Артър Кларк
Земя имперска (5)

Глава 5
Политика на пространството и времето

Когато си говорят само двама Маккензи, разговорът им е много по-стегнат и телеграфичен, отколкото когато са тримата. Интуицията и паралелно развиващите се мисловни процеси, в комбинация с общите изживявания, запълват онези празнини в разговора, които биха го направили абсолютно непонятен за всеки случен негов свидетел.

— Дали? — попита Малкълм.

— Ние? — отвърна му Колин.

— 31? Момче!

Което би могло да се преведе на нормален език така:

— Дали ще се справи с работата?

— Нима се съмняваш, че ние не бихме могли да я свършим?

— На 31 години? Не съм сигурен. Та той е още момче!

— Както и да е, нямаме избор. Тази възможност е дар от небето — хм, дар от Вашингтон — и сме длъжни да се възползваме от нея. Той ще трябва да бъде запознат в съкратени срокове с развитието на събитията на Земята и да научи всичко необходимо за Съединените щати…

— Думите ти ми напомнят… какво всъщност представляват Съединените щати днес? Загубих им сметката.

— Сега това са четиридесет и пет обединени щата — Тексас, Ню Мексико, Аляска и Хавай се присъединиха към съюза, поне за годишнината.

— Какво означава това в правен аспект?

— Нищо особено. Правят се на автономни, но плащат регионалните си и общи данъци както всички останали. Типичен компромис в земен стил.

Малкълм, който помнеше собствения си произход, понякога намираше за уместно да защити родния си свят от подобни цинични забележки.

— Често ми се иска и ние да бяхме способни на малко „земен“ компромис тук. Колко хубаво би било да се инжектира една добра доза от него в братовчеда Арман.

Арман Хелмър, Контрольор на ресурсите, не беше всъщност братовчед на Малкълм, а само племенник на бившата му съпруга Елън. Но в малкия затворен свят на Титан всеки с изключение на последните неотдавна пристигнали имигранти се оказваше в родствени връзки с всички останали, така че обръщения като „чичо“, „леля“, „племенник“ и „братовчед“ се използваха, без да се държи особено на точността им.

— Братовчедът Арман — отбеляза Колин с нотка на задоволство — много ще се разстрои, когато разбере, че Дънкан е на път към Земята.

— И какво ще предприеме в отговор на това? — тихо попита Малкълм.

Въпросът беше добър и за момент двамата Маккензи потънаха в мрачни размисли за задълбочаващото се съперничество между тяхната фамилия и тази на Хелмър. В известен смисъл в това нямаше нищо необичайно: и Арман, и синът му Карл бяха родени на Земята, така че бяха донесли със себе си влудяващата надменност в поведението си, така характерна за майчиния свят. Някои имигранти успяваха да я потиснат, но процесът определено не беше лесен. Малкълм Маккензи бе успял след като бе живял над сто години на три различни планети, но никой Хелмър дори не бе опитвал. И макар Карл да бе напуснал Земята едва на петгодишна възраст, той, изглежда, бе изживял следващите трийсет години от живота си в непрестанен опит да стане по-земен от самите земни жители, фактът, че всичките му жени се бяха оказали от Земята, в никакъв случай не беше случаен.

Допреди само десетина години всичко това бе повод единствено за весели коментари, а не за досада. В детството си Дънкан и Карл бяха неразделни и между двете фамилии не бе имало нито един повод за конфликт, до момента, когато стремителното изкачване на Арман в технологичната йерархия на Титан го бе извело на пост, който му бе дал власт. Сега Контрольорът дори не се опитваше да скрие убеждението си, че три поколения Маккензи са предостатъчни. И с наслаждение цитираше насмешливия в устата на другите девиз „Което е добро за един Маккензи…“, независимо дали той бе неговият автор, или не.

Справедливостта изискваше да се отбележи, че амбициите на Арман се разпростираха повече върху сина му, отколкото върху самия него. Дори само този факт би бил достатъчен да помрачи в известна степен приятелството между Дънкан и Карл, но то бе устояло на всякакъв родителски натиск. Онова, което в крайна сметка бе довело до окончателния разрив между двамата, все още оставаше загадка, макар несъмнено да бе свързано с психологическия срив, който Карл бе изживял преди петнайсетина години.

Той се бе възстановил след него, запазвайки всичките си способности непокътнати, но в характера му настъпи забележима промяна. След като завърши с отличие Университета на Титан, той се хвърли в изследователска работа, започвайки от измерване на галактическото радиоизлъчване и свършвайки с изучаване структурата на магнитните полета около Сатурн. Цялата тази негова дейност имаше пряко практическо значение, но Карл не се задоволи само с нея и започна да играе значителна роля в монтирането и поддържането на комуникационната мрежа на Титан, без която животът тук би бил невъзможен. В интерес на истината обаче, неговите интереси бяха по-скоро теоретични, отколкото практически, и той не пропускаше да се възползва от натрупания си опит винаги когато някой възобновеше стария спор на тема „Двете култури“.

Въпреки двете столетия хули и нападки и от двете страни, никой не вярваше, че Учените (с главно „У“) са по-културни (каквото и да означаваше това) от Инженерите. Самата концепция за чистота на теоретичното познание е философска приумица, която би била осмяна още преди хиляди години във всеки съд от самите гръцки мислители, които я бяха предложили, факти като този, че най-великият скулптор на Земята е започнал своята кариера като строител на мостове, или че най-големият цигулар на Марс продължава да се занимава с изследователска работа в теорията на числата, не доказваха нищо нито в полза на едната страна, нито на другата. Това не пречеше на семейство Хелмър да твърди, че е дошло време за промяна, че Инженерите са управлявали достатъчно дълго Титан и че сега вече са налице идеалните им заместници, които могат да допринесат за интелектуалната тежест на този свят.

Макар и на трийсет и шест години, Карл все още притежаваше онзи свой чар, с който бе омайвал по-старшите от него, но днес на много хора — в това число и на Дънкан — им се струваше, че под този чар се крие нещо твърдо, пресметливо и донякъде отблъскващо. Да, него все още можеха да го обичат, но той самият бе загубил способността си да обича. Беше странно, че нито един от зрелищните му бракове не бе донесъл наследник.

Но докато Арман се опитваше да разклати режима на Маккензи, липсата на наследник не бе единствената му грижа. Каквото и да говореха Седемте свята за своята независимост, центърът на властта все още беше на Земята. Точно както преди две хиляди години хората са посещавали Рим в търсене на справедливост, на престиж или на знания, така и днес Имперската планета привикваше разпръснатите си чеда. Никой не можеше да разчита на място на арената, където се развиваше политиката на Слънчевата система, ако не познаваше лично ключовите фигури, влияещи върху събитията на Земята и ако поне веднъж не бе търсил път из лабиринта на земната бюрокрация.

А за да го стори, човек трябваше да отиде на Земята — точно както в дните на цезарите; алтернатива на това не съществуваше. Онези, които вярваха — или се преструваха, че вярват — в другото, рискуваха да им окачат ужасния етикет „колонисти“.

Нещата сигурно щяха да стоят по-иначе, ако скоростта на светлината не беше крайна, но тя бе само някакви си един милиард километра в час и този факт правеше невъзможен всякакъв разговор в реално време между Земята и коя да е планета отвъд орбитата на Марс. Глобалното електронизирано общество, съществувало цели векове на родната планета, никога не би могло да излезе в космическите простори. Политическите и икономически последици от този лимитиращ фактор бяха изключително важни, макар и все още не напълно осъзнати.

Поколения наред обитателите на Земята живееха свикнали да се свързват с когото си пожелаят чрез обикновеното натискане на няколко бутона. Това бе станало възможно благодарение на комуникационните спътници и постепенно бе довело до появата на така наречената „световна държава“. И противно на многото страхове в началото, това бе държава, управлявана от хора, а не от машини.

Имаше сигурно хиляда личности с ключово значение за обществото и десетина хиляди, считани за особено важни, и всички те бяха в непрекъсната връзка един с друг, независимо къде се намираха — от полюс до полюс. Важни за управлението на света решения можеха да бъдат взети в рамките на няколко минути и това нямаше да бъде възможно без наличието на пряка, мигновено осъществявана връзка „лице в лице“. Тя ставаше факт за някаква си частица от секундата и така в течение на триста години хората постепенно свикнаха с мисълта, че разстоянията вече не ги разделят.

Тази „интимност“ на съвместното съществуване изчезна с установяването на първата база на Марс. Да, Земята можеше да разговаря с Марс, но думите отнемаха по три минути, за да изминат разстоянието първо в едната, после в другата посока. Това правеше разговорите невъзможни, така че работа можеше да се върши само с помощта на телекса и неговите еквиваленти.

Теоретично погледнато това би следвало да бъде достатъчно и обикновено наистина беше. Но имаше и катастрофални изключения — скъпо струващи и понякога фатални междупланетни неразбирателства, дължащи се на факта, че двамата разговарящи в двата края на връзката не се познаваха и не разбираха начина на мислене на събеседника поради простия факт, че никога не бяха имали личен контакт.

А личният контакт бе съществено необходим на най-високите нива на управление и администрация. Дипломатите знаеха това от хилядолетия и го постигаха с помощта на мисии, пратеници и официални посещения. Едва след този контакт и неизбежно следващата го оценка на персоналните особености, едва след напипване на деликатните пътища за взаимно разбирателство и след намирането на областите на взаимен интерес — едва тогава ставаше възможно да се върши работа чрез средствата за телекомуникация и да се запази увереност в реакцията отсреща.

Малкълм Маккензи никога не би успял в издигането си на Титан без приятелските връзки, които си бе създал, когато се бе върнал на Земята. Навремето му се бе сторило много странно, че точно благодарение на личната си трагедия той бе успял да съсредоточи в ръцете си власт и отговорност, далеч надхвърлящи най-фантастичните му юношески мечти, но за разлика от Елън той бе успял да погребе миналото и то бе престанало да го измъчва още преди години.

А след като и Колин бе повторил действията му четиридесет години по-късно и се бе върнал на Титан с малкия Дънкан, позицията на техния клан бе просто циментирана. За по-голямата част от човешката раса най-голямата луна на Сатурн вече се идентифицираше с фамилия Маккензи. Никой не би могъл да помисли да им се противопостави, ако не успееше да създаде подобна на тяхната мрежа от лични контакти на Земята и навсякъде, където това имаше значение. Защото фамилия Маккензи вършеше своята работа само благодарение на тази мрежа, а не на официалните канали, неохотно признаваха техните противници.

И ето че бе дошло време четвъртото поколение да консолидира династията. Всеки знаеше, че това някога ще стане, но никой не очакваше, че ще бъде толкова скоро.

Нито дори Маккензи… а още по-малко семейство Хелмър.