Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Garbage Collector [= Garbage Collector], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
moosehead(2018)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Златните ябълки на Слънцето

Преводач: Деница Минчева; Ива Тодорова; Н. К. Перфилова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски; руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7505

История

  1. —Добавяне

Ето как минаваше работният му ден: ставаше още по тъмно, в пет часа сутринта, и измиваше лицето си с топла вода, ако бойлерът работеше или със студена, ако не работеше. Бръснеше се внимателно и разменяше няколко думи с жена си, която в това време приготвяше бъркани яйца с шунка или палачинки за закуска в кухнята. До шест часа вече беше в колата на път за работа. Паркираше в големия двор, където паркираха и всички останали, тъкмо когато слънцето изгряваше. Цветът на сутрешното небе толкова рано беше оранжево, виолетово или червено, друг път жълто, а понякога беше ясно и прозрачно, като вода, течаща върху бяла скала. Някои сутрини бяха достатъчно студени, за да вижда дъха си, други не. Докато слънцето се изкачваше в небето, той тупваше с юмрук вратата на зеления боклукчийски камион и шофьорът, с когото работеше, му се усмихваше и го поздравяваше, а после се качваше на мястото си и двамата поемаха към града, за да започнат работа. Понякога по пътя спираха да си купят кафе, а после продължаваха, изпълнени с неговата топлина. След това започваше истинската работа. Спираха пред всяка къща и той скачаше от мястото си, хващаше боклукчийските кофи и ги влачеше обратно до камиона, където махаше капаците им и ги тръсваше в ръба на ремаркето, за да изсипе обелките от портокали и корите от пъпеш, утайката от кафе и прочее. От кофите падаха също оглозгани кокали, рибешки глави, парченца зелен лук и целина. Ако боклукът беше наскоро изхвърлен, не беше толкова зле, но ако беше престоял, никак не беше приятно. Не беше сигурен дали си харесва работата или не, но със сигурност я вършеше добре. Понякога се случваше да говори за работата си, друг път не се и сещаше за нея. Някои дни бяха чудесни, защото имаше възможност да излезе навън, докато утрото още беше хладно и свежо, но после часовете се проточваха, слънцето припичаше и боклукът почваше да гние много бързо. Но като цяло работата беше достатъчно съществена, за да ангажира вниманието му и да му позволява спокойно да съзерцава къщите и окосените морави, покрай които минаваше и да наблюдава как живееха хората. А един или два пъти в месеца с изненада откриваше, че искрено си обича работата и това всъщност е най-добрата работа на света.

Това продължи години наред. А после внезапно работата му се промени. Промени се в един-единствен ден. По-късно често се чудеше как е възможно нечия работа да се промени толкова много само за няколко часа.

Той влезе в апартамента и не видя жена си, нито я чу, но знаеше, че тя е там и го наблюдава, докато той пристъпва към стола, докосва облегалката му и сяда без да отрони и дума. Той остана седнал дълго време.

Накрая гласът й достигна до него, но й се наложи да повтори въпроса си няколко пъти.

— Какво не е наред?

Той я погледна и, да, това беше жена му, която той познаваше толкова добре, а това беше техният апартамент с високите тавани и износените мокети.

— Нещо се случи на работа днес — отвърна й.

Тя го изчака да продължи.

— Нещо се случи с боклукчийския камион. — Езикът му се стрелна по пресъхналите устни, а клепачите му се затвориха и скриха очите му, така че всичко, което виждаше, беше мрак, без никаква светлина, както когато човек се събуди съвсем сам в тъмна стая през нощта. — Мисля, че ще напусна работа. Моля те, не се сърди.

— Да не се сърдя?! — възкликна тя.

— Няма как иначе. Това е най-странното нещо, което се е случвало през живота ми. — Той отвори очи и остана на място, потривайки пръстите на ръцете си, които му се струваха ужасно студени. — Толкова странно нещо се случи.

— Добре де, няма ли да ми кажеш?

Той извади изрезка от вестник от джоба на коженото си яке.

— Това е от днешния вестник. 10-ти декември, 1951 г., Лос Анджелис Таймс. Бюлетин на Гражданска защита. Пише, че ще купят радиоапарати за боклукчийските камиони.

— Добре де, какво толкова ще ви навреди малко музика?

— Няма да има музика, не разбираш. Никаква музика.

Той започна да прокарва нокътя на единия си показалец по отворената длан на другата ръка, сякаш се опиваше да изобрази там всичко, така че да се вижда съвсем ясно.

— В статията пише, че кметът е разпоредил да сложат радиоприемници и предаватели във всеки боклукчийски камион в града. — Той присви очи, вторачен в ръката си. — След като атомните бомби ударят града ни, ще използват радиоапаратите за връзка с нас. По радиото ще ни кажат къде да отидем, за да приберем телата.

— Ами, това звучи практично. Кога…

— Боклукчийски камиони — повтори той, — ще отидат да събират телата на мъртвите.

— Естествено, няма да оставят телата пръснати навсякъде. Ще трябва да ги приберат и… — Жена му млъкна, без да си довърши мисълта. Устните й се затвориха бавно. Клепачите й примигаха, също тъй бавно. Той наблюдаваше това единствено бавно движение на очите й. След това тя се извърна сковано, сякаш някой друг движеше тялото й вместо нея, отиде до един стол, остана до него за миг, сякаш трябваше да се сети как да го използва, и после седна, с напълно изправен, вдървен гръб. Не каза нищо повече.

Той чуваше тиктакането на ръчния си часовник, но това ангажираше само малко част от вниманието му.

Накрая тя се изсмя.

— Те са се пошегували!

Той поклати глава. Усещаше как главата му се движи също тъй бавно, както всичко друго около него в момента.

— Не. Днес монтираха приемника в нашия камион. Казаха, когато чуем съобщението, ако вече имаме боклук в ремаркето, да го изсипем където ни падне. Щом ни се обадят, веднага да оставим всичко и да отидем да разчистим мъртвите.

Откъм кухнята се чу шум от вряща вода. Тя остави водата да ври няколко минути, после хвана подлакътника на стола с една ръка, за да си помогне да се изправи, отиде до вратата и излезе от стаята. Звукът от вряща вода изчезна. Тя отново се появи в рамката на вратата и се върна при него. Той все още седеше на мястото си, без да помръдва.

— Всичко е планирано. Разделили са хората на отряди, избрали са сержанти, капитани, ефрейтори, всичко. Казаха ни даже къде да караме телата.

— Значи мислиш за това вече цял ден?

— Цял ден от сутринта. Мисля, че вече не искам да бъда боклукчия. Преди двамата с Том намирахме начин да се забавляваме, като играехме един вид игра. Човек има нужда от нещо такова. Боклукът е гаден, но ако се опиташ, можеш да го обърнеш на игра. Двамата с Том си я измислихме. Опитвахме се да познаем по боклука, що за хора го бяха изхвърлили. Оглозгани кокали в боклука на богатите къщи, салата и портокалови обелки в бедните. Глупава игра, вярно, но човек трябва да се опитва да извлича най-доброто от работата си, иначе защо изобщо да се занимава с нея? А и докато сме навън с камиона, в известен смисъл сами сме си началници. Вярно, ставаме рано, но така можем да излезем рано навън и да гледаме как слънцето изгрява, което не е никак лошо. Но днес, сега, тази работа изведнъж вече не ми се струва подходяща за мене.

Съпругата му започна да говори бързо. Тя назова много неща и говореше за много други, но преди да е стигнала твърде далеч, той я прекъсна внимателно.

— Знам, знам, децата и училището, и колата, знам. Сметките, парите и кредитните карти. Но какво ще кажеш, за фермата, дето ни я остави татко? Защо не се преместим там, далеч от града? Аз знам това-онова за земеделската работа. Можем да съберем провизии и запаси, за да изкараме месеци наред, ако нещо се случи.

Тя не отговори.

— Вярно, всичките ни приятели са тук в града — продължи разсъжденията си той. — И приятелите на децата са тук, и кината и театрите…

Тя си пое дъх дълбоко.

— Не можем ли да го обмислим поне още няколко дни?

— Не знам, страх ме е. Страх ме е, че ако се замисля за камиона и за новата си работа, може да свикна с идеята. И, боже мой, Исусе, не ми се струва правилно човек някога изобщо да свиква с подобна идея.

Тя бавно поклати глава, а погледът й пробяга по прозорците, по сивите стени, по тъмните картини на стените. Тя стисна ръце и понечи да каже нещо.

— Мисля тази нощ да остана буден — изпревари я той. — До сутринта вече ще знам какво да правя.

— Внимавай с децата. Няма смисъл да им казваме всичко това.

— Ще внимавам.

— Да не говорим повече по въпроса. Ще довърша вечерята. — Тя скочи на крака, сложи ръце на лицето си, после ги огледа в светлината на слънцето, нахлуваща през прозорците. — Ами че децата ще се приберат всеки момент.

— Аз не съм много гладен.

— Трябва да се храниш, трябва да се държиш, сякаш всичко е наред.

Тя излезе и го остави сам насред стаята, където нищо не помръдваше и само сивият таван висеше над него с единствената си тъмна гола крушка, като стара луна насред небето. Той разтърка лицето си с ръце. Изправи се, отиде до вратата на трапезарията, влезе, усети как сяда на един от столовете край масата и остана седнал там. Видя как ръцете му се отпускат, разперени върху бялата покривка, отворени и празни.

— Цял следобед — промълви той. — Цял следобед размишлявам.

Тя се движеше из кухнята и тракането на съдове и прибори беше единственото, което нарушаваше повсеместната тишина.

— Цял следобед се чудя — продължи той, — дали трябва да се товарят телата в камионите надлъжно или напречно, дали главите трябва да са обърнати надясно или наляво? Дали мъжете и жените трябва да се товарят заедно или отделно? Дали за децата ще трябва отделен камион или ще ги товарим заедно с възрастните? Ами кучетата? Дали те ще са отделно или при хората? Цял следобед се опитвам да предположа колко тела ще се хванат в един камион и дали ще е удачно да ги товарим на редове един върху друг, докато накрая трябваше да си призная, че просто няма как иначе. Не мога да го измисля, не мога да предположа. Опитвам се, но няма начин. Няма откъде да знам колко тела ще се съберат в един камион.

Той седеше и си мислеше за края на обичайния си работен ден, когато ремаркето беше пълно с боклук и покрито с платнището, а камарата отдолу придаваше на платнището неравна форма. И как, ако внезапно човек дръпнеше платнището, можеше да види отдолу онези бели неща като макарони или спагети, само че живи и подвижни, милиони на брой. И как, когато белите неща усетеха слънцето, те се завираха надълбоко в боклука под марулите и смляното месо, и кафето, и рибешките глави. За десет секунди белите, подобни на макарони неща изчезваха и боклукът оставаше отново неподвижен и човек можеше да дръпне платнището и да види как то се просва неравномерно върху камарата, а отдолу отново беше тъмно и нещата отново започваха да се движат и измъкват, както винаги, когато ги обгърнеше мрак.

Той все още седеше сам в трапезарията, когато входната врата се отвори и синът и дъщеря му се втурнаха в апартамента, смеейки се, но когато го видяха, се спряха.

Майка им се появи на кухненската врата и огледа семейството си. Те всички я видяха и я чуха да им казва:

— Сядайте, деца, сядайте! — Тя вдигна едната си ръка в жест към тях. — Тъкмо навреме идвате.

Край