Артър Кларк
Земя имперска (18)

Глава 18
Посолството

Дънкан бе получил своя „Минисек“ като подарък за пътуването от Колин и още не бе овладял напълно всичките възможности на миниатюрното устройство. Старият му секретар бе вършил работата си безукорно и той се бе разделил с нежелание с него, но боята му се бе олющила, а корпусът носеше следи от удари, така че нямаше никакво съмнение — за Земята той имаше нужда от нещо по-модерно.

„Сек“-ът имаше стандартен размер, независимо от модела, и се побираше върху една нормална човешка длан. На пръв поглед устройството не се различаваше много от малките електронни калкулатори, получили широко разпространение в края на двайсети век, но, за разлика от тях, беше многофункционално и Дънкан дори не искаше да мисли как би изглеждал животът му без него.

Поради размера на човешките пръсти, бутоните върху корпуса му бяха не повече от бутоните върху едновремешните калкулатори — петдесет малки цилиндърчета. Но всеки от тях предлагаше практически неограничен брой функции в зависимост от режима на работа. За удобство символът върху всеки бутон се променяше с превключването от режим в режим. Така например в режим на цифрено-буквена клавиатура върху двайсет и шест от бутоните се появяваха двайсет и шестте букви на азбуката, а други десет служеха за въвеждане на цифрите от 0 до 9. В режим „Математика“ буквите изчезваха, за да бъдат сменени със знаци и символи за всички стандартни математически функции.

Друг режим на работа бе „Речник“: „сек“-ът съхраняваше над сто хиляди думи, чиито определения можеха да бъдат извеждани с по два-три реда на малкия екран и прелиствани страница по страница, ако се налагаше. „Часовник“ и „Календар“ също използваха екрана за извеждане на информацията, но когато станеше необходимо да се преглеждат по-големи информационни масиви, бе препоръчително свързването на малкия „сек“ към много по-големия екран на комзолата. Това се осъществяваше чрез оптичния интерфейс на устройството — приемник/предавател, комбинирани в миниатюрен елемент, работещ в областта на ултравиолетовата светлина. Достатъчно беше само да се доближи „сек“-ът до съответния елемент на комзолата и двете устройства започваха да обменят информация със скорост мегабитове в секунда. Това създаваше възможност при препълване на собствената памет на „сека“-а нейното съдържание да бъде разтоварено във външно запомнящо устройство за постоянно съхранение и обратно — беше възможно да се заредят данни за работа по специален проект.

Дънкан го използваше във възможно най-простата му функция — тази на гласозаписващо устройство, което беше истинско оскърбление за апарат с толкова разнообразни възможности. Но в случая ставаше дума и за още нещо, при това от съществено значение — необходимостта да се запази записаната информация в тайна.

Най-простият възможен ключ би бил дума, която никой не би произнесъл. Но още по-добре щеше да е, ако използваше дума, която дори не съществува, а следователно не би могла случайно да разблокира паметта на неговия „сек“.

И изведнъж той се сети. Имаше едно име, което никога не би могъл да забрави… и ако я въведеше с грешка…

Той внимателно въведе „КАЛИНТИ“, последвана от серия инструкции за конфигуриране на паметта. След това извади малкия микрофон, закрепи го на ризата си, произнесе няколко изречения за проверка и се убеди, че машинката наистина ги възпроизвежда само след получаване на необходимата парола.

Никога досега Дънкан не бе водил дневник, но бе решил да го прави от момента на кацането си на Земята. Само след няколко седмици щеше да се е запознал с повече хора и да е посетил повече места, отколкото през целия си живот досега, а и със сигурност щеше да е изживял неща, които едва ли щяха да се повторят след завръщането му на Титан. Искаше да запомни всичко и знаеше, че тези спомени ще изиграят огромна роля в живота му в бъдеще. Опитваше се да си представи колко пъти ще пуска на старини тези думи от своята младост…

— „Дванайсети юни 2276 година. Все още се адаптирам към земната гравитация и ми се струва, че никога няма да свикна с нея. Но вече мога да стоя прав по цял час без почивка и без големи болки. Вчера видях един човек да скача. Не повярвах на очите си… Джордж, който мисли за всичко, ми намери масажист. Не съм сигурен, че това може да ми помогне, но ми беше много интересно.“

Дънкан прекъсна записа и се замисли над последните си думи, които определено не бяха способни да изразят нищо. Подобен лукс беше рядкост на Титан, а и досега не го бяха масажирали. Бърни Патрас, симпатичният и лишен от всякакви задръжки младеж, който го бе посетил, бе демонстрирал забележително (и в не по-малка степен удивително) познаване на психологията и бе дал на Дънкан много безкрайно полезни съвети. Беше се специализирал по „обработка“ на гости от други планети и му бе дал универсално средство за борба с гравитационните му оплаквания: „Прекарвай по един час всеки ден във вана — поне първия месец. Не допускай програмата ти за деня да те лиши от това, без значение колко си зает. Ако чак толкова се налага, знай, че можеш да свършиш безкрайно много работа във ваната — да четеш, диктуваш и какво ли още не. За твое сведение самият ‘лунен’ посланик имаше навика да ръководи съвещания, потопен във водата до носа. Твърдеше, че така му било по-лесно да мисли…“

Дънкан обаче смяташе, че това би било определено недипломатичен спектакъл — уникален даже за този град.

— „Тук съм вече трети ден и за пръв път чувствам, че имам сили… желание… и възможност да подредя мислите си. Но отсега нататък, кълна се, ще го правя всеки ден… На първата сутрин след пристигането ми Джордж — така май го наричат всички тук — ме заведе в посолството, което се намира само на неколкостотин метра от хотела. Посланик Робърт Фаръл ми се извини, че не могъл да дойде на космодрума, и ми каза буквално: «Знаех, че ще си в добри ръце, защото Джордж е най-великият организатор на света.» След това Джордж ни остави насаме и имахме дълъг частен разговор… Запознах се с Боб Фаръл при последното му посещение на Титан преди три години и сега се оказа, че той ме е запомнил — или поне остави това впечатление у мен, което, мисля, е изкуство, задължително за всеки дипломат. Държа се много приятелски и с готовност да услужи, но останах с чувството, че ме «прислушва», без да ми казва всичко, което знае. Съзнавам, че положението, в което се намира, е крайно двусмислено, след като е земен жител, а трябва да представя нашите интереси. Един ден това може да доведе до затруднения, но изобщо не знам какво може да се направи по този въпрос, след като никой от родените на Титан не би могъл да живее на Земята… За щастие няма никакви текущи проблеми, понеже преговорите за преподписване на Водородното споразумение са насрочени чак за през 80-а. Но аз имах предвид някои неща, така че му оставих материал за размисъл. Например: защо доставките за нас се бавят толкова, не може ли да се направи нещо, за да се оптимизират графиците на полетите, какво провали програмата за обмен на студенти? И други въпроси от все същото важно за цялата галактика естество. Той обеща да ми организира срещи с всички лица, които биха могли да помогнат в изглаждането на тези малки проблеми, но аз се опитах да му намекна, че възнамерявам да остана повече време на Земята, за да мога да я разгледам. В крайна сметка, той не само е нашият човек във Вашингтон, но и представителят ни на Земята… Изненада се, когато разбра, че планирам да остана тук почти цяла година, но засега реших да не му споменавам за истинската причина — сигурен съм, че и така ще се досети бързо. Когато тактично се информира за средствата, с които разполагам, му обясних, че Организационният комитет много ми е помогнал и че в Световната банка още има пари по сметката на Маккензи, които съм решен да използвам. «Разбирам — отговори ми той. — Старият Малкълм вече е на сто и двайсет, нали? Даже и на Земята предоставянето на колкото е възможно по-малко лични средства за обществени цели е много популярно занимание». После допълни не много окуражаващо, че всякакви лични сметки биха могли да бъдат прехвърлени по напълно законен начин на посолството, за да се облекчи неговата издръжка. Измънках, че това е много интересен момент, върху който ще трябва да си помисля… Обеща ми съдействие в подготовката на моята реч и това беше много мило от негова страна. Когато споделих, че все още работя над нея, той ми напомни, че е много важно да разполагам с окончателния й вариант към края на юни, за да могат по-известните коментатори да се запознаят със съдържанието й предварително. Иначе имало опасност да потъне незабелязана в потока слова, които несъмнено ще се изсипят на Четвърти юли. Това съображение е много важно, а аз не бях помислил по въпроса. Изведнъж се сетих нещо друго и го попитах: «А няма ли всички говорители да постъпят по същия начин?», на което той отговори: «Да, разбира се, но аз имам няколко много добри приятели в медиите, а и към Титан по правило се проявява значителен интерес. В очите на другите вие все още сте пионери, усвояващи границите на Слънчевата система, и строители на една нова цивилизация в пустошта. Е, тук може и да няма чак толкова мераклии за строители, но ние обичаме да слушаме за тези неща». Вече разбирах, че ние двамата трябва да намерим начин да се разбираме по-добре, така че рискувах и уж на шега го запитах: «Значи е истина, че на Земята настъпва упадък?» Той ме погледна усмихнато и бързо отговори: «О, не… не може да се говори за никакъв упадък… Но не бих казал същото и за следващото поколение». Не знам дали това беше шега, не го познавам толкова добре, че да мога да преценя… Разговаряхме още близо десетина минути за общи приятели като фамилиите Хелмър, Уонг, Морган и Лий — о, той, изглежда, познава всеки по-важен човек на Титан. Накрая дори ме запита за баба Елън. Казах му, че тя си е все такава, каквато е била винаги, и той ме разбра прекрасно. После Джордж ме откара във фермата си — това беше първата ми възможност да видя открита местност извън града посред бял ден. Още не мога да дойда на себе си…“