Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (4)

Глава 4

Тъй като съм оптимист по природа, най-напред ще ви кажа добрата новина. Добрата новина беше, че училището можеше да бъде овладяно. Самата сграда, едноетажна, имаше правоъгълна форма. Заобикаляха я няколко стари сенчести дървета — кестени, мисля — от двете страни, а отзад се намираше „Брук грийн“. Улицата, на която се намираше то, беше задънена и се казваше „Латимър корт“, Г-образна, което ни позволяваше да следим кой идва и да не ни виждат от училището. Мик опразни осемте къщи срещу училището и ги превърна в наблюдателни пунктове. Включи се в телефонните и електрическите линии, за да можем да ги контролираме. „Хамърсмит роуд“, шестлентовото авеню на юг, в което се вливаше „Латимър корт“, също беше затворено.

Мик се погрижи и за друга важна подробност: създаде изолиран кризисен център за родителите на задържаните деца както за да ги държи далеч от пресата, така и за да им дава точна информация за състоянието на нещата. Да оставиш родителите на заложници да вият пред камерите не е полезно за решаването на проблема. Разбира се, когато политиците видят родителите да крещят за нещо, те често пъти реагират с лоши, дори смъртоносни решения.

А сградата на училището? Във всяка класна стая и в кафенето имаше прозорци с размери два и половина на метър и половина и по-тесни прозорци, също два метра и половина високи, в кабинетите. Никакви щори, което ни даваше огромно предимство. Имаше два входа — предна и задна врата. Позициите за снайперистите бяха от къщите срещу училището или откъм затревената площ. Въпреки че сградата имаше мазе, нямаше как да се влезе или излезе от него. Ето защо добрата новина беше, че тангата са вътре и не могат да излязат, а пък ние можехме да отцепим голям район и да имаме голяма свобода на действие. Времето също работеше в наша полза: сега беше 15:20, или три и двадесет на цивилен език, и след не повече от час щеше да се стъмни. Аз обичам тъмното, защото то скрива движенията ми. Поисках от Мик да намери няколко прожектора, за да осветяваме училището. Колкото повече го осветим, толкова по-малко лошите ще виждат какво правим.

Лошата новина, разбира се, беше очевидна. В училището имаше над шестдесет деца, както и шестима учители, един чистач, двама работници от кафенето, секретарка и заместник-директор. С това заложниците ставаха седемдесет и един, ако всички бяха дошли на работа.

Позволете да направя достатъчно дълга пауза, за да ви разясня набързо основите на спасяването на заложници през двадесет и първия век. Много по-различно е от времето, когато влязох в този бизнес преди две десетилетия. Тогава в подобни случаи започвахме с подслушване на телефоните. Ако лошите искаха да разговарят с някого, трябваше да минават през нас. Сега е повече от вероятно тангата да имат цифрови мобилни телефони. Могат да се обаждат където си искат, а подслушването на разговорите им е трудно. Освен това има и Интернет — със свои собствени възможности за телефонна връзка, електронна поща и незабавно изпращане на съобщения. Така че контролът на достъпа до лошите е много по-сложно нещо, отколкото преди няколко години. И затова, просто казано, динамиката се променяше и ние трябваше да се променяме с нея.

Сега носим скенери, които позволяват да следим цифровите клетъчни мрежи. Можем, ако е необходимо, да спрем клетъчния ретранслатор в определен район. И знаем как да си пробием път до повечето ИП^[1], за да контролираме системата, използвана от терористите за комуникация.

Но това не ни помагаше тук и сега. Сега трябваше да отцепя района. Трябваше да намеря план на училището и да съм сигурен, че всеки от щурмовия екип чете от същата страница. Нямахме много време. Ако не измъкнехме децата до два часа, пресата щеше да направи работата ни невъзможна. Отнасяте се скептично. Недейте. Спасяването на заложници и гласността са несъвместими. Вярвайте ми: часовникът отмерваше секундите.

 

 

Операцията след 00:21:44. Районът беше отцепен. Вътре имаше само три танга — това го знаехме със сигурност. И този факт ми подсказваше, че трябва да държат заложниците в прибрани групи, за да ги контролират. Нашето подслушвателно оборудване, подкрепено от снайперистите, показваше, че учениците са в две класни стаи в предната част на училището, откъдето го гледахме ние, а шестнадесетте възрастни бяха натъпкани в кабинета на директорката в задната дясна част на сградата, охранявани от неизвестно женско танго. Накарах моя екип снайперисти да се разположи в задната част, а двата екипа от щурмовата полицейска група „CO-19“ разположих отпред. Повечето от работата на един снайперист се състои в събиране на разузнавателна информация, а не в стрелба. Определено и тук случаят беше такъв, докато следяхме всяко движение на тангата.

За първи път късметът ни се усмихна, когато Дигър О’Тул успя да се промъкне достатъчно близо до училището, за да разположи подслушвателни устройства. Успяхме също да сложим ръце на втори лазерен микрофон с любезното съдействие на Агенция Безименна. Тези устройства могат да снемат звук от прозорец на разстояние 150 метра. Използваме ги в забранени райони като Москва и Пекин, за да подслушваме официални лица, които си мислят, че са в безопасност. Лондонската станция на Агенцията за национална сигурност имаше един такъв микрофон, който летеше към военновъздушната база Лейкънхийт. Донесоха ни го с хеликоптер начаса в едно игрище в училището „Сейнт Пол“, на южния бряг на река Темза, и ни го прекараха спешно по моста „Хамърсмит“. Аз вече бях разположил едно „Голямо ухо“ отпред. Второто монтирахме отзад.

00:42:21. От комуникационното оборудване, което успяхме да съберем, разбирах и чувах, че Дамата от асансьора и двамата й другари очакват да атакуваме вратите едновременно. И по този начин отбраняваха сградата. Големият въпрос се състоеше в бомбата с кубанол. Никой не беше я споменал и от онова, което моите снайперисти виждаха, Цел три, който държеше учениците-заложници в дясната класна стая, я пазеше далеч от погледите.

00:43:11. Мик се обади в училището по телефона. Слушах как телефонът в кабинета на директорката избръмча три пъти. След това отговори женски глас.

— Какво искате?

Мик говореше с равен и успокояващ глас.

— Казвам се Оуен. Аз съм един от хората отвън. Искаме да знаем дали децата са добре. Бихме искали да останем във връзка с вас. И бихме искали да вземем тялото на директорката от стълбището.

— Децата са добре. Вземете кучката. Но не искам да разговарям с вас.

— Вие какво искате?

— Независимост за Северна Ирландия.

— Не мога да сторя това за вас — отвърна Мик. — Не съм сигурен, че задържането на група деца би помогнало. Нека говорим за неща, за които можем да се разберем.

— Духай го.

Телефонът млъкна.

— Мамка му — каза Мик, без да има предвид никого.

00:46:10. Оставих Скапания и Бумеранга да работят по плана за нападението. Както повечето командири в силите за водене на бойни действия със специални методи, аз вярвам в планирането от долу на горе. Затова опитвам да оставям старшите си бойци да започнат работата. Те познават хората си и обикновено са по-добре оборудвани за планиране на операции от мен. Както обикновено, те вече час бяха разигравали сценарии в главите си и резултатът им беше план, почти същият, който бих измислил и самият аз.

Разработили бяха проста операция. Предвид трите цели за неутрализиране и минираните врати щяхме да изпратим една група от двама и две от трима души през прозорците и щяхме да ги елиминираме за секунди. Планът беше директен и изпълним. Но му липсваше нещо… свирепо. Вижте, ако аз и хората ми можехме да разсъждаваме над един план за нападение, то е вероятно и лошите да са се досетили за същите възможности. И затова аз винаги обичам да прибавям по малко нещо, за което никой не се е досетил, за да осигуря нападението си срещу грешки.

00:51:00. В този случай се досетих за това как група перуански специални бойци спасиха няколко заложници в японското посолство в Лима преди няколко години. Заложниците бяха задържани там от група марксистки терористи от Революционното движение „Тупак Амару“. Перуанските специални сили, обучени от стария ми приятел от ЦРУ Джим Уинк^[2], прокопали тунел под посолството и след това нападнали едновременно от три места, като дезориентирали терористите и извели всички заложници без един.

Аз бях забелязал една канализационна шахта, която минаваше успоредно на училището. В Лондон канализационните шахти често пъти са метър и осемдесет до два метра и половина в диаметър и се използват за отвеждане на електрическите кабели и други материали през основите и в сградите. Поисках от Мик план на улицата и установих, че една от шахтите на улица „Латимър корт“ минава точно под мазето на училището. Изпратих Найджъл и Дигър в шахтата за бързо разузнаване. Отговорът от вече вонящите ми тюлени беше, че можем да минем точно под училищната кухня и склад, които са в мазето. Идеята ми беше да поставим там формован заряд и да го използваме за отклоняване на вниманието. И точно когато вниманието на тангата е отвлечено, щяхме да нападнем училището „Брук грийн“ от три места едновременно.

01:09:40. Мик Оуен ми звънна.

— Хората на министър-председателя се обаждат. Заповядано ми е да започна преговори до час, Дик.

— Забави ги. И двамата знаем, че ако започнем да разговаряме, ще убият някого, за да покажат колко са сериозни.

— Знаем го, но…

Отрязах го.

— Мик, аз съм почти готов. Дай ми половин час.

— Или тръгваш до петнадесет минути, или трябва да те спра.

— Разбрано, Мик. Ясно и високо, мамка му.

Мамка му! Времето изтичаше. Или трябваше да тръгваме сега, или тая шибана история щеше да се проточи дъъъълго време и да загинат още хора. Свалих Губър от снайперската му позиция. Той щеше да влезе с мен като група „Алфа“. Скапания Ранди, Найджъл и Нод щяха да сформират втората група, „Браво“, а Бумеранга, Таймекса и Дигър — третата група, „Чарли“. Като остави своите снайперисти от САС да покриват предната страна на училището, Мик премести екипа снайперисти от „CO-19“ зад сградата. Ако някой от тях можеше да направи чист изстрел, под което разбирам изстрел в главата, щеше да го направи, но само в мига, в който започнем ние.

Сега, две от нашите танга бяха жени. Това по никакъв начин не ме караше да променя плана за атака или решимостта ми да не вземам пленници. Много полицаи и войници изпитват естествени колебания да убиват жени. А аз, не. Всъщност хората ми и аз се обучаваме така, че да стреляме по жени, без изобщо да се замисляме. Защото в онази част от секундата, когато се замисляш, жената ще те убие. Освен това аз съм от онези свирепи воини, които се застъпват за равни права, и вярвам, че всички танга, от мъжки и женски пол, трябва да получат равен шанс да се повозят на вълшебното килимче към АДА.

01:14:21. Обадих се на Мик, за да му кажа, че тръгваме. Разделихме се и започнахме подхода. Подходът е най-трудният и най-малко упражняваният елемент на динамичното влизане в целта. Повечето екипи не могат да се доближат до целта си, без да вдигат шум като стадо слонове. Освен това не използват прикритие и лошите ги виждат. Но ние, не. Нашият подход щеше да бъде бавен, целеустремен — и безшумен. Ние щяхме да използваме удължаващите се сенки и да се появим от неподходящ ъгъл.

Исках Дамата от асансьора само за себе си. Затова с Губър поехме класната стая най-ляво на борд, което според цветовия часовников код, предпочитан от щурмовите групи на САС, би било седем часа — лявата предна страна на сградата. Бумеранга, Таймекса и Дигър поеха черно едно (отзад, отдясно), а Скапания, Найджъл и Нод, който все още имаше глас на контратенор, щяха да ударят бяло шест и да очистят Цел три, за да отмъстят за падналия си другар от корабите.

Преоблекли се бяхме в черни щурмови дрехи: БУТ, жилетки за близък бой, каски от кевлар и очила за момчетата, а за мен черно кепе и очила, защото мразя шибаните каски. Проверих дали Скапания е донесъл нашите радиостанции „Моторола“. Те поне работеха петдесет процента от времето, което ни даваше предимство над комуникациите на англичаните, които се оказаха толкова ненужни, колкото електрическите инсталации на леките им автомобили. Всички носехме автомати със заглушители. За това си имаше причина. Първо, автоматите вдигат страшен шум, а аз не исках да паникьосвам децата или възрастните. Второ, вероятно първите ни изстрели нямаше да бъдат чути, което би означавало, че щяхме да успеем да неутрализираме (да се чете да убием) лошите sans проблеми. И, трето, ако чуехме нормално звучащ изстрел, то той нямаше да е от нашите.

01:17:30. Поведох групата, като се движех предпазливо от входа на улица „Латимър корт“ и се пазех встрани от всякакви светлини, отразени от насочените към училището прожектори. Вляво от мен се намираше район с редица триетажни къщи. Използвах ги за прикритие, като се движех от къща до къща с готов за стрелба автомат. Зад мен Губър носеше двуметровата щурмова стълба с възглавнички в двата й края. Стълбата щеше да застане точно под парапета на прозореца, за да ми позволи да счупя стъклото със стоманената щанга, която си носех в калъф, а после да вляза. Три метра зад Губър се движеха предпазливо Скапания Ранди, Найджъл и Нод, като Нод и Найджъл носеха стълба, а Гадния Ранди прикриваше тила.

Не бяхме изминали и тридесет метра, когато чух гласа на Мик в ухото си:

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Дадох сигнал за спиране.

— Какво има?

— Хеликоптер — каза. — Шибан хеликоптер на някоя телевизия. Веднага скрий хората си.

Нямахме нужда от такова нещо. Не и сега. Не и след този ден. Ако от мен зависеше, щях да накарам полицаите да гръмнат шибания хеликоптер. Но това би било неблагоразумно от политическа гледна точка. Нямаше значение, че като опитваха да направят снимки, онези задници, които и да бяха те, излагаха живота на хората на опасност. Хич не им пукаше, мамицата им. Нали трябваше да наливат брашно в новинарската си воденица. По-лошото е, че сега телевизионните хеликоптери обикновено са оборудвани с уреди за нощно виждане към четиристотинмилиметровите си телеобективи и затова не можехме просто да се скрием в сенките и да чакаме.

Не минаха и петнадесет секунди, и чух тупкането на хеликоптера някъде горе, като шумът се засилваше все повече. Трябваше да изчезнем. Аз затичах към най-близката къща и проверих вратата. Разбира се, заключена беше. Разбих я с ритник под топчестата дръжка и я отворих широко. Щяхме да платим на собствениците по-късно.

— Влизайте.

Натъпкахме се в антрето на затъмнената къща и изчакахме. Хеликоптерът гърмеше все по-близо, а ехото отскачаше от съседните къщи. Натиснах бутона „разговор“.

— Какво става бе, Мик?

Не чух отговор. Не обичах тази неподвижност, защото ми даваше време да мисля за всичко, което би могло да се обърка.

• Прозорците може да не се пръснат бързо и да се забавим, очертали ясно силуетите си в тях.

• Прозорците може да се пръснат навътре, върху заложниците.

• Цел три може да взриви своето устройство и всички ние да полетим във въздуха.

• Възможно е да бъде убит някой заложник заради нещо, което не сме се сетили да предвидим в плана си.

В този момент гръмовният звук започна да отслабва и гласът на Мик наруши песимистичното ми мечтание.

— Проблемът е разрешен — каза той. — Можеш да продължаваш.

01:21:21. Запазихме радиомълчание, докато се промъквахме през най-опасната част от пътя си: тридесетте метра гола земя, която отделяше кестените от училищната сграда. Прожекторите светеха в прозорците, което ни даваше известна сигурност, защото всеки, който гледаше навън, би бил заслепен от сините халогенни крушки. Но нямаше гаранция, че не биха ни видели.

Когато стигнах ъгъла на червената тухлена училищна постройка, потта ми беше избила през униформата въпреки ниската температура и бях мокър от дъждеца. Оставих Нод, Найджъл и Ранди да минат край Губър и мен, за да продължат бавно като раци към своя прозорец.

01:22:35. Започнахме да се нагласяме. Аз свалих автомата си от ремък и проверих пълен ли е пълнителят и има ли патрон в цевта. Прегледах оборудването на Губър, а той — моето. И тогава, като погледнахме надолу към Скапания, започнахме заедно да поставяме стълбата близо до перваза и стабилно натисната в мократа трева.

Само дето стабилното натискане се оказа проблемно. Земята беше подгизнала и краката на стълбата не искаха да застанат твърдо. Та това означаваше, че отново бе дошло време Дики да върви на майната си. Но честно да си кажа, езикът, на който ме чукаха, виетнамски или родният, на моята майка-природа, не беше от значение, защото никак не е приятно да те чук-чукат.

Оставих пръстите си да говорят. Застанал до мен, Губър беше готов да УБИВА. Но тази вечер задачата му беше друга. Трябваше да закрепи стълбата, като се подпре с гръб в стената и я държи здраво на място, докато аз щурмувам. Ако имах късмет, щях да вляза и да ударя Дамата от асансьора, преди тя да успее да реагира. От лицето на Губър виждах, че той би искал по-сериозна роля в задачата, отколкото да се прави на опорна греда. Е, можеше и така да бъде, ако Бъч беше жив и ако групата ни се състоеше от трима души. Но сега нямаше как.

Почти беше дошло Време за Представление. Пробвах стълбата. Стабилна беше. Затегнах ремъка на очилата си и покрих всичко отгоре с черната плетена шапка. Губър ме огледа и ме потупа веднъж по лявото рамо, с което казваше, че съм готов да потеглям.

Но преди да започнем, исках информация от снайперистите и потвърждение, че хората ми са готови да скачат през борда. Не искахме лошите да бъдат точно на прозореца, когато нападнем, независимо от експлозията в мазето. И трябваше да нападаме едновременно. Натиснах бутона „разговор“ на радиото и прошепнах в микрофона на гърлото си:

— Доклад.

— „Браво“ готов.

Това беше басо профундото на Скапания Ранди.

Носовият глас на Бумеранга отекна в слушалката ми:

— „Чарли“ готов.

— Снайпер едно готов.

— Снайпер две готов.

— Експлозив готов.

Погледнах нагоре към отразената от прозореца светлина. Сърцето ми туптеше в гърдите. Заобиколих плавно стълбата и сложих дясното си стъпало на най-долната пръчка на стълбата, като пробвах добре ли съм стъпил. Очите на Губър гледаха широко отворени, когато облегнах тялото си на стълбата и се качих на следващата пръчка, после на още една и се приведох, за да се скрия под перваза и да не се види силуетът ми.

На третата пръчка почти се бях превил надве, за да не се виждам. Което значеше, че е… Време за Представление.

— Начало!

Не бях стигнал още до третата сричка, когато страхотна експлозия разтърси училището. Усетих сътресението през подметките на щурмовите си обувки. Но нямах време да мисля за това. Вдигнах се и замахнах със стоманената щанга в ръката си към стъклото, за да го пръсна и да си направя път.

Стъклото се посипа на стотици парченца върху мене и около мен. Изведнъж Губър се сгуши до мен и пусна три трикуршумни залпа, за да ме прикрива. Мамка му, не трябваше да е тук, но шибаната стълба не се помести, така че какво ми пукаше. Вдигнах автомата си и се метнах през прозореца — проклетата рамка закачи шапката ми и я смъкна от главата ми — завъртях задник високо, за да прескоча перваза (не исках стъкло в дупето на Дики), а после отметнах крака нагоре и настрани. Прехвърлих се. Дясната ми обувка удари пода. После лявата.

С насочен автомат се заоглеждах и дишах точно както трябва. И не загубих периферното си зрение: толкова много шибана ярост имаше в мен, че не можех да сбъркам. Тези танга бяха убили един от хората ми, един брат тюлен. А сега бяха взели невинни деца за заложници, което им даваше една неприятна смъртна присъда според съдебната книга, която нося в главата си.

В такива моменти нещата почти винаги се случват като в забавен кадър. И така, позволете да опиша какво видях. Имаше тридесетина деца на пода, наведени и с лице към вратата. Само дето очите на всички се бяха обърнали към звука от пръсващото се стъкло. От лицата им разбирах, че ще се паникьосат — отворили бяха уста сякаш за писък. На вратата стоеше Дамата от асансьора. Лявата й ръка стискаше косите на русокосо момиче — щит срещу всеки, който я нападне от коридора. Изправената лява ръка на Дамата от асансьора сочеше срещу коридора картечен пистолет „Скорпион“ чешка изработка.

Аз вече се намирах в стаята, когато Дамата от асансьора разбра, че е прецакана от експлозията долу. Очите й се разшириха, като ме видя. И точно в този момент децата се разпищяха. Няколко понечиха да станат на колене. Аз изкрещях:

— Долу, долу, деца! Всички долу! Всички долу!

Дамата от асансьора се изви, сгърчи тялото си зад момиченцето и заизвърта пистолета към децата. Към мен.

Но вече за нея беше твърде късно. Присъдата беше прочетена и Дамата от асансьора бе обявена за виновна по всички обвинения. Моят автомат беше вдигнат и със свален предпазител още преди тя да беше започнала да се извърта. Имах съвършена спойка с рамото си и сгъваемия приклад на моя автомат. Съсредоточих се върху това да поставя мерника между очите на Дамата от асансьора, на петнадесет сантиметра над главата на младата заложница. Постигнах идеален прицел и стиснах спусъка.

От шест метра, макар и пулсът ми да е много над 150 удара в минута, винаги уцелвам точно мишената. Един трикуршумен залп трошливи деветмилиметрови патрони улучи Дамата от асансьора в малкия триъгълник, който делеше носа от челото. Главата й буквално избухна от кинетичната енергия на високоскоростните патрони. Тя падна в облак от собствената си кръв, мозък и парченца кости, а ръката й продължаваше да стиска заложницата.

Само дето пръстът й се намираше върху шибания спусък на пистолета, който гръмна при падането.

Аз се хвърлих към трупа на Дамата от асансьора, хванах цевта на проклетото оръжие точно в мига, когато падаше под хоризонталата, и се насилих да я насоча нагоре, към тавана, и далече от сгушилите се и пищящи деца. Когато най-после го насочих в безопасна посока, изтръгнах пистолета от мъртвата й ръка, пуснах пълнителя на пода и натиснах предпазителя с палец.

Рязко дръпнах момичето от прегръдката на Дамата от асансьора и го притиснах до гърдите си. То беше наред, но в толкова силен травматичен шок, че не можеше да говори. Бутнах го под лявата си ръка и настрани, да не пречи. Претърколих Дамата от асансьора с левия си крак. От нея вече не ставаше нищо. Извъртях се и погледнах Губър, който покриваше стаята от прозореца. С ръка ми каза, че сме в безопасност.

Натиснах бутона „разговор“ и казах:

— „Алфа“ чисто. Едно танго на пода.

След това пуснах автомата на ремъка и обърнах малкото момиче в ръцете си. То беше покрито с кръв и мозък. Избърсах лицето му.

— Всичко е наред, мила. Край. Сега си в безопасност.

Докато говорех, чух гласа на Скапания Ранди в ухото си:

— „Браво“ чисто. Без пострадали.

Надявах се, че има предвид заложниците.

— Къде е бомбата?

Исках да знам къде, по дяволите, се намираше тя.

Фалцетът на Бумеранга ми поднесе новината, която исках да чуя:

— При мене, шефе на пичовете. Незаредена. Чисти сме. Няма ранени.

В такива мисии съм участвал много време, приятели, и никога досега не съм виждал операция, която да протича толкова идеално. Това си беше безупречно. Като по учебник. Ще я преподават във всяко училище по специални операции по света, мамка му.

А най-хубавото беше, че моите ВОИНИ победиха. Те отмъстиха за своя брат ТЮЛЕН. Свалих рязко очилата на врата си и дадох на малкото момиче в ръцете си една брадата, гъделичкаща целувка по бузата. То се сгуши между врата и рамото ми, като ме обви силно с ръце и се разрида и разхълца от облекчение.

— Миличко — казах, като я мляснах още веднъж, — погрижихме се за лошите хора. Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.

— О, господин полицай, надявам се да е така — проплака момиченцето и ме стисна за врата с всички сили.

Приятели, няма нищо толкова чудесно, колкото невинната любов на детето, освен може би да излееш свирепа мъст върху всеки, който би наранил такова дете. Стоях сред разреваните, но намиращи се в сигурни ръце деца, като се чувствах напълно и професионално задоволен.

Но моментът отмина и беше време да се залавяме за работа. Преместих момиченцето върху едната си ръка и натиснах бутона „разговор“ на радиомикрофона.

— О’кей, викайте кавалерията да свали каквото имат по вратите, за да извадим заложниците и да ги върнем на родителите им.

Отново прегърнах момиченцето в ръцете си и го целунах и видях как малко от изпитанието, на което беше подложено, се изпари от очите му. Изпаднал в екстаз, еуфоричен, екзалтиран и извисен, натиснах отново бутона на микрофона.

— Браво, момчета. Накарахте ги да си платят за стореното на Бъч. Справихте се чудесно — избихте ги докрай.