Артър Кларк
Земя имперска (37)

Глава 37
Огледалното море

Доктор Йехуди бен Мохамед не приличаше на служител в съвременна болница, макар да бе заобиколен от примигващи екрани на монитори и индикации на комзоли. Облечен в безукорно бяла роба, пристегнал бурнуса си със златотъкана нишка, на него много повече му подхождаше да председателствува съд в палатка сред пустинята или да оглежда хоризонта от гърба на своята камила, търсейки следите на оазис.

Дънкан си спомни коментара на един от младите лекари по време на първото му идване тук: „Ел Хадж се мисли за превъплъщение едновременно на Саладин^[1] и Лорънс Арабски^[2]“.

Макар да не бе разбрал солта на сравнението, той беше почувствал, че думите са казани повече с любов, отколкото като критика. Дори сега му бе трудно да реши дали хирургът не носи белите си одежди и в операционната зала. Това едва ли би изглеждало неприемливо тук, а от друга страна, облеклото му несъмнено не пречеше на хищническата грациозност в движенията му.

— Доволен съм — каза доктор Йехуди, играейки си с обсипания със скъпоценни камъни кинжал, поставен на украсеното с фини орнаменти писалище (две антики сред обкръжението на двайсет и трети век), — че най-сетне се решихте. Закъснението… хм… създаде известни проблеми, но ги преодоляхме. Сега разполагаме с четири напълно жизнеспособни ембриона, първият от които ще можем да трансплантираме в рамките на една седмица. Останалите ще запазим като резерва, в случай на отхвърляне… макар че това се случва изключително рядко.

„А какво ще стане с нежеланите три?“ — запита се Дънкан и бързо изхвърли натрапващия се отговор от главата си. Създадено бе човешко същество, което при други обстоятелства не би имало шанс да се появи на този свят. Това беше несъмнено положителната страна. И май беше най-добре да забрави за трите фантома, които макар и за малко само се бяха докоснали до границите на реалността. Но колко трудно е да бъдеш безпристрастно логичен, когато става дума за такива неща. Загледан в сложната изработка на арабеските, Дънкан се удивляваше на психиката на спокойния човек пред себе си и на изящните му ръце, които бяха решили толкова много чужди съдби. Е, и Маккензи играеха в известен смисъл ролята на Бог на малкия си свят, но това бе нищо в сравнение със случващото се тук.

Да, човек винаги можеше да потърси спасително убежище за разсъдъка си в студената математика на възпроизводството. Майката Природа в ни най-малка степен не се вълнуваше от категории като етика или чувства. В рамките на своя живот всеки мъж създаваше достатъчно сперматозоиди, за да бъде заселена, и то многократно, цялата Слънчева система, но с изключение на двама-трима всички останали евентуални потомци бяха предварително обречени. И въпреки този факт никой досега не се бе почувствал като масов убиец при гледката на собствената си еякулация. А може би имаше и такива — неслучайно последователите на някои стари религиозни учения отказваха да погледнат през микроскопа…

Всъщност всеки човешки акт неизбежно е свързан с морална отговорност, съпътствана от принципната невъзможност да се преценят в детайли възможните последици, така че в крайна сметка човек може да се подчинява само на вътрешния глас на онова странно нещо, наричано „съвест“, и да се надява, че резултатите от това вслушване няма да се окажат катастрофални. Още повече че никой никога ни би могъл да предвиди какъв ще е крайният резултат от едно или друго негово действие.

„Странно — помисли си Дънкан, — как намерих решение на съмненията си от преди първото ми идване на този остров.“ Неусетно за себе си се бе научил да гледа на проблемите по-нашироко и да поставя надеждите и аспирациите на фамилия Маккензи в рамките на един по-общ контекст. Обяснението за това израстване може би се криеше във факта, че бе видял опасностите в преследването на свръхамбициозна цел, и макар поуката от съдбата на Карл все още да му изглеждаше двусмислена, тя щеше да бъде постоянен източник на размисъл за остатъка от неговия живот.

Дънкан се сепна и с изненада установи, че незабелязано за себе си е подписал документите, оформящи правната страна на въпроса, и ги подава на доктор Йехуди. Не че това имаше някакво значение — той вече ги бе прегледал внимателно и знаеше какви са отговорностите му: „Аз, Дънкан Маккензи, жител на Титан, понастоящем в орбита около планетата Сатурн… — (интересно кое бе накарало адвокатите да допуснат, че това състояние на нещата би могло да бъде временно) — … с настоящето поемам опекунство над едно клонирано дете от мъжки пол, идентифицируемо по хромозомната карта, представляваща неразделна част от този документ, и се задължавам колкото ми позволяват силите да сторя всичко… и прочее, и прочее, и прочее.“ Светът сигурно би бил по-добър, ако всички родители на нормално заченати деца биваха принуждавани да подпишат подобни документи, макар че тази мисъл може би идваше доста късно, след като до момента се бяха родили поне стотина милиарда деца.

Хирургът плавно се изправи в цялата си двуметрова височина като знак, че Дънкан може да си върви — нещо, което, направено от някой друг, би било доста нетактично. Не и тук, разбира се, защото Ел Хадж си имаше предостатъчно грижи на главата. През цялото време на разговора той не бе отделил поглед от пулсиращите линии на живота и смъртта, извиващи се по екраните, които закриваха напълно една от стените на кабинета му.

Когато отново се озова в централното фоайе, Дънкан поспря за миг пред гигантския бавновъртящ се модел на двойната спирала на ДНК, увиснал над входа. Погледът му пробяга по свързващите звена на извитата стълба, мозъкът му се замисли за безбройните възможности, скрити в нея, и мислите му неизбежно се насочиха към пентаминото, с което баба му Елън го бе запознала преди много години, формичките бяха само дванайсет, а на човек не би стигнало времето на съществуване на Вселената, за да изчерпи пълния набор от комбинациите. А тук ставаше дума не за някаква си нищожна дузина елементи, а за милиарди и милиарди позиции, които можеха да бъдат запълнени от буквите на генетичния код. Броят на тези комбинации дори не можеше да смае някого, защото човешкият мозък не е създаден, за да добие макар и само представа за големината на това число. Дори броят електрони, необходими да запълнят цялата Вселена, плътно прилепени един до друг, би бил практически нула в сравнение с необозримостта на това число.

Дънкан излезе навън под ослепителната дневна светлина, изчака слънчевите си очила да се адаптират и тръгна да търси доктор Тод. До заминаването му оставаха още четири часа, а той имаше да свърши нещо много важно.

За щастие, както обясни „Суини“, не се налагаше да излизат чак до рифа.

— Не мога да разбера защо се интересуваш от тези грозни създания. Но в края на плажа има един мъртъв корал, край който ще ги намериш. Просто нищо друго не може да живее там. Водата е дълбока до кръста — значи няма да ти трябват плавници и е достатъчно само да носиш обувки. Защото ако стъпиш на каменна риба, писъците ти ще бъдат достатъчно силни, за да дойдем и да те извадим, но повярвай ми, ще съжалиш, че не сме те оставили да свършиш по-бързо там, във водата.

Подобно предупреждение не можеше да се нарече особено окуражително, но въпреки него, само след десет минути Дънкан внимателно пристъпваше в плитките води и наведен се взираше през дадената му на заем маска.

Тук липсваше красотата, която го бе изумила при приближаването към Златния риф. Водата беше кристалночиста, но морското дъно представляваше подводна пустиня. Покрито бе основно с бял пясък, в който бяха размесени парчета натрошен корал, стърчащи като оглозганите кости на дребни животни. Няколко малки рибки, оцветени в избелели цветове, сновяха напред-назад, а други го наблюдаваха с неспокоен, недружелюбен поглед иззад заоблените бразди на пясъка. Веднъж яркосиньо създание като сплескана змиорка се стрелна изневиделица към него и го изненада безкрайно като болезнено го захапа, преди той да успее да го прогони. Беше поне три сантиметра дълго и Дънкан, който не бе и чувал за почистващи симбионти, в продължение на няколко минути тревожно очаква първите признаци на отрова. Понеже не почувства нищо подобно на наближаваща смърт, продължи напред през възтоплата морска вода.

Бетонният вълнолом, посочен му от доктор Тод — част от защитата на острова срещу несекващата ерозия, — се простираше на стотина метра, тръгвайки почти от брега, и малко по-нататък изчезваше под повърхността. В близост до далечния му край Дънкан се натъкна на купчина безразборно струпани един връз друг камъни. Явно стояха заедно от много години, защото бяха циментирани един за друг с прилепящи се ракообразни и малки миди с назъбени черупки. И точно тук, сред малките дупки, Дънкан намери онова, което търсеше.

Изглежда, всеки морски таралеж бе издълбал своя дупка сред твърдите камъни и Дънкан не можеше да си представи как тези малки създания бяха съумели да се окопаят така успешно. Вкопчили се в пукнатините и обърнали към останалия свят само иглите си, леко поклащащи се от подводното течение, те изглеждаха неуязвими за всичките си врагове… с изключение на Човека. Но Дънкан не бе дошъл с лоши намерения и този път дори не бе въоръжен с нож. Беше се нагледал на смъртта им и единствената му цел сега беше да потвърди за себе си — или да отхвърли — впечатлението, което го преследваше от мига, в който бе видял онази рисунка в скицника на Карл.

Както и предишния път дългите черни бодли започнаха бавно да се завъртат в посока на приближаващата му сянка — примитивните създания, въпреки привидното отсъствие на осезателни органи, знаеха, че той е тук, и реагираха на присъствието му. Бяха започнали да сканират мъничката си Вселена, така както „Аргус“ щеше да прослушва звездите…

Разбира се, антените на „Аргус“ нямаше да помръдват физически — това, първо, не би било необходимо и, второ, щеше да бъде невъзможно за крехките им конструкции, дълги по няколко хиляди километра. Но електронното им вслушване в небето щеше поразително да наподобява защитната реакция на Diadema. И ако някакво чудовищно създание с размерите на планета можеше да наблюдава работата на „Аргус“, онова, което би видяло, нямаше много да се различава от този невзрачен обитател на рифовете.

За миг Дънкан се отпусна и позволи на фантазията си да полети. Представи си, че той е въпросното митично създание, наблюдаващо силуета на „Аргус“, изправен на фона на галактическия радиошум. Това би изглеждало като… като хиляди тънки черни линии, излизащи от общ център — повечето от тях статични, но няколко люлеещи се бавно, сякаш като реакция на сянка, заплашително приближаваща откъм звездите.

Знаеше го, но му беше трудно да осъзнае факта, че дори някога „Аргус“ да бъде построен, едва ли човешкото око щеше да е в състояние да го обхване в неговата цялост. Конструкцията щеше да бъде толкова грамадна, че тънките й елементи щяха да са необозрими от каквото и да било разстояние. Може би, както бе предложил Карл в бележките си, щяха да бъдат поставени сигнални светлинки, покриващи милионите квадратни километри на сферичната повърхност и прикрепени по дължината на шестте основни оси. За приближаващия космически кораб това сигурно щеше да изглежда като блещукаща украса за Звездния ден.

Или — и това сравнение май бе по-подходящо — като играчка, изхвърлена от детската ясла на Боговете…

 

 

Вечерта приближаваше и докато чакаше совалката за връзка с материка, Дънкан намери усамотено ъгълче в бара с изглед към лагуната. Седеше замислен и отпиваше от време на време от своето голямо откритие — земната напитка, наречена кой знае защо „Том Колинс“. Не беше разумно да се отдава на пороци, които не можеше да вземе със себе си на Титан, но от друга страна, глупаво бе да се отказва от уникалните удоволствия, достъпни само на Земята, та макар и да му предстоеше съвсем скоро да се лиши от всички тях.

Едно такова удоволствие беше да наблюдава играта на вятъра по водната повърхност, защитена от бариерата на вътрешния риф. Имаше участъци, абсолютно спокойни и отразяващи като идеално огледало безоблачното синьо небе. В други места, по нищо неотличими от първите, повърхността трептеше, набраздена от безброй мънички вълни, високи не повече от сантиметър. Зад това явление, изглежда, стоеше някакво непонятно съотношение между променливата дълбочина на лагуната и скоростта на вятъра. Каквото и да бе обяснението, гледката бе приказно красива, защото безбройните отражения на слънцето в танцуващата вода създаваха блестящи геометрични мотиви, бягащи подгонени от вятъра и някак необяснимо оставащи все на същото място.

Никой никога не се бе опитвал да хипнотизира Дънкан, а освен това той едва ли бе изпитвал съзнателно потапяне в повече от едно-две от деветте състояния на съзнанието между максималната концентрация и дълбокия сън. Изглежда, и алкохолът оказваше своето влияние, но несъмнено за настроението, в което бе изпаднал, основна роля играеше именно блещукащото море. Беше съвсем буден — и дори съзнаваше, че мозъкът му работи с необичайна яснота — но се чувстваше издигнат над законите на логиката, управлявали целия му досегашен живот. Струваше му се, че се намира в един от онези сънища, в които се случват най-фантастични неща, възприемани като нещо напълно обичайно и естествено.

Знаеше, че е изправен пред загадка, при това точно от вида, който бе табу за смятаните за коравосърдечни хора Маккензи. Ставаше дума за нещо, което никога нямаше да може да обясни на Малкълм или Колин. Не че те щяха да му се присмеят — надяваше се това наистина да не се случи, — но и нямаше дори да помислят да възприемат думите му сериозно.

Идеята беше действително банална. Не беше осенен от заслепяващо откровение, като древния пророк, получил словото Божие. Случило се бе само това, че се бе натъкнал на една и съща фигура в два коренно различни и напълно независими един от друг контекста, което естествено можеше да бъде най-обикновено съвпадение, а осенилото го чувство на déjà vu — чиста проба самовнушение. Такъв беше простичкият логичен отговор, който сигурно би бил задоволителен за всички останали.

Но който никога нямаше да задоволи Дънкан. Той бе изживял онзи неописуем шок, който се случва само веднъж в живота, когато човек се чувства в плен на трансценденталното и усеща устоите на своя свят и своята философия да се разтреперват под краката му.

Когато бе видял онази внимателно изработена рисунка в скицника на Карл, Дънкан я бе познал веднага. Но сега му се струваше, че споменът бе изплувал не само от миналото, а и от бъдещето. Чувстваше се като надникнал за миг в огледалото на времето и зърнал в него нещо, което предстои да се случи. И едновременно с това нещо невероятно важно, защото бе успяло да обърне посоката на причинно-следствената връзка.

Проектът „Аргус“ бе част от съдбата на човечеството — в това Дънкан бе толкова уверен, че не чувстваше нужда да търси за себе си рационални доказателства. Дали щеше да бъде от полза — това бе съвсем друг въпрос, защото знанието е като двуостър кинжал и не бе изключено посланията от звездите никак да не се понравят на човешката раса. Дънкан помнеше протестните писъци на умиращите морски таралежи, които собственоръчно бе убил на Златния риф. Бяха ли тези едва доловими, но зловещи роптания напълно лишени от смисъл и следваше ли да се разглеждат като страничен продукт? Или съдържаха по-дълбок смисъл? Инстинктите му бяха неспособни да му дадат ключа за правилното тълкуване.

Но Дънкан бе закърмен с дълбока вяра, която неотклонно бе следвал през досегашния си живот: страхливост е да не погледнеш истината в очите, каквато и да е тя и където и да те отведе това. Следователно ако наближаваше моментът човечеството да се изправи лице в лице със силите, скрити зад звездите, значи просто така трябва. Той специално не се терзаеше от съмнения и в момента бе потънал в състояние на спокойна удовлетвореност — дори ако това беше спокойствие в окото на циклон.

Дънкан гледаше трепкащата по морската повърхност светлина, докато слънцето бавно се спускаше към скрития от погледа му бряг на Африка. От време на време му се струваше, че различава в присветващите мотиви сигналните светлини на „Аргус“ като колове, маркиращи златоносен парцел — парцел от примерно един милиард кубически километра. Светлинки, които щяха да се появят след петдесет или сто години…

Променяйки формата си пред очите му, слънцето целуна хоризонта и се разля в алена камбанообразна форма над повърхността. Сега му приличаше на атомната гъба от старите документални филми, но прожектирана обратно, така че адските пламъци безобидно се стопяваха в океана. След малко и последната тънка златна дъга на сбогуващия се диск увисна за един последен миг и се скри, блясвайки за частица от секундата в зелено.

Дънкан гледаше и знаеше, че никога повече в живота си няма да види тази разкъсваща сърцето красота. Това бе спомен, който щеше да отнесе със себе си на Титан — спомен от острова, на който бе взел най-великото решение в живота си и бе отворил следващата глава в историята на далечните светове.