Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (3)

Глава 3

Мислех си, че вече денят ми се е влайнил докрай. Грешах. Всъщност през следващите пет минути нещата преминаха от по-по-лоши към най-по-лоши. Досещате се вече, че Бъч Уелс беше мъртъв. И че Цел три и Дамата от асансьора бяха изчезнали. По-лошо — успели бяха да се промъкнат през мрежата на Скотланд Ярд, полицията и стрелците от САС, събрани на сцената след началото на операцията. Как го бяха сторили? Нямах никаква представа, мамка му. Но те просто се бяха изпарили. А ние открихме тялото на Бъч в асансьора. Беше промушен с нож, с което броят на труповете стигаше три — дотук.

Навън цареше хаос. Движението беше задръстено от надлеза „Хамърсмит“ чак до „Найтсбридж“; улица „Норт енд“ беше блокирана чак до спирка „Дистрикт лайн“ на метрото при Уест Бромптън. По страничните улици не можеше да се кара, което не позволяваше на линейките да се приближат. Забелязах с известна веселост, че колкото и лош да е трафикът, не беше успял да задържи пресата далеч. Репортерите вече притискаха съседите, за да ги питат как се чувстват. Първият от дузините телевизионни фургони, за които не се съмнявах, че ще дойдат, паркираше на тесен тротоар, а екипът нагласяше камери и прожектори. Местните телевизии ми напомнят по някакъв начин за мародерите, които слизат от планината след голяма битка, за да избият ранените и да оплячкосат труповете.

А докато траеше цялата тази лудница, същият заместник помощник вътрешен министър, с чийто подпис бе позволено изпълнението на тази осакатена, сгрешена и зле скроена операция, дереше Мик Оуен жив. Преди нея, разбира се, същият задник беше искал да си припише всички заслуги. Сега, естествено, за всичко беше виновен Мик — и аз.

И тогава, посред цялата тази лайнарщина, някой в контролната кола получи обаждане от оператор в лондонското бюро на Си Ен Ен, за да поиска коментар за превземането на училището „Брук грийн“.

Превземането на училището „Брук грийн“, казвате? Не е ли малко прекалено, питате? Разбира се, може да звучи малко прекалено. А кой, по дяволите, знае откъде Си Ен Ен са намерили телефона на контролната ни кола? Но станалото стана, мамка му.

Втурнах се в колата навреме, за да чуя как от лондонската полиция потвърждават, че едно едноетажно основно училище с шестдесет и осем ученици на улица „Брук грийн“, на около триста метра от улица „Хамърсмит“ и около четвърт миля от мястото, където в момента стоях на уморените си крака, наистина е нападнато и окупирано преди дванадесетина минути от трио въоръжени терористи.

Полицаите потвърдиха, че директорката е била застреляна веднага и тялото й захвърлено на предното стълбище за доказателство, че тези танга са сериозни. А лондонското бюро на Си Ен Ен беше получило обаждане от някой, който се представил за един от участниците и настоял да говори на живо по целия свят. И журналистите от Си Ен Ен, нали са образцови, го включили.

Оказа се, че обадилият се е жена, която се представила за офицер в Истинската ИРА. Тя беше казала на зрителите, че са превзели училището в отговор на безсмисленото убийство от страна на властите на войници от ИИРА. Тя и придружаващите я хора имали оръжие и експлозиви и нямало, каза, да се поколебаят да ги използват, за да убият с тях себе си и всички деца.

Слушах записа. Чувал бях съвършения аристократичен акцент: това беше Дамата от асансьора. Трябваше да съм я убил, кучката мръсна, когато я бях стиснал за гърлото, преди да беше успяла да убие един от моите тюлени и да избяга, за да пее тази кръвожадна ИИРА-джийска песен. Но нямаше време за кършене на ръце. Трябваше да действам бързо и решително, защото със сигурност нямаше да позволя на себе си — или на друг — да допусне второ престъпление с такава осрана операция в един и същи ден. В края на краищата бях загубил един от най-добрите си хора, тангото с бомбата беше навън и сега се намираха в шибаното училище.

И затова пет фъшкии не давах за някакъв си заместник помощник-министър на вътрешните работи. Приключил бях с бюрократите и политически коректните им методи. Бях гневен. Бях нажежен до бяло от гняв. А когато ние, Воините, се нажежим до бяло от гняв, ДЕЙСТВАМЕ. Непосредствената ми цел беше да поема контрола над тази объркана операция, да нападна училището, да измъкна децата живи и да гарантирам, че кофите за лайна, които бяха решили да отнемат живота на невинни хора и да застрашават деца, са се срещнали със справедливото ми правосъдие. С което искам да кажа, че те щяха да излязат от училището в шибани торби за мъртъвци.

Докато помощниците търчаха, за да опаковат всичко и да можем да се преместим, аз наврях глава в контролната кола и поканих Мик Оуен да излезе. Исках да си побъбрим насаме. Той измъкна едрото си тяло от командния стол, отърси се като мокро куче и каза:

— Добра идея.

Започна да ръми — мъглив, студен, фин дъждец, какъвто вали през късната есен и прониква през кожата. Мик облече шлифер с отличителните камуфлажни шарки на САС с по една матирана звезда на всеки пагон. Напълнял беше от последния път, когато работихме заедно, и гъстата му коса, сресана право назад от челото му, беше прошарена със сиви косми. Но все още беше здрав като защитник от Националната футболна лига, с дебели бедра, тесен кръст, бичи врат и свръхголеми длани и всичко това на тяло с ръст метър и деветдесет с тегло към сто и десет килограма.

Мик беше получил няколко картечни повишения от времето, когато моята „Зелена група“ беше работила с неговите стрелци от САС в Лондон в началото на 90-те години. Повишенията бяха в резултат на работата му в места като Северна Ирландия, Босна и Косово. Но от гримасата на лицето му знаех, че би заменил шибаната си звезда на минутата, ако можеше да командва някоя тухла^[1] от любимите си САС и сам да превземе шибаното училище.

Но британската армия не действа така. Генералите командват. Те не скачат през борда, за да стрелят и плячкосват. И така, стрелянето и плячкосването щеше да бъде преотстъпено на други, а аз исках, като се стигне до делегиране, Мик да делегира всичките тези задължения на moi^[2].

Вече бях говорил по мобилния телефон с останалите от моя ПД „Браво“ и те идваха насам (ако изобщо успеят да минат през задръстванията). Те бяха малък контингент, но все способни стрелци, работили заедно от доста време. Аз бях довел в Лондон Тери Дивайн. Той сега беше радист втори клас и бе доказал колко струва в Германия и Азербайджан. Всъщност наричах го Таймекса, защото може да носи на бой и пак да продължава да рита (задници).^[3] Скапания Ранди Майкълс, моят бивш армейски рейнджър, също беше дошъл. Скапания е точно от онзи тип задници, които искам около себе си, когато merde се удари в добрия стар ventilateur^[4]. А тъй като бях довел Скапания, трябваше да прибавя към контингента и човека от плувната му двойка, Найджъл, с всичките му петдесет и пет килограма. Нямах нищо против. Найджъл (с истинско име Рупърт Колинс) е израснал на няма и десет километра оттук, в кофти улиците на лондонския Ийст енд, и ако сред бойците си трябваше да имам един Рупърт, защо да не е Найджъл?^[5] Най-добрият снайперист на ПД „Браво“ представляваше един дъвчещ клечки за зъби смъркач на емфие, с много татуировки и светла коса, на име Губър. Губър е от Джорджия. Ако има фамилно име, никой не го знае. Честно казано, хич не ме е еня за фамилното му име. Интересува ме само фактът, че Губър може да улучи шибан петак от хиляда метра. И то не веднъж, а при всяко натискане на спусъка. На последно място беше Дигър О’Тул с истинско име Еди — един клатикур с големи топки, от онези, дето ходят навсякъде, за да вършат всичко, от Холивуд, Флорида, чиято представа за готино изкарване (когато не гони катерички) включва превръщането на разни постройки в малки парченца.

Дръпнах Мик между два полицейски фургона, за да сме настрани от любопитните камери и от онези, които биха разчели какво говорим по устните ни.

— Мик, не мога да си позволя друго осиране.

По лицето му разбрах, че точно сега не искаше да чуе този коментар. Но поклати глава в знак на мрачно съгласие.

— Прав си.

Той потърка дебелата подметка на обувката си в тротоара.

— И как смяташ, че можем да овладеем тази нова ситуация?

— Ако нямаш против да поемеш малко жега, петима души от моите са на път насам. Те могат да свършат работата, и то както трябва.

— Твои тюлени?

— Точно така.

Той направи гримаса.

— Това няма да се приеме добре в Уайтхол.

Посочих палец към жилищния блок.

— Мик, Уайтхол току-що се провини с това осиране; което именно осиране опитват сега, както си говорим, да окачат на твоя и моя врат? Затова Уайтхол да върви на майната си. Съвместните операции да вървят на майната си. Аз току-що загубих един от хората си и, мамка му, ще накарам онези копелета да платят. Искам реванш. Моите хора също. Тази операция ще проведа сам, за да стане както трябва.

Мик ме изгледа в очите.

— Лесно ти е да го кажеш, Дик. Ти не трябва да живееш постоянно с Уайтхол. Аз обаче трябва.

— Но ти знаеш също, че съм прав. „СО-19“ не може да се справи с това така добре, както аз. САС могат, но ще ти трябват три часа, за да доведеш групата си за спасяване на заложници от Херефорд. В ПД „Браво“ са придадени осем стрелци от Двадесет и втори полк. Някои от тях са вече тук. И двамата знаем, че те не са специалисти по спасяване на заложници. Но пък са превъзходен екип снайперисти, а останалите шестима са способни и умни. Аз и моите момчета работихме с тях последните три седмици. Определи периметър за САС и остави на мен да разположа снайперистите. След това ме остави да вляза и да ги избия всичките. Защото аз правя това, Мик.

— Страхотно прям си.

Почуках автомата си.

— Не ме произведоха полковник заради мили приказки. Направиха го заради уменията ми с шибания автомат.

Изражението му се смекчи.

— Все още проявяваш чувство за хумор, когато говориш с генерали, виждам.

От лицето му разбрах, че ако го натисна, ще ни позволи да свършим работата, и затова се спуснах напред.

— Мик, знаеш, че моите момчета могат да приключат с всичко това, преди ситуацията да стане още по-неконтролируема.

Направих пауза, за да видя реакцията му. Разбрах, че търси начин да ме пусне да вляза.

— Но трябва да действаме — още сега. Преди да убият друг. Преди да взривят шибания кубанол. Преди Уайтхол да опита да контролира нещата.

— Но…

Хвърлих се в атака.

— Няма повече да говоря. Отивам.

— Отиваш?

— Ако няма други заповеди, ще наглася нещата така, както аз ги искам. Ще отида. Ще нападна. Ще превзема училището — по моя начин. Това ще ти позволи да заобиколиш лайнарщините със „съвместните операции“, дето ти ги натресоха, а на мен — да свърша шибаната работа.

Мик се почеса по косата над дясното си ухо.

— Не мога да поема още едно оплескване за днес, Дик.

Щеше да се огъне.

— Знам. Няма да те подведем.

— Вече са мъртви трима мъже, мамка му, и единият е от твоите — каза Мик с равен глас. — Това е с трима повече от хората, които съм загубил през единадесетте години операции в Северна Ирландия.

— В Северна Ирландия не си имал дузина задници от Уайтхол с раирани костюми, които всяка минутка да надничат над рамото ти.

— Не ми пука дали надничат — разгорещено заяви Мик. — Пука ми, когато опитват да ми обясняват как да си върша работата.

Прав беше, разбира се. А това положение не е типично само за англичаните. Помисли за няколкото „ситуации“, в които участваха Съединените щати, нежни читателю. В Ирак, вместо да се заеме със свалянето на Саддам Хюсеин в края на войната в Персийския залив, Белият дом омекна и Саддам надживя трима американски президенти. В Могадишу бюраджии от Белия дом определиха правилата за влизане в бой и това доведе до смъртта на повече от двадесет американски военни. По време на войната в Косово политици от Белия дом решаваха кои цели да бъдат атакувани и кои да останат, с което спомогнаха НАТО да проточи войната.

Бих могъл да дам още примери, но точно сега нямам време. Точно сега трябваше да събера всеки къс информация за училището. Трябваше да отцепим района и да държим пресата настрана. И трябваше да измисля план, който да ни позволи да отстраним тангата, без да загубим нито едно дете. Ако от училището бъде изнесен макар и един малък труп, това щеше да значи, че сме се осрали без никаква възможност за изкупление.