Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (10)

Глава 10

06:17. Протегнах се, прозях се и посегнах да сваля стъклото от страната на пасажера, защото Енрике, шофьорът, който спеше на задната седалка на своето такси, току-що беше изпуснал една огромна и влажна пръдня. Таймекса беше паркирал на една стоянка за таксита и прекарал повечето от нощта там с изключени светлини и двигател, за да наблюдава добре осветеното посолство от половин километър, докато го смених в 04:45. В 06:05 общинска цистерна с вода изми улицата пред посолството. В 06:10 угаснаха лампите в двора на посолството. В 06:15 полицаите под наем започнаха да се появяват за сутрешната смяна. Точно така, приятели, районът не се охраняваше 24 часа в денонощието. Казах ви, че нещата се правеха точно по устав.

06:29. Градът бавно се съживяваше. Скоро щеше да настъпи пиковият час. Дочух ръмжене на камион някъде от югоизток, идваше откъм „Плаза Италия“.

Натиснах бутона за излъчване на яркожълтия радиоапарат.

— Проверка на радиото.

Отличителният висок глас на Бумеранга се отзова веднага:

— Buenos dias, Pibe.

— Нещо?

— Nada.^[1] — Радиоапаратът се разбръмча и завъртях бутона за усилване на звука. — Около комплекса офиси е тихо.

— В такъв случай хайде да се повозим и да огледаме.

Пуснах радиото на седалката, събудих Енрике, за да се прави на пътник, запалих двигателя, включих на предавка и се отдалечих бавно от бордюра. Обиколих посолството бавно. Както беше казал Бумеранга — тихо. Когато завих от улица „Круз“ по „Сервино“, видях Бумеранга, който караше в противоположна посока, за да огледа мястото, което аз бях оставил зад себе си. Чисто беше.

06:56. Отново бях на позиция, от която виждах цялата предна част на посолството. Разводачът с трите кучета започна своя бавен първи поход за деня край района на портала. Все още имаше само двама от осемте полицаи под наем на дневната смяна. Аз натиснах бутона на „моторолата“.

— Скивай бе! Тоя тръгва на работа още преди шибаните ченгета.

Гласът на Бумеранга се върна незабавно:

— Освен да го питаме дали иска да работи охрана с нас, а, шефе?

07:28. Втора обиколка на кучкаря. Останалите шибани ченгета под наем вече бяха на мястото си. Служителите на посолството започнаха да идват един по един.

08:01. Колата на посланика спря на защитения път. Бариерите за спиране на терористи се спуснаха и лимузината премина в подземния гараж. Но никой не огледа колата отдолу с огледало. Никой не отвори багажника или капака над двигателя. Въпрос на време беше да се случи нещо шибаняшко.

08:29. Трета обиколка на кучкаря. Спря да поговори с полицаите под наем. Камионът на „Федерал експрес“ премина край портала, забави, а после продължи. Около консулството започваше да се оформя опашката за визи. Виждах движение и в самото посолство — забързани служители; идващи и отиващи си хора.

10:06. Смених дрехите си и се поразходих, за да си раздвижа краката и да видя какво става от другия край на оградата. Чисто.

11:31. Кучкарят се беше върнал, за да води кучетата на предобедна разходка. Обиколката му беше нарушена от една разправия при визовия отдел. Двама от морските пехотинци на старшина Джариел изпратиха до портала трио размирници, чиито ръце бяха завързани с найлонови връзки. Отвън в мига, когато им свалиха връзките, те се нахвърлиха върху полицаите под наем. Само след четири и половина минути пристигна тактически екип полицаи от Буенос Айрес в своята камионетка, да ступа размирниците и да ги закара в затвора или другаде.

11:42. Посред цялата тази осирация камионът на „Федерал експрес“ спря и паркира в далечния край на пътя, на около триста метра от главния портал. Задницата на камиона беше насочена към портала. Това определено вдигна червено флагче в мисълта ми. Смених мястото си, за да мога леко да вдигна бинокъла над таблото и да го насоча към кабината на камиона. Когато фокусирах върху шофьора в него, видях, че френетично натиска копчетата на електронния си уред за проследяване на пратките. След това изчезна за пет минути в задната част на камиона. После се появи, взе един мобилен телефон, поговори в него няколко секунди, а после се нагласи зад волана, стегна си предпазния колан, включи на скорост и замина доста бързо. Е, трябваше да му се признае, че си е намерил хубаво място: районът около американското посолство е едно от малкото места в Буенос Айрес, където би могъл да се занимава с бумащината си на спокойствие.

12:00. Таймекса и Скапания Ранди ни смениха. Отправих се към хотел „Етоал“ за заслужено сране и душ. Бумеранга замина да търси някоя местна катеричка. Ех, тази неутолима, подсилена от тестостерона енергия на младите.

 

 

Ден трети. 06:00. Казах ви, че това е скучна работа. Всъщност почти влизахме в рутина: кучкарят сутрин, на обед и вечер, опашката за визи, незащитените коли, закъсняващите полицаи, камионът на „Федерал експрес“ по маршрута си, както и обикалящите таксита. Приели ги бяхме като част от ежедневието, което не беше добре. Един от най-важните елементи на контранаблюдението е да поддържаш себе си и екипа максимално нащрек. Превръщаш се в сюнгер, който попива информация и я обработва, отбелязваш и най-малките промени, които е възможно да станат значими, след като разбереш цялата картина.

И така, вместо да оставаме на място, реших да проведем през този ден наблюдение с обиколки около посолството. Така щяхме да се раздвижим и, надявах се, да се насилим да открием нещо, което преди не сме забелязали.

06:12. Направих обратен завой с таксито, а после продължих около оградата в посоката на движение на часовниковата стрелка, заобиколих „Плаза Италия“ веднъж, два пъти, три пъти, а после тръгнах горе-долу в северна посока нагоре по улица „Сармиенто“, свих наляво по „Колумбия“, пак наляво по „Сервино“ и отново преминах край посолството. Не долових лоши вибрации и нищо неочаквано. През изминалите четири минути половин дузина коли бяха спрели в най-удобните места за паркиране. Както обикновено, полицаите под наем не се виждаха никакви. Видях, че таксито на Бумеранга се намира в удобно място, откъдето можеше да наблюдава какво става пред посолството.

— Тръгвай — казах му. — Отваряй си очите.

Видях го да тръгва.

06:27. Продължих да обикалям и се върнах на улица „Санта Фе“, артерията с шест ленти, която отиваше чак до центъра. Две пресечки по-нататък работници разполагаха ограда за строеж и от шест лентите се стесняваха до две. Не исках да влизам в задръстване и затова обърнах курса с рязък завой дясно на борд.

Мамка му, бях се наврял буквално в каньон: тясна, неотбелязана, еднопосочна улица с високи, тесни блокове, натъпкани един до друг зад тесничък тротоар. За да могат да паркират и все пак да оставят малко място за минаване, жителите им бяха качили колите си наполовината на тротоара, а другата половина беше на улицата.

06:32. Тръгнах напред, като оглеждах блоковете. Тук очевидно беше толкова тясно, колкото в Токио — жилищното пространство струваше също толкова. Архитектурата беше всевъзможна. Модерни бетонни жилища бяха подредени до контрастиращи блокове в стил „ар деко“, които биха изглеждали съвсем на място в Париж от 20-те години. Бавно приближих едно кръстовище: улица с две платна, наречена „Гуемес“. Когато светофарът превключи, завих наляво, за да се насоча към посолството, без да се налага да преминавам през задръстването на „Санта Фе“.

Точно в този момент забелязах стария си приятел, кучкаря. Не бих го засякъл, ако не се мъчеше да свали нервния породист пес от раздрънкано пежо фургон с шоколаден цвят, докато другите две кучета, мелез с неизяснен произход и приятен на вид женски ротвайлер, се напъваха на каишките си. Забавих, за да погледна по-добре колата му, която беше паркирана с десните си колела върху тротоара на ъгъла на „Гуемес“ и друга, необозначена улица по диагонал срещу малък магазин за зеленчуци, който тъкмо отваряше.

Е, приятели, пристигането на този passapero ми се стори странно. Вие усещате ли нещо подобно? Имам предвид, че Робърт Евърс ни беше казал, че обикновено passaperos работят в определени квартали. Това означава, че идват всяка сутрин, вземат кучетата от блоковете, разхождат ги, а после ги връщат и така целия ден. Точно това си бях въобразил, че правеше и този.

Но всички знаем, че ако си въобгъзяваме, правим себе си и другите на гъз. Ето защо трябваше да се сетя да не си въобгъзявам. Защото точно този професионален разхождач на кучета, точно този passapero водеше собствените си кучета в точно този квартал. Именно този квартал, който, спомняте си, стигаше до посолството. Пък и той едва ли отиваше да вземе нечии чужди кучета.

Грабнах една от шапките, които бях си купил, и я сложих на главата си, за да скрия плитката, свалих козирката ниско над очите си, а после минах край кучия син, докато той заключваше колата си, пусна една кожена торбичка на дълга верижка на гърдите си и тръгна по неотбелязаната улица към „Санта Фе“ и източния край на посолството, като кучетата дърпаха напред.

Аз също продължих напред, завих надясно на следващия ъгъл, а после отново надясно на първата позволена улица, тръгнах по нея до следващия десен завой и се върнах на улица „Гуемес“. Минах бавно покрай колата, за да запиша регистрационния й номер на дланта си. След това включих радиото и казах на Бумеранга да наблюдава внимателно кучкаря и да гледа какво прави. Аз имах друга работа.

Продължих нагоре по улицата и спрях на малко кафене. Точно както в Рим, така и тук всеки квартал в Буенос Айрес има дузина малки семейни кафенета, където Porteños се отбиват за сутрешната доза кофеин и захар, което в превод е еспресо с много azúcar^[2] и чинийки със сладки кифлички и кроасани. Както в кафенетата в Париж и Рим, и тук можете да седите с часове, да четете вестник и да сърбате отлично еспресо. Първо смених шапката и ризата си. След това наредих на Енрике да заобиколи около квартала и парка. Казах му да стои достатъчно далеч от „Гуемес“, за да не бъде prominente, или забелязан, от кучкаря, но достатъчно близо, за да ме види, ако изляза от кафенето и му махна да дойде и да ме вземе rápidamente^[3].

Взех радиото, пъхнах го в задния си джоб и се измъкнах от колата. Енрике потегли, а аз изтичах до кафенето. То се намираше на отсрещната страна на улица „Гуемес“, може би на шестдесетина метра нагоре по улицата — югозападно — от колата на кучкаря. Не можеше да си тръгне, без да мине оттук; с други думи, кафенето беше отлично място за наблюдение. Заех маса до прозореца, поръчах си двойно кафе и платих. Не е нужно точно когато искаш да тръгнеш бързо, да откриеш, че сервитьорът е излязъл отзад и пуши цигара. След това бръкнах в джоба си, извадих телефона, отворих го и набрах хотела. На испански помолих да ми дадат стаята на Мик.

Той отговори на третото позвъняване:

— Оуен.

— Аз съм. Можеш ли да се свържеш с твоя човек? Онзи, с когото обядвахме вчера.

Пауза. После:

— Да, но в този час ли?

— Да, веднага. Имам един номер на кола, който искам да провери.

— Надявам се, че ще може да го направи.

— Аз също.

Сведох очи към дланта си и прочетох номера. Мик го повтори, за да е сигурен, че го е разбрал правилно.

— Действам — каза.

— Добре. Ще ти се обадя след час-два.

— Няма проблем, аз ще те потърся.

Бригаден генерал или не, той допусна тактическа грешка. Никой не иска телефонът му да звъни, когато провежда наблюдение, освен ако въпросът не е на живот и смърт. Настоях:

— Не, не. Аз ще те потърся.

Предполагам, че схвана посланието ми ясно и високо, защото каза:

— Ясно.

Телефонът щракна и млъкна.

 

 

08:56. Пиех четвърто двойно еспресо и ядях втора кифла, когато видях моя passapero и трите кучета да идват насам. Passapero бързаше. И трите каишки бяха увити около китката на дясната му ръка и той направо теглеше бедните кучета. Прехвърли каишките в другата си ръка, бръкна в джоба, намери ключовете, отключи колата си, рязко отвори задните врати и нетърпеливо потупа с ръка по пода. Кучетата разбраха и скочиха вътре. Той затвори вратите с трясък, отиде при вратата на шофьора и седна в колата, включи двигателя и без да си прави труд да проверява дали зад него идва кола, се вмъкна в улица „Гуемес“ и се отправи на запад.

Както знаете, вече бях платил сметката. Излязох, огледах се наляво-надясно, сякаш търся нещо — което, разбира се, и правех, — и вдигнах ръка, сякаш спирам такси. Всъщност виждах таксито. Енрике беше го заклинил на тротоара недалеч от пежото. Но зад волана не се виждаше никакъв Енрике, мамицата му.

Какво ставаше, мамка му? Да не беше отишъл да източва гущера? Да не беше заспал? Дали пък противникът не беше го елиминирал? Отговорът: нямаше никакво значение, мамка му. Единственото шибано нещо от значение беше, че сеньор Мърфи беше успял да се качи с мен на самолета и се намираше тук, в Буенос Айрес, за да забърка обичайната каша. И така, колко часът е, деца? Часът е този, в който Дики трябва да върви на майната си.

Наблюдавах как пежото лази бавно нагоре по претъпканата улица. Заобиколих кафенето и рязко извадих радиото от задния си джоб.

— Бумеранг…

Отговорът беше мигновен:

— Кажи.

— Загубих превоза. Следвам нашия приятел пеша.

— Кажи координатите и идвам.

Координати? Нямах никакви координати, мамка му. Доколкото можех да определя, намирах се на ъгъла до онова с червената и зелената светлина.

— Мамка му, не знам къде съм, ебати. Намирам се на някаква улица на име „Гуемес“, но не знам как се казва напречната улица.

Огледах улицата безпомощно.

— Мисля, че съм близо до „Плаза Италия“.

— Идвам.

Идвам не вършеше работа. Не и сега. Надникнах зад ъгъла. Пежото вече се намираше две преки и половина от мен. Отправих един последен напразен поглед към таксито на Енрике, а после се затичах след пежото.

Ето ви добрата новина: пиковият час беше настъпил и колите се движеха бавно и спираха. Сега лошата новина: пиковият час беше настъпил, а шофьорите в Буенос Айрес не дават и пет фъшкии за благосъстоянието на пешеходците. Чувствах се като някакъв шибан матадор, който с отскок отбягва предни брони и странични огледала, докато опитвах да си проправя път през обърканото движение. Имаше и още нещо: ако тичаш след кола, привличаш внимание. Човешкото око е сложен механизъм. Инстинктивно долавя всяко движение, което не съответства на обкръжението. По тази причина окото на ловеца забелязва бялналата се опашка на елена в гората. Или задника, който тича в тълпата спокойно ходещи хора.

Не само трябваше да следя минетчията в пежото, но се налагаше да го правя и от страната, в която да не ме вижда. Затова трябваше да бягам в слалом натам-насам, докато той се промъкваше в трафика. И нека ви кажа честно: настигах го. Да, аз съм в отлична физическа форма. Да, мога да пробягам една миля за по-малко от пет минути и тридесет секунди. Да, мога да направя шестстотин лицеви опори на върховете на пръстите си и хиляда коремни преси, без да се изпотя. Но всичко това няма значение, когато си там, навън, и опитваш да се промъкнеш през колите в пиковия час, за да следваш определена кола, без да те видят.

Е, досещате се, че с моята тайнственост можех единствено да изостана. Какво толкова, ако онзи ме забележи? Той не знаеше кой съм или пък дали бягам след него, или съм просто някакъв задник, който е решил да тича. Прескочих калника на един мерцедес и спринтирах нагоре по улица „Гуемес“ след пежото. Тъкмо го настигах, мамицата му, когато един шибан фиат кабрио, управляван от аржентинския вариант на американското глезено богато копеле, даде газ от една странична улица, без да гледа какво има пред себе си.

Почти не го забелязах. В последната минутка долових отблясъка на слънцето от бронята му. И след това се преметнах във въздуха.

Досетих се, че не трябва да напрягам тялото си, и затова се отпуснах и поех удара. Но, мамицата му, паднах здравата. Раменете ми напукаха предното стъкло на фиата. Тилът ми прасна рамката на стъклото. Задникът и краката ми се удариха в предния капак и оставиха дълбока вдлъбнатина с моите размери. Изтърколих се от колата, като всичко ми се виждаше двойно. На тила ми щеше да има шибана цицина с размерите на топка за голф.

А кафявото пежо, дяволите да го вземат? Отправих поглед нагоре по улица „Гуемес“ и видях две такива коли. И двете се виждаха неясно. След това двата размазани автомобила свиха рязко надясно и изчезнаха от погледа.

Стоях на място с бумтяща глава, а тялото ми пареше от болка. В който момент шибаният красив глезльо, или по-точно красива глезла, се измъкна от фиата и започна да сочи намачканите части на кабриолета си и да ме налага с чантичката си, докато крещеше обидни думи.

Откровено казано, не мисля, че дамите знаят думи, каквито тя ползваше. Нито пък би било възможно да изпълня действията, за които тя намекваше. Но пък тя може би не беше дама, а и вероятно не беше учила физика.

09:09. Погледът ми се проясняваше, когато пристигна полицията. Забелязах Бумеранга в края на тълпата, но го разкарах с поглед. Не исках да привличам повече внимание към себе си. Тъй като носех маратонки, обясних, че просто съм излязъл да се разтичам, когато глезлата излетя от завоя, без да чака.

Хубавото беше, че очевидците ме подкрепиха. И именно глезлата получи акт, а не аз. Но лошото беше, че полицаите си записаха името ми. Защо това е mala suerte^[4]? Защото в Аржентина също имат компютри с бази-данни и рано или късно някой от тях щеше да изплюе кой е Ричард Марчинко и аржентинските власти щяха да ме потърсят, за да видят какво търся тук. Ще ви кажа: не е лесно да си Ричард Марчинко, Свирепия®. Понякога си мисля, че бях по-щастлив като анонимния Дик Хуя в тюленските екипи.

Но настоящето беше различно. Настоящето е такова, че часовникът щеше да заработи, след като полицаите подадат докладите си. Имаше ли гаранция, че ще разберат кой съм? Отговорът е не, защото мистър Мърфи е задник от онези, дето се застъпват за равните права, и се будалка с аржентинците също така, както се ебава с yanquis^[5] като мен. Но се налагаше да работя сякаш са ме разкрили. А това означаваше да ускоря темпото на операциите. Което, разбира се, щеше да е по-трудно, след като загубих следите на колата на кучкаря.

10:12. Върнахме се в хотел „Етоал“ и се прегрупирахме. Мик имаше новини, макар и да не бяха положителни. Боб Евърс се обадил на един от своите агенти — несъмнено полицай, въпреки че не беше обяснявал какъв е, — за да провери регистрационния номер. Номерът бил откраднат преди осем месеца. Връзваше се. Ако аз бях танго и разузнавах цел, щях да си сменям номерата на колата поне по веднъж дневно — а може би и по-често. И как се снабдява човек с такива номера? Краде ги и си ги скрива, докато му потрябват. Това е по-лесно в места като Европа и Южна Америка, където регистрационните номера нямат лепенки за срок на валидност.

С всички свои инстинкти усещах, че се готви удар върху посолството. И така, колкото и да не ми се искаше, сметнах за свой дълг да разговарям с РСС — това е регионален служител по сигурността към Държавния департамент — и да му кажа какво знам и какво мисля. Вдигнах телефона и се обадих на старшина Джариел, казах му, че съм в града и че искам среща с РСС или с някой от служителите по охраната на посолството и че ще дойда при него по обед.

 

 

Дойдох петнадесет минути по-рано. Старшината не беше на дежурство. Виждах това по тъмния му панталон от костюма, придържан от чифт модни презрамки в сребрист цвят, бяла риза и дипломатическа синя вратовръзка с шарки. Той стоеше зад парадно лъснатия морски пехотинец (сержант), който провери документите ми и ми подаде значка, позволяваща достъп навсякъде из посолството без придружител, която закачих на ревера си под неумолимия му поглед. След като се убеди, че съм ОБОЗНАЧЕН КАКТО ТРЯБВА, сержантът натисна звънеца и ме пропусна през вратата, която беше трети клас по устойчивост на куршуми. Старшина Джариел чакаше в тесния вестибюл.

— Скапан Ричард, космат кучи сине! Добре дошъл в Буенос Айрес.

Прегърна ме в голямата си abrazo^[6].

Отвърнах на неговата abrazo, а после го отдалечих на ръка разстояние и го огледах критично. Узрял беше през петте или шест години от последната ни среща — по слепоочията и по бретона му се виждаха сиви косми. Но той все още си беше същата гадна и долна бойна машина. Не беше едър, но пък бе жилав и силен и знаеше как да използва силата си. Виждал съм го: когато се запознахме, той беше сержант и преподаваше близък бой и спасяване на заложници в школата на Морската пехота на САЩ в Куантико на служителите от охраната на посолствата. Бях довел взвод стрелци от „Червената клетка“, за да направим демонстрация, и заздравихме дружбата си с обилни количества бира „Куърс“ след демонстрацията. Сега беше главен старшина-оръжейник, което в йерархията на Морската пехота го поставяше до дясната ръка на Господ. Буенос Айрес беше последното му назначение. После се пенсионираше — след двадесет и пет години служба в армията, от които осемнадесет зад граница.

Поведе ме по тесен коридор, от двете страни на който имаше редици шкафове с бойни дрехи, противогази, щитове, палки, противокуршумни жилетки и шлемове и откъдето се стигаше до стаята му, насочи ме през стоманената врата пред себе си, а после я затвори грижливо.

Лицето му имаше сериозно изражение.

— Е, какво има, Дик? Кариерата ми виси във въздуха или какво?

Вдигнах ръка в престорен протест.

— Какво, без предигра? Няма да ме погалиш, преди да се чукаме, така ли? Не… старшина, искам да си поиграем.

Около очите му се появиха бръчки от усмивката.

— Да, но не аз съм дошъл за среща. Първо, ти ме питаш неофициално за оня, ирландския задник, Кели. После, докато се усетя, ми изникваш тук, в Буенос Айрес, и се обаждаш. Казваш ми, че искаш среща с РСС, и то веднага. Та от това си мисля, че знаеш нещо, което ние не знаем, и то е свързано с ирландеца, за когото разпитваше.

— Имаш ли кафе?

— Да.

Палецът му посочи голямата кафемашина на един шкаф за папки.

— Но внимавай. Толкова е силно, че ще ти пораснат косми на езика.

— Нали знаеш колко обичам официалното кафе на ЦРУ.

Отидох до машината, намерих относително чиста чаша и си налях голяма доза от черната каша — която си беше именно каша, — а после отпих. Мамка му — за малко да го изплюя през носа си. Точно тази шибана доза кафе беше толкова силна, че можеше да събуди някой под упойка за операция на сърцето, мамицата му. Примигнах, когато вкусът на кофеин ме удари в небцето.

— Интересна… напитка — казах задъхан на усмихнатия старшина. — Ти ще пиеш ли?

— В никакъв случай, Дик — отговори той. — Та нали аз съм го правил.

Стиснал чаша в ръка, опрях задник на бюрото срещу старшината и му представих свирепата картина по най-безлайнарски начин. Казах му за веригата заведения „Мисис Кели“ и кой я управлява. Не разполагах с нищо определено — нито график, нито метод, — само дето вероятно при нападението щяха да използват експлозиви или ракетни гранати. Казах му за фалшивия разводач на кучета и като проверих записките си, му разказах и как същият passapero се намираше отпред по време на схватката до визовия отдел.

Старшината веднага разбра значението на всичко това.

— Той знае точно за колко време реагират полицаите — каза.

— Точно така.

— Е, как ще го направят, Дик?

Бях откровен с него. Не можех да знам как ще играят. Но му казах какво съм видял и какво мисля. Според мен щеше да има нападение.

Старшина Джариел седна на ръба на бюрото си, като от време на време се чешеше по брадичката, докато аз говорех. Но не ме прекъсваше. Когато свърших, не каза нищо.

— Е, какво мислиш, старшина?

Слабото му лице се вкамени.

— Според мен имаме много сериозна работа, но малко време.

— Виж, аз сега ти разказах само резултата от четири дни работа. Определено видях неща, които не ми харесват. Но и ти знаеш не по-зле от мен, че тези неща невинаги са сигурни.

По лицето на старшина Джариел се четеше явна загриженост.

— Ако само ти си мислеше така, Дик, може би щях да се съглася. Но това, което си открил, е само част от по-голяма схема на сондаж — каза той. — Шибан кучкар — продължи след малко, като сякаш говореше на себе си. — Трябваше да се досетя.

През следващите петнадесет минути ситуацията се изясни много повече както за него, така и за мен. Тъй като си беше истински старшина, той беше оставал тук в извънработно време. И през последните седмици забелязал неща, които не харесал. Едни и същи коли пред посолството всеки ден. След дълги часове гледане на записи от камерите на охраната ги забелязал. Освен това имало два опита за разбиване на коли на служители на посолството, паркирани извън оградата. И още по-лошото било, че през последните четири седмици имало доставки на три съмнителни пакета. Дотогава за цяла година нямали доставка на съмнителни пакети.

— Някой отвън ни сондира — каза старшината. — Не обичам, когато някой опитва да си навре пръста в задника ми, без да иска позволение.

— Правилно. — Отпих още една глътка и изохках. — Е, в такъв случай, защо не разкажеш тези свои мисли на РСС и не поработите заедно, за да засилите охраната?

— Аз вече съм засилил охраната, но нямаме РСС.

— Как така?

— Политика на посолството, Дик. Шибана политика на посолството. — Той слезе от бюрото си и тръгна из кабинета. — Имахме добър РСС допреди три и половина седмици. Казваше се Олшейкър.

Спомних си името.

— Дълъг. Преждевременно побеляла коса. Истинска хрътка за катеричките. Преди години се запознахме в Рим, когато ескортирах Председателя Крокър за една конференция на НАТО.

— Той е. Същият. И също такъв сваляч. Пратиха ни го след назначението в Рим.

— И?

— Прекалено агресивен беше за вкуса на посланика. В случай че не знаеш, нашият посланик тук е дипломат от кариерата. Което значи, че не обича агресивни РСС като Олшейкър. Постоянно му казваше, че обиждал аржентинците, защото се държал „провокиращо“. Знаеш за какво става дума. „Те са ни домакини и не можем да ги обиждаме и да им казваме как да си вършат работата.“ Или, „Не можем да обиждаме домакините си, като следим чуждонационалните лица, които живеят тук. Или пък да искаме нашите аржентински домакини да го правят вместо нас.“ Ама на Олшейкър му беше през онази работа. Знаеше си службата, а тя беше да защитава посолството — а даже и задници като оня чикияр, посланика. И затова не се предаде.

— Какво стана?

— Посланикът го навря в кенефа. Изпрати го у дома по-рано. Но на хоризонта няма негова смяна.

Кофти. Когато работехме с Олшейкър в Рим, бях харесал как действа. Разбираше секуритате бизнесменте. Със страдания отпих нова глътка от кафето на старшината.

— И кой изпълнява тази длъжност сега, докато сменят Олшейкър?

— Е, това е истински лошата новина. Посланикът реши да остави всички въпроси по охраната в ръцете на местния шеф от ЦРУ.

Останах шокиран.

— Това май не е възможно?

По изражението на старшината разбрах, че точно това съвсем не е невъзможно.

Чувал бях за осиране с многократен ефект, но това беше без прецедент.

— Какво става, старшина? И двамата знаем, че охраната на посолствата съвсем не е работа на ЦРУ. А посланикът…

Старшината ме прекъсна:

— Това може да важи в повечето посолства, Дик. Но тук имаме по-особен случай.

Той погледна към вратата, за да е сигурен, че тя е надеждно затворена.

— Нека ти кажа направо. Тук имаме жаден за власт шеф, който още от идването си се самоописа като световно признат специалист по контратероризма и манипулира посланика, чието ниво на мозъчна дейност е почти равно с това на парче дърво. Казвам ти, Дик, представата на нашия посланик за това какво може и какво не може да прави ЦРУ тук е неточна и, изглежда, е силно повлияна от прекалено четене на романи на Том Кланси.

За ситуация като тази съществува технически термин на езика на воините-диверсанти от Военноморските сили. Той е: „посрани Боже“.

Старшина Джариел замълча.

— И това е добрата новина.

Ако това е добрата новина, направо нямах търпение да чуя другата.

— Добре, кажи останалото.

Лицето на старшина Джариел доби израза на човек, който току-що е ял лимон.

— Местният шеф на ЦРУ е Мел Потс, Дик. Шибаният Мелвин Потс.

Еба си майката, ужас, Дики да върви на майната си.

Позволете да обясня. Мелвин Потс беше младши лейтенант, когато премина през базовото обучение за тюлени. Не знам как издържа. Той беше от онези ниски, пухкави, четириоки очилати офицери, които сякаш никога не се чувстват добре, ако вършат някаква физическа работа. Но младши лейтенант Потс успял някак да завърши и го назначиха в „ТЮЛЕН-Група 2“. Тогава се срещнахме за първи път. В онези дни пътувах до Литъл Крийк, за да избирам каймака на боклуците от военноморските сили за оригиналния седемдесет и две куршумен „ТЮЛЕН-Група 6“.

Мел с лакти си проби път в кабинета, в който работех, и ми предложи услугите си като самообявил се специалист по тактика и теория на контратероризма. Думата „предложи“ не отговаря напълно на представлението му. Каза ми, че е специалист по контратероризъм от световна класа и че без негова помощ „ТЮЛЕН-Група 6“ никога няма да направи нищо. Само след още пет минути разбрах, че няма никаква представа за какво говори. Казах му, че ще му се обадя, ако имам нужда от способностите му, изритах дебелия му гъз през вратата и се постарах цялото поделение да научи за това.

Което вбеси Мел толкова, че се опита да мине зад гърба ми и да си издейства назначение, без да съм сложил чертичка до името му. Когато разбрах какво е направил, го заведох, кучия му син, зад полигона с препятствия, където му промених отношението по свиреп начин, като по време на процеса му счупих носа. Загубих му следите известно време, макар да разбрах, че някак успял да се отклони към ЦРУ, и изчезна в огледалния лабиринт, за да не се появи никога вече, слава богу.

Това, дето го казвам за „никога вече“ не е съвсем вярно. От години общността на неконвенционалните воини слуша ужасяващи истории за бившия лейтенант Потс, които отново и отново доказваха, че принципът на Питър, че всеки израства до нивото на своята некомпетентност, е жив, в добро състояние и се развива отлично в Централното разузнавателно управление. През деветдесетте години, когато работил в бюрото в Сомалия, той обърка данните от тактическото разузнаване за местонахождението на един сомалийски въоръжен терорист в Могадишу, което доведе до смъртта на осемнадесет рейнджъри от американската армия и стрелци от „Делта форс“.

Има още: по време на бомбената кампания заради Косово през 1998 г. Мел Потс беше човекът, който носеше крайната отговорност за разузнаването на целите в Белград. Точно така: той беше човекът, объркал китайското посолство, което ние бомбардирахме по погрешка. Но уволниха ли го за това, че се осра? Отговорът е не. Хлъзгавият като тефлон Потс успя да се измъкне без драскотина, докато един друг офицер, с по-малко късмет, изхвръкна, а шестима други бяха дисциплинарно наказани. Всъщност при всяко негово осиране го повишаваха. Три години в Буенос Айрес беше наградата му за Белград. И ако вече не ви се повръща, чуйте това: в момента Мел беше ССП (старши служител по разузнаването) със звание, еквивалентно на това на двузвезден генерал, което може и да е невероятно, но го правеше дипломат номер две в американското посолство в Буенос Айрес. Това не ви ли кара да се чувствате пълни като кола с лайна от доверие към така наречените предводители, които управляват нашия апарат за събиране на разузнавателна информация?

Киселото изражение на старшина Джариел ми каза всичко.

— Дик, дори не мога да вляза в кабинета му. Отнася се с хората ми като с боклуци. Гледа ни така, сякаш си мисли, че трябва да чистим кенефите на посолството. Няма как да те заведа при него.

— Виж, ако това трябва да се направи, ще го направим.

Пресуших кафето.

— Двамата с теб можем да работим по заобиколни канали. Аз ще ти давам информация, ти — също.

Старшина Джариел застана мирно.

— Тъй вярно, сър.

И трябва да ви кажа, че в гласа му се долавяше почитание.

Аз се усмихнах.

— По дяволите, старшина, има едно хубаво нещо в тази работа.

— Какво е то, Дик?

Почуках по празната чаша.

— Това лайнено кафе ме постави в идеалното разположение на духа за срещата с бившия лейтенант Путьо.