Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (15)

Глава 15

Прибрахме се в оперативната квартира в 03:15. Мик се обади по телефона на младия Робърт Евърс и го накара да разбере колко е важно да се срещне с нас незабавно, за да го информираме за събитията от вечерта. Разгледах документите, които бяхме взели от вилата. Най-значителното беше един комплект диаграми — улични карти, на които имаше посочени маршрути за евакуация, снимка на американското посолство с размери 20×15 см, с отбелязани с кръгчета цели за ракетните снаряди, както и изобилни бележки на Español — всяка от които ме убеди sin sombra de duda — без абсолютно никакво съмнение, — че Гуилям и приятелчетата му от „Защитниците на зелената ръка“ нямат никакво намерение самите те да провеждат операцията срещу американското посолство.

Точно както при операциите в Северна Ирландия, в които членове на ИИРА, „Ирландското братство“ и „Ирландската народна армия“, бяха участвали като заместители, Гуилям и Джери Кели бяха наели банда наркотерористи, за да им свършат мръсната работа в Буенос Айрес. Други схеми и бележки показваха къде онези pelotudos трябваше да разположат камиона, как да нагласят ракетите и точно къде да поставят пластичните заряди.

Само дето схемите на листа хартия, който държах в ръце, показваха, че всеки нещастен гъз, който пъхне картончето с означение „А“ в прореза „Б“ щеше да се самовзриви. Не беше никак зле: първо наемаш куп задници да убият голям брой американци, а после ги прецакваш и ги караш да се погрижат да се самовзривят, преди да бъдат заловени и разпитани.

Според графика, който Гуилям беше оставил след себе си, онези pelotudos трябваше да наблюдават посолството през следващите петнадесет дни чрез разхождача на кучета. Трябваше да извършат нападението с реактивните снаряди на шестнадесетия ден. От една надраскана от ръката на някой pelotudo бележка се разбираше, че сеньор Гуилям, нямаше да им се обажда повече. Те трябваше да действат без отказ и колебание на Ден Шестнадесети. Това ми трябваше: фактите, които доказват вината, се намираха точно под носа ми. И двамата братя Кели бяха виновни точно колкото си мислех. И по тази причина имената на Джери и Гуилям влязоха в списъка на смъртните присъди, който нося в главата си.

Документите ме убедиха също, че независимо от тиктакането на часовника, сега имахме груба идея кога е важният ден: след две седмици и два дни. Имаше смисъл: ако Гуилям щеше да прехвърли ракетите от „Патриция Десенс“ на своята яхта, нямаше да се случи нищо, докато „Балтай“ не пристигне до мястото, където щяха да използват ракетите срещу британска/американска цел, за която знаехме от прехванатия в кръчмата разговор, че ще гарантира многобройни жертви от ингилизки и янки произход.

Докато разсъждавах над информацията и налагах наказания заедно с Бумеранга, Скапания Ранди и Таймекса, се почистихме и се погрижихме за разнообразните им натъртвания, цицини и охлузвания. Със своите се заех едва след като те бяха се почистили и позакърпили. Огледах отражението си в огледалото в малката задимена баня, след като излязох от душа. Какво да ви разказвам за цветовете синьо и черно (и пурпурно, и зелено, и жълто като горчица, и червено). Представлявах нещо като жива боксова круша. Мога да добавя също, че се чувствах точно като такава.

Но нямаше време да давам оценка на болката. Предстоеше ми твърде много работа. И, както се оказа, малък срок за действие.

Още преди да се заема със своите цицини и охлузвания, нападнах телефона, за да се свържа с Нод. Не беше лесно: измина повече от час, преди гласът му да изръмжи по линията:

— Да, скипере?

— К’во става, Нодстър?

— В движение сме, скипере, тичаме. Нашето момче стана преди шест часа и се чупи.

— Знаете ли къде е?

— Не.

Това определено хвърли прът в колелата на спретнатия ми сценарий.

— Мамка му!

— Амин, скипере. Джер…

Прекъснах го:

— Без имена. Без имена.

— Ясно. Нашият човек отиде сам с кола до летището в Нортхолт.

— Нортхолт. Къде е това, по дяволите?

— Западно от града. Близо до Ъксбридж.

И това не ми помогна много. Честно казано, хич не ми пукаше на ръждивата пишка къде се намираше шибаното летище.

— Е, Нод. Докладвай ситуацията. Кажи ми важните неща.

Чух го да си поема дълбоко дъх, за да се съсредоточи върху мисията. След това събра мислите си и продължи с прости разказни изречения:

— Проследихме го. Без проблем. Дигър се метна на едно колело и го изпревари до летището с петнадесет минути. Така го хванахме в скоба. Но оня кучи син не търсеше самолет. Качи се на един частен хеликоптер. Един от хората на бригадния генерал отиде в контролната кула. Казали му, че целта лети за Станстед.

Станстед. Знаех всичко за Станстед. Това беше третото по големина летище в района на Лондон. Намираше се право на север от града, близо до шосе „M-11“. И точно там Джери Кели държеше частния си самолет.

— И?

— Проследихме го, но сбъркахме. Бях оставил Найджъл в Станстед да наглежда самолета, който нашият човек държи там. Но оня не се качи на него. Чакаше го един „Гълфстрийм ІІІ“ със загрети двигатели. Пилотът беше представил маршрут на полета до Орли, Париж.

— И?

— Измъкна се, преди да успеем да направим нещо. Аз се свързах с французите. Обадих се на стария ти приятел Жак Лили от френската антитерористична група. Той ми каза, че онези не са пристигнали.

Казах на Мик какво ми предаде Нод. Той посегна към телефона и каза на Нод едно име и телефон в Херефорд, където се намираше 22-ри полк на САС.

— Обади му се. Кажи му, че аз съм ти казал да се свържеш с него. Той ще те попита за парола. Кажи „черен пазач“ и поискай отговор от него. Той ще отговори „железен“. Това е нашата парола. Този човек ще ти помогне да проследиш онова копеле.

Мик ми върна слушалката. Нод каза:

— Има още лоши вести, скипере.

Отговорих, че нямам нужда от повече лоши вести. Очевидно той не слушаше.

— От кабинета на адмирал Фланъри опитват да те намерят вече ден и половина.

Шибаният Еймън Демона.

— Знаеш ли какво иска?

— Не, само дето самият той се обади третия път. Каза да ти кажа, че си нарушил споразумението с него. Каза ми, че знае, че си извън резервата, и като се върнеш, ще трябва да плащаш адски много. След това ми пръсна задника, че не мога да те намеря, защото той бил поемал удари, без да е виновен.

Това не беше добре. И вие, и аз знаем, че Еймън и „МИ5“ бяха нагласили moi за провал със „Защитниците на зелената ръка“, защото с Мик бяхме разбрали сценария още преди седем глави. Но се бях надявал, че вече щях да съм се върнал в Лондон с достатъчно мръсотия за „Защитниците на зелената ръка“ и братята Кели, че да създам цяла торба политически проблеми на Еймън Демона и сър Роджър Холанд, ако не се съгласят с настояването ми да погна Джери и Гуилям sans последствия. В края на краищата можех да създам един тон притеснения на Уайтхол и на Вашингтон, като разкажа онова, което вече знаех, а често то е достатъчно, за да помогне да свършим работа.

Но тъй като в момента наистина се бях отклонил от резервата — спомняте си, че в аржентинските компютри се водех укриващ се от властите, — Еймън беше в по-изгодна позиция. Което означаваше, че можеше да представи поведението ми във Вашингтон както си пожелае и Вашингтон щеше да се съгласи.

Позволете да ви дам малко политически истини: един полковник от ВМС може да събори един адмирал, посланик или шеф на станция на ЦРУ, ако има политически лостове. Знам това, защото съм го правил много пъти в миналото. Точно сега нямах нито лост (взломаджийски), нито опорна точка, което, лостообразно казано, ме оставяше на сухо.

Но всичко това беше мой проблем, а не на Нод. А Еймън беше задник да му крещи. И по-лошо: той се беше проявил като негоден, шибаняшки тъп лайноглавец с оплакванията си за своето си положение. Мислите, че се превземам. Да, но не е така. Да КОМАНДВАШ означава да застанеш начело и да вземаш решения, които да отстояваш независимо дали побеждаваш, или губиш. Днешните командири — от президента надолу — имат склонност да скимтят и да винят всички около себе си, когато нещата се объркат, вместо да кажат „Да, прави сте, осрах се“.

Вижте как бившият министър на енергетиката, Бил Ричардсън, реагира при дългата поредица осирания в нашите ядрени лаборатории в Лос Аламос, Ню Мексико, където китайците проведоха серия шпионски операции и ни откраднаха ядрените тайни и чертежите за бойни глави и където дискетите на групата за антитерористични действия към Министерството на енергетиката бяха откраднати или копирани. Вместо да поеме отговорността с думите „Това стана по време на моето дежурство и аз поемам вината“, той опита да хвърли вината върху подчинените си.

Е, Бил Ричардсън и всички шибани командири като него да вървят на майната си. Нямаме нужда от задници като тях на челни позиции. Трябват ни водачи, които не се отказват от решенията си.

Затова казах на Нод, че аз ще се оправям с адмирала. Казах му също да държи шибания мобилен телефон подръка, защото не исках да работя във вакуум. След това затворих телефона.

— Добре, задници, слушайте: и двамата Кели са в движение. Вече знаем, че шибаната им операция е в ход.

Мик кимна в знак на съгласие.

— Имат ракетите. И са избрали втората си цел.

Бумеранга се обади:

— Но ние все още нямаме никаква представа къде е целта, Pibe.

Унилите гримаси на хората показаха, че според тях бяхме напълно осрани.

 

 

Оказа се, че хората ми не бяха съвсем прави. Станахме напълно осрани в 04:40, когато Робърт Евърс пристигна в тайната квартира с нетипично раздърпано облекло.

— Мога да ви кажа, господин Марчинко — съобщи той, като си играеше с яката на намачканата си риза, — че един от най-старшите хора във вашето посолство никак не ви харесва.

— Вероятно имаш предвид местния шеф на ЦРУ Мел Потс — казах. — Имахме някои недоразумения.

— Не се съмнявам в това. Защото е убедил аржентинците да ви арестуват — каза Робърт Евърс.

Що за конски лайна!

— На какво основание?

— Нападение над дипломат с цел убийство — отвърна Евърс.

Погледна ме.

— Какво, по дяволите, сте му направили?

— Прободох го с игла за вратовръзка.

От лицето на Робърт разбрах, че не е сигурен дали говоря сериозно. Поклати глава объркано и продължи:

— Отначало аржентинците не искаха да се съгласят, защото онзи… акт е извършен на суверенна американска почва, искам да кажа, във вашето посолство.

— Какво ги е убедило да се съгласят?

— Със съжаление трябва да кажа, че го стори нашето посолство. Поради добрите отношения на вашия посланик с моя посланик, моят посланик предложил на аржентинците да уважат искането, защото участвате в непозволена операция, която според Лондон и Вашингтон се била объркала ужасно.

Евърс погледна Мик Оуен.

— Господин Марчинко трябва да бъде предаден на американските власти и върнат в Съединените щати под охрана.

Мик Оуен изстена.

— Това ли е всичко, Робърт?

— Само наполовина. „МИ5“ знаят, че и вие сте тук, господин Оуен — добави Евърс.

Изглеждаше напълно безпомощен.

— Господин Оуен е обявен за персона нон грата от аржентинското правителство — избърбори той.

Мик свъси вежди.

— Това е доста трудно, тъй като не пътувам с дипломатически паспорт.

Изражението на Робърт Евърс ни убеди, че не е чак толкова трудно.

— Господин Оуен, искат да се върнете в Лондон незабавно.

— Кой?

— Министерството на отбраната.

Настъпи неловко мълчание. Реших да бъда свирепо директен.

— Робърт — казах, — ще трябва да ни помогнеш да излезем от страната, без да ни спират.

— Какво? — Лицето на младия британец придоби студено като камък изражение.

Но не позволих това да ме спре. Показах му материалите, които бяхме взели от вилата на Гуилям, и му обясних как братя Кели бяха планирали да използват наркотерористи за нападението над американското посолство. След това за десетина минути му обясних накратко какво бяха открили ПД „Браво“ за Гуилям и Джери Кели и му казах за „Защитниците на зелената ръка“ и за начина им на действие. Обясних му също за тайната връзка между Еймън Демона и „МИ5“ и недоволството от изключването на „МИ6“ от тези операции поради някакви идиотски взаимоунищожителни политически вражди между разузнавателните служби.

След това свързах точките на картинката и обясних значението на всичко, което с Мик бяхме открили до момента, и какви са последствията, ако не успеем. После казах на Робърт Евърс, че не е възможно да не успея със или без неговата помощ.

— Залогът е много голям, Робърт. Твърде много хора вече загинаха заради тези задници. И ако оставим Вашингтон и Лондон да определят как ще се играе играта, ще загинат още много хора. Е, това може да е политически приемливо решение за тълпа цинични политици. Но за мен няма смисъл в това да оставиш невинни хора да умрат без нужда. Затова искам твоята помощ.

Настъпи пауза. После той ме изгледа спокойно.

— Господин Марчинко, напишете арабските цифри върху цилиндрите за ракети, които сте открили на борда на „Патриция Десенс“, и ми покажете картата, която сте взели от рубката.

Написах арабските цифри на хартиена салфетка. След това измъкнах проклетата карта, развих я и я разположих върху масичката за кафе. Водата беше размазала дебелите черти от червен молив, но не беше ги заличила.

Британският шпионин потупа хартиената салфетка.

— Тридесет и осем.

— Точно така — отговорих.

— Значи са ракети „Екзосет“ — каза. — За изстрелване от кораби.

След кратко мълчание продължи:

— Спряха да произвеждат MM — съкращение за missile marin — тридесет и осем по средата на седемдесетте години. Доколкото си спомням, заменена е от MM четиридесет, влязла на въоръжение през 1993 година.

Да, когато младият Робърт Евърс още е бил в гимназията. Прав беше, разбира се, а аз бях идиот, че не си спомнях останалите цифри.

За онези от вас, които са твърде млади, за да знаят, „Екзосет“ са френски ракети, летящи със скорост под тази на звука над морската повърхност, разработени за удари по големи бойни кораби. Приличат малко на ракетите „Круз“. При съвършено попадение — точно във ватерлинията — две ракети „Екзосет“ биха стигнали за потопяването на повечето от корабите на служба днес.

И Гуилям имаше две от тях. Развих картата от „Патриция Десенс“ и я поставих върху хартиената салфетка. Разбира се, моето тълкование беше, че лодката на контрабандиста ще се срещне с яхтата на Гуилям някъде в морето около Пунта дел Есте. Затова капитанът носеше съвременния мобилен телефон.

Робърт Евърс слушаше и внимателно наблюдаваше картата. След това няколко секунди барабани с пръсти по масичката.

— Смятам тълкованието ви за вярно — каза той с официален тон.

— Робърт — обадих се, — можеш ли да използваш влиянието си сред аржентинците и да направиш така, че станалото във вилата да не се разчуе?

Младият англичанин помисли няколко секунди.

— Смятам, че мога да го направя — каза. — В края на краищата, ако подозренията ви са верни, то онези хора трябва да имат досиета в полицията. В такъв случай всичко може да бъде представено като схватка за наркотици или като провалил се обир.

— Можеш ли да го направиш сега?

— Искаш да кажеш точно сега ли?

Поклатих глава утвърдително.

— Важно е.

Робърт Евърс сви рамене.

— Мисля, че да.

Вдигна слушалката на телефона, набра един номер по памет, а после проведе триминутен разговор с някого на име Хорхе, за да му обясни сценария, който го бях помолил да подаде на властите.

— Si, Jorge — claro. Chau.^[1]

Робърт Евърс сложи слушалката върху телефона.

— Готово — каза. Погледна ме. Изражението на лицето му говореше ясно, че е по-добре да не искам повече услуги.

Но не възнамерявах да го оставя така. Както казах, залогът беше твърде голям.

— Робърт — казах, — ти направи много за нас. Сега трябва да ни помогнеш да излезем от страната. Нямаме време да си играем.

Той замълча още веднъж. Накрая се обади:

— Ако някога се установи, че съм ви помогнал да избягате — каза той на Мик, — кариерата ми ще приключи незабавно.

— Разбирам това, момчето ми — отговори Мик. — И ти вече направи много за нас. Каквото и да казва Дик, аз не мога да искам повече от теб. Ще трябва да се справим със ситуацията сами.

— Разбирам, че опитвате да направите нещата по-лесни за мен, господин Оуен — каза Робърт Евърс. — Но трябва да се съобразите с поста ми.

— Да — отвърна Мик. — Всички разбираме това.

— Не мисля така — заяви Робърт Евърс, като в гласа му се прокрадна официална нотка.

Мик понечи да каже нещо. Но нещо в позата на младежа ме накара да сложа длан върху ръката на Мик и да го обуздая.

— Според мен Робърт иска да ни каже нещо — обадих се. — Мисля, че трябва да го оставим да го каже.

По лицето на младия англичанин си пролича колко благодарен е.

— Както намекнах — започна той, — става все по-трудно човек да си върши работата както трябва предвид политическия климат, в който работим в посолството. Човек няма право например да следи хора като Брендан О’Донъл. Защо? Защото посланикът изрично ни забрани да предприемаме действия, които биха довели дори до най-смътната вероятност от дипломатически проблеми тук, в Буенос Айрес. Човек няма право да следи групите на активните терористи, защото посланикът реши, че нито жестокият ислямски фундаментализъм, нито наркотероризмът са проблеми на Великобритания. Не ще и да чуе, че групи, отцепили се от ИРА, се снабдяват с оръжие и муниции от Иран или от южноамериканските наркокартели и определено не желае да разглеждаме вероятността, че drogistas^[2], които работят в Аржентина, биха могли да повлияят неблагоприятно на мирния договор.

— Откровено казано — продължи той, — човек не може да работи ефективно при такива ограничения. И затова човек от време на време нарушава правилата.

Разбирах го. Този начин на работа беше и моят начин да заобикалям апаратчиците, които контролираха Военноморските сили. От години го правех. Приятно беше да видя, че моят начин се пренася от следващото поколение Воини.

Младият англичанин продължи:

— Мога да погна хората от „Защитниците на зелената ръка“ — заяви той с решимост в гласа. — Ще направя необходимото да не постигнат целите си, както и след като ги арестуват, моите аржентински съюзници да успеят, да кажем, да ги „изгубят“ някъде из системата на наказателното правосъдие.

— Това може да е опасно — каза Мик. — Възможно е да има сериозни последствия.

От лицето на Робърт Евърс разбрах, че той е обмислил последствията и има желанието да ги понесе.

— Както обясних — каза той, — понякога човек трябва да нарушава правилата.

Прокара ръка през рошавата си коса, за да я отмести от очите си.

— Затова реших да ви помогна при престоя ви тук, в Аржентина. Ако аз не мога да действам както трябва, навярно вие ще можете. Струваше си риска. И така ще бъде.

— Благодарим ти, Робърт — казах. — Ти ни помогна много.

— И сега — каза той — искате да наруша правилата още малко.

Нямаше как да заобиколя казаното.

— Да. Ако кажеш, че трябва, аз и момчетата ще се измъкнем сами от Аржентина. Но не можем да го направим без твоя помощ.

Робърт Евърс каза:

— Знам това.

— И?

— И вече съм решил да ви помогна. Трябва да плащам един кръвен дълг — и с удоволствие ще го платя.

— Кръвен дълг?

Робърт Евърс погледна встрани от мен.

— Господин Оуен — каза той, — ако не сте били вие, баща ми сега щеше да е мъртъв.

Извърнах се към Мик:

— Стори ми се, ти каза, че баща му е инвестиционен банкер, когото познаваш от казармата и който ти дължал огромна сметка от бара в хотел „Риц“ в Париж.

— Така е — възмутено отговори Мик. — Дължи ми двеста лири и смятам да си ги взема.

— Той дължи на господин Оуен много повече — намеси се Робърт Евърс. — Баща ми и господин Оуен са служили заедно в двадесет и втори полк през седемдесетте години. Господин Оуен е спасил живота на баща ми.

— Това стана в Мирбат, на южния бряг на Оман — обясни Мик. — През 1976 година Колин — това е бащата на Робърт — и аз участвахме в така наречения британски армейски екип за обучение. Десет души бяхме, включително аз и Колин, които бяхме само лейтенанти, и осем старшини. Не знам какво търсеше Колин в САС. Той беше възпитаник на Хароу и Кеймбридж и така нататък. Пък и имаше и жена и дете в пелени — младия Робърт.

Погледнах Мик впечатлен.

— Не знаех, че си служил в Оман.

— То беше малко преди да се срещнем, Дик — обясни той. — Бях хлапак, без кръвно кръщене и новопроизведен. Това ми беше първото пътуване зад граница.

Той протегна големите си ръце и посочи Робърт с палец.

— Баща му и аз си бяхме в леглата, когато избухна адът. Стотици комунистически копелета се юрнаха от хълмовете. Имаха минохвъргачки и тежки картечници.

След кратка пауза продължи:

— Откраднали бяха и два омански бронетранспортьора. Мамка му — имахме три джипки, две от които бяха пръснати на парченца през първите три минути. Както и да е, баща му изскочи от спалния си чувал като куршум, грабна си сандалите и един автомат „Браунинг“ и се засили към покрива. Аз го последвах с един от местните волнонаемни — наричахме ги фирк; те бяха бивши партизани, избягали от комунистите на наша страна, — защото горе бяхме нагласили лека минохвъргачка, предварително прицелена към най-вероятното място за нападение.

Робърт кимна.

— Моят баща ми е разказвал за това.

— И двамата се бяхме уплашили до посиране — това казал ли ти е?

Младият англичанин кимна.

— Каза, че можело да стане много напечено.

Мик ме погледна.

— Можело друг път. Ако комунистите ни бяха хванали, щяха да ни одерат живи за назидание на населението. Пък и не харесваха особено много нас, неверниците.

Ранди запита:

— Как се справихте?

— Нямаше съмнение, че щяха да ни превземат — отвърна Мик. — Но на половин километър от нас имаше стар форт с омански войници, който щеше да ни служи много по-добре за прикритие, отколкото постройката от слама и кал, в която се намирахме. Разглобихме минохвъргачката, свалихме я от покрива, взехме си оръжията и тръгнахме по дългата пресъхнала река към форта, като прикривахме отстъплението си със стрелба, колкото беше по възможностите ни. В който момент се намеси мистър Мърфи и Колин Евърс получи куршум в гърлото. Скъса му някаква артерия, мамка му.

Робърт Евърс се намеси:

— Баща ми припаднал. Но господин Оуен го носил през целия път, като натискал раната, за да го запази жив.

— Баща ти не тежеше чак толкова много — каза Мик. Усмихна се кисело. — Но след първия половин час гаубицата започна да ми създава големи проблеми.

Вижте, и аз си падам да слушам бойни истории, но всичко това трябва да целеше нещо и запитах какво е то. В края на краищата трябваше да гоним танга, а ситуацията се беше усложнила от факта, че властите ни търсеха.

Робърт Евърс посрещна думите ми с очевидно нетърпение.

— Тук има нещо важно, полковник — каза. — То трябва да бъде разбрано.

— Осъзнавам думите ти, Робърт. Но, честно казано, трябва да тръгваме скоро.

— Ще тръгнете, полковник. Но първо трябва да разберете взаимоотношенията, на които почива помощта ми. Господин Оуен е спасил живота на баща ми — и фактът, че е направил нещо толкова лишено от егоизъм, винаги е бил от значение и ме е мотивирал силно…

— Дик — прекъсна го Мик, — Робърт не е бил в армията. Учил е в Хароу и Кеймбридж като баща си. Тузар е. Винаги знае кой нож и коя вилица да използва. Сега работи сам — съвсем сам. И затова не разбира колко можеш да се сближиш с някого, особено като споделяш една спалня и сереш заедно с него в някоя Едемска градина някъде в Петия свят.

Ясно. Мик имаше право, разбира се. Младите мъже като Робърт Евърс не разбират, че няма друго изживяване, което сближава хората повече от това да си бил с някого заедно под обстрел като част от бойна единица в бойна мисия. Концепцията да загинеш за приятеля си е доста непозната на повечето млади хора. Днешните деца рядко срещат хора, които желаят да заложат живота си за своите приятели. Но не е сега времето и мястото да започваме монолог за жалкото състояние на страната ни.

— Господин Оуен, аз просто искам да разберете мотивацията ми — каза Робърт Евърс.

— Твоята мотивация? — Мик беше очевидно объркан.

— Аз дори не мога да се бия до вас, както баща ми — продължи Евърс. — Но мога да се бия до вас по своя начин.

Сега всичко се изясни. Лицето на Мик придоби по-меко изражение.

— Разбирам те, момче — повярвай ми, разбирам те.

Робърт Евърс въздъхна с облекчение.

— Добре. В такъв случай вземете това — с поздрави от баща ми, и го използвайте добре.

Евърс извади половин дузина френски паспорти от вътрешните джобове на сакото си и ги сложи на масата.

Аз взех най-горния и го разгледах внимателно. Беше издаден на името на Мартин Троасгро. Цветната снимка на Бумеранга — едната от онези, които Евърс беше поискал — бе ламинирана и подпечатана професионално с холографски печат Republique France^[3], като по-близък до истинския не съм виждал. Онзи, който го беше направил, си знаеше работата не по-зле от нашия майстор на документите в ЦРУ, Фреди Фалшификатора, защото работата беше отлично свършена, чак до компютъризираната кодова лента на Европейския съюз, ламинирана на предната корица на паспорта, която позволяваше той да се чете като кредитна карта. Онемях. Разлистих купчината, докато намеря собствения си паспорт. Аз бях станал жабар на име Макс Берто. Мик Оуен беше Серж Ивер. Останалите също имаха други имена. Във всеки паспорт имаше валидна туристическа виза.

— Баща ми каза, че следващия път, когато минавате през Париж, той черпи шампанското.

Мик също онемя. Накрая успя да проговори:

— Колин ли го е казал? Как успя да се справиш за толкова кратко време?

Робърт присви очи.

— Предполагам, че трябва да наречем това семейна тайна — отвърна той загадъчно. — Баща ми каза „Прави каквото ти кажат, дрипав боклук такъв“.

Бузите на младежа веднага се наляха с червено.

— Това бяха неговите думи, господин Оуен, не моите и той ми заръча да…

— Разбирам, Робърт, разбирам — каза Мик с паспорт в ръка и все още невярващ какво огромно нещо бяха направили за нас. И в този момент изражението му се промени. Току-що беше осъзнал, че старият му приятел Колин Евърс не е просто разкошно живеещ инвестиционен банкер с голям апартамент до „Шанз-Елизе“, а че вероятно това е НОП (неофициално прикритие) за много старши офицер от разузнаването в SIS, британската разузнавателна служба, позната още като „МИ6“, и че Робърт беше последвал избраната от баща си професия.

Но никой нямаше да споменава и дума за това. Нито сега и тук, нито никога. Ничие прикритие нямаше да бъде компрометирано заради нас.

Робърт Евърс наруши тишината.

— Предложението ми към всички вас — каза — е да се качите на кометата за Монтевидео. Там можете да си вземете визи за Уругвай. Самолети на компанията „KLM“ летят до Амстердам през Бразилия. „Плунка“, което е националният превозвач на Уругвай, лети до Мадрид, като спира в Рио де Жанейро. Както и да е, ще се върнете в Лондон до шестдесет часа, без никой да разбере нищо. Оттам, господин Оуен, ще се оправяте сами.