Артър Кларк
Земя имперска (25)

Глава 25
Съперниците

След разговора си с Мортимър Кейнс Дънкан близа раните си, без да каже нищо в продължение на няколко дни. Не му се искаше да обсъжда въпроса с обичайните си довереници Джордж Вашингтон и посланик Фаръл. И макар да не се съмняваше, че Калинди би била в състояние да отговори на всичките му въпроси — или най-малкото би могла много бързо да научи отговорите им, — колебаеше се да се свърже и с нея. По-скоро инстинктът, а не логиката, му казваше, че идеята не е особено добра. Всеки път, когато надникнеше в сърцето си, Дънкан с известна горчивина трябваше да признае сам на себе си, че макар определено да желаеше Калинди, и може би дори да я обичаше, той не изпитваше доверие към нея.

Дори разделът „Обяви“ на комзолата не можа да му бъде в помощ: когато поиска информация относно клиниките за клонинг, получи няколко имена, никое от които не му бе познато. Не се изненада да види, че Кейнс отсъства от списъка, а когато от любопитство пожела да провери личната информация за професора, на екрана се появи разочароващото „Излязъл в пенсия“. Разбра, че е могъл да си спести неудобните моменти, които му се бе наложило да изживее, ако бе направил тази справка по-рано, но кой би могъл да предположи това?

Подобно на много други деликатни проблеми и този намери своето разрешение съвсем изненадващо. Един ден, докато пъшкаше под здравите ръце на Бърни Патрас, неочаквано му хрумна, че човекът, който би могъл да му помогне, точно в този момент се намира на една крачка от него.

Човек може да има тайни от своя прислужник, но определено не и от своя масажист. Взаимоотношенията между Дънкан и Бърни бяха достигнали фазата на весело, изпълнено с шеги и закачки общуване, без това да пречи на професионалното провеждане на терапията, благодарение на която Дънкан постоянно укрепваше физически.

Бърни беше непоправим клюкар, пълен със скандални истории, но Дънкан отдавна бе забелязал, че той никога не споменава имена и пази източниците на своята информация с грижовността на репортер от скандалната хроника. Въпреки че беше бъбрив, той внушаваше доверие, а освен това имаше широк достъп до медицинската професия. Така че просто беше идеалният човек за тази задача.

— Бърни, има нещо за което бих желал да те помоля.

— С удоволствие. Само ми кажи момченца или момиченца, по колко от двете, с каква форма и какви размери. Подробностите остави на мен.

— Говоря ти сериозно. Знаеш, че съм клониран, нали?

— Да.

Дънкан вече се бе досетил, че е така — тайната му не можеше да се причисли към една от най-добре опазваните в Слънчевата система.

— Оох… чувал ли си за Мортимър Кейнс?

— Генетическия хирург ли? Разбира се.

— Добре. Той е човекът, който ме е клонирал. Ъъ… преди няколко дни му се обадих, просто така… да му кажа „здравей“. А той се държа доста резервирано с мен… всъщност беше направо груб.

— Да не си се обърнал към него с „докторе“? Защото доста хирурзи се намръщват като чуят това.

— Не… поне така мисля. Но според мен не става дума за нищо лично. Просто се опита да ме убеди, че клонирането е лоша идея и че той вече е против него. В края на разговора ми се искаше да се извиня, че съществувам.

— Разбирам чувствата ти, само не ми е ясно какво очакваш да сторя аз? Хонорарът ми за убийство е доста висок, но можем да се споразумеем.

— Преди да стигнем до това, искам да те помоля да поразпиташ деликатно сред твоите приятели лекари. Много ми се ще да узная какво е накарало сър Мортимър така да промени разбиранията си. Ако, разбира се, някой знае причината.

— Ще я науча, не се безпокой… но може да ми отнеме някой и друг ден. — Бърни видимо бе възбуден от предизвикателството, но се оказа и че е бил ненужно предпазлив в оценката си, защото позвъни на Дънкан още на следващия ден.

— Никакъв проблем — тържествуващо заяви той. — Оказа се, че всички знаят историята, и не мога да си обясня как аз сам не си я спомних. Готов ли си да записваш? Изпращам ти няколко килобайта от „Уърлд Таймс“…

Трагикомедията бе разнасяна по всички земни медии в продължение на няколко месеца преди петнайсетина години и ехото й още отекваше тук-там. Историята бе стара — стара като човешката история… е, под една или друга форма. Дънкан прочете няколко абзаца и вече беше в състояние да си представи останалото.

Имало едно време един гениален, но застаряващ хирург, и неговия не по-малко гениален, но млад асистент, комуто предстояло след време да наследи своя учител. Двамата имали своите триумфи и несполуки и били толкова тясно свързани, че светът свикнал да гледа на тях като на един човек.

Но ето че един ден се скарали по повод на нова методика, разработена от младия. Той твърдял, че вече не се налагало да се чакат извечните девет месеца от момента на зачатието до деня на раждането и основание за това бил здравият контрол, упражняван над целия този процес. Ако се вземели някои предпазни мерки за здравето на майката, избрана да „износи“ оплоденото яйце, нямало никакви основания бременността да продължава повече от два-три месеца.

Излишно е да се обяснява, че подобно заявление привлякло вниманието на широката общественост — някои дори започнали веднага да говорят за незабавно получаване на клонинги. Мортимър Кейнс не се опитал да оборва техниката на своя колега, но решително осъдил всякакви опити тя да получи практическо разпространение. С консерватизъм, изглеждащ на моменти безнадеждно остарял, той твърдял, че Природата е имала своите сериозни основания да избере девет месеца за тази цел и че е най-добре човешката раса да не се намесва в тези неща.

Много критици не пропуснали да отбележат колко странна изглеждала неговата позиция, отчитайки насилието над естествения ред на човешкия репродукционен цикъл със самата поява на клонингите. Тези намеци обаче само допълнително втвърдили становището на сър Мортимър, но четейки между редовете, Дънкан беше повече от сигурен, че изразяваните от известния хирург възражения само крият истинската причина. По някакви неизвестни и може би неустановими съображения, той явно бе страдал от угризения на съвестта, защото постепенно бе започнал да се противопоставя не само на скъсяването на периода на износване на плода, но и на целия процес на клониране.

Младежът естествено изразил пълното си несъгласие. Дебатите се разгорещявали и придобивали все по-голяма публичност, може би защото умело били разпалвани от търсещи сензация странични наблюдатели, които искали да се повеселят за сметка на воюващите помежду си специалисти. Един неуспешен опит за помирение завършил с пълно разпадане на сътрудничеството и те повече не си проговорили. Основна грижа на организаторите на медицински конгреси през последното десетилетие била как да направят така, че двамата да не се засекат, посещавайки едно и също мероприятие.

Това сложило край на активната кариера на Мортимър Кейнс и известната му клиника била закрита, макар той да запазил кабинета си на Харли Стрийт и да продължил да дава консултации. Бившият му партньор, който проявил завидна дарба да събира средства в частни и обществени фондове, бързо установил нова база и продължил експериментите си.

Дънкан четеше с нарастващо любопитство и възбуда, защото неочаквано за себе си бе разбрал, че точно това е човекът, който му трябва. Дали щеше да се възползва от предимствата на свръхускореното клониране беше въпрос, чийто отговор можеше да изчака, но определено бе интересно да научи за съществуването на тази техника, която му даваше възможност да се върне на Титан месеци по-рано, отколкото бе планирал.

Оставаше само да намери бившия колега на сър Мортимър. Истинско щастие бе, че при търсенето не трябваше да разчита само на името, защото то се появяваше половин милион пъти в раздела „Свят“. Необходимо бе само да направи справка в раздел „Обяви“.

Така Дънкан откри Ел Хадж Йехуди бен Мохамед на един малък остров край източното крайбрежие на Африка.

 

 

Точно бе приключил с приготовленията за полета до Занзибар, когато от Титан пристигна малка съобщителна бомба. Макар да носеше идентификационния номер на Колин, тя му изглеждаше случаен набор от цифри и букви, докато не осъзна, че е веднъж зашифрована и после кодирана с личния код на Маккензи. Но дори след декодирането и разшифроването, съдържанието й си оставаше малко загадъчно:

 

ПРИОРИТЕТ „ААА“ СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ „ААА“

НЯМА РЕГИСТРИРАНА ТИТАНИТОВА ПРАТКА В БЮРОТО НА РЕСУРСИТЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ ТОЧКА ВЪЗМОЖНО Е НАРУШАВАНЕ НА ФИНАНСОВИТЕ РАЗПОРЕДБИ АКО СЕ УСТАНОВИ ЧАСТНА ПРОДАЖБА СРЕЩУ КОНВЕРТИРУЕМИ СОЛАРИ БЕЗ ОДОБРЕНИЕТО НА БАНКАТА НА ТИТАН ТОЧКА ИМА УПОРИТИ СЛУХОВЕ ЗА ОТКРИВАНЕ НА ГОЛЯМО НАХОДИЩЕ НА ВЪНШНИТЕ ЛУНИ ТОЧКА ПОИСКАХ ХЕЛМЪР ДА РАЗСЛЕДВА ТОЧКА ЩЕ ИНФОРМИРАМ ПРИ ВЪЗМОЖНОСТ ТОЧКА КОЛИН

 

Дънкан прочете известието няколко пъти, без да знае какво да мисли. Тогава парчетата на мозайката започнаха бавно да се пренареждат по съвършено друг начин и оформящата се картина вече имаше смисъл. Смисъл, който никак не харесваше на Дънкан.

Колин естествено бе отишъл при Арман Хелмър, Контрольор на ресурсите — експортът на минерали беше в неговия ресор. Освен това Арман бе и геолог — всъщност той сам бе открил един малък къс титанит и това бе факт, с който страшно се гордееше.

Беше ли възможно да е замесен самият Арман? Тази мисъл се стрелна в съзнанието на Дънкан, но той решително я прогони. Познаваше Арман отдавна. Имаха с него много политически и лични разногласия, но той нито за миг не можеше да повярва, че Контрольорът би се забъркал в нещо незаконно, особено когато става дума за дейност, имаща отношение към неговото Бюро. А и с каква цел? Само за да натрупа няколко хиляди солара в някоя земна банка? Арман вече беше прекалено възрастен и достатъчно свикнал с гравитацията на Титан, за да се върне някога на Земята, и не беше човек, който би нарушил закона за такава дреболия като внос на луксозни стоки от Земята. Още повече че подобни хитрини винаги се откриваха, защото никой контрабандист не може да устои на изкушението да се похвали с натрупаното богатство. Което щеше да доведе до конфискация в полза на осиромашелия Музей на Титан, а на престъпника щеше да бъде наложена забрана да посещава всички по-хубави места поне за един месец.

Не, Арман можеше да бъде изключен, но отнасяше ли се същото и до сина му? Колкото повече мислеше Дънкан върху тази възможност, толкова по-вероятна му изглеждаше тя. Нямаше, разбира се, никакво доказателство — само няколко факта, сочещи до един в една и съща посока.

Например: Карл открай време си беше смел и търсещ приключения младеж, готов да поеме риск, ако си струва (според неговите критерии). Още като малък с наслаждение бе заобикалял най-различни разпоредби освен, разбира се, онези основни правила за безопасност, срещу които не би се изправил нито един жител на Титан със здрав разум.

Ако на някой от външните спътници е бил открит титанит, Карл би бил в идеална позиция да се възползва от това. Беше взел участие в половин дузина изследвания на околностите на Сатурн. Доколкото Дънкан знаеше, той бе един от малцината, посетили Енцелад, Тетида, Диона, Рея, Хиперион, Япет, Феба, Кронос, Прометей. А ето че сега се намираше и на далечната Мнемозина.

Дънкан вече бе в състояние да напише правдоподобен сценарий. Дори Карл да не бе открил находището сам, той със сигурност е могъл да види донасянето на образците на борда на малкия изследователски кораб, след което е пуснал в действие неотразимия си чар. От друга страна, истинският откривател може и да не бе разбрал на какво се е натъкнал, защото хората, виждали необработен титанит, бяха малко и беше много трудно той да се идентифицира като такъв преди да е шлифован.

Останалото бе съвсем просто: изпращане на малко пакетче на Земята, може би чрез един от корабите за зареждане, които не кацаха на Титан. (Какви правни нюанси поражда това? Този прост въпрос можеше да се окаже с много сложен отговор. Титан имаше юрисдикция над всички постоянни сателити, но претенциите му над доказано временните като Феба^[1] и сие бяха все още дискусионни. Кой знае, може би никакви закони не бяха нарушени…)

Но всичко това си беше най-обикновено предположение. Той не разполагаше с нито едно твърдо доказателство. И защо всъщност се бе сетил за Карл в такъв контекст?

Той препрочете съобщението, което все още стоеше на екрана. ГОЛЯМО НАХОДИЩЕ НА ВЪНШНИТЕ ЛУНИ ТОЧКА ПОИСКАХ ХЕЛМЪР… Да, точно това бе насочило мислите му в тази посока. Както се казва, „виновен по асоциация“, макар че подобно стечение на обстоятелствата можеше да се окаже и чиста случайност. Но понеже Маккензи можеха да четат мислите си, Дънкан знаеше, че тази фраза не е никак случайна. Нямаше защо Колин да споменава просто така името на Хелмър, следователно той му изпращаше ранен предупредителен сигнал.

Глупаво бе да трупа едно предположение връз друго, но Дънкан не можа да се противопостави на следващото допускане. Такаа… ако приемем, че Карл е замесен… тогава защо?

Карл можеше да поема риск, можеше дори да се забърква в дребни нарушения на законите, но правеше всичко това с определена ясно поставена цел. Ако — едно голямо „ако“ — се опитваше да натрупа състояние на Земята, той сигурно действаше в рамките на своя дългосрочна стратегия. Най-очевидното от всичко би било установяването на лостове за влияние — точно онова, заради което бе дошъл и Дънкан.

Но в такъв случай сигурно имаше тук агент — човек, на когото можеше да се довери без уговорки. Това едва ли беше трудно — Карл познаваше лично толкова много земни жители…

— О, Боже мой! — прошепна Дънкан. — Това вече обяснява всичко…

За миг се запита дали не следва да отмени пътуването си до Занзибар, после размисли и се отказа — не, тази задача бе с най-висок приоритет, освен, разбира се, речта, заради произнасянето на която бе пропътувал милиарди километри. Във всеки случай той не виждаше какво повече би могъл да свърши тук във Вашингтон, докато не получи по-подробни новини от дома.

Засега разполагаше само с предположения без нито атом материално доказателство. Но в сърцето му се бе настанил студеният камък на увереността и изведнъж, без никаква конкретна причина, Дънкан се сети за онзи самотен айсберг, понесен от скритото течение на юг, към неумолимата съдба.