Артър Кларк
Земя имперска (29)

Глава 29
Звезден ден

Макар да се опитваше да убеди сам себе си, че е постъпил както трябва — имаше ли в действителност някакъв избор? — Дънкан все пак изпитваше известно неудобство. Дълбоко в себе си той чувстваше вина, че е предал едно старо приятелство. Беше доволен, че подчинявайки се на някакъв импулс, не бе споменал и името на Карл, и вътрешно се надяваше Манделщам — и Колин — да се натъкнат на стена, която да спре всякакви по-нататъшни разследвания.

Междувременно беше затрупан с работа, а и имаше толкова много места, които искаше да разгледа, че за дълго забрави угризенията си. Изглеждаше му все по-смешно да пропътува цялото това разстояние до Земята и да се затвори с часове в някаква хотелска стая (при хубаво време навън!), разговаряйки единствено с комзолата.

Но всеки път, когато се справеше с поредната от многото поръчки, с които го бяха натоварили на тръгване от дома, той неизменно получаваше следващо съобщение, което или подновяваше молбата, или я допълваше със свежи усложнения. Официалните му задължения бяха достатъчно времеотнемащи, но ситуацията все повече и повече се влошаваше от нескончаемите искания на приятели, роднини и дори напълно непознати, които вероятно мислеха, че той няма с какво друго да се занимава, освен да се свързва със загубени познати, да търси снимки на фамилни къщи, да издирва редки книги, да изследва земни родословни дървета, да открива забравени произведения на изкуството, да действа като агент за прохождащи титански писатели и художници, да се моли за стипендии и да се бори за безплатни билети до Земята. Върхът бяха молбите да благодари за изпратените преди десет години по повод Звездния ден поздравителни картички, чиито получатели до момента бяха проявявали пълно безгрижие.

Това поне напомни на Дънкан, че още не е изпратил своите картички по повод половинхилядолетната юбилейна годишнина. Трябваше да ги получат всичките му земни приятели — посланик Фаръл, семейство Вашингтон, Калинди, Бърни Парнас и още половин дузина други. Що се отнасяше до Титан — за там нямаше нужда да бърза. Дори да закъснееха с шест месеца, картичките с техните великолепни златни марки (Господи, по пет солара всяка, та макар и само по второкласната космическа поща) щяха несъмнено да зарадват получателите си.

Въпреки всички тези проблеми Дънкан се възползваше от всяка удобна възможност да се разсее. Например направи пълна телеобиколка на Лондон, Рим и Париж, която заместваше личното разглеждане на тези градове. Седнал в удобна тъмна кабинка с панорамен висококачествен звук и образ, той имаше чувството, че наистина ходи по улиците на древните градове. Можеше дори да задава въпроси на своя гид, да разговаря с хората, с които се разминаваше по улиците, да избира сам маршрута си, за да разгледа по-подробно нещо, привлякло по някаква причина вниманието му. Единственото, което отсъстваше, бяха миризмата и осезанието, но дори и тези сетива можеха да бъдат телезадоволени за онези, които можеха да си позволят цената на услугата. За Дънкан това удоволствие бе недостъпно, но той не съжаляваше.

Бърни Патрас както обикновено беше доволен да му помогне с всичко според силите си и дори му организира няколко запомнящи се срещи. Едната бе с любвеобилна и доста талантлива млада дама — лична приятелка на Бърни, ако се вярваше на клетвите му, — която „прави това само когато много хареса хората, с които се вижда“. Момичето наистина показа жив интерес към Титан и проблемите му, но когато и Бърни се заинтригува и пожела да вземе участие в забавленията, Дънкан егоистично го изгони.

Това се случи преди Айвър Манделщам — този път авионетът летеше над района Пенсилвания — Масачузетс — напълно да унищожи последните остатъци от спокойствието му. Малко след като излетяха той без предисловия каза:

— Имам някои интересни новини за вас, но не знам какво означават. Може би вие ще можете да ми ги разтълкувате.

— Ще направя каквото е по силите ми.

— Без много да се хваля, мога да заявя, че съм в състояние да се справя с всекиго на Земята отведнъж. Но понякога в интерес на деликатността това се налага да стане на два пъти и именно така постъпих с госпожица Елерман. Не ми се бе случвало да имам лично нещо общо с нея — или поне така си мислех, — но се оказа, че имаме общи приятели. Свързах се с един от тях — знаех, че мога да му вярвам без уговорки, и го помолих да й се обади… Кажете ми, вие опитвали ли сте се да разговаряте с нея напоследък?

— Не от… от около седмица. Реших, че е по-добре да не усложнявам нещата. — Дънкан не допълни към това напълно правдиво обяснение, че го бе срам да погледне Калинди в очите.

— Тя отговорила на позвъняването на моя приятел, но по много странен начин. Не пожелала да включи видеото.

Това определено беше крайно необичайно. Всъщност нормалната практика изобщо не предполагаше ръчно изключване на видеосистемата освен поради съществена причина, разбира се. Тази практика често ставаше повод за възникване на най-различни притеснителни ситуации — любима тема, разработена във всички варианти в безчислен брой комедии. Но каквато и да бе причината, добрите обноски изискваха някакво обяснение. Да кажеш, че видеото ти е повредено, означаваше опит да пробуташ евтина лъжа, макар че в някои много редки случаи и това се случваше.

— И как се извинила? — попита Дънкан.

— По доста правдоподобен начин. Обяснила, че паднала доста лошо и не искала да показва лицето си в този вид.

— Надявам се да не си е счупила нещо.

— Явно не, макар че гласът й звучал доста нещастно. Както и да е, приятелят ми провел кратък разговор с нея и отворил дума за Титан — съвсем елегантно и по начин, който не би могъл да събуди ничие подозрение. Подметнал, че знае за нейното посещение там и я попитал дали може да го свърже с някой титанец, който в момента се намира на Земята. Казал, че има изгодна експортна оферта.

— Не е много убедително. Всеки бизнес минава през Търговския отдел на посолството, и той би следвало да се свърже с него.

— Знам, че за вас нещата стоят така, господин Маккензи, но все още ви предстои много да учите. Мога да ви измисля половин дузина основания да не се обръщам към посолството — поне не още първия път. Приятелят ми също знае това, а можете да сте сигурен, че и госпожица Елерман го знае.

— Щом твърдите… приемам, че сте прав. И каква е била реакцията й?

— Опасявам се, че ще останете разочарован. Казала, че наистина има добър приятел от Титан, който би могъл да помогне. Той току-що бил пристигнал за честванията и все още бил във Вашингтон…

Дънкан се засмя. Развръзката се бе оказала съвсем нелепа.

— Е, значи вашият човек просто си е загубил времето. Върнахме се там, откъдето започнахме.

— Да, по тази линия на разследване. Допусках, че случилото се ще ви развесели. Но още не съм свършил.

— Продължавайте — подкани го Дънкан. Доверието му в Манделщам бе поразклатено от това поражение.

— Опитах да подходя от друга страна, но стигах до задънена улица. Мина ми мисълта лично да се обадя на госпожица Елерман и направо да й заявя, че знам за участието й в търговията с титанит и ми е известна ключовата й роля… без да я обвинявам в нищо, разбира се.

— Радвам се, че не сте го направили.

— О, подобно обаждане не би било чак толкова нелогично — според мен тя едва ли ще се изненада, ако един ден аз науча за тази дейност. Но ми хрумна по-добра идея — не знам защо не бях започнал с нея. Реших да проверя кои са я посещавали през последния месец.

— И как бихте могли да узнаете това? — с недоумение запита Дънкан.

— Е, това е най-евтиният номер на света. Никога ли не сте гледали стари френски детективски филми? Не, предполагам, че не сте. Просто попитах портиера.

— Кого?

— Нямате ли портиери на Титан?

— Не разбирам за какво говорите.

— Може би така е по-добре за вас. Защото на Земята тези хора са досада, без която не може. Предполагам ви е известно, че госпожица Елерман живее в много луксозния квартал Дийп Тен, южно от Маунт Рокфелер? Всъщност тя е наемателка на най-дълбокия луксозен апартамент — за мен тази мода е непонятна: колкото по-надолу отивам, толкова по-силна клаустрофобия ме обхваща. Както и да е, във всеки комплекс има човек на входа, който информира идващите кой си е у дома и кой не, приема съобщения и пратки и допуска онези, за които е уведомен, до съответните апартаменти. Ето, това е ролята на портиера.

— И успяхте да се включите към паметта на пропусквателната система?

— Удивително е колко много неща са възможни, ако познавате когото трябва. О, не ме разбирайте неправилно. Не става дума за нищо незаконно, но бих предпочел да не се разпростирам върху подробностите.

— Ние на Титан строго преследваме всяко нарушение срещу правото на лична тайна.

— Същото се отнася и за Земята. Всъщност всеки, който особено държи на анонимността си, може лесно да заобиколи услугите на портиера. Което всъщност доказва, че госпожица Елерман не се чувства виновна в нищо, нито е искала да скрива каквото и да било. Но кажете ми, господин Маккензи, вие знаехте ли, че при нея е отседнал гостенин от Титан?

Дънкан зяпна, но бързо се овладя. Разбира се… Карл сигурно бе изпратил свое доверено лице като куриер. Това вероятно е било преди месеци… последният пътнически кораб преди „Сириус“ бе пристигнал шест седмици по-рано. Но кой би могъл да бъде той?

Отговорът можеше да почака, сега имаше нещо по-важно.

— Казахте „отседнал“. Това означава ли в момента?

— Във всеки случай преди два дни е бил още там.

Това вече обясняваше всичко… или почти всичко. Нищо чудно, че Калинди го бе избягвала. Но Дънкан чувстваше ревност, разочарование… и известно облекчение, че странното й поведение най-сетне бе намерило някакво обяснение.

— Кой е този титанец? — попита той мрачно. — Питам се дали го познавам.

— Точно това ме интересува най-много. Нарича се Карл Хелмър.