Артър Кларк
Земя имперска (35)

Глава 35
Argus Panoptes^[1]

 

Оказа се, че бяха попаднали на погрешен Аргус — при други обстоятелства Дънкан би се смял от сърце на това недоразумение.

Всъщност на вярната следа го върна Колин, естествено с един от обичайните за него лаконични факсове. Колко странно, че се бе наложило тази информация да отиде чак до Титан и да се върне, само и само за да се изясни един толкова елементарен факт.

ЗА КОЙ АРГУС СТАВА ДУМА? — бе задал въпрос Колин, за да продължи: — ИМАЛО Е ТРИМА.

Само няколко секунди по-късно една бърза справка в раздел „Енциклопедия“ на комзолата бе потвърдила думите му. Както правилно си бе спомнил посланик Фаръл, Аргус наистина се казваше старото вярно куче на Одисей, познало господаря си, когато скиталецът се завърнал у дома. Името наистина бе подходящо за тайна разузнавателна организация, макар че след като Дънкан бе поразпитал за нея, се бе оказало, че комитетът „Аргус“ съвсем не е толкова таен, колкото може би се искаше на членовете му. Бърни Патрас (кой друг, естествено) бе чувал за него, както и Джордж Вашингтон, който бе признал с известно притеснение: „Разбира се, че ми зададоха някои въпроси. Но няма за какво да се безпокоиш.“

Айвър Манделщам се бе оказал по-словоохотлив, макар и доста саркастичен: „Работата ми е свързана с необходимостта да се пази тайна и аз бих могъл да науча тези момченца на едно-друго. Те не биха издържали и пет минути по времето на Сталин… или ако щеш, при старите царе. Не знам, допускам, че те може и да са необходими. Обществото има нужда от предупредителна система, макар и само за да открива недоволните, преди те да са в състояние да станат източник на истински неприятности. Само че според мен нито една система не работи както трябва, когато се наложи.“

Вторият Аргус се бе оказал строителят на митичния, а може би не чак толкова митичен — кораб на Язон „Арго“. Дънкан никога не бе чувал за Златното руно, така че легендата го заинтригува силно. „Арго“ изглеждаше подходящо име за космически кораб. Но и тази асоциация нямаше нищо общо с бележките на Карл Хелмър.

Така и не можа да се досети по какъв начин Карл се бе натъкнал на третия Аргус, но в това едва ли имаше нещо необяснимо — вечно търсещият мозък на стария му приятел бе минал по множество тъмни пътечки не само на науката, но и на приказното. Едва сега, когато вече държеше ключа на загадката в ръцете си, Дънкан можа да разбере, че проектът, приковал вниманието на Карл през последните години, можеше да има наистина само едно име — това на всевиждащия, стоок бог Аргус, който можел да гледа едновременно във всички посоки. За разлика от нещастния Циклоп, който пък виждал само пред себе си…

Оказа се, че бяха нужни цели трийсет часа, преди компютърът на съдебната система на Титан да допусне отварянето на завещанието на Карл. Чак тогава Арман Хелмър съобщи — както Дънкан се бе надявал, — че в него има списък от очевидни пароли, които не можеха да бъдат нищо друго освен ключове за различни области от паметта на минисека.

Арман бе готов веднага да изпрати кодовете и Дънкан успя да го спре едва в последния момент. Благодарение на последните обрати и натрупания горчив житейски опит, наивният млад Маккензи, пристигнал на Земята само преди няколко седмици, бе развил лека форма на параноя. Искрено се надяваше това да не му остане за цял живот, както, изглежда, се бе случило с Колин. От друга страна… кой знае дали Колин не беше правият.

Така че Дънкан разреши на Арман да му изпрати кодовете от Титан едва след като комитетът „Аргус“, макар и крайно неохотно, взе решение да му върне минисека на Карл. Сега вече беше без значение дали паролите щяха да бъдат прехванати — само той можеше да ги използва.

Оказа се, че става дума за една дузина пароли, всички с идентичен формат. Всяка започваше с комбинацията G/T или инструкция GO TO^[2], последвана от двоичното число 101000. Макар да изглеждаше като случайно избрано, в него най-вероятно бе заложена някаква мнемоника. Най-простият номер бе да се използва нещо от датата на раждане и понеже Карл бе роден в 40-ата година, Дънкан не се изненада, когато установи, че това двоично число е равно на 40 в десетична бройна система — елементарността на загадката го разочарова.

Въпреки това надеждността на паролите беше доста висока, защото никой не би могъл просто така да се досети за буквените комбинации, които следваха. Макар да бе лесно да се запомнят — поне от един титанец, — те в никакъв случай не можеха да бъдат набрани чрез случайно натискане на клавишите. Всяка представляваше дума, написана обратно — друг стар като света трик, който не бе загубил от ефикасността си.

В крайна сметка списъкът започваше с G/T 101000 САМИМ и продължаваше с G/T 101000 АДИТЕТ, G/T 101000 СУНЯ, G/T 101000 АНОИД, G/T 101000 АБЕФ. После на Карл явно му бе втръснало от луните на Сатурн, защото следващата парола беше очакваното G/T 101000 НАМРА. Тя явно пазеше ключа за лична записка, както несъмнено бе и с G/T 101000 ИДНИЛАК…

Е, нямаше G/T 101000 НАКНЪД. Макар да знаеше, че няма основания да очаква такава чест, Дънкан за миг изпита горчилката на разочарованието.

Следваха още няколко семейни имена, но той не им обърна никакво внимание, защото очите му вече бяха фиксирали последната парола G/T 101000 СУГРА. Това бе краят на дългото търсене.

Все още не можеше да се каже, че то бе завършило с успех, защото не бе изключено да има още едно, последно препятствие. Много хора имаха тайни, които не биха искали да бъдат разкрити даже и след смъртта им. Така че не бе изключена възможността да се задейства процедурата по изтриването на паметта, ако паролата не бъдеше използвана крайно внимателно.

Възможност да, но тя бе доста малко вероятна. Карл явно бе имал желанието да освободи достъпа до тези свои записки, защото в противен случай едва ли щеше да остави паролата за тях в собственото си завещание без някакво недвусмислено предупреждение. Може би най-разумно щеше да бъде отново да се свърже с Арман и изрично да го попита дали Карл не е оставил някакви допълнителни инструкции, които разстроеният му баща е пропуснал при първото прочитане на документа.

Това обаче със сигурност щеше да отнеме часове и отговорът едва ли щеше да разчисти всички съмнения. Дънкан отново прегледа списъка, търсейки скрити ключове, но не намери нищо. Комбинацията 101000 би могла да означава и „Изтрий“, но подобни предположения нямаха край и не водеха доникъде.

В края на паролите отсъстваше знака # за изпълнение на командния ред, но и това не означаваше нищо, защото малко хора щяха да се главоболят с придържането към такава досадна прецизност на указанията. И все пак един от стандартните начини да се заобиколи скрита инструкция за изтриване, беше да се чукне бързо два пъти последователно клавишът #, а друг подход предполагаше това да стане през определен интервал от време. Дали пропускът на Карл беше нарочен, или той просто се придържаше към общоприетите правила?

Последва решението на проблема, макар че емоциите, а не разумът му подсказаха как да постъпи. Дънкан обмисли още веднъж идеята и не намери недостатъци в нея, въпреки че разгледа всички скрити възможности. После въздъхна и с известно чувство на вина набра G/T 101000 ИДНИЛАК, задържайки пръста си над клавиша # за част от секундата, преди да го натисне.

Ако бе сбъркал, Калинди никога нямаше да разбере какво бе загубила. От друга страна, последното послание на Карл до нея можеше да бъде изтрито, но това нямаше да застраши останалата част от паметта.

Страховете му се оказаха излишни. Дънкан чу началните думи „Здравей, Калинди. Когато чуеш това, аз вече няма да съм…“ и бързо натисна клавиша „Стоп“. Минисекът замълча послушно. Неговата цел в момента бе по-значима. Може би някой ден, когато имаше повече време, щеше да… не, това бе изкушение, на което трябваше да устои.

И така, в притихналия лукс на „Хотел Сентениъл“, окачил от външната страна на вратата табелката „Не безпокойте!“ и блокирал всички опити да му бъде позвънено отвън, Дънкан набра командата G/T 101000 СУГРА #. Развитието на нещата го накара да отмени срещите си за следващите два дни. Носеха му храната направо в стаята. От време на време се свързваше с едно или друго място, за да провери верността на някои технически подробности, но през по-голямата част от времето остана сам, общувайки с мъртвия.

Накрая беше готов отново да се срещне с комитета „Аргус“ — но този път той щеше да поставя условията. Беше разбрал всичко… да, с едно изключение — най-голямата загадка. Трудно му беше да си представи колко щастлив би бил Карл, ако бе знаел за Златния риф…

 

 

Стаята не се бе променила, разбира се, а може и невидимата публика да си беше все същата. Но сега нямаше и следа от неуверения Дънкан Маккензи, който само преди няколко дни се бе питал дали все пак да не се възползва от дипломатическия си имунитет.

Бяха приели без никакви дискусии неговото обяснение на думата „Аргус“, макар той да не смяташе, че е успял да ги впечатли с неочаквано придобитите си широки познания по въпросите на класическата митология. Няколкото бързи въпроса, които му зададоха, го наведоха на впечатлението, че са разочаровани — може би комитетът би желал да намери друго основание за своето съществуване (всъщност имаше ли изобщо на Земята организирано нелегално движение, или това бе просто една шега? Моментът едва ли бе подходящ за подобен въпрос, но Дънкан се изкушаваше да запита).

И въпреки това известна не кой знае каква конспирация беше налице, при това в самата тази стая — конспирация, към която всички негласно се бяха споразумели да се придържат. Комитетът се бе досетил, че той вече е оценил значението на думата Аргус за земната сигурност — а той на свой ред знаеше, че те знаят. Двете страни се разбираха прекрасно, което помогна за бързото придвижване към следващата точка от дневния ред на срещата.

— Е, кой от всички е бил Аргусът на Карл Хелмър? — запита накрая жената, за която Дънкан бе решил, че се намира на Луната. — И как можете да обясните странното му поведение?

Дънкан отвори изцапания бележник, за да покаже отново онази изумителна скица на цяла страница, която бе спряла дъха му предишния път. Дори сега, когато вече разбираше истинския й смисъл и мащабното й значение, му беше трудно да я разглежда не като рисунка на морски таралеж, а като нещо друго. Но докато Diadema бе само някакви си трийсет-четиридесет сантиметра в диаметър, „Аргус“ щеше да бъде поне хиляда километра, стига анализът на Карл да бе верен. А в последното Дънкан вече нямаше никакви съмнения, макар че едва ли бе в състояние да се обоснове убедително.

— Карл Хелмър е имал мечта — започна той. — Ще се опитам да ви разкажа за нея, доколкото ми е по силите, макар това да не е в моята сфера на компетентност. Но аз познавам мисленето му, така че сигурно ще мога да ви помогна да осъзнаете какво се е опитвал да постигне.

„Което не гарантира, че отново няма да останете разочаровани — каза си той, — и да отхвърлите цялата концепция като болна фантазия на умопомрачен учен. Но няма да сте прави, защото това може да се окаже много по-важно отколкото поредната банална конспирация на мъничкия ви добре подреден свят…“

— Карл беше учен, който винаги се бе надявал да направи велико откритие… но така и не успя. Макар да притежаваше невероятно въображение, даже и най-дивите му Мечти здраво се опираха на реалността. Но той беше амбициозен.

— Ако е било така, това е тежък грях — прошепна невидим глас във въздуха зад гърба му. — И Цезар прескъпо заплати за него.^[3]

Цитатът не беше познат на Дънкан и той потисна раздразнението си от прекъсването, замълчавайки за няколко секунди.

— Интересуваше се от всичко — може би от прекалено много неща — но голямата му страст беше все още нерешеният проблем СЕТИ^[4]. Като малки сме спорили по този въпрос с часове и често ми беше трудно да позная кога говори сериозно, както ви говоря аз сега… Защо досега не сме открили радиосигнали от онези напреднали общества, които сигурно съществуват там някъде във Вселената? Карл имаше много теории, но накрая се спря на най-простата. Тя не е оригинална и аз съм сигурен, че сте я чували и преди… Самите ние сме излъчвали радиосигнали само в продължение на сто години, по-голямата част от които през двайсети век. Към края на този период нашата цивилизация е преминала на кабелни, оптични и сателитни системи, концентрирайки произведената мощност там, където тя наистина е необходима, и ограничавайки до минимум разточителното й прахосване в посока към звездите. Това най-вероятно се отнася и до всички цивилизации, технологически съпоставими с нашата. Те замърсяват Вселената с безразборно генериран радиошум в продължение на столетие, най-много две — нищожна част от продължителността на историята им… Така че дори в нашата Галактика наистина да съществуват милиони напреднали цивилизации, има не повече от шепа други, намиращи се на нашия етап отпреди триста години, т.е. плискащи своите радиовълни във всички посоки. А според законите на теорията на вероятностите не си струва да се надяваме, че най-близката от тези неразвили се електронни култури е в нашия обсег на приемане. По-правдоподобно е да очакваме тя да отстои на хиляди светлинни години… И все пак преди да изоставим търсенето би трябвало да изследваме всички възможности… а има една, която никога не е била разглеждана сериозно, може би защото досега не сме били в състояние да направим за нея практически нищо. Вече три столетия изучаваме радиовълните в сантиметровия и метровите обхвати. Но почти напълно бяхме игнорирали свръхдългите радиовълни — онези с дължина десетки и стотици километри… Зад това пренебрежително отношение, разбира се, има няколко сериозни основания, най-важното от които е, че тяхното изучаване на повърхността на Земята е невъзможно — те не проникват през йоносферата, така че просто не стигат до нас. За да бъдат уловени, се налага да излезем в открития космос… Но когато става дума за най-дългите вълни, не е достатъчно просто да се излезе в орбита или да се отиде на обратната страна на Луната, където е построен „Циклоп-2“. Трябва да изминем поне половината от пътя до границите на Слънчевата система… Защото и Слънцето като Земята има йоносфера, само че тя, разбира се, е милиарди пъти по-голяма от нейната. Тя поглъща всички вълни с дължина над десетина-двайсет километра. Така че ако държим да ги уловим, трябва да отидем чак до Сатурн… Подобни вълни вече са наблюдавани, макар и само в редки случаи. Преди около четиридесет години бе съобщено, че са били детектирани от изследователска експедиция, която всъщност изобщо не се интересувала от радиовълни, а измервала интензивността на магнитните полета в пояса между Юпитер и Сатурн. Тази експедиция наблюдавала пулсации, които сигурно се дължали на кратковременни излъчвания с честота около петнайсет килохерца, което съответства на дължина на вълната двайсет километра. Първоначално решили, че идват от Юпитер, който не спира да ни поднася електромагнитни изненади, но в крайна сметка този възможен източник бил елиминиран, така че произходът им все още е загадка… Оттогава има половин дузина наблюдения, като всички се характеризират с това, че уредите, които са регистрирали тези радиовълни, са се използвали за други измервания. Никой не се е занимавал с целенасоченото им търсене и след малко ще разберете защо… Най-впечатляващият пример е отпреди десетина години, през 66-а, и за него сме задължени на екип, извършващ изследване на Япет. Те направили запис с голяма продължителност, като честотата на сигнала почти без изменения е останала девет килохерца — значи с дължина на вълната двайсет и три километра. Реших, че ще ви бъде интересно да чуете този запис…

Дънкан направи справка с листче хартия и внимателно набра дълга последователност от цифри и букви на клавиатурата на минисека. В поглъщащата всякакво ехо тишина на стаята се разнесе деловият глас на вече мъртвия Карл:

— „Това е пълният запис, демодулиран и ускорен шейсет и четири пъти, така че двата часа са компресирани в две минути. Започва така.“

В този момент в паметта на Дънкан изплува детският му спомен. Видя се заслушан през онази титанска нощ в писъка, дошъл от границите на космоса, и за кой ли път отново се запита дали това наистина е гласът на някакво чудовищно създание, неспособен да повярва в собствената си фантазия, макар Карл още да не я бе разгромил. Ето че същата фантазия се връщаше днес, по-силна от всякога.

Този звук — или по-скоро инфразвук, защото оригиналната му модулация бе много под прага на чуваемост на човешкото ухо — приличаше на бавното пулсиране на могъщо сърце или биенето на камбана, толкова голяма, че би могла да побере под себе си цяла катедрала, вместо обратното. Или може би на непроменящи ритъма си морски вълни, вечно разбиващи се в далечен бряг на свят, толкова стар, че макар Времето още да съществуваше, Промяната там вече бе умряла…

Записът както винаги досега накара кожата на Дънкан да настръхне и по гърба му да полазят мравки. И автоматично събуди друг спомен — образа на най-величественото от всички земни животни, скачащо със смразяваща мощ в небето над Златния риф. Възможно ли бе в междузвездното пространство да съществуват създания, за които човек е толкова незначителен като въшка на гърба на кит?

Той посрещна с облекчение края на записа, когато изненадващо лишеният от всякакви емоции глас на Карл се обади пак:

— „Обърнете внимание на забележително постоянната честота: оригиналният период е 132 секунди и отклоненията от него са по-малко от нула един процента. Което предполага доста висок качествен фактор, от порядъка на…“

— Останалото е технически коментар — обясни Дънкан и изключи записа. — Исках само да чуете със собствените си уши донесеното от изследователската експедиция, още повече че става дума за нещо, което е невъзможно да се улови в района на орбитата на Земята.

В този момент зад гърба му се разнесе глас, който досега не се бе обаждал — младежки и доста самоуверен.

— Но това е стар материал, добре познат за всички специалисти, които работят в тази област. Сандеман и Коралски доказаха, че тези сигнали почти сигурно са така наречените „релаксационни осцилации“, излъчени от облак плазма, разположен в околността на една от трояновите точки на Сатурн.

Дънкан усети как цялата му фасада на новоизпечен експерт се напуква. Трябваше да се досети, че сред слушателите му ще има и някой, който да е по-добре запознат с предмета на разговора от него, а кой знае, може би дори и от Карл.

— Не се чувствам достатъчно компетентен да обсъждам това — отговори той. — Просто ви запознавам с убежденията на доктор Хелмър. Той вярваше, че тук се крие една цяла нова наука, която само чака някой да положи основите й. В края на краищата всеки път, когато изследваме някой нов обхват на спектъра, това ни довежда до изумителни и абсолютно неочаквани открития. Хелмър беше убеден, че отново ще се случи… Но за изучаването на тези гигантски вълни — милиони пъти по-дълги от онези, които са обект на класическата радиоастрономия — ние трябва да използваме и съответните гигантски антенни системи. Те са ни нужни както за да приемаме вълните — които са много слаби, — така и за да определяме посоката, от която са дошли… Точно това е същността на Хелмъровия „Аргус“. Неговите записки и скици дават достатъчно подробности за проекта му и аз ще оставя на другите да се произнесат за степента на тяхната практическа реализуемост… Идеята е „Аргус“ да наблюдава във всички посоки едновременно, подобно на грамадните радари от двайсети век за ранно откриване на противников ракетен удар. Това е своеобразен триизмерен еквивалент на „Циклоп“, при това стотици пъти по-голям в мащаб, защото е необходимо диаметърът му да е поне хиляда километра. По-добре е, разбира се, да бъде десет хиляди километра, за да обезпечи достатъчна разрешаваща способност за тези вълни със свръхниски честоти… От друга страна, за създаването му ще бъдат необходими много по-малко материални ресурси, защото той ще бъде построен в дълбокия космос в състояние на пълна безтегловност. Хелмър е избрал за негово местоположение спътника Мнемозина, най-външната от всички луни на Сатурн, и изборът му изглежда доста логичен. Всъщност бих казал, че е единствен… защото Мнемозина обикаля на двайсет милиона километра от Сатурн, далеч от рехавата йоносфера на планетата, където ефектът на приливните сили е нищожен. Но най-важен измежду всички фактори е почти нулевата скорост на околоосно въртене на този спътник. Достатъчно е да се използва относително малка ракетна тяга, за да се направи тази „почти нулева“ скорост „точно нулева“. Така Мнемозина ще бъде единственото небесно тяло в цялата позната ни Вселена, което не се върти, и според Хелмър това го превръща в идеалната лаборатория за най-разнообразни космологични експерименти.

— Като например проверка на валидността на принципа на Мах^[5] — подметна същият уверен младежки глас.

— Да — съгласи се Дънкан, още по-впечатлен от невидимия си критик. — Той сам споменава за тази възможност. Но нека се върна на „Аргус“… Мнемозина би могла да служи като ядро на комплекса. Хиляди елементи — всеки от тях практически само малко повече от обикновен твърд проводник — ще излизат от спътника като… като иглите на морски таралеж. Така той ще може да прочесва цялото небе за сигнали. Между другото, температурата на повърхността на Мнемозина е толкова ниска, че позволява използването на евтини свръхпроводници, което ще повиши значително ефективността на цялата система… Няма да навлизам в подробностите, свързани с превключването на различни масиви от елементи, нито с тяхната синхронизация и обирането на фазовите разлики в приеманите сигнали — проблеми, чието решаване би позволило на „Аргус“ да разтвори антените си електрически — без да ги помръдва физически, — така че да може да се насочва към строго определен участък от небето. Всичко това, а и много повече, е подробно разработено в бележките на Хелмър чрез прилагането на изчислителните методики, появили се ведно с „Циклоп“ и другите радиотелескопи… Може би се питате — също като мен — как се е надявал да постави началото на толкова грандиозен проект. Той е планирал проста демонстрация и е бил уверен, че тя ще му даде нужното доказателство за неговите теории… Възнамерявал е да изведе в космоса две еднакво масивни тела, изстрелвайки ги в строго противоположни посоки, като към всяко от тях е щяла да бъде прикрепена тънка жица, дълга неколкостотин километра. След пълното разпъване на проводника тежестите щели да бъдат откачени и от този момент нататък той е щял да разполага с обикновена диполна антена, дълга може би към хиляда километра. Надявал се е да убеди ведомството на „Слънчеви изследвания“ да финансира експеримента, който е щял да излезе доста евтино, но сигурно е щял да донесе някакви резултати. В плановете му са влизали по-сериозни начинания, като например разполагането на двата проводника под прав ъгъл и така нататък, и така нататък… Но аз мисля, че ви разказах достатъчно, за да ви дам възможност справедливо да прецените сами. Разполагам с още данни, които не ми остана време да дообработя. Надявам се да проявите търпение и да изчакате поне до след отпразнуването на юбилея. Защото, както сигурно ви е добре известно, аз съм тук именно заради честванията и имам достатъчно друга работа…

 

 

— Благодаря ти за моралната подкрепа, Боб — каза Дънкан, когато двамата с Негово превъзходителство посланика на Титан излязоха на обляната в ярка слънчева светлина Вирджиния Авеню.

— Та аз не казах дори и дума. През цялото време имах чувството, че съм попаднал не където трябва. И само се надявах някой да зададе въпроса, чийто отговор все още изгарям от желание да науча.

— Какъв въпрос? — подозрително попита Дънкан.

— Какво е давало на Хелмър основания да се надява, че ще му се размине?

— А, това ли — каза Дънкан, леко разочарован, защото този аспект на цялата история вече не му изглеждаше съществен. — Мисля, че разбирам каква е била стратегията му. Преди четири години, когато отклонихме проекта му за проста система за детектиране на свръхдълги вълни — не поради друга причина, а защото не можехме да си я позволим, а той тогава изобщо не спомена какво стои зад предположението му, — той е решил, че ще трябва да дойде тук, на Земята, и да спечели за делото си големите учени. Това е означавало събиране на необходимите средства. Според мен е разчитал, че ще бъде оправдан набързо и ние няма да се заяждаме с дребни нарушения на законите за експорт. Това си е било чиста проба гамбит от негова страна, но голямата му цел е била толкова важна за него, че е бил готов да поеме известни рискове.

— Хмм… — Посланикът явно не бе убеден. — Знам, че Хелмър ти е бил приятел, и не бих искал да използвам остри думи, но според мен ще е справедливо да го охарактеризираме едновременно като научен гений и… криминален психопат.

Изненадващо и за себе си Дънкан установи, че настръхва от възмущение. И все пак чувстваше вътрешно, че в тази характеристика има нещо вярно: една от най-типичните особености на психопата — термин все още популярен сред лаиците въпреки тривековните опити на професионалистите да го извадят от речника — е моралната слепота по отношение на всичко противостоящо на собствените му интереси. Разбира се, Карл винаги можеше да измъкне като фокусник от ръкава си убедителни аргументи, например че неговите интереси са изгодни за всички заинтересовани. В този момент Дънкан с известно притеснение осъзна, че и Маккензи доста ловко използват подобна аргументация.

— Ако в поведението на Карл има някои ирационални елементи, те поне отчасти са свързани с нервната му криза отпреди петнайсетина години. Но това никога не е замъглявало чистотата на научното му мислене и всички, с които говорих относно „Аргус“, са на мнение, че проектът е солиден.

— Не се съмнявам, че е така… но защо се счита, че е и важен?

— Надявам се — меко отговори Дънкан, — че успях да изясня донякъде този въпрос пред нашите невидими приятели.

„Или поне пред един от тях“ — допълни той наум. Най-проницателният му слушател явно беше един от големите радиоастрономи на Земята. Той несъмнено щеше да разбере, а на това ниво бяха достатъчни дори няколко верни съюзници. Дънкан беше сигурен, че един ден двамата щяха да се срещнат очи в очи, без никой да споменава за някаква предишна среща.

— Питаш защо е важно, Боб. Ще ти кажа нещо, което не споменах пред Комитета и което съм сигурен, че не е хрумвало на Карл, защото той е бил твърде зает със собствените си дела. Разбираш ли какво би представлявал проект като „Аргус“ за икономиката на Титан? Той ще ни донесе милиарди и ще ни превърне в научен център на цялата Слънчева система. И може в голяма степен да разреши финансовите ни проблеми, когато търсенето на водород през 80-те години започне да спада.

— Сега разбирам — сухо отговори Фаръл — и съм доволен, че е така, защото и собствените ми данъци ще помогнат за реализирането на идеята. Не бива да допускаме нищо да пречи на свободния марш на Науката.

Дънкан се засмя. Харесваше Боб Фаръл, който много му бе помогнал. Но започваше все по-силно да се съмнява в лоялността на посланика и не изключваше, че в скоро време може да се наложи да му търсят подмяна. За нещастие поради тази ужасна гравитация това пак можеше да бъде само земен жител, но този проблем Титан нямаше как да реши иначе.

Толкова пъти в миналото Карл се бе оказвал прав, откривайки свои истини извън всякаква логика и здрав разум, че Дънкан вярваше в правилността на последния полет на неговата интуиция.

Тук, по улиците на този чудесен град, окъпан в слънце и потънал в история, изглеждаше по-трудно да се приемат сериозно последните коментари на Карл относно произхода на загадъчните вълни. Не, едва ли дори самият Карл бе вярвал на всички свои мисли, записани в тайната памет на минисека по време на дългото пътуване към Земята…

Но гласът му звучеше адски убедително и в аргументите му се съдържаше непоколебима логика. А дори и той сам да не си вярваше, това не изключваше възможността да е прав.

— „Съображение първо — шепнеше той едва чуто (сигурно се бе оказало трудно да се усамоти на онзи товарен кораб, защото Дънкан чуваше механичните шумове на кораба, а дори и стъпките на другите членове на екипажа): — тези килохерцови вълни имат ограничен обхват на разпространение, поради поглъщането на междузвездната среда. Те не биха могли да изминат разстоянието от една звезда до друга, освен ако плазмените облаци не действат като вълноводи, позволяващи разпространението им на големи разстояния. Следователно логично е да се приеме, че източникът им се намира близо до Слънчевата система… Всичките ми пресмятания сочат източник — или източници — не по-далече от една десета от светлинната година от Слънцето. Това може и да е една четиридесета част от разстоянието до Алфа Центавър, но е двеста пъти по-далече от Плутон — в ничията зона по границата на пропастта, разделяща звездите. Но това е точно мястото, където се раждат кометите — там, в онази невидима черупка, обгръщаща Слънчевата система. Където има достатъчно материал за създаването на милиони милиони от тези странни обекти, обикалящи из смразяващия студ на дълбокия космос… Какво ли става в онези огромни облаци от хелий, водород и всички останали елементи? Там няма много енергия… но онова, което така или иначе достига, може да е напълно достатъчно. А където има вещество и енергия… и Време… рано или късно се появява Редът… Ще ги нарека Звездни същества. Живи ли са те? Не… тази дума едва ли е приложима. Да кажем, че представляват… «организирани системи». Размерите им сигурно достигат стотици и хиляди километри и може би живеят — имам предвид съществуват индивидуално — милиони години… Хм, хрумна ми една мисъл. Дали кометите, които наблюдаваме, не са трупове на Звездни създания, изпратени към Слънцето за кремация? Или екзекутирани престъпници? Май започвам да разсъждавам по абсурдно антропоморфен начин… но възможно ли е да съм друг?… Следващ въпрос — разумни ли са те? И какво всъщност означава тази дума? Разумни ли са например мравките… или клетките на човешкото тяло? Възможно ли е Звездните създания около Слънцето да образуват един организъм… и известно ли му е на Него за нашето съществуване? Или това изобщо не Го вълнува!… А може би Слънцето ги плаши и държи на разстояние, така както в древността огънят е държал на разстояние вълците и саблезъбите тигри. Само че ние вече се разпростряхме доста надалеч от Слънцето и рано или късно ще се срещнем с тях. Така че колкото повече научим предварително, толкова по-добре… И един последен въпрос, над който дори се страхувам да се замисля… Богове ли са те? ИЛИ СЕ ХРАНЯТ С БОГОВЕ?“