Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (8)

Глава 8

Казах му, разбира се. Както бях планирал. Той само седеше с изражение малко отвъд шока. Когато приключих с рецитала си, той поклати глава и каза само:

— Какви копелета.

— Кои?

Големите осеяни с белези и Мазолести длани на Мик се вдигнаха.

— Няма значение — каза. — Поне не за теб.

— Мисля, че има.

— Джери Кели е мой проблем, Дик, не твой.

Говореше сам на себе си и това не ми хареса. А и Джери определено не беше негов проблем. Протичащият с прекъсвания мирен процес, в който ние, американците, бяхме неразделна част вече повече от половин десетилетие, се разпадаше сякаш с всеки изминал час. Вече петима американски бизнесмени бяха мъртви. Половин дузина други бяха ранени, някои от тях сериозно.

Къс от разговор, прехванат от „Ешелон“, между двама непознати от Балинахинч, същия северноирландски град, в който се намираше главният офис на компанията на Джери, засягаше убийствата, някои предстоящи скоро, на стотици невинни американци и англичани с един смъртоносен удар. Инстинктът ми, който рядко греши, подсказваше ясно и чисто, че Джери се е накиснал в това чак до ушите. А Мик ме гледа и ми казва, че това не е моя работа.

Е, моя работа беше. Работа беше на Съединените щати, които представлявах. Не съм убеден, че ние, американците, трябва да изпращаме войските си в места като Хаити, Косово или Сомалия. Това е пилеене на средствата ни. По-важното е, че подкопава военната ни готовност, прекомерно много разпръсква намаляващите ни военни възможности и използва войниците като полицаи и социални работници, а не като Воини. Винаги съм казвал, че ако човек иска да е Воин и да убива врага, трябва да стане тюлен. Ако искате да помагате на бедни страни да се възстановяват от бедствия, идете при бойскаутите или в Корпуса на мира.

Но има някои места, в които Съединените щати могат да използват позициите си като единствената останала световна свръхсила. Първо, когато бива отнет животът на американци, можем да отвръщаме на ударите бързо, ефективно и безсърдечно спрямо извършителите на убийството. Второ, можем да бъдем честен посредник и чрез преговори да изглаждаме различията между враговете. Не като си купуваме сътрудничеството им, както правехме в миналото в Близкия изток, а само със сила на волята, с ангажимента ни към демокрацията и (ако имаме свястна администрация) с енергични, убедителни дипломатически умения.

В момента Съединените щати бяха съставна част на мирния процес в Ирландия. Участвахме не заради егото на някой президент или държавен секретар, а защото в мирния процес беше пролята кръвта на невинни американци. Казал бях това на Джери Кели, казах го и на Мик Оуен. Разликата между тях (знаете вече, че има много разлики) беше тази, че Мик разбра какво говорех.

И така, седяхме в СССИ три часа и говорихме. Не искам да предавам целия разговор, но ето малко от най-важното. През първия час разказах на Мик какво съм правил миналата седмица. Тогава разбрах, че и на него е възложен същият проблем. Само дето някои от висшите в Министерството на вътрешните работи — това го разтълкувах като „МИ5“ — му казали, че според тях американците криели информация за „Защитниците на зелената ръка“. Обяснено му било още, че поради близките и трайни отношения на „МИ6“ с ЦРУ ще бъде невъзможно за английската разузнавателна служба да работи по проблема със „Защитниците на зелената ръка“, без американците да разберат какво става.

И така, „проблемът“ със „Защитниците“ бил даден на Мик от Министерството на вътрешните работи. Заповядали му да намери „Защитниците на зелената ръка“, а после да докладва каквото е открил на сър Роджър Холанд, генералния директор на „МИ5“, чрез техен човек, анонимен цивилен служител, с когото щял да се среща веднъж седмично в „Уайтс“, един от клубовете за джентълмени на улица „Сейнт Джеймс“.

— Мамка му — казах. — Мик, те правят всичко огледално.

— Именно.

Лицето му беше мрачно. И двамата имахме заповед да търсим „Защитниците на зелената ръка“. Единствената разлика се състоеше в това, че Мик нямаше право да предприема действия. Еймън поне беше обещал, че аз и хората ми ще можем в определен момент в бъдещето да погнем ония торби за лайна.

Трябва да ви кажа, че цялата тази бъркотия ме сепна. Външно не се виждаше очевидна връзка между Еймън и „МИ5“. Искам да кажа, какво общо има Главнокомандващият военноморските сили на САЩ в Европа с британската служба за вътрешна сигурност? Но в съзнанието ми седеше фактчето, което Дигър О’Тул с толкова чукане беше успял да изпомпи. Мацето на Дигър беше прошепнало, че една от причините шефът на местното бюро на ЦРУ да си подаде оставката така рязко била, че му писнало да го бутат в глуха линия по отношение на КТ (контратероризма).

Тогава не виждах логика в това. Именно то беше парчето от мозайката, което не пасваше. Но сега виждах съвършената му логика. Съвършена, ако харесвате сложната, извъртяна, макиавелианска политика.

Какъв е този шум бе, мамка му? Чакайте малко, а? Чувам страхотна шумотевица от другата страна на ето тази заключена СССИ. Я да погледна. Посрани боже! Един шибан ЗВЯР^[1]. Тъкмо се появи, размахал синия молив, и хленчи, че съм допуснал композиционна грешка; логическият скок тук бил прекалено голям и вие, читатели, нямало да го приемете.

Не, тъпак такъв, не е прекалено голям. Изобщо не е. И ето защо.

• Причина: Шефът на местната служба на ЦРУ се оплаква, че го отрязват от контратерористичната дейност заради тайните взаимоотношения на някакъв американец с англичаните.

• Причина: Еймън беше получил информацията за „Зелените“ от тайни канали.

• Причина: Имахме и информация за привидно огромно осраната осирация на англичаните в Северна Ирландия преди пет месеца — само дето ничия глава не се беше изтърколила.

• Причина: Помните ли какво ми беше казал Еймън Демона? Еймън знаеше за прехваната информация от системата „Ешелон“. Еймън знаеше, че двамата „Зелени“, записани на лентата от Рандолстаун, са говорели за нападения над американци. Не, той не беше споменал името Рандолстаун, но знаеше за записа.

• Причина: Темата на въпросната прехваната информация представляваше огромна терористична операция, при която стотици американци и англичани ще бъдат убити наведнъж.

• Причина: Помните ли прошепнатото предупреждение на Чушката? Казал ми беше, че съобщенията за същата тази операция на „Защитниците на зелената ръка“ били предадени от Белия дом направо на „Даунинг стрийт“.

От друга страна, това предаване на информация имаше смисъл, защото предстоеше посвещаването на Джери Кели в рицарско звание, нещо, което не би се отразило много добре на министър-председателя, ако се окажеше, че Джери е танго-убиец.

Всъщност, ако аз бях министър-председателят, щях да се разправя с Джери много, много тихо и ефикасно, без да оставям следа, която да води към „Даунинг стрийт“ №10. Най-напред щях да изключа „МИ5“ от ПД „Браво“, което щеше да предизвика несъгласие в шпионската агенция. След това щях да оставя директора на „МИ5“ да изпраща информацията чрез един амбициозен американец — адмирал Еймън Демона — и да махна „МИ6“ от картината.

След това щях да наема някой като Мик за мръсната работа.

Или по-добре, ако бях министър-председателят, щях да използвам „МИ5“ като предпазен механизъм, а Мик Оуен като примамка и щях да се възползвам от удобната връзка между сър Роджър Холанд и Еймън Демона, за да прехвърля проблема с Джери Кели/„Защитниците на зелената ръка“ и да оставя на тях да операт пешкира. Всъщност, ако аз бях министър-председателят, можех да се досетя за един американец — оня, свирепия, т.е. moi, — който и без това беше опрал доста пешкири.

И ако старият Свиреп воин® изгори и стане на мръвка от проблема със „Защитниците“, то толкова по-зле за стария Свиреп воин®.

Ето защо, голям ЗВЯР, ако вземеш тази информация и ако размесиш листата и ги наредиш — колкото и пъти да ги сечеш, пак ще получиш същата ръка.

А тази ръка е следната: Еймън и главният директор на „МИ5“ работеха заедно. Нямах никаква шибана представа защо са се съюзили така тайно, както се казваше в старите уестърни за Рой Роджърс^[2]. Може би Еймън опитваше да се занимава със силова политика — а като се има предвид колко жалко се справяше преди, явно сега го изяждаха жив. Не ме интересуваше какво беше го накарало да се занимава с „МИ5“ и да бъде използван от министър-председателя. Единственото нещо от значение беше, че Еймън продава американските си войски. Освен това беше очевидно, че той и генералният директор на „МИ5“ са намислили нещо лошо.

Лошо ли, питате. Да, точно така. Планираха да ме пуснат срещу „Защитниците на зелената ръка“. Но ми забраняваха да предприемам действия срещу тангата без разрешение. И въпреки това „Защитниците“ щяха да започнат двупосочно нападение, което щеше да причини смъртта на стотици невинни жертви.

Е, ако бях циник, щях да ви кажа, че на Еймън Демона и сър Роджър Холанд хич не им беше на оная работа за жертвите. Хората като Еймън са точно такива. За Еймън, който пропусна войната във Виетнам, войната в Персийския залив и всяко „полицейско действие“ между тях и който беше прекарал цялата си кариера като бюрократ и местач на листа, това са просто цифри върху страницата. А и поне два пъти през 90-те години „МИ5“ бяха позволили на бомбаджии от ИРА да нападнат цели в Лондон, защото агенцията се занимаваше с вътрешни бюрократични войни за надмощие на своята програма за борба с тероризма над специалния отдел на Скотланд Ярд и над центъра за борба с тероризма на лондонската полиция. Докато бюрократите от „МИ5“ си пишели докладните записки, определящи периметъра им, и си забивали ножове в гърбовете заради преразпределянето на бюджета за борба с тероризма, загинаха петима души и над шестдесет бяха ранени.

Това щях да кажа, ако бях циник. Но пък вие знаете, че не съм такъв. Аз просто съм тюлен. Тюлен, който мрази да гледа как се лее невинна кръв, за да могат адмиралите или директорите да си играят на политическо надмощие или да обявяват вътрешнотериториални войни.

А Мик? Независимо от звездата на яката му той е обикновен стрелец, който разсъждава като мен. И пет фъшкии не дава за нищо друго, освен за това да свърши работа. И той като мен ненавижда хартиените воини, кабинетните политици и апаратчиците, които управляват днешната армия. И той като мен смята, че Воините трябва да трошат неща и да убиват хора.

И така, седяхме в осигурената срещу подслушване стая, заговорничехме, крояхме схеми и разигравахме сценарии и след още два часа измислихме нещо гадно, от което с гаранция щяха да кипнат лайната на Вашингтон и „Даунинг стрийт“ №10. Което ни звучеше доста добре, мамка му.

Исках веднага да започна операция срещу Джери Кели. Нямаше време. Прехванатите от „Ешелон“ съобщения бяха почти отпреди шест месеца. Онзи разговор се отнасяше за операция, която трябваше да се проведе до половин година. Половин година беше минала точно сега. Ето защо целта ми беше да разтърся Джери и да го накарам да направи нещо импулсивно и глупаво. В края на краищата тази тактика и преди ми е вършила работа. Но Мик ме убеди да възприема подхода на чакането и наблюдението. Каза, че вече съм разтърсил Джери. Неуспялата операция за отвличането ми го доказваше. Предложи за момента да събираме още данни. В края на краищата нищо не можехме да направим, ако не знаехме точно какво бяха планирали Джери и „Защитниците на зелената ръка“. Джери беше ХНЛ — хитър, непредсказуем и лукав. Нямаше смисъл да влизаме в схватка с него, освен ако не сме абсолютно сигурни, че ще можем да предотвратим успеха на операцията му. И така, докато не бяхме напълно сигурни, Мик съветваше да не прибързваме с нападенията и стрелбата.

Въпреки че времето изтичаше, Мик говореше смислено. Нямахме представа какво замисляха „Защитниците“, освен че ставаше дума за голяма, сложна операция и че съобщението, прехванато от „Ешелон“, караше поне мен да вярвам, че експлозивите са някъде от Близкия изток. Е, можехме да започнем оттук. Мик се свърза по телефона със своите хора в Персийския залив. Аз се обадих на Ави Бен Гал в Тел Авив и го помолих да провери своите източници в Израел, Ливан и Йордания. Ави се обади след по-малко от час. Проверил беше моята информация в „Спрингс“, суперкомпютъра, използван от АМАН, военната разузнавателна организация на Израел, но каза, че не е доловил дори и най-лека следа от оръжие, прехвърляно от неговия край на света към ирландска отцепническа терористка организация. Контактът на Мик в Мухабарат, Катар, също не помогна.

Но не след дълго се появи нещо друго. Бях предал на Мик съобщението, че Гуилям Кели си размята кура със своята курва из Буенос Айрес. Мик каза, че синът на негов стар приятел от армията, сега преуспял банкер в Париж на име Робърт, работи за „МИ6“ под прикритието на посолството в Буенос Айрес. Обади се до Аржентина с надеждата, че синът на бившия му колега с удоволствие би заплатил сметката от двеста лири от бара в хотел „Риц“ в Париж, но по неофициални канали. Двадесет и девет часа след обаждането на Мик получихме добрите/лошите новини от младия Робърт от „МИ6“. Добрата новина беше, че той желаеше да поработи от наше име. Лошата — човекът, който завеждаше „Кухнята на мисис Кели“ в Буенос Айрес, се казваше Брендан О’Донъл.

Името не ми говореше нищо, но Мик беше го чувал. Извади досието от базата-данни на ПД „Браво“. О’Донъл беше убиец от ИИРА, излежал шестнадесет години в британски затвор за убийство, търговия с оръжие и направа на бомби. Освободен беше при една от многобройните амнистии на Тони Блеър в края на 90-те години, отказал се от ИРА, защото били мекушави, и заминал за Аржентина, където събираше пари за отцепилите се от ИРА групи като ИИРА, чиито танга бяха завзели училището „Брук грийн“. Всъщност, когато двамата с Мик сверихме данните си, се оказа, че в момента в Буенос Айрес имаше четири заподозрени задници от тангата на ИИРА. Те също работеха в „Кухнята на мисис Кели“. Както казах, в професията ми няма случайности.

По-важното беше това, че Аржентина представляваше гнездо на радикалния ислямски фундаментализъм. Не, сериозно говоря. В Аржентина има и друго освен червено вино, страхотни стекове и танцьори на танго. Танцьорите на танго не са единствените танга там. Там има танга, които нямат нищо общо с танците. Например там са активни „Хизбула“. Също и организацията „Ислямски джихад“. Също и „Хамас“. В провинцията Мисионес в северната част на страната има големи палестински и иракски общности. Мисионес е нещо като заобиколен от земя полуостров между Парагвай и Бразилия. И според Мик Мисионес беше, образно казано, изворът на огромна река от контрабандно оръжие, която течеше от Бразилия и Парагвай на стотици мили и стигаше до контрабандисткия рай в делтата на река Тигре, на двадесетина мили северозападно от Буенос Айрес. От Тигре аржентинската фунамендалистка ислямска общност можеше да прекарва оръжието през Аржентина, да го пренася с кораби от голямото пристанище на Буенос Айрес или през Рио де ла Плата до по-слабо контролираните уругвайски градове Колония или Монтевидео, откъдето лесно можеха да го пращат навсякъде по света.

От първоначално получените данни смятахме, че оръжието, което „Защитниците“ предвиждаха да използват срещу целта си, щеше да пристигне от Близкия изток. Аз бях си въобразил, както и Мик, че оръжието идва от близкоизточна страна. Но стана така, защото бях забравил веруюто на Евърет Емерсън Барет, което той повтаряше безброй пъти пред нас, прохождащите попови лъжички.

— Не си въобгъзявай — казваше ни старшина Барет, — защото правиш мен и себе си на гъз.

Е, ами ако търговците на оръжие бяха от Близкия изток — палестинци или ливанци от „Хамас“, „Хизбула“ или „Ислямски джихад“, но живееха в Аржентина, Парагвай или Бразилия?

Много от късчетата за операция в тази част на света си бяха на мястото, поне според мен. Брендан О’Донъл беше истински гад. Хладнокръвен убиец, търговец на оръжие и най-важното, майстор на бомби. Той управляваше бара на Гуилям Кели в Буенос Айрес.

На сцената имаше и четири танга от ИИРА, както и удобен пазар за оръжие и муниции. Великобритания и Съединените щати поддържат доста големи дипломатически общности в Аржентина. Вече знаехме, че Брендан О’Донъл имаше мотив. Но разбрахме също, че той имаше и средствата да убие много хора, както и възможността да порази голям брой потенциални цели. За мен имаше една-единствена възможност за действие и тя включваше резервиране на места за Буенос Айрес.

Казах на Мйк какво мисля и той се съгласи веднага. Това направо ме удари в земята. Искам да кажа, че той залагаше звездата си — направо цялата си кариера — на мен. Дори един от сто генерали не би сторил това в наши дни. Погледнах го през масата.

— Не си длъжен да правиш това — казах му. — На мен ми е през онази работа за кариерата ми. Никога няма да получа друга нашивка. Но на теб ти предстои невероятно бъдеще.

— О, по дяволите — каза Мик сериозно. — Единственото важно нещо е да свършим шибаната работа, с което искам да кажа да направим така, че онези задници да не свършат своята си шибана работа.

Но ми каза, че трябва да правим всичко потайно. Трябваше да оставим хора, които да вълнуват водата в Лондон, за да може Еймън Демона да не се пречка на мен и сър Роджър от „МИ5“ — на него.

В това имаше логика. Пък и аз исках да наглеждам Джери Кели. След като бях го „hock choinik“^[3], както обича да казва Ави Бен Гал, значи той щеше да ускори графика. Исках да го наблюдавам: да следвам всяко негово движение, да подслушвам телефоните му, да поставям маяци на колите му — пълна програма.

Но такъв вид наблюдение изисква хора. А двамата с Мик не разполагахме с огромни екипи. Но количеството никога не е спирало тюлените. Бумеранга, Скапания Ранди и Таймекса говореха свободно испански. Те щяха да пътуват с мен. Остатъкът — Нод, Губър, Найджъл и Дигър О’Тул — щеше да работи из лондонските улици в съвместна контратерористична операция със стрелците на Мик от САС. Те щяха да се занимават с проблемите на ПД „Браво“ и да наблюдават Джери Кели отблизо. Тази работа изискваше време и усилия, които щяха да пречат на обичайните скитания из кръчмите и гонене на катерички. Но те щяха да се справят.

Мик също нямаше да пътува сам. Той щеше да вземе своя говорещ арабски боец от САС на име Хюго, ако се наложеше да задаваме въпроси отблизо и на лична основа на торбите за боклук от „Ислямски джихад“, които може би щяхме да срещнем.

Един сериозен въпрос беше как можехме да стигнем до Буенос Айрес в режим „бойна готовност“, без да привличаме внимание. Трудно е да местиш тежки заключени сандъци с оръжие и експлозиви през международните граници, ако пътуваш цивилен. Още по-трудно е, когато правителството на страната ти не трябва да знае за това.

Всъщност държането на правителството в неведение за тази тайна операция беше най-малкият проблем. Ние просто изчезнахме от всички радарни екрани. Най-напред изчаках до 17:35, пет минути след работното време, за да съм сигурен, че Еймън, който никога не работеше и минутка повече от определените му осем часа (които включват и двата часа за обяд), е излязъл от сградата на улица „Одли“. След това се обадих в кабинета му и помолих секретарката („О, току-що си е тръгнал? Много съжалявам…“) да му предаде съобщение в стил „Ако няма други заповеди“, че съм се захванал със задълбочени проучвания и няма да мога да се обаждам няколко дни — може би седмица, а може би и повече. Когато Еймън научеше за това, аз нямаше да съм тук.

Междувременно Мик се срещна със своя посредник в „МИ5“ на чаша двойно уиски в „Уайтс“ на улица „Сейнт Джеймс“ и му каза горе-долу същото. След това излязохме и купихме нови дрехи за топло време (в Буенос Айрес щеше да е късно лято). Мик, който беше работил в Аржентина под прикритие през Фолклендската война, се зае с хотелските резервации. Аз се погрижих за самолетните билети и с това приключихме.

Искате да знаете как сме прекарали всичко с пътническия самолет? Отговорът е, че не го сторихме. Оставихме го — оборудването за близък бой, водолазното оборудване, оръжието, мунициите и експлозивите — и пътувахме като туристи за уикенда, със сакове и цивилно облекло. Пътувахме самостоятелно и по двойки, а не като група. Половин дузина едри, мускулести млади мъже бият на очи, когато пътуват заедно, а биенето на очи беше едно от нещата, които не исках да правим. Освен това, когато летим на пътнически самолет, аз и хората ми може и да носим военни документи и червени „официални“ паспорти, но пътуваме със сините паспорти на цивилни граждани на САЩ. По този начин не привличаме ненужно много внимание, когато минаваме през летищата или пресичаме международните граници. Хората на Мик следват подобен начин на действие. Всичко беше далеч по-просто, отколкото може би си мислите. И така, тръгнахме за Буенос Айрес само с туристическите си паспорти. Без оръжие, без оборудване и без никаква представа откъде да започнем търсенето.