Артър Кларк
Земя имперска (1)

Глава 1
Писък в нощта

Дънкан Маккензи беше на десет години, когато откри магическото число. Стана абсолютно случайно: искаше да се обади на баба си Елън, но поради разсеяност набра погрешен код. Веднага осъзна, че е на правил грешка, защото видеофонът на баба се включваше след двесекундно забавяне, дори в режим Auto/Record. Този път обаче връзката стана незабавно. Но нито се чу сигнал за повикване, нито се появи картина. Екранът остана абсолютно празен, дори без следи от смущения. Дънкан се досети, че или се е включил към аудиоканал, или се е свързал с пост, където камерата е изключена. Във всеки случай това определено не беше номерът на баба му и той посегна да се изключи.

И тогава дочу звука. Първоначално му се стори, че някой тихо диша в микрофона на другия край, но бързо разбра грешката си. В едва доловимия шум имаше нещо случайно, извънземно — в него отсъстваше какъвто и да било ритъм и той бе накъсан от дълги интервали на пълна тишина.

Дънкан стоеше заслушан в благоговение. Въпреки че случващото се излизаше извън всички граници на досегашния му житейски опит, той веднага бе разбрал, че е свидетел на нещо изключително. През десетгодишния му живот в съзнанието му се бяха запечатали впечатления от много светове, но той знаеше, че никой не би могъл да чуе веднъж този будещ най-различни мисли звук и да го забрави. Струваше му се, че седи заслушан в самия глас на вятъра, шепнещ над безлюдния пейзаж стотици метри над главата му.

Забравил напълно за баба си, Дънкан усили звука до максимум. Легна на дивана, затвори очи и се опита да се пренесе в пълния с неизвестности враждебен свят навън, от който го защитаваха всички възможни прегради, които навършващата триста години космическа технология бе в състояние да измисли. Някой ден, когато издържеше изпита по оцеляване, щеше да има възможност да се качи горе в този свят и да зърне със собствените си очи езера, пропасти и нисколетящи оранжеви облаци, озарени от слабите студени лъчи на далечното слънце. Очакваше този ден по-скоро с хладнокръвна пресметливост, отколкото с възбуда — всички Маккензи бяха известни с неспособността да изпитат тръпката на възбуда, — но сега изведнъж осъзна какво му липсва. Същото би изпитало едно земно дете в прашна пустиня, далеч от океана, когато опре ухо в раковината и се заслуша със сладък копнеж в зова на далечното море.

В звука, в който бе заслушан сега, нямаше никаква мистерия, но как все пак достигаше той до него? Можеше да долита от всяка точка на стотината милиона квадратни километри над главата му. Някъде — може би в някой изоставен строеж или в лабораторията на някоя изследователска станция — някой бе забравил включен микрофон, долавящ ледените отровни ветрове на горния свят. Едва ли щеше да остане незабелязан за дълго — рано или късно все някой щеше да го открие и да го изключи. Изглежда, бе най-добре да запише този звук, докато все още го приемаше, защото дори да установеше кой номер е набрал случайно, едва ли щеше да може да се свърже пак.

Количеството аудио-визуален материал, който вече бе записал в раздела „Разни“, бе забележително дори за едно любопитно десетгодишно момче. Не би могло да се каже, че му липсва организационна дарба — тя бе най-забележителният от всички таланти на Маккензи, — но най-много го интересуваха неща, които знаеше как да класифицира. Въпреки крехката си възраст, той вече бе установил на собствения си гръб истината: недобре класифицираната информация е все едно безвъзвратно загубена.

Сега се замисли за момент — самотният вятър продължаваше да стене, ридае и донася смразяващия студ на космическото пространство в малката му топла кабинка. Дънкан въведе от клавиатурата дълъг команден ред: ALPHA INDEX WIND SOUNDS PERM STORE #.^[1]

От момента на натискане на клавиша #, означаващ „Изпълнение“, той бе започнал да записва гласа от света над главата си. Ако всичко протечеше нормално, щеше да може да го извиква от паметта на компютъра когато пожелае, като използваше ключа WIND SOUNDS. Дори да бе направил грешка и програмата за търсене да не успееше да намери записа, той все пак щеше да се намира някъде в постоянната неизтриваема памет^[2] на машината. Така че поне щеше да му остане надеждата някой ден да се натъкне на този запис напълно случайно, както впрочем се случваше непрекъснато с много информационни единици, записани от него във все същия раздел „Разни“.

Реши да запише поне няколко минути, преди да се обади на баба си. Лошият късмет обаче му изигра шега — веднага след натискането на клавиша # вятърът, изглежда, бе стихнал, защото настъпи дълга влудяваща тишина. И тогава от тази тишина се разнесе нещо напълно различно.

Започна слабо и в далечината, но носеше със себе си усещането за невероятна мощ. Първо се разнесе тъничък писък, който бързо се засили, но без да създава впечатлението, че се приближава. Писукането без забавяне прерасна в демоничен вой, издигащ се над глух гръмотевичен тътен, който стихна също така бързо, както се бе зародил. Цялата му продължителност едва ли беше повече от половин минута. А след това отново остана само воят на вятъра, по-самотен и отпреди.

В един дълъг момент на неимоверно наслаждение Дънкан вкуси от уникалното усещане на неимоверен страх, без истинска опасност, а после направи онова, което правеше винаги, когато се сблъскаше с нещо ново или възбуждащо интересно. Набра номера на Карл Хелмър и му каза:

— Чуй това!

На три километра от него, в северния край на Оазис Сити, Карл изчака затихването на писъка. Лицето му както винаги остана безизразно и след известно замисляне той само каза:

— Пусни ми го пак.

Дънкан повтори целия запис, уверен, че мистерията всеки момент ще намери своето решение. Защото Карл беше на петнайсет години, следователно знаеше всичко.

Замайващо сините му очи, външно така обезоръжаващо откровени, но вече загадъчно тайнствени, гледаха право в Дънкан.

— Не се ли досети сам?

Дънкан се поколеба. В главата му прелетяха няколко очевидни възможности, но… ако отговореше погрешно, Карл щеше да му се надсмее. По-добре да не рискува…

— Не — призна той. — А ти?

— Естествено — каза Карл с най-покровителствения си тон. След това направи драматична пауза и после наклони лице към камерата, така че образът му зае целия екран: — Това е разгневен хидрозавър!

За част от секундата — не, не повече — Дънкан възприе думите му напълно сериозно, хващайки се на номера. Но веднага се досети и се изсмя:

— Ти си луд. Значи не знаеш какво е…

Защото „хидрозавър рекс“ — дишащото метан чудовище — беше тайната им шега, продукт на юношеското им въображение, възпламенено от картинки за древната Земя и чудесата, живели на нея в зората на Творението. Дънкан вече много добре знаеше, че нищо подобно не съществува сега, нито някога се бе появявало на този свят, който наричаше свой дом — единствено Човек бе стъпвал по вечно замръзналата му повърхност. От друга страна, ако хидрозавърът съществуваше, нищо чудно бойният му рев да звучи точно така, когато се нахвърля върху безпомощните „карботериуми“, плаващи из някое амонячно езеро…

— О…! Аз знам какво издава този звук — самодоволно заяви Карл. — Не се ли досещаш? Това е рам-танкер, загребващ вещество. Ако се обадиш на диспечерите, ще ти кажат накъде лети.

За Карл обяснението изглеждаше съвсем правдоподобно. Дънкан вече също бе помислил за подобна възможност, но тайничко в себе си се бе надявал да чуе по-романтично обяснение. Макар да нямаше никакви основания да се надява на метанови чудовища, отговорът, че това е най-обикновен космически кораб, му изглеждаше обидно банален. Струваше му се, че е изигран, и вече съжаляваше, че е дал на Карл поредната възможност да спука балона на мечтите му. Защото Карл бе много добър в това упражнение.

Но както всички здрави десетгодишни момчета, Дънкан бе жилав и упорит. Магията не бе унищожена. Макар първите космически кораби да бяха напуснали земната повърхност триста години преди да се бе родил, чудото на космоса още не бе помръкнало. Да, имаше предостатъчно романтика в този писък от границата на атмосферата, родил се в резултат на загребването на водород от някой търговски танкер в орбита, преди да се насочи към вътрешността на Слънчевата система.

Сигурно след не повече от няколко часа скъпоценният му товар щеше да се отправи в посока към Слънцето, да подмине външните луни на Сатурн, да се стрелне покрай Юпитер и да разтовари скъпоценното гориво, скачвайки се с някоя от множеството станции за зареждане, обикалящи около някоя от вътрешните планети. Е, вярно че щяха да са необходими месеци, дори години, за да стигне дотам, но никой не бързаше. Докато евтиният водород течеше по този невидим тръбопровод, пресичащ Слънчевата система, ракетите щяха да могат да летят от един свят към друг, така както навремето океанските лайнери бяха прекосявали морските простори на Земята.

Дънкан разбираше това положение на нещата по-добре от другите деца на неговата възраст: водородната икономика бе историята на неговото семейство и несъмнено щеше да повлияе в значителна степен на бъдещето му, когато пораснеше достатъчно, за да вземе участие в събитията на Титан. Вече ставаше цял век, откакто дядо му Малкълм бе осъзнал ключовата роля на Титан по отношение на всички останали планети и далновидно бе използвал този факт за благото на човечеството… и за себе си.

Така че Дънкан продължи да слуша записа дълго след като Карл се бе изключил. Отново и отново пускаше този триумфален тържествуващ вик на мощ и власт, опитвайки се да определи момента на окончателното му заглъхване в космическата пустош. В продължение на много години след това този писък щеше да го преследва в сънищата му и щеше да го събужда в мрака на нощта, напълно сигурен, че го е чул за пореден път от върха на скалата, защитаваща Оазис Сити от враждебното обкръжение над тях.

А после, когато отново заспеше успокоен, винаги щеше да сънува Земята.