Артър Кларк
Земя имперска (30)

Глава 30
Съобщение от Титан

— Това е абсолютно невъзможно! — избухна Дънкан. — Аз оставих Хелмър край Сатурн… и пристигнах тук с най-бързия кораб в Слънчевата система.

Манделщам сви рамене.

— В такъв случай, някой друг използва името му по причини, известни само на него. Портиерът на госпожица Елерман не е особено умен — това качество е доста рядко сред портиерите, — а и ние проникнахме в системата малко преди извършваната в края на всеки месец профилактика, която между другото изчиства и паметта. Така че разполагаме със запис на негово позвъняване — ето ви реконструкцията на записа.

Той подаде разпечатка с не особено добро качество, в която Дънкан разпозна крайния продукт на системата за разпознаване на образи.

Без никакво съмнение това беше Карл.

— Виждам, че го познавате — отбеляза Манделщам.

— Много добре — едва чуто изрече Дънкан. Мислите му се въртяха във вихрушка — дори изправен пред фактите, той все още не можеше да повярва на очите си. Щеше да му трябва доста време, за да обмисли всички следствия от това изумително разкритие.

— Предположихте, че сигурно вече не е при Кал… госпожица Елерман. Знаете ли къде се намира в момента?

— Не, честно казано, надявах се вие да ме наведете на някои идеи. Но сега, след като знаем вече името му, ще мога да го открия… макар че това ще ми отнеме известно време.

„И без съмнение ще те вкара в разноски“ — помисли Дънкан.

— Кажете ми, господин Манделщам… защо са ви всички тези главоболия? Просто не разбирам какво ще спечелите от цялата тази история.

— Така ли? Хм… добър въпрос. Всичко започна от абсолютно чистата ми и откровена страст към титанита и аз се надявам в крайна сметка усилията ми да получат своето адекватно възнаграждение. Но нещата вече отидоха доста по-далеч от това. Защото единственото нещо на този свят, по-ценно от скъпоценните камъни или произведенията на изкуството, е забавлението. А нашата малка „история“, както я нарекохте, е много по-интересна от всичко, което съм виждал на екрана на видеото от седмици насам.

Въпреки тревожните си мисли Дънкан не сдържа усмивката си. В началото на взаимоотношенията си с Манделщам той бе доста сдържан към него, но напоследък този човек определено му беше станал много по-симпатичен. Беше проницателен и може би в известен смисъл хитър и Дънкан вече не изпитваше никакви съмнения, че е труден при преговорите за сключване на сделка. Но се бе убедил във верността на преценката на Вашингтон — на Айвър Манделщам можеше да се вярва абсолютно.

— Мога ли да направя едно скромно предложение?

— Разбира се — сепна се Дънкан.

— Имате ли някакви специални съображения в този момент, които ви карат да се въздържате от обаждане на госпожица Елерман? Защото според мен вие просто бихте могли да й позвъните и да споменете, че току-що са ви съобщили от Титан, че вашият общ приятел господин Хелмър е на Земята… и да подпитате дали на нея й е известно нещо.

Дънкан обмисли идеята — тя беше толкова очевидна, че само поради смайването си сам не бе стигнал до нея. Но не беше сигурен дали може да прецени всичките й плюсове и минуси.

Обаче развитието на нещата вече бе излязло от сферата на безличната тактика и стратегия и не бе възможно да гледа на него като на търсене на достоен финален ход. За да съхрани собственото си достойнство и да опази душевното си равновесие, той трябваше да се изправи очи в очи с Калинди.

— Прав сте — призна той. — Няма никакво извинение да продължавам да я отбягвам. Ще го направя веднага щом се върна в хотела. Свалете ме на Юниън Стейшън и оттам ще взема експреса…

Когато пристигна в хотела, той се сблъска с втората си изненада за деня, макар че след вече наученото тя не бе в състояние да го развълнува особено. Най-дългият факс от Колин досега го чакаше в комзолата.

Дънкан бързо го прегледа и първата му мисъл беше „Този път вече съм една крачка напред“. Но след като размисли, осъзна, че това не е съвсем вярно. Като се имаше предвид, че посланието на Колин бе напуснало Титан преди два часа, можеше да се говори само за фотофиниш.

 

ПРИОРИТЕТ „ААА“ СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ „ААА“

НАПРАВЕНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ РАЗКРИВАТ, ЧЕ КАРЛ Е НАПУСНАЛ МНЕМОЗИНА В СРЕДАТА НА МАРТ С ИЗВЪНРЕДЕН ПОЛЕТ ДО ЗЕМЯТА И Е ПРИСТИГНАЛ ТАМ ОКОЛО ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ ТЕБ ТОЧКА АРМАН РАЗИГРАВА ИЗНЕНАДА И ДЕМОНСТРИРА ПЪЛНО НЕВЕДЕНИЕ, МАКАР ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА Е ИСТИНА ТОЧКА ВАЖНО Е ДА НАМЕРИШ КАРЛ ДА РАЗБЕРЕШ С КАКВО СЕ ЗАНИМАВА И АКО Е НЕОБХОДИМО ДА ГО ПРЕДУПРЕДИШ ЗА ПОСЛЕДИЦИТЕ ТОЧКА ДЕЙСТВАЙ КРАЙНО ВНИМАТЕЛНО ТОЧКА ИЗБЯГВАЙ ВСЯКАКВА ПУБЛИЧНОСТ И УСЛОЖНЕНИЯ В ИНТЕРПЛАНЕТНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ТОЧКА СИТУАЦИЯТА МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРНЕ В НАША ПОЛЗА, НО ДИСКРЕТНОСТТА СТОИ НА ПЪРВО МЯСТО ТОЧКА КАЛИНДИ МОЖЕ БИ ЗНАЕ КЪДЕ СЕ НАМИРА ТОЧКА КОЛИН И МАЛКЪЛМ

 

Дънкан препрочете съобщението по-бавно, обръщайки този път внимание на нюансите. В него не се съдържаше нищо, което вече не му бе известно или за което да не се бе досетил и сам, но безкомпромисният тон не му допадаше. Подписите на Колин и Малкълм го правеха пряка заповед за изпълнение — нещо крайно рядко в отношенията между Маккензи. Макар в себе си да признаваше, че в това има смисъл, Дънкан долавяше и някаква нотка на удовлетворение. За момент в съзнанието му се появи образът на двамата му близнаци като лешояди, надушили трупа на жертвата.

Същевременно той с мрачно задоволство отбеляза, че Колин явно е писал факса много набързо. Имаше поне половин дузина излишни думи — нещо недопустимо за изповядваните от Клана принципи на максимална икономичност и сдържаност.

Може би все пак той не бе роден за политиката — чувстваше все по-засилващо се разочарование от всички тези машинации. Изглежда, въпреки генетичната им идентичност, между отделните Маккензи имаше някои разлики и една от тях бе, че той не е толкова твърд… и амбициозен… като своите предшественици.

Във всеки случай поне първата му стъпка бе очевидна, особено след като и наставниците му го съветваха да я направи. Втората… за нея щеше да мисли по-нататък.

Не се изненада, когато Калинди не се появи на екрана на неговата комзола. Знаеше, че подобен избор може да се разглежда като демонстрация на лошо възпитание, освен ако нещо не налага изключването на видеосистемата. И все пак изпита странно чувство на безсилие, усещайки, че Калинди може да го вижда, а той нея — не. Гласът не бе в състояние да предаде всички нюанси на изпитваните емоции и имаше много случаи, когато едно трепване в погледа можеше да придаде съвсем друг смисъл на изречената дума.

— О, какво има, Калинди? — престорено се изненада Дънкан. Той наистина би изпитал съчувствие, ако тя бе пострадала сериозно, но си запазваше правото да промени мнението си в зависимост от обстоятелствата.

Гласът й — внушаваше ли си или наистина бе така? — леко й изневеряваше. Чувстваше се, че е изненадана да го види, а може би и леко объркана.

— Ужасно се извинявам, Дънкан… но бих предпочела да не показвам лицето си в този момент. Паднах и си нараних окото, така че сега изглеждам зле. Но не се безпокой, след някой и друг ден ще се оправя.

— Много съжалявам за това, което ти се е случило. Няма да те безпокоя, ако не се чувстваш добре в момента.

Той изчака, надявайки се Калинди да види в лицето му загрижеността, която се бе постарал да изобрази.

— О, това изобщо не е проблем. Аз дори продължавам да работя, само престанах да ходя за една седмица в офиса и сега върша всичко чрез комзолата.

— Е, радвам се да го чуя. А сега приготви се за новина: Карл е на Земята.

Настъпи дълга пауза. Когато Калинди накрая отговори, Дънкан трябваше да признае, че изобщо не е играч от нейната класа. Никога не би могъл да я надхитри за дълго.

— Дънкан — каза тя примирено, — ти наистина ли не знаеше, че той е отседнал при мен?

Дънкан направи всичко, на което бе способен, да предаде изумлението, смайването и обидата си — в изброената последователност.

— Защо не ми каза? — възкликна възмутено той.

— Защото той ме помоли да не ти казвам. Това ме постави в много деликатна ситуация, но какво можех да сторя? Каза ми, че вече не сте в добри отношения… и че работата, по която е дошъл, била много деликатна.

Дънкан се досети, че Калинди му казва простата истина, ако беше възможно истината да е проста. Част от раздразнението му — само част — се изпари.

— Е, няма да скрия, че съм разстроен и разочарован. Не знам защо, но мисля, че е трябвало да ми се довериш. Както и да е… потайностите вече са неуместни… след като знам, че той е тук. Всъщност имам спешна вест за него. Би ли ми казала къде се намира?

Нова дълга пауза, след която Калинди отговори:

— Не знам. Тръгна си без предупреждение и не ми съобщи къде отива. Откъде да знам… може дори да се е върнал на Титан?

— Без да се сбогува? Хайде де! Освен това кораб за Титан ще има след не по-рано от месец.

— Тогава предполагам, че е още на Земята или поне не по-далече от Луната. Просто нямам представа.

Без сам да знае защо, Дънкан й повярва. В гласа й звучеше струнката на истината, макар той да не се заблуждаваше, че стига да поиска, тя би го излъгала с лекота.

— В такъв случай ще се наложи да го търся по друг начин. Много е важно да се срещна с него.

— Не бих те посъветвала да го правиш, Дънкан.

— И защо не?

— Той… той много ти е ядосан.

— Не мога да си представя защо — гневно отвърна Дънкан, бързо представяйки си поне няколко причини. В гласа на Калинди бе прозвучала истинска загриженост и той се почувства неудобно, че не е сдържал яда си.

Въпросът беше изчерпан, поне засега. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с Калинди и да я убеждава. Със смесено настроение той изрази надежди за скорошното й оздравяване и прекъсна разговора. Надяваше се тя да интерпретира поведението му като дължащо се на едновременно изпитвани гняв и печал и се разкайваше за моментния изблик на чувства.

Минута по-късно гледаше — с известно облекчение — в екран, който вече не бе празен и който бе в състояние да предава реакциите на събеседника отсреща.

— Известно ли ви е — попита той посланик Фаръл, — че Карл Хелмър е на Земята?

Негово превъзходителство примигна.

— Естествено, че не. Изобщо не ми се е обаждал, но мога да проверя дали знаят в правния отдел. — Той натисна няколко бутона и беше напълно ясно, че нищо не последва. Посланикът погледна Дънкан с досада: — Бих искал най-сетне да можем да си позволим нов интерком! — произнесе той с обвинителна нотка. — Който би струвал нищожна част от брутния вътрешен продукт на Титан.

Дънкан реши, че е най-разумно да не се заяжда, и за щастие при втория опит посланикът успя да се свърже, измънка няколко неразбираеми фрази, изчака минута, после погледна Дънкан и поклати глава.

— Никаква следа от него — дори не е оставил адрес, на който да му препращаме пощата. Много странно.

— Не би ли било по-редно да кажете безпрецедентно?

— Хм… може би да. Никога досега не бях чувал някой да пропусне да се обади в посолството веднага щом кацне на Земята. Най-често ние, разбира се, сме уведомени за пристигането седмици предварително. Всъщност… няма закон, който да принуждава хората да се обаждат… но аз си мислех, че това е въпрос на уважение, да не кажа удобство.

— Това е и моето мнение. Добре, ако ви се обади, моля ви да ме уведомите.

Посланикът го изгледа мълчаливо в продължение на няколко секунди, после на лицето му се появи възможно най-загадъчната усмивка. Накрая подхвърли:

— Интересно какво ли предполагат Малкълм и Колин, че прави той тук? Може би подготвя държавен преврат с контрабандно внесени пушки?

Преодолял бързо слисването си, Дънкан се засмя на шегата:

— Дори Карл не е толкова откачен. Честно казано, просто не знам какво да мисля… но твърдо съм решен да разбера. На Земята може и да има половин милиард души, но той не е неоткриваем. Надявам се пак да се чуем, а засега довиждане.

Два провала и още само една възможност. Всичко пак опираше до Айвър Манделщам, доброволно нагърбил се с малко неочакваната, но добре приета роля на частен детектив.

Но комзолата на Манделщам отговори: МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. ОСТАВЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ.

Дънкан се подразни — напираше да разкаже наученото и определено не желаеше да разговаря с безжизнената комзола. Щеше да изчака Манделщам да му се обади.

Изминаха цели два часа, през които той бе неспособен да се съсредоточи върху каквато и да било друга работа. Сетне дилърът се отзова на поредното му позвъняване, при което най-учтиво се извини.

— Опитвах една малко вероятна възможност — беше неговото обяснение. — Зададох си въпроса дали този човек не е купувал нещо в Ню Йорк с кредитна карта. Задачата не се оказа чак толкова сложна и компютърът на службата за проверка на валидността на представяните за плащане карти претърси наличната информация за по-малко от час… Уви, изглежда е пазарувал с налични. Е, това не би могло да се нарече федерално престъпление. Но за честни детективи като нас е доста досадно.

Дънкан се изсмя.

— Добра идея. Аз обаче регистрирах малко по-голям успех… ако мога да нарека така елиминирането на няколко възможности.

Той разказа накратко на Манделщам за разговорите си с Калинди и посланик Фаръл и завърши с въпрос:

— Оттук накъде?

— Не съм сигурен. Но не се притеснявайте… все нещо ще измисля.

Дънкан му повярва — вече изпитваше напълно необяснимо доверие в изобретателността на дилъра, да не говорим, че вече ни най-малко не се съмняваше в неговата влиятелност и информираността му за всичко, което става на Земята. Ако някой можеше да намери Карл — изключвайки полицията или пускането на частна обява в „Уърлд Таймс“ — това бе именно Манделщам.

Беше прав. Оказа се, че за целта са му достатъчни само трийсет и шест часа.