Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (11)

Глава 11

Бившият лейтенант Путьо ме кара да го чакам един час и петнадесет минути, несъмнено за да покаже колко е важен. Най-после звънна на секретарката си, която позвъни на асистентката си — чувах всичко, — която излезе в коридора, в който ми бяха дали твърд метален стол, и ми кимна, с което позволи най-после да вляза в свещената обител.

Трябваше да призная, че кабинетът му беше… царствен. Голям като кабинетите на повечето посланици. На едната стена Мел беше окачил няколко награди и грамоти. Античното шкафче с витрини съдържаше снимки в рамки, някои от които надписани, на Мел с трима американски президенти, президента на Франция, германския канцлер, краля на Йордания и четирима директори на Централното разузнавателно управление.

Мел изобщо не беше царствен като кабинета си. Доста беше напълнял през годините. Червените петна по лицето му свидетелстваха за сериозен проблем с кожата. Косата, гъста, когато го познавах, сега беше зализана в най-невероятно положение върху голото му теме. При подходящи атмосферни условия вероятно заставаше право нагоре на вятъра, като шибаната мачта на катер. Носът му, който бях счупил преди толкова години, не беше заздравял правилно и го караше да прилича на дебел, плешив очилат английски булдог. Носеше зле скроен син костюм на типичните за дипломатите райета, бяла риза и вратовръзка в червено, бяло и синьо, която придържаше със златна игла с надпис „Тюлен“. Остана в безопасност зад бюрото си и изчака, докато се приближа, а после подаде ръка внимателно над тапицирания плот.

— Отдавна не сме се виждали, Дик.

Нямаше никаква причина да се държа мило. Оставих ръцете си там, където си бяха. Изгледах го по презрителния начин, на който ме бяха научили старшините от старите екипи.

— Ей, Путко такава, виждам, че продължаваш всеки ден да тренираш, а?

Поздравът ми беше последван от петнадесетсекунден интервал, прекаран в онова, което водещите радиопредавания наричат „мъртъв ефир“. След това Путьо отдръпна ръка. Топчестото му лице придоби хладно изражение.

— Ти искаш тази среща — каза той. Очите му се присвиха. — И впрочем, как ти дадоха този пропуск? Обикновено лично аз ги одобрявам.

Това звучеше типично за представите на Мел за сигурност в посолството, т.е. лично да одобрява пропуските на посетителите. Но вече бях влязъл в боя и нямаше смисъл да се будалкам.

— Виж, Мел, разбирам, че ти отговаряш за охраната на посолството — казах.

Той наду пилешките си гърди.

— Така е.

— Е, имам основания да смятам, че посолството ще бъде нападнато в близко бъдеще от отцепническа група от ИРА, която се надява да разруши остатъците от северноирландското мирно споразумение, за чието постигане помогнахме. Вероятно ще използват експлозиви — може би ракетни гранати или противотанкови ракети.

Мел остана прав.

— Това е безсмислено — отговори с равен глас.

Изгледах го и казах:

— Не мисля така.

— Откровено — каза той, — не ме интересува какво мислиш, Дик.

Той отстъпи назад и се сплеска в стола си, наклони го назад и постави обувките си върху кожения плот на бюрото си. Не ме покани да седна.

— Това, което ти мислиш, е просто твое мнение, а аз не уважавам мнението ти.

Тоя задник щеше да се инати като глезено дете. Но аз точно сега не бях в настроение за глезотии, защото залогът включваше човешки живот. Въпреки това, вместо да заобиколя бюрото и да го бия, докато се посере, аз продължих да настоявам.

— Виж, Мел, имали сме някои различия в миналото. Но това е сериозно. Попаднах на разузнавателна информация, която показва, че ще ви нападнат.

— Разузнавателна информация.

— Да.

— Е, Дик, позволи да ти го кажа, както ти се изразяваш, без лайнарщини. В този кабинет сме двама души и един от тях — аз — е професионалистът в областта на разузнаването. Така че кажи ми какво имаш, а аз ще ти кажа дали то е разузнавателна информация или не.

Не, не удуших надутото майкоосквернителче, макар да го обмислях сериозно. Не отстъпих и му представих също толкова сбит, кратък, пряк и пълен с факти доклад, какъвто съм давал на президента на Съединените щати, на министъра на отбраната, на Командващия военноморските сили и на други висши правителствени служители. Никога не отнемам много време. Но каквото време отнемам, го запълвам с неоспорими факти. И точно така направих и за Мел въпреки професионалните проблеми, които съм имал с него.

Монологът отне шест минути. Когато свърших, той свали крака от бюрото, смачка се, за да се приближи до него, и изсвири едно безшумно арпеджио на кожената повърхност. След това вдигна поглед към мен и каза:

— Дик, това, което ми разказа, не е разузнавателна информация. То е просто кравешки лайна, пълни и завършени конски фъшкии.

Замълча, за да види реакцията ми, а след това, доволен от ефекта, продължи:

— Позволи да направя нещо за теб, Дик, което може би никой не е правил досега. А то е да дам определение за разузнавателната информация. Що е разузнавателна информация? То е продукт, Дик, продукт, който се получава от събиране и обработване на информация относно дейности и ситуации както съществуващи, така и потенциални и отнасящи се до дейности и ситуации зад граница и в страната. Този продукт има огромно потенциално значение за съставителите на политиката, защото позволява на хората на най-високо ниво в нашето правителство да разбират възможностите и намеренията на приятелите на Америка и на нейните врагове.

Замълча.

— Това — продължи — е разузнавателна информация.

Дланта му плесна повърхността на бюрото.

— Ти, Дик, не отговори на моето определение за разузнавателна информация. И затова казаното от теб не е разузнавателна информация. Защо? Защото не е продукт. Не е обработена или анализирана. Не е категоризирана или адресирана. Не е оценена или остойностена. Не е претеглена или разисквана. Това е просто… твоето мнение. А твоето мнение, Дик, независимо от богатия ти опит в — как му викаше? А, да, скачане и удряне и стреляне и плячкосване, нали? Както и да е, може да се мислиш за много вещ в тази област, но не си професионалист в областта на разузнавателната информация. И това, което ми каза, макар и да представлява известен интерес във вид на сурова, необработена, неодобрена, необоснована ин-фор-ма-ци-я, е неприложимо, неподходящо и вероятно несъотносимо към действащите процедури за сигурност в това посолство.

Казвам ви, тоя надут педал знаеше да използва купешки думи, нали? Не се учудвам, че е в разузнаването със звание, равно на това на двузвезден генерал. Със сигурност говореше както повечето шибани двузвездни генерали. Откровено казано, приятели, омръзнало ми беше от Путьото и неговия надут речник. Дошъл бях да помогна. Бях излязъл от прикритието си и дошъл при него, защото знаех, че на риск е изложен животът на американци. И сега тоя надут, арогантен, самовлюбен бюрократ щеше да ми затвори вратата.

Изгледах го.

— Знаеш ли, Мел, повечето от тези лайна съм ги слушал и преди.

Изгледа ме изненадан.

— О? — каза. — Така ли? Кога?

— Чувал съм ги от професионалисти в разузнаването като теб точно преди хората на принц Халед бин Абдула да убият деветнадесет американци в Саудитска Арабия — отговорих. — Слушал съм го и от задници като теб в седмиците преди нашите посолства в Кения и Танзания да хвръкнат във въздуха.

И тъй като говорех с окуражителен тон, можех да се приближа. Когато стигнах, където исках да бъда, посегнах през бюрото, хванах Мел за вратовръзката и бавно я навих около свирепоразмерния си юмрук, след което я дръпнах към себе си, за да мога да я разгледам, а и да разгледам и него. Вижте, приятели, ето един вариант на Първия закон на физиката според Свирепия^[1]: хванете глупавия задник за вратовръзката и тялото му ще ви последва, където и да идете.

И точно така стана и сега. Като дръпнах рязко, кръглото лице на Мел последва вратовръзката под двойната му брадичка, докато го поставих точно където го исках — точно пред собственото ми космато свирепо лице.

Изгледах тресящия се като желе боклук и се погнусих.

— Знаеш ли, Мел — казах, — май заради тъпи копелета като теб, които отказват да забележат ясна и реална заплаха, умират американци.

Не схващаше. Затова продължих:

— Вие, задниците, определяте идиотски правила за влизане в бой, а после, когато всичко свърши, обвинявате някой шибан сержант, че не е бил на поста си.

Очите на Мел започнаха да се отклоняват. Дръпнах вратовръзката.

— Ще ви нападнат — казах. — Въпросът е само как и кога.

Разтърсих вратовръзката и наблюдавах как зачервеното му лице следва всяко движение на ръката ми. Обърнах глава и го изгледах отблизо с бойната си гримаса.

— Разбра ли ясно и високо какво ти казвам, Мел?

Главата му се поклати надолу-нагоре и увисналата му кожа се разтърси утвърдително.

Това е сигналът, който даваше. Но ето в какво бях сигурен аз: в очите му видях, че не ми вярва. В очите му видях, че може би никога няма да ми повярва.

А резултатът от този скептицизъм би бил неизбежен: отново щяха да загинат американци. И Мел щеше да се изхлузи от всяка отговорност.

Погледнах широката раирана вратовръзка, която бях намотал около косматия си юмрук. Златната игла се намираше върху кокалчето на десния ми показалец. Развих вратовръзката достатъчно, за да сваля иглата, после я взех и я разгледах внимателно.

Позволете да направя достатъчно дълга пауза, за да ви обясня, че винаги се трогвам при вида на тризъбеца на тюлените. Той е символ на братството. Аз произлизам от рода на първите доброволци, които са се осмелили да овладеят студените води при Форт Пиърс, Флорида, в първите дни на Втората световна война. Разузнавачи, диверсанти, ВБРЕ^[2], ВДГ^[3] и ТЮЛЕНИ — всички ние сме банда жабарски братя. Разузнавачите и диверсантите, а и ВБРЕ понякога са давали 70, 80 и 90 процента жертви, но винаги са ИЗПЪЛНЯВАЛИ МИСИИТЕ СИ. ВДГ никога не са отказвали задача, колкото и трудна да е била. Моите братя тюлени никога не са оставяли ранен или мъртъв другар на бойното поле. Всичките ми братя-жабоци са изковани на същата наковалня от болка, оформяни с чука и закалявани, докато разберат в дълбините на душите си, че ЗА ТЯХ НЯМА АБСОЛЮТНО НИЩО НЕВЪЗМОЖНО.

Затова се вълнувам толкова, когато видя нашия свещен тризъбец. Моят свещен тризъбец. И затова се обиждам толкова много, когато видя пъпчивогъзи нещастници-мераклии с тениски на тюлените с тризъбец, или пък когато срещна някой боклук с емблеми на тюлените по дрехите си по време на сборищата „Войник на съдбата“. Затова ми се иска да сея суматоха и насилие, когато гледам лавината от изобилстващи с тризъбци фалшиви тюленски екипи, продавани в магазините за оръжие и в каталозите за военно оборудване. Затова ми се иска да бия до посиране бивши тюлени, които насърчават мераклиите, като продават такива неща.

Слушайте бе, ей, лайноглави шибани тънкопишковци от магазините, БЪРКАТЕ МИ СЕ В ИСТОРИЯТА, А ТОВА НЕ МИ ХАРЕСВА.

Както и да е, именно тези мисли минаваха през мозъка ми през малкото секунди, в които разглеждах иглата на Мел Потс.

Искам да ме разберете съвсем правилно, мамка му: не бях разстроен от факта, че Мел носи свещения Тризъбец. Всъщност той си го беше заслужил. Точно като мен. Мел Потс беше събрат тюлен. Жалкият факт от живота се състоеше в това, че дори и да го мразех в червата си, ако се намирахме в боя заедно, бих умрял за него, защото такива са правилата на връзките между нас.

Разбира се, това, че носеше Тризъбеца, не означаваше, че той непременно е свестен. Има свестни тюлени, но има и задници. Има тюлени-воини и, ъъ, путьовци като Потс, като Мел. И това, че Мел имаше право да носи иглата, не значеше, че ми харесва как я носи. Искам да кажа, че трябваше да носи своя Тризъбец с гордост. На гърдите си. А не като някакво шибано украшение за костюм.

Колкото повече се замислях над това, толкова повече бях сигурен, че съм прав — и какво трябва да направя. И така, отворих раираното му сако с лявата си ръка, а после взех Тризъбеца и го поставих на ризата, като лявата ми длан го притискаше към гръдния му мускул, на пет сантиметра над лявото зърно, където аз нося свещения Тризъбец на собствената си униформа.

Мел наблюдаваше действията ми онемял и слисан, сякаш не можеше да повярва на очите си. Наблюдаваше мълчаливо до мига, в който, след като пуснах вратовръзката му, прааааснах Тризъбеца през мускула и хрущяла на гърдите му и го забих право в гръдния му кош. И тъй като той не ходеше на фитнес и нямаше кой знае какви гръдни мускули, ударът позволи да забия върха на малката игла право в едно от шибаните му ребра.

Леле, как се оживи куродъхият му педал.

— Господи! — изпищя от болка той. И веднага около иглата се образува малък, но разширяващ се кръг от кръв.

— Господи, Исусе Христе! — зави той.

Пускането на кръв, каквото му бях направил, е сериозно нарушение в съвременните политически коректни въоръжени сили. Пускането на кръв винаги е било противоречива тема. В някои кръгове (във военноморските сили от Втората световна война например) на кръвопускането са гледали намръщено, защото не е част от фолклора им. В някои от съвременните елитни сили — сещам се за определени специални оперативни групи на армията и морската пехота — кръвопускането се приема мълчаливо от бойците като ритуал за приемане, дори и да е нарушение, заради което офицери и старшини могат да бъдат изправени пред военен съд, ако това се разбере сред широката общественост. Но не е сега моментът и мястото да дебатираме правилно или грешно е кръвопускането. Освен това, тъй като двамата с Мел не участвахме в никаква официална церемония на ВМС, не мислех, че някой би имал нещо против да използвам свещения Тризъбец, за да напомня на Мел, че той все още е част от елитна организация на ВОИНИ и че трябва винаги да носи Тризъбеца с ГОРДОСТ, ДОСТОЙНСТВО И ЧЕСТ, а не като някаква шибана дрънкулка за украса.

Разбира се, тук става дума за Мел Путьо и както тъкмо казах, това, че някога е бил тюлен, не означава, че е по-малко куродъх педал. Със сълзи в очите той стисна цицката си и опита да измъкне Тризъбеца от мястото, където бях го наврял. Но аз бях го забил доста силно и не успя. По погледа му разбрах, че е болезнено.

Но той упорстваше, като през цялото време пищеше:

— Ти ме прободе — ревеше той като някакво шибано домашно животно. — Ти ме нарани.

Най-после (казах ви, че Тюлените винаги изпълняват мисиите си) той успя да измъкне Тризъбеца от гърдите си. Вдигна го в разтрепераните си дебели пръсти и разклати длан в посока към мен, като пръскаше кръв.

— Ти… ти… ме нападна.

Погледнах го през бюрото. Ето ви жалката шибана истина: Мел Потс може и да е минал през базовото обучение за тюлени, но нямаше сърцето или душата на воина-тюлен. Повече приличаше на бившето ми отмъщение, понастоящем пенсионирания контраадмирал Пинки Прескът Трети. Мел и Пинки представляваха всички путкогъзи командири, преминали през базовото обучение, които нямаха съществено необходимото сърце, душа и КУРАЖ да станат истински ВОИНИ. Това, че носи Тризъбеца, не значи, че Мел Потс струва повече от едно лайно, което плава в кенефа, едно шибано merde.

Извъртях се на пети, но спрях достатъчно дълго, за да кажа:

— Виж, Мел, казах ти, че посолството ще бъде нападнато. Или вземи мерки, или си понеси последствията.

Гримасата на Путьото ми даде да разбера, че не му беше през ръждивата пишка какво ще става с посолството. Срещу мен искаше да вземе мерки.

— Аз съм проклетият ръководител на станция на ЦРУ — изкрещя той. — Аз съм висш американски дипломат. Аз съм вторият по важност американец в Буенос Айрес. Повярвай ми, шибано животно такова, Вашингтон ще научи за това с нищо непредизвикано физическо нападение над мен.

Пое си въздух, а после продължи:

— Веднага ще се обадя на главнокомандващия Военноморските сили. Ако кариерата ти все още не е в канализацията, вече ще иде точно там, след като приключа с теб.

Спуснах се върху него като миризма върху лайно. Така силно го тласнах назад в стола, че се блъсна в шкафа си и събори повечето от своите снимки в стил „Голяма работа съм, а“.

— Да ти го начукам, Мел — надвиках трошащите се стъкла. — Да ти го начукам много, много, защото нещата още не са приключили.

 

 

Възхитен бях от изпълнението си, но Мик не беше така позитивен.

— Знаеш, че вече сигурно се е свързал с Вашингтон.

Игриво му показах среден пръст.

— Е, ще се обадя на председателя Крокър и ще оправя всичко.

Всъщност идеята не беше никак лоша. Искам да кажа, че посолството беше уязвимо, а аз не исках да умират хора. Да, вече бях казал на старшина Джариел да засили охраната, но нямаше да е зле и председателят да знае за това.

Опитах да се свържа с него по личния му телефон. Но телефонът в скривалището беше прекъснат. Обадих се в щаба на Обединеното командване и помолих да ме прехвърлят на председателя, но една катеричка на име старши лейтенант Хърли ме информира, че председателят си взема последно сбогом и не може да се обади.

Но, продължи старши лейтенант Хърли, тя можела да ме свърже с кабинета на командващия военноморските операции, чийто изпълнителен помощник тъкмо бил изпратил по електронната поща съобщение до всички, че ако се обадя, трябва да ме свържат незабавно.

Това очевидно беше работа на Мел. Дойде време Дики да върви на майната си.

Лицето на Мик отразяваше сериозността на проблема.

— Ако тоя Мел упорства, ще ни отзоват, Дик.

— Майната му, Мик, ще оцелеем. — Размърдах вежди в опит да имитирам Граучо Маркс^[4]. — Трябва първо да ни намерят, нали така?

— И къде предлагаш да се крием?

— Всъщност мислих над това по пътя към хотела, Мик. — Дръпнах пердетата, за да не ни виждат отвън, и усилих телевизора, просто за в случай че там някъде, навън, има някой с подслушвателно оборудване в стил Агенцията за национална сигурност. — Обзалагам се, че твоят приятел Робърт Евърс има една-две тайни квартири, които точно сега не използва.

— Вече го накара да ни осигури оръжие — за това могат да го уволнят, бих добавил.

— Е, какво искаш да кажеш с това, Мик? Ако ще го наврат в кенефа, защото ни дава оръжие, то какво, мамка му, те притеснява с тайните квартири?

Мик ме изгледа с невярващи очи.

— Трябва да призная, Дик, че не съм виждал по-голям, по-проклет нахалник от теб, с по-куражлийски топки, мамка му.

Ухилих му се с голямата си свирепа® усмивка, над която имам търговска марка.

— Да, ама ми вършат работа.

Предполагам, че ме взе на сериозно, защото така гледаше.

— Нима?

— Да, по дяволите. Ако искаш да знаеш, мога да се гмуркам между бедра без тежести. А ти, шибан заднико?