Джули Гарууд
Ангел-хранител (2)

Втора глава

— Пресвета Богородице! — прошепна Монк. — Не е възможно да говорите сериозно, уважаема госпожо!

Тя не отклони поглед от Кейн докато отговаряше на съдържателя на кръчмата.

— Съвсем сериозно говоря, добри човече. Мислите ли, че бих се осмелила да дойда в тази част на града посред нощ, ако не го мислех сериозно?

Кейн отговори на въпроса й:

— Мисля, че сте си изгубили ума!

— Не! — отговори тя — Щеше да е толкова по-лесно, ако беше така.

— Разбирам. — Опитваше се да запази спокойствие, но желанието да й се развика стегна гърлото му като в менгеме. — Кога ще желаете тази… тази…

— Задача?

— Да, задача — продължи Кейн. — Кога ще желаете да бъде изпълнена тази задача?

— Сега.

— Сега?

— Ако е удобно, милорд?

— Ако е удобно?!

— О, Господи! Толкова съжалявам — прошепна тя. — Не исках да ви разстройвам.

— И защо мислите, че съм разстроен?

— Защото ми крещите.

Кейн осъзна, че е права. Наистина крещеше. Въздъхна дълбоко. За първи път от дълго време насам някой успяваше да го накара напълно да изгуби самообладание. Опитваше се да оправдае възмутителното си поведение, като си повтаряше, че всеки, чието съзнание бе заето с нещо много по-важно, би бил хванат неподготвен при такава необичайна молба. Тя изглеждаше толкова искрена и толкова крехка. По дяволите, та тази жена имаше лунички на върха на носа си. Тя би трябвало да се намира вкъщи под ключ, закриляна от любящото си семейство, а не в тази долнопробна кръчма, обсъждайки собственото си убийство!

— Виждам колко много Ви наскърбих — каза тя. — Наистина се извинявам, Пейгън. Някога убивали ли сте жена? — попита тя. Гласът й преливаше от съчувствие.

Изглеждаше така като че ли го съжалява.

— Не, никога досега не съм убивал жена — процеди през зъби той. — Но за всяко нещо има първи път, нали?

Искаше това да прозвучи саркастично, но тя се хвана за думите му.

— Точно така — изстреля и дори му се усмихна. — Сигурна съм, че няма да срещнете трудност. А и аз ще ви помогна, разбира се.

Идеше му да удари главата си в масата.

— Искате да ми помагате? — сподавено изрече той.

— Разбира се.

— Вие сте си изгубила ума!

— Не, не съм! — противопостави се тя. — Но съм много отчаяна. Тази задача трябва да бъде изпълнена, колкото е възможно по-скоро. Дали не бихте могли да побързате да допиете питието си?

— И защо трябва да се бърза толкова? — попита той.

— Защото съвсем скоро ще ме открият, може би дори още тази вечер. Аз ще умра, Пейгън, от Вашата или тяхната ръка, но наистина съм решена аз сама да избера края си. Несъмнено можете да разберете това.

— И защо тогава не сложите сама край на живота си? — изтърси Монк. — Няма ли да е по-лесно от това да наемете някого да свърши работата вместо вас.

— За бога, Монк, не я окуражавай!

— Не я окуражавам — каза бързо съдържателят, — просто се опитвам да разбера защо такава красавица би искала да умре.

— О, аз не бих могла да направя това — обясни тя. — Това би било грях. Някой друг трябва да го направи вместо мен, не разбирате ли?

Кейн вече бе чул достатъчно за една вечер. Той се изправи на крака толкова рязко, че разклати стола си, след което подпря големите си длани върху масата.

— Не, не разбирам, но ви обещавам да разбера преди да е изтекла нощта. Да започнем отначало. Първо, ще ми кажете името си?

— Защо?

— Ами, имам си едно такова правило — отсече той. — Не убивам никого, ако не знам името му. Сега ми кажете вашето!

— Това е много глупаво правило.

— Отговорете ми!

— Джейд.^[1]

— По дяволите! Искам да знам истинското Ви име! — почти изръмжа той.

— По дяволите! Това е истинското ми име — отвърна тя. Изражението на лицето й издаваше крайно раздразнение.

— Значи Вие сериозно…?

— Разбира се, че съм сериозна. Казвам се Джейд — повтори тя и сви рамене.

— Джейд е необикновено име — каза той, — но ви отива. Вие наистина сте необикновена жена.

— Вашето мнение в момента няма никакво значение за мен, сър. Наех ви да изпълните задача и това е всичко. Или ви е навик да разпитвате жертвите си преди да ги убиете?

Той не обърна внимание на гневния й поглед.

— Кажете ми пълното си име или може и да ви удуша!

— Не, не трябва да ме душите! — отвърна тя. — Не желая да умирам по този начин! И ако си спомняте, аз съм тази, която плаща.

— И как точно искате да го направя? — попита той. — О, по дяволите, няма значение. Не искам да знам.

— Но вие трябва да знаете — възпротиви се тя. — Как ще ме убиете, ако не знаете как искам да бъде направено?

— По-късно — прекъсна я той. — Можете подробно да ме инструктирате относно начина, който сте избрали, по-късно. Нека да караме по ред, Джейд. Родителите ви чакат ли ви у дома?

— Съмнявам се.

— Защо?

— И двамата са мъртви.

Той затвори очи и преброи до десет.

— Значи сте съвсем сама?

— Не.

— Не?

Сега беше неин ред да въздъхне.

— Имам брат. Нищо повече няма да ви кажа, Пейгън. Разбирате ли, твърде е рисковано?

— И кое му е рискованото, госпожице? — попита Монк.

— Колкото повече научава за мен, толкова по-трудна за изпълнение ще е задачата му. Вярвам, че няма да е лесно да убиете някого, когото харесвате. Не е ли така, сър?

— Нивга не съм убивал някого, когото харесвам — призна Монк. — Всъщност, дос’я не съм убивал когото и да било. И все пак, във вашата теория има някакъв смисъл.

Кейн едва се сдържаше да не се разкрещи.

— Джейд, уверявам Ви, че това няма да е проблем. Точно сега аз изобщо не Ви харесвам.

Тя отстъпи крачка назад.

— И защо? — запита тя. — Аз не бях и наполовина толкова язвителна, колкото сте Вие. По природа ли сте толкова кисел, Пейгън?

— Не ме наричайте Пейгън.

— Защо не?

— Опасно е, госпожице. Може някой да чуе — изстреля Монк, като видя, че Кейн започва да се вбесява. Отстрани на челюстта му един мускул вече потрепваше. Кейн имаше много избухлив нрав, а тя съвсем невинно си играеше с търпението му. И ако се поддадеше на гнева си, той много лесно би могъл да удовлетвори желанието й. А не искаше да я изплаши до смърт.

— Как би трябвало да го наричам тогава? — попита тя съдържателя на кръчмата.

— Кейн — отговори Монк убедително. — Можете да го наричате Кейн.

Тя изсумтя грубо.

— А той си мисли, че моето име е необичайно.

Кейн^[2] протегна ръка и сграбчи брадичката й. Накара я да го погледне отново.

— Как се казва брат Ви?

— Нейтън.

— И къде е Нейтън сега?

— Замина по неотложни дела.

— Какви дела?

Тя отблъсна ръката му преди да отговори.

— Морски дела!

— Кога ще се върне?

Погледът й би го изпепелил, ако й позволеше.

— След две седмици — сопна се тя. — Ето, отговорих на всичките ви въпроси. Сега, ако обичате, ще спрете ли да ме тормозите и да се заемете със задачата си?

— Къде живеете, Джейд?

— Сър, вашите безкрайни въпроси ми причиняват силно главоболие. Не съм свикнала мъжете да ми крещят така.

Кейн извърна поглед към Монк и не скри явното си раздразнение.

— Тази тук, побърканата, иска да я убия, а в същото време се оплаква за някакво си главоболие.

Изведнъж тя протегна ръка, сграбчи го за брадичката и го принуди да я погледне. Нарочно направи същото, което той бе направил преди малко. Кейн бе толкова изненадан от дързостта й, че се подчини на жеста.

— Така, сега е мой ред — обяви тя. — Този път аз ще задавам въпросите, а вие ще отговаряте. Аз съм тази, която ви плаща със сребърни монети, сър. Първо, и най-важното, искам да знам възнамерявате ли все пак да ме убиете? Колебанието ви ме безпокои, както и този безкраен разпит.

— Ще трябва да задоволите любопитството ми преди да взема решение — отговори й той.

— Не.

— Тогава няма да ви убия.

— Негодник такъв! — извика тя. — Обещахте ми преди да ви кажа коя е жертвата. Дадохте ми дума.

— Излъгах.

Тя ахна от възмущение. Направо бе слисана.

— Вие наистина ме разочаровате! Един мъж на честта не би нарушил така лесно думата си. Трябва да се срамувате от себе си.

— Джейд — отговори той, — никога не съм твърдял, че съм мъж на честта.

— Не, госпожице, не е — намеси се и Монк.

Зелени пламъци избухнаха в очите й. Очевидно му беше бясна. Тя също сложи ръце на масата. Наведе се напред и прошепна:

— Казаха ми, че Пейгън никога не нарушава обещанията си.

— Грешно са ви информирали.

Носовете им вече почти се докосваха. Кейн се опитваше да се концентрира върху разговора им, но чудесното ухание, което се носеше около нея — толкова чисто и свежо, толкова женствено — непрекъснато го разсейваше.

Сега тя клатеше глава в знак на неодобрение. Кейн буквално изгуби дар слово. Досега никоя жена не му се бе опълчвала. Не, дамите от висшето общество по правило примираха от страх при най-малката проява на недоволство от негова страна. Но тази тук бе различна. Тя не само му се противопоставяше, а отвръщаше на всеки гневен поглед със същото. Изведнъж го напуши смях, без да има и най-малка представа защо.

Явно нейната лудост бе заразна.

— Наистина трябва да ви обесят — каза тя. — Определено успяхте да ме заблудите. Не приличате на подлеца, който всъщност се оказахте.

Опита се да се отдръпне от масата, но Кейн сложи ръце върху нейните, за да я задържи. Той се наведе още повече напред, докато устните му се оказаха на един дъх разстояние от нейните.

— Аз съм пират, мадам. Всички знаят колко подли са пиратите.

Той очакваше поредния гневен изблик. Вместо това тя избухна в сълзи. Кейн изобщо не беше подготвен за подобна реакция.

Преди да успее да извади кърпичката си, Монк се втурна към нея и започна да я утешава. Съдържателят несръчно я потупа по рамото.

— Хайде сега, госпожице, спрете да плачете.

— За всичко е виновен той — изхлипа тя. — Аз исках само да ми направи една малка услуга. Една бърза задача, която нямаше да му отнеме много време. Но не, той не може да бъде безпокоен. Дори му предложих да го изчакам да си допие питието — продължи да ридае. — А и бях готова да му платя добре.

Преди още да свърши тази жална тирада, Монк вече гледаше свирепо Кейн.

— Защо разстрои така тази красавица? Разби й сърцето.

Съдържателят на кръчмата грабна кърпичката от ръцете на Кейн и започна несръчно да бърше сълзите й.

— Всичко ще бъде наред, госпожице — занарежда тихо той.

— Не, няма! — възпротиви се тя. Гласът й бе приглушен от ленения плат, който Монк бе тикнал под носа й. — Знаете ли, че никога не съм молила когото и да било за нещо. И сега, когато го правя за първи път в живота си, ми отказват. Никой вече не иска да си изкарва прехраната по честен начин в наши дни. Биха предпочели да откраднат, вместо да заработят парите си. Това е срамота, не е ли така, Монк?

Кейн не можеше да повярва на ушите си. Стоеше, без да продума и дума. Не можеше да реши дали да я притегли в прегръдките си и да я утеши, или да я сграбчи за раменете и да я раздруса здраво. За едно нещо обаче бе сигурен. Ако Монк не престане да се мръщи насреща му, щеше да му разбие носа.

— Милейди, наистина не е почтено да приемеш пари от една дама, за да я убиеш — заспори с нея Монк и отново я потупа по рамото в опит да смекчи думите си.

— Разбира се, че е почтено — отвърна тя. — Щом дамата иска да бъде убита.

Монк потърка едната си вежда.

— Като че ли тя има право, а? — попита той Кейн.

— В името на… Сега пък какво правите? — маркизът попита Джейд, когато тя започна да събира монетите от масата.

— Тръгвам си — обяви тя. — Съжалявам, че ви обезпокоих, Пейгън или Кейн или както там ви е името — прошепна тя.

Завърза шнуровете на възел и пъхна чантичката в джоба си.

Когато се обърна и тръгна към вратата, Кейн извика след нея:

— Къде си мислите, че отивате?

— Това не е ваша работа — отговори тя. — Но тъй като не съм и наполовина толкова арогантна колкото сте вие, ще ви кажа, че отивам да намеря някой по-сговорчив от вас, който ще ми съдейства. Не се тревожете, сър. Няма да се откажа. Преди още тази безлунна нощ да е изтекла, аз ще намеря някой, който ще е склонен да ме убие.

Той я настигна при вратата. Постави ръце на рамената й и бавно я обърна с лице към себе си.

Веднага щом я докосна, тя отново заплака. Кейн се подразни, но се почувства и някак несигурен. Този път се предаде на неудържими я си порив и грубо я дръпна в обятията си.

Тази мечешка прегръдка явно се оказа последната капка. Тя зарида, скрила лице в гърдите му, шепнейки между силните си хлипанията извинения за това, че не се държи като дама.

Кейн нямаше нищо против да почака, докато Джейд се успокои поне малко. Не би могъл да спори или да я убеждава в каквото и да било в момента. Вдигаше такъв шум, че нямаше да чуе и дума, дори и да се опиташе да й каже нещо. А и продължаваше да го обвинява за състоянието, в което се намира. Без съмнение, тя бе най-объркващата и влудяваща жена, която някога бе срещал.

Боже, бе толкова деликатна. Пасваше толкова добре в прегръдките му. По принцип не харесваше жени, които плачат, но точно тази не искаше да изпуска от обятията си.

В резултат на бързо разразилата се буря от емоции, тя вече хълцаше като пиян селяк.

Крайно време бе да се разбере с нея.

— Джейд, не може положението да е толкова лошо, колкото си мислите — каза й той с нисък, дрезгав глас. — Със сигурност на сутринта ще се радвате, че не съм удовлетворил молбата ви.

— До сутринта ще съм мъртва — изплака тя.

— Не, няма — отвърна и нежно я притисна към себе си. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Обещавам ви. Със сигурност не ви се иска да умирате все още.

— Брат ми сигурно ще е много разочарован, ако умра — каза тя.

— Мога да си представя — отговори сухо той.

— Но аз не съм толкова силна, че да се справя с тях. Те са много зли хора. Страхувам се, че ще се възползват от мен преди да ме убият. Не искам да умра по този начин. В това няма никакво достойнство.

— Да умреш с достойнство? — попита той. — Говорите като войник, който отива на бойното поле.

— Не искам да ме помнят като страхливка.

— Ще може ли брат ви да се справи с този проблем, когато се върне?

— О, да! — отговори тя и положи глава на гърдите му. — Нейтън не би позволил да ми се случи каквото и да било. Откакто почина татко, той стана мой закрилник. Брат ми е много силен човек.

— Тогава аз ще се погрижа за вас, докато брат ви се върне. Давам ви думата си.

Преди тя да реагира на обещанието му измина една дълга, тягостна минута обвита в тишина. Кейн помисли, че е онемяла от благодарност. След това тя се отдръпна от него и го погледна в очите. Той осъзна, че това безмълвие не се дължеше на признателност, а на гнева, който я бе обзел.

— Веднъж вече вие нарушихте обещанието си, сър. Приехте да ме убиете, а след това променихте решението си.

— Това е различно — не се съгласи той.

— Наистина ли ще направите това, което казахте?

— Да, наистина — отговори той. — Вие току-що заявихте, че щом брат ви се върне след две седмици, ще се погрижи за безопасността ви. Казахте две седмици, нали?

Тя си придаде важен вид.

— Дори и по-скоро. Но вие сте пират и не бихте могъл да се грижите за мен толкова дълго. За главата ви е обявена награда. Не искам да стана причина да ви убият.

— Явно нямате много вяра в способностите ми.

— Нямам никаква вяра в способностите ви — отсече тя. — Защо трябва да имам? Преди малко сам признахте, че слуховете, които се носят за вас, може и да не са достоверни. Вероятно, дори и не оставяте рози върху възглавниците на жертвите си, а?

Отново го бе разгневила.

— Не е необходимо да звучите толкова дяволски разочарована от мен.

— Но, аз съм разочарована! — извика тя. — Вие дори не сте почтен! И това е много жалко. Пък и не сте толкова силен, колкото враговете ми. Ще се справят лесно с вас, Кейн. Вие сте толкова… едър мъж. Не, съжалявам. Страхувам се, че просто не ставате за тази работа.

Искаше да я удуши!

Тя отново му обърна гръб в опит да си тръгне. Кейн бе толкова втрещен от отношението й, че почти я остави да излезе през вратата. Почти. Хвана я точно когато стигна до пътеката пред входа.

Стисна я здраво за рамената с едната си ръка, така че не можеше да помръдне. Придърпа я към себе си толкова внимателно, колкото ако бе някакво старо одеяло, което искаше да сложи под мишницата си. След което се обърна към Монк:

— Не искам да казваш на никого какво се случи тук тази нощ. Обещай ми, Монк!

— За какво са ви неговите обещания, след като вие самия толкова лесно нарушавате своите? Един джентълмен не би поискал от другите това, което сам не е в състояние да стори, сър. Майка ви не ви ли го е казвала? — попита тя.

— Ааа, Джейд… — каза той. — Това е най-интересното в цялата ситуация. — Погледна надолу към нея и леко погали бузата й с върха на пръстите си. — Аз не съм джентълмен. Аз съм пират, забравихте ли? Има голяма разлика.

Тя остана като вцепенена в мига, в който той я докосна. Кейн помисли, че изглежда доста шокирана. Беше му трудно да прецени какво означава странната й реакция. Когато отдръпна ръката си, тя излезе от вцепенението си и го отблъсна от себе си.

— Да, има голяма разлика — измърмори тя. — Кажете ми нещо, Кейн. Ако ви ядосам достатъчно за нещо, ще ме убиете ли в яда си?

— Идеята започва да ми се струва все по-привлекателна — отговори й той.

— Пуснете ме! Да не сте посмял да ме докоснете повече.

— Да не съм посмял?

— Точно така. Не обичам да ме докосват.

— И тогава как, за бога, бих могъл да ви убия?

Тя очевидно не разбра, че се шегува.

— С пистолет, разбира се — уведоми го. После млъкна и го изгледа подозрително. — Имате пистолет, нали?

— Имам — потвърди той. — И къде щях да…

— С един-единствен изстрел, право в сърцето ми — обясни тя. — Трябва да сте много точен, разбира се. Не искам да умра в агония.

— Не — съгласи се той. — За агония и дума не може да става.

— Как може всичко това да ви е забавно? Та ние обсъждаме смъртта ми! — извика тя.

— Не ми е забавно — възпротиви се той. — Всъщност, започвам отново да се ядосвам. Кажете ми, трябва ли първо да ви изнасиля?

Тя пое дълбоко дъх преди да отговори.

— Разбира се, че не.

— Жалко — отговори той, напълно пренебрегвайки гневното й изражение.

— Сър, да не би родителите ви да са били първи братовчеди? Държите се като пълен глупак. Или сте идиот, или сте най-студенокръвният мъж, когото съм срещала. Намирам поведението ви за възмутително!

Очите й горяха от възмущение. Никога преди Кейн не бе виждал толкова наситено зелен цвят. Все едно чистотата и сиянието на хиляди смарагди се отразяваха в очите й.

— Все още не съм сигурен, че се намирате в опасност, Джейд — каза той. — Всичко това може просто да е плод на вашето богато въображение.

— Мразя ви от дъното на душата си — прошепна тя. — Колкото до пренебрежителните ви забележки, аз…

— Джейд, оставете тези гневни изблици за по-късно. Не съм в настроение. Така, не искам да чувам повече и дума за това, че трябва да ви убия. И ако продължавате да се мръщите така мило насреща ми, кълна се, че ще ви целуна и ще изтрия всички тези глупави тревоги от ума ви.

— Ще ме целунете? — Тя го изгледа невярващо. — Защо, за бога, бихте искали да ме целунете?

— Нямам ни най-малка представа — призна той.

— Бихте целунали някого, когото не харесвате?

— Предполагам, че да — отвърна той с усмивка.

— Вие сте арогантен, непоносим…

— Стига с тези глупости, скъпа моя.

Тя не успя да му отговори веднага. Кейн продължи да се взира в нея и в същото време отново попита Монк:

— Е, Монк, имам ли думата ти?

— Да, няма да кажа нищо на никого, Кейн, но и двамата знаем, че приятелят ти Лайън ще узнае за това още преди залез-слънце. Той винаги успява да изкопчи истината от мен. Казвам ти, за да си знаеш отсега.

Кейн кимна. Маркиз Лайънуд беше добър приятел. Кейн му имаше пълно доверие. Двамата бяха изпълнили заедно няколко мисии за правителството.

— Да, наистина ще разбере — съгласи се Кейн. — Но съпругата и сина му са ангажирали вниманието почти напълно. Освен това, дори и да разбере с какво съм се захванал, ще го запази за себе си и няма да каже на никого. Ако те попита, можеш да му кажеш, но нито дума на никой друг. Дори и на Роун — добави той, имайки предвид най-добрия приятел на Лайън. — При всичките си хубави качества, той е голямо плямпало.

Монк кимна.

— Кейн, моля те, кажи ми после какво е станало с младата дама.

— Монк? — обади се Джейд, привличайки вниманието и на двамата. — Дали случайно нямате пистолет?

Изглеждаше доста нетърпелива. Кейн знаеше какво си мисли. Да разбереш какво иска неговият ангел бе толкова лесно, колкото да разбереш и текст на латински.

— Няма и няма да го направи! — тросна се той.

— Какво нямам и какво няма да направя? — попита Монк.

— Нямаш пистолет и няма да я убиеш — отговори Кейн с нетърпящ възражение тон.

— Не, не! Разбира се, че няма — съгласи се Монк. — Кейн, не си забравил за предишния си план, нали? — попита той, когато най-накрая успя да отмести погледа си от красавицата.

— Не, не съм забравил — отговори Кейн. Той се обърна към Джейд и я попита:

— Каретата ви ще се върне ли за вас?

Гневът й бе осезаем.

— Наех файтон — отвърна му тя. — Не мислех, че ще ми се наложи да се връщам вкъщи след тази нощ. — Джейд се отскубна от ръката му и грабна голямата сива торба, която лежеше отстрани на пътеката. — Всичко, което притежавам, е тук. Току-що пристигнах от провинцията — продължи да обяснява тя.

— Оставила сте нещата си отвън където всеки може да ги открадне?

— Това се и надявах да се случи — каза тя. Звучеше като наставник, заел се да наставлява отчайващо невъзприемчив ученик. — Исках дрехите ми да попаднат в ръцете на някоя нуждаеща се, бедна душа. Не мислех, че ще са ми необходими след като щяхте да…

— Достатъчно! — почти изръмжа той. — Да не съм ви чул повече да споменавате думата убийство. Ясен ли съм?

Тя се забави малко с отговора и Кейн я дръпна силно за косата. Момичето изпищя силно точно в момента, в който той забеляза голямата подутина над ухото й.

— Мили Боже, Джейд. Как се сдобихте с това?

— Не го пипайте! — заповяда тя, когато той се опита да прокара пръсти по нараненото място. — Още ме боли.

— Не се и съмнявам — каза той, отпускайки ръка. — Разкажете ми какво се е случило?

— Токът на обувката ми се заплете в килима в къщата на брат ми и се прекатурих по стълбите — заобяснява тя. — При падането ударих главата си в перилата. Ударът беше толкова силен, че имах чувството, че вятърът притихна.

Вятърът притихна? Кейн реши, че това е доста странен начина на изразяване, но засега реши да не обръща внимание.

— Можехте да се убиете — каза той. — Винаги ли сте толкова непохватна?

— Не, никога! — възрази му тя. — Обикновено се държа като истинска дама. Господи, колко сте груб! — измърмори накрая.

— Какво стана след като паднахте? — попита Монк.

Тя сви рамене.

— Реших да изляза на разходка, за да проясня ума си. И след това, разбира се, те започнаха да ме преследват.

— Разбира се? — учуди се Монк.

— Те? — в същото време възкликна и Кейн.

Тя замлъкна за момент, за да изгледа намръщено и двамата.

— Мъжете, които видях да убиват добре облечения джентълмен — обясни тя. — За бога, слушайте по-внимателно! Убедена съм, че вече ви споменах за това.

Монк поклати глава.

— Със сигурност не сте, госпожице — призна той. — Сигурен съм, че щях да го запомня.

— Станали сте свидетел на убийство? Е, Джейд, определено пропуснахте да споменете този факт.

— Е, имах намерение да го спомена — измънка тя под носа си. После сключи ръце на гърдите си и отново придоби недоволно изражение. — Отдавна щях да съм ви обяснила всичко, ако не бяхте отвлекли вниманието ми с тези нескончаеми спорове. Както виждате, вие сте виновен, че изгубих мисълта си. Да, определено вие сте виновен.

— Кога видяхте убийството? Преди или след като си ударихте главата? — попита Кейн.

— Мислиш ли, че мъжът, когото е видяла да убиват, наистина е бил благородник? — обърна се Монк към Кейн.

— Аз не се ударих сама — сопна се Джейд. — И беше преди… не, беше след това. Поне мисля, че беше след като паднах. О, не помня вече. Отново започна ужасно да ме боли глава. Престанете вече с тези въпроси, сър.

Кейн отново се обърна към собственика на кръчмата.

— Май започвам да разбирам — каза той и после отново погледна към Джейд. — Носехте ли пелерината си по време на злополуката?

— Да — отговори тя. Изглеждаше озадачена. — Но какво общо има това с…

— Скъсали сте пелерината си и сте получила тези синини по време на падането, нали?

Тонът му беше малко по-снизходителен, отколкото би й се искало.

— Кажете ми какво точно си мислите, че сте разбрали?

— Много е просто — отговори той. — Ударили сте лошо главата си, Джейд. В резултат на това сега не разсъждавате логично. Е, трябва да призная, че повечето жени по принцип не мислят логично. Сигурен съм обаче, че малко почивка и лечение ще ви помогнат да осъзнаете, че само сте си въобразили някои неща. Съвсем скоро отново ще се вълнувате само коя рокля да облечете за следващия бал.

— Нищо не си въобразявам! — изкрещя тя насреща му.

— Вие сте объркана.

— Не съм!

— Спрете да крещите — нареди й Кейн. — Ако само за момент чуете аз какво…

Той се отказа да продължи, когато я видя да клати енергично глава.

— Все още сте твърде объркана, за да мога да ви обясня. Ще почакам да се почувствате по-добре.

— Той е прав, госпожице — прошепна Монк. — Ако бяхте видели да убиват благородник, вече щяхме да сме чули за това в тази част на града. Мъжете, които биха го извършили, веднага щяха да се похвалят. Послушайте Кейн. Той знае кое е най-добро за вас.

— Ако мислите, че само си въобразявам, че съм в опасност, няма да има нужда да ме закриляте, нали?

— О, определено има нужда — отговори той. — Само че сега знам от кого ще ви закрилям.

Преди тя да успее да зададе нов въпрос, той продължи:

— Вярвате или не, но вие сте заплаха за самата себе си докато не се възстановите. В никакъв случай не мога да ви оставя сама в това състояние. — Усмихна се нежно и добави: — Предполагам ще трябва да приемете, че в момента ви защитавам от самата вас, Джейд. Сега, дайте ми тази торба. Аз ще я нося вместо вас.

Тя се опита да вземе торбата преди Кейн, но не успя и двамата се сборичкаха. Естествено Кейн победи.

— Какво, за бога, носите тук? — попита той. — Това нещо тежи повече от вас самата.

— Всичко, което притежавам — отговори тя. — Ако ви тежи, сама ще си я нося.

Кейн поклати глава и я хвана за ръката.

— Да вървим. Каретата ми ме чака две преки по-надолу. Вече трябваше да сте у дома, в леглото.

Тя рязко спря.

— В чие легло, Кейн?

Въздишката му бе толкова шумна, че можеше да събуди пияниците, въргалящи се по улиците наоколо.

— Вашето собствено легло — рязко отвърна той. — Вашето целомъдрие е в пълна безопасност. Никога не спя с девственици и със сигурност не ви желая.

Помисли си, че би трябвало да се почувства облекчена от разпаленото му обещание да не я докосва. Е, разбира се, това бе вярно само наполовина. В действителност, искаше да я целуне, но не бе сигурен дали това не е продиктувано от желанието му да си спечели няколко минути благословена тишина.

— И това е още едно от вашите малки правила? — попита тя. — Да не спите с девственици?

Изглеждаше изключително оскърбена. Кейн не знаеше какво да мисли за тази й реакция.

— Така е — отговори той. — Освен това, не си лягам и с побъркани жени, които не мога да понасям. Така че, скъпа, с мен сте в пълна безопасност.

Той се осмели дори да й се усмихне, докато правеше тази безсрамна забележка.

— Наистина мисля, че започвам да ви мразя — измърмори тя. — Е, вие също сте в пълна безопасност с мен, Кейн. Аз никога няма да ви позволя да ме докоснете.

— Чудесно.

— Да, чудесно — отвърна тя, решена да има последната дума по въпроса. Ако не престанете да ме влачите, ще започна да крещя името ви и няма да спра, докато не дойдат властите да ви арестуват, Пейгън.

— Аз не съм Пейгън.

— Какво?

Тя едва не падна. Кейн веднага я улови.

— Аз не съм Пейгън.

— И кой, по дяволите, сте тогава?

Стигнаха до каретата му, но докато той се опитваше да й помогне да се качи, тя непрекъснато отблъскваше ръцете му, настоявайки да получи отговор на въпроса си.

Кейн се предаде. Хвърли торбата й на кочияша и се обърна към нея.

— Името ми наистина е Кейн. Аз съм маркиз Кейнуд. Сега ще влезете ли вътре? Тук нито е времето, нито мястото да продължаваме тази дискусия. По пътя ще ви обясня всичко.

— Обещавате ли?

— Обещавам — изръмжа тихо той.

Не изглеждаше да му е повярвала. Джейд кръстоса ръце на гърдите си:

— Как не ви е срам, Кейн?! Да се преструвате през цялото време, че сте този благороден пират…

— Този негодник може да е всякакъв друг, Джейд, но със сигурност не е благороден.

— Как можете да знаете дали това, което казвате, е истината, или не? — настойчиво попита тя. — Обзалагам се, че никога не сте се срещали с него. Толкова ли е скучен животът ви, че трябва да се преструвате на…

Изражението на лицето му бе толкова болезнено, колкото силно се свиха пръстите му около китката й, и това я накара да замлъкне. Докато го наблюдаваше безмълвно, той откачи цветето от ревера си и го запрати на земята. След това, забравяйки джентълменските обноски, я повдигна и почти я хвърли във вътрешността на каретата.

Веднага щом потеглиха, вътре стана тъмно като в рог и тя почувства облекчение, че не може да вижда навъсената му физиономия.

От своя страна, той пък не можеше да види усмивката й!

Известно време пътуваха в тишина. Джейд се опитваше да си върне присъствието на духа, а Кейн — да се успокои след гнева, който го бе обзел.

— Защо се представяхте за Пейгън?

— За да го заловя — отговори Кейн.

— Но защо?

— По-късно — троснато й отговори той. — Ще ви разкажа всичко, но по-късно.

Бе сигурен, че грубият му тон ще я обезкуражи. Но грешеше.

— Ядосан сте, защото обърках плановете ви, нали?

Въздишката му показваше, че губи търпение.

— Не сте объркали никакви планове. И без туй все още не бях стигнал до никъде, но когато разрешим вашия проблем, ще се върна и ще довърша започнатото. Не се тревожете, Джейд, ще го хвана. Няма да се проваля!

Тя не се тревожеше, но нямаше как да му го каже. Кейн не се бе провалил изобщо. Не, той бе отишъл в кръчмата, за да накара Пейгън да изпълзи от убежището си.

И точно това бе постигнал!

Беше се справила добре със задачата си. Брат й щеше да бъде много доволен от нея.