Артър Кларк
Земя имперска (4)

Глава 4
Червената луна

От осемдесет и петте известни естествени спътника само Ганимед — царят на пространството около Юпитер — е по-голям от Титан, макар и с малко. Но има едно друго отношение, в което Титан е без съперници: нито една друга луна на коя да е планета не притежава дори и следа от атмосфера. А атмосферата на Титан е толкова плътна, че ако беше от кислород, човек спокойно би могъл да я диша.

Откриването на този факт в края на двайсети век постави пред астрономите истинска загадка. Как е възможно един свят, не много по-голям от абсолютно лишената от атмосфера Луна, да има не просто някаква атмосфера, а такава от водород — възможно най-лекия съществуващ газ? Който отдавна би трябвало да се е разсеял в междупланетното пространство.

Но тази загадка съвсем не беше единствената. Подобно на Луната, повечето други спътници са практически безцветни, защото са покрити от скален материал и прах, образуван в резултат на милиарди години метеоритна бомбардировка. Само Титан беше червен — червен като Марс, чийто зловещ блясък открай време напомня на хората за кръвопролитие и война.

Първите роботи-сонди разрешиха някои от загадките на Титан, но, както обикновено се случва, поставиха нови. Червеният цвят се дължеше на слой ниски плътни облаци, образувани от същата загадъчна смес от органични компоненти, която образува Голямото червено петно на Юпитер. А под тези облаци се простираше свят поне със сто градуса по-топъл, отколкото имаше право да бъде: и наистина на Титан имаше райони, където човек можеше да се разхожда на открито едва ли не само с кислородна маска и обикновен термозащитен костюм. За най-голямо удивление на всички, Титан се оказваше най-гостоприемното място в Слънчевата система след Земята.

Част от тази неочаквана топлина се дължи на известния „парников“ ефект, понеже водородната атмосфера задържа слабичките лъчи на далечното Слънце. Но по-голямата част идва от недрата на спътника. Екваториалният пояс на Титан изобилства с нещо, което поради липса на по-точна фраза трябва да се нарече „студени вулкани“. А в няколко редки случая някои от тези вулкани изригваха не друго, а най-обикновена вода.

Тази активност, дължаща се на радиоактивна горещина, генерирана дълбоко в ядрото на Титан, изхвърля в атмосферата мегатонове водородни съединения и с това възстановява загубите от изтичането на водород в космоса. Разбира се, един ден тези резерви — подобно на изчерпаните петролни залежи на Земята — щяха да свършат, но геолозите бяха изчислили, че Титан ще може да се противопоставя на заобикалящия го вакуум поне още два милиарда години. Колкото и да разширяваха хората мащаба на своите операции по добив на водород, тяхното влияние върху тази оценка бе пренебрежимо малко.

Подобно на Земята, на Титан се наблюдават отделни сезони, макар да е трудно да се използва думата „лято“, когато температурата по обед не се качва над петдесет градуса под нулата. И понеже на Сатурн са нужни трийсет години за една обиколка около Слънцето, всеки от сезоните на Титан продължава по повече от седем земни години.

Дребничкото слънце, което преминава през небосвода за осемдесет дни, рядко наднича през облачната покривка, така че температурните разлики между ден и нощ са минимални — както впрочем и тези между екватор и полюси. При това положение на Титан не може да става дума за климат в истинското понятие на тази дума, макар че понякога той демонстрира свой собствен и доста зрелищен вариант на „време“.

Най-впечатляващото метеорологично явление е така нареченият „метанов мусон“, който често, макар и не винаги, се заражда с началото на пролетта в северното полукълбо. През дългата зима част от метана в атмосферата кондензира на отделни места, образувайки плитки езера, обхващащи понякога хиляди квадратни километри площ, рядко по-дълбоки от няколко метра и често скрити под плаващи планини от амонячен лед с фантастична форма. Но за да остане метанът втечнен, са необходими много ниски температури от порядъка на минус сто и шейсет градуса, а никой район на Титан не остава толкова студен за дълго.

Достатъчен е само един „топъл“ повей на вятъра или краткотрайно разкъсване на облаците и метановите езера мигновено се превръщат в пара. За сравнение е достатъчно да си представим какво би се случило на Земята, ако един от океаните се изпари, рязко увеличавайки обема си стотици пъти и драстично изменяйки състоянието на атмосферата. Резултатът би бил катастрофален; и на Титан бе именно катастрофален. Регистрирани бяха ветрове със скорост до петстотин километра в секунда, макар че е по-точно да се каже, че не бяха регистрирани с уреди, защото тази оценка можеше да се направи само на база на последствията от опустошителното им преминаване. Продължаваха само по няколко минути, но това беше достатъчно дълго. Няколко от ранните земни експедиции бяха буквално унищожени от мусоните, преди хората да се научат да предсказват момента на появата им.

Преди първите кацания на Титан, осъществени в началото на двайсет и първи век, няколко оптимистично настроени екзобиолози^[1] се бяха надявали да намерят живот в относително по-топлите оазиси, за които се знаеше, че съществуват. Тази надежда угасна бавно и за кратко дори бе възкресена след откриването на странните восъчни формации в Кристалните пещери. Но към края на века окончателно се разбра, че на Титан никога не се е зараждал живот.

Никой никога не бе хранил надежди да намери живот на някой от другите спътници, защото условията там бяха несравнимо по-враждебни. Само на Япет и Рея, с размери наполовина от тези на Титан, имаше някакви следи от атмосфера. Останалите спътници не бяха нищо повече от голи скали или грамадни снежни топки или по малко и от двете. Към средата на двайсет и третото столетие бяха открити над четиридесет и повечето не надвишаваха няколкостотин километра в диаметър. Най-външните от тях — отстоящи на двайсет милиона километра от Сатурн — обикаляха в обратна посока и бяха просто временни гости от астероидния пояс, така че за тях бе спорно дали изобщо следва да бъдат разглеждани като истински спътници. Някои бяха посетени от геолози, но повечето така и си останаха неизследвани. Там кацаха само автоматични сонди, но никой не очакваше изненадващи открития.

Може би някой ден, когато на Титан щеше да живее процъфтяващо общество, обхванато от скука, бъдещите поколения щяха сериозно да се заемат с предизвикателството на тези малки светове. Някои оптимисти развиваха идеи за превръщането на богатите на въглеродни съединения снежни топки в орбитални зоопаркове, къпещи се в топлината на собствените си изкуствени слънца и гъмжащи от екзотични форми на живот. На други им се присънваха частни домове, скрити под куполи, курорти с ниска гравитация или космически острови за експерименти със свръхтехнологични начини на живот. Но тези фантазии бяха чиста проба утопия: в момента, през 2276 година, Титан се нуждаеше от цялата си енергия, за да посрещне наближаващата криза.