите му заглъхнаха, когато устните му покриха нейните и ги притиснаха силно и брутално. Кети усети, че желанието й отново се възпламенява. Без да обръща внимание, че целувката бе замислена като наказание, тя се притисна към него, а кожата й гореше там, където усещаше допира му. Джон, който не бе очаквал такава реакция, изстена и обгърна кръста й. Притисна я силно към себе си. Кети го прегърна за врата и се надигна на пръсти, за да отвърне на целувката му. Той беше груб и това й хареса. Трепереше в ръцете му, краката й като че ли вече не я държаха. Дъхът му беше горещ и тя го усещаше в устата си, а езикът му сякаш я изтезаваше. Кети се вкопчи в него и безсрамно притисна тялото си към неговото. Ръцете му започнаха да шарят по нея, едната премина от гърба напред към гърдите й.

— Не! — извика тя в знак на протест, когато той я отблъсна рязко от себе си. — Джон…!

Той остана така само за миг, дишайки тежко, вторачил поглед в нея, като че ли се опитваше да се овладее отново. Ръцете му бяха свити в юмруци.

— За бога, върви най-сетне да спиш! — процеди той, сякаш му беше трудно да изговаря думите. — Преди да съм обезумял напълно!

— Но аз искам… — започна Кети и всичката й гордост сякаш бе унищожена от изгарящата страст. Не се беше доизказала, когато той се обърна и тръгна с тежка стъпка навън.

— Къде отиваш? — извика тя след него, като тропна с крак.

Отговор не последва.

Дълго след това Кети обикаля нервно около въглените от огъня. Детето вече спеше дълбоко и нямаше нищо, което да я разсее и да отклони вниманието й от пламъците, изгарящи тялото й. Той също я желаеше, мислеше си тя гневно, а въпреки това я отблъсна от себе си! Какво му ставаше? Ако смяташе, че не е изминало достатъчно време след раждането на Виржиния, щеше да го убеди в противното. Вече беше се оправила напълно. Беше зряла жена и имаше своите желания. Прекалената му загриженост за здравето й нанасяше повече вреда. Тоя сляп, твърдоглав идиот! С най-голямо удоволствие би му извила врата!

Накрая, без да се замисля много, тя излезе и тръгна по пътеката, която Джон бе проправил през гората. Ще отиде до езерото, каза си тя, а след това ще се върне, за да си легне. Не й мина мисълта, че езерото, където Джон ходеше на риболов, е твърде вероятно мястото, за което беше тръгнал преди около час.

В гората бе тъмно и се чуваха всякакви шумове. Кети се опитваше да не мисли откъде идват. Джон щеше да пощурее, ако знаеше, че е тръгнала сама през джунглата. Даже и през деня не й позволяваше да ходи без него, а пък през нощта…

Тъкмо когато бе решила да се връща, видя сребристата луна, която се отразяваше в малкото езеро. С облекчение тръгна натам, но се спря в края на пътеката, все още в гората. Оттук можеше да гледа, без да бъде видяна.

Джон беше тук, както може би и тя тайничко се надяваше. Веднага го забеляза. Плуваше в езерото и само главата му се виждаше над водата. Докато го наблюдаваше, той подскочи високо, за да се потопи отново, и заплува под самата повърхност на водата. Луната осветяваше изопнатото му тяло, което извършваше поривисти движения. Сърцето на Кети заби чак в гърлото, когато тя установи, че плува гол.