Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (8)

Седма глава

Веднага след разговора си с Джейн Хейвършам в петък сутринта Рудолф Моравец успя да организира работен обяд с лорд Бреней, член на Европейския парламент и участник в управителните съвети на няколко от неговите компании. Без много усукване му каза, че трябва да вземе със себе си и Ричард Уордлъв — близък приятел на Бреней и министър в Министерството на отбраната, отговарящ за въоръжените сили^[1].

Срещата се състоя в „Ню Юропиън“ — наскоро отворения клуб, собственост на Моравец, сред членовете на който фигурираха всички изгряващи звезди на голямото европейско семейство. Злите езици говореха, че причината за създаването на този клуб е доста по-прозаична — самият Моравец, руски евреин от селски произход, не можеше да стане член на нито един от известните благороднически клубове в Лондон. И отчасти бяха прави. Моравец действително даваше мило и драго да бъде приет като равен от английската аристокрация, според някои бил готов да се раздели с половината от империята си и да даде ръцете на двете си дъщери срещу една благородническа титла. Но като човек, който никога не хвърля парите си на вятъра, предвижданията му се сбъднаха стопроцентово. „Ню Юропиън“ почти веднага се превърна в шлагер на деня и истински храм за привържениците и проповедниците на идеята за Обединена Европа, които очакваха бъдещото преразпределение на власт и влияние с открито нетърпение.

„Ако някой човек наистина вярва, че съдбата му е отредила мястото на властник, това си ти, момчето ми“, мислеше си Моравец, докато наблюдаваше хубавия като киноартист Уордлъв и слушаше обработения му, изливащ авторитет и доверие глас. В поведението на политика умело бяха прикрити маниерите, получени в Итън и Кеймбридж, и това се харесваше на младите хора със свободни разбирания. Същевременно обаче те си личаха достатъчно отчетливо, за да бъдат разпознати от интелектуалците със сламени шапки и безнадеждни амбиции, чието влияние в една предизборна кампания винаги трябваше да се взема под внимание.

— Няма да откажа някое топло местенце във вашата сателитна програма, ако изгубим следващите избори — заяви през смях, но достатъчно сериозно Уордлъв.

Бреней стреснато вдигна глава от своя омар:

— Нима наистина мислиш, че?…

— Няма никаква надежда!

Показалецът на Моравец мръдна само на милиметър от ослепително бялата и скъпа покривка от ирландски лен, но това беше достатъчно. След миг на масата кацна нова бутилка отлежало шампанско „Круг“.

— Отлично! — възкликна Уордлъв.

— В моите телевизионни канали едва ли има „топли местенца“, но за вас винаги ще се намери и такова, господин Уордлъв.

— Пошегувах се, господин Моравец. Понякога си го позволявам…

Моравец отказа да опита шампанското и махна с ръка:

— Наливайте направо — изчака отдалечаването на келнера и добави: — Политиката е доста опасна професия… Особено ако човек е лишен от страничните доходи, на които разчитате вие… Те поне са някакъв буфер срещу загубата на парламентарното кресло, кариерата и амбициите.

— Не говорете така — направи гримаса Уордлъв. — Освен това моето състояние далеч не е такова, каквото го описват вестниците, включително и вашите. Сриването на финансовите пазари ми нанесе доста силен удар. Жена ми почти се научи да ходи пеша. На пазар, при шивачката и прочие… Бих казал, че днес не се чувствам толкова удобно, колкото преди няколко години. Но не обичам да се правя на бедняк, това никога не е харесвало на избирателите… Започват да губят доверие.

— Точно така — потвърди Бреней и насочи вниманието си към филето, което му поднасяха.

— Намирам, че доста си напълнял от последната ни среща насам — отбеляза Уордлъв.

— Че защо пък не? — отвърна Бреней и доволно потупа издутото си коремче. — От последната ни среща насам и успях да поспечеля нещичко…

— За съжаление аз нямам твоите директорски постове, Бърти.

Моравец вдигна чашата си за тост.

— За правителството — обяви той. — Господ да му дава дълго управление.

Уордлъв се поколеба, отпи малка глътчица и отправи поглед към домакина си:

— Защо имам чувството, че знаете нещо, което аз не знам?

— Може би, защото наистина знам такова нещо.

— О!

— Стегна ли ви под лъжичката, господин министре? Сигурно не сте забравили аферата Профумо^[2]… Всички членове на Консервативната партия от Парламента, с които съм разговарял за тази афера, единодушно твърдят, че за пръв път са я чули по време на неофициални обеди и веднага са изгубили апетит…

Уордлъв хвърли кос поглед към лорд Бреней, който се сгуши над чинията си.

— Постановка ли си ми направил, Бърти?

— Излишно е да се ядосвате, Бреней е просто посредник — твърдо рече Моравец. — Освен това имам чувството, че в близко бъдеще ще изпитвате само благодарност към своя приятел от училище за това посредничество…

Уордлъв се облегна назад в стола си, моментално усетил, че разговорът ще бъде в благоприятна за него насока.

Бреней тромаво се изправи:

— Аз… хм… Трябва да се обадя на един-два телефона. Скоро ще се върна, моля да продължавате без мен…

Моравец се намести по-удобно в стола си, бодна късче филе от сьомга на върха на вилицата си, после пресуши чашата с шампанско.

— Кухнята тук наистина е най-добрата в света — доволно промърмори той, после вдигна ръце да докосне големите си уши. — Да не говорим, че ако някой използва добре тези свои органи, може бързо да забогатее…

— Не съм за продажба! — предупредително го изгледа Уордлъв. — Казвам това, в случай че сте добили обратното впечатление!

— Аз пък не се готвя да купувам — отвърна Моравец. — Просто ще ви предложа един напълно безкористен подарък, който сам ще решите как да използвате. А можете, разбира се, и да го откажете…

— Вие никога не предлагате безплатни подаръци, Моравец! Дори и в своите клюкарски издания. Цена винаги има! Започвам да мисля, че и този обяд няма да е безплатен!

— Ще забравя за моментното ви невъздържание, просто защото съм сигурен, че след няколко минути ще ми се извините — великодушно му се усмихна магнатът.

— Съмнявам се.

— Бих могъл да ида при опозицията, но прецених, че вие по-добре ще използвате безплатния ми подарък, когато му дойде времето. А то ще дойде, при това съвсем скоро… Затова ви предлагам следното: още следобед, веднага след като се върнете в службата, издайте лична заповед за разследване на медицинското обслужване на личния състав. Подчертано изискайте пълна информация за операциите по трансплантация на органи, извършени във военните болници, заповядайте да ви доставят всички данни за донорите и онези, които получават органите… Разбира се, ако подобни операции въобще са били извършвани…

Уордлъв втренчено го погледна:

— Какво искате да ми кажете, Моравец?

— Само вие можете да откриете това. Аз мога да ви кажа какво мисля. А после сам ще решите как да постъпите. С останалата част от живота си, естествено… Малцина са хората, които получават възможност да вземат съдбоносно за своето бъдеще решение, при това решение, което да им даде всичко, за което са мечтали… Във вашия случай това е власт, министре. Говоря за истинската, върховната власт…

— Продължавайте.

И Моравец му разказа.

— Вие сте луд! — възкликна Уордлъв. — Никога не биха посмели!

— Така ли? Аз пък мисля, че изобщо не им пука, тъй като разполагат с всичко — свобода за експериментиране, финансиране и… нека го наречем „човешки материал“, при това в изобилие.

— Ако това е истина, всяко правителство би отишло по дяволите.

— А човекът, разкрил тази истина, ще стигне върха.

Уордлъв вдигна чашата си и тържествено рече:

— Извинявам се за своята прибързана реакция.

Моравец леко склони голямата си глава.

— Няма съмнение, че си давате сметка и за риска, нали? Проблемът при конспирациите е, че човек никога не знае докъде са стигнали нейните пипала.

— Нима намеквате за Даунинг стрийт? — развълнувано промърмори Уордлъв.

— Вашето положение е далеч по-добро от моето, министре — въздъхна Моравец. — Особено когато трябва да се даде отговор на въпроса, който поставихте.

 

 

— Доволен ли сте от обяда, сър? — попита личният секретар на Уордлъв.

Той само изсумтя.

— Чувал съм, че храната в „Ню Юропиън“ е най-добрата в Лондон…

— В днешно време добрият обяд рядко зависи от кулинарното майсторство, Тилис.

— Значи компанията не е била на ниво?

— Лорд Бреней се измъкна след основното ястие.

— Да разбирам ли, че не сте били само двамата?

— Самият собственик ни правеше компания…

— Моравец? Това положително ще предизвика слухове, сър. Особено след като не много отдавна вие публично заклеймихте репортажа на една от телевизионните му компании за извращенията в армията.

— Мислиш ли, че не го зная? Никой не ми каза, че ще е там. В момента лорд Бреней ще направи най-добре, ако се държи по-далеч от мен! Но стореното — сторено. Имаме ли нещо важно следобед? Искрено се надявам да се измъкна по-рано за уикенда…

— Нищо не ви задържа тук. Текущата работа може да се отхвърли от всеки ваш помощник. Искате ли да повикам колата?

— Ще бъде добре. Знаеш ли какво, Тилис… Едно от най-разумните решения в живота ми беше да се спра на теб, вместо на някоя сълзлива жена, която не би могла да организира нито моето, нито своето свободно време… Последната лична секретарка, която имах, поне веднъж в месеца се превръщаше в истинско страшилище и аз не смеех дори да намекна за някакви планове през свободното си време…

— Управлението на тази страна не се осъществява само в Уестминстър и отделните министерства, сър.

— Разбира се, че е така — ухили се Уордлъв. — Мисля да те взема със себе си на Даунинг стрийт, като му дойде времето…

Тилис задържа поглед върху лицето на господаря си.

— Позволете ми да отбележа, че това би отговаряло напълно на вашите способности, сър. Сега ще се обадя да изпратят колата.

— Тилис, бих искал да свършиш нещо вместо мен, при това още днес… По-скоро да го организираш. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да приключим… Ето, тук съм нахвърлял нещата, които трябва да бъдат направени. Прочети ги и задействай колелото. Направи така, че името ми да бъде ясно изписано под искането… Разбираш ли?

— Да, господин министър.

Уордлъв излезе, а Тилис се зае да чете записките му. Направи това два пъти, бавно и внимателно, опитвайки се да открие причините за необичайното искане на Уордлъв. Умът му напрегнато работеше. Очевидно тези записки бяха нахвърляни в колата, на връщане от този неофициален обяд. Това ясно личеше от разкривения почерк. Това ли е била темата, обсъждана в „Ню Юропиън“? С Рудолф Моравец? Бреней отпадаше, просто защото старият дебел глупак ходеше на такива срещи с една-единствена цел — плюскането. Да, това трябва да е работа на Моравец.

Но защо? Какво се крие зад всичко това?

Тилис беше озадачен. Господарят му стъпваше на тънък лед, заставаше на страната на човек, който имаше много врагове както в Уестминстър, така и в самото Министерство на отбраната. Но след като Уордлъв е готов да рискува репутацията, а вероятно и кариерата си, ставките трябва да са изключително високи. Другата възможност е той просто да е станал обект на манипулация. Тилис отлично знаеше какво трябва да стори — да се подчини на господаря си, а след това да го предаде.

В девет часа вечерта той вече стабилно си пиеше в една от многобройните кръчми на Хампстед. На масата пред него имаше висока халба бира и двойно уиски за отскок. Кръчмата беше претъпкана с млади и самодоволни типове, които държаха да подчертаят по най-шумния и по най-пиянския начин своите бързи финансови успехи в живота.

— Тая съм я виждал по телевизията! — извика един от тях към закръглената жена, която си пробиваше път през навалицата. — Прилича ми на Мис Пиги с леви убеждения!… Хей, това ли ти е приятелчето?

— Не обръщай внимание на копелдаците — промърмори тя, настанявайки се на стола срещу Тилис.

Той протегна врат, целуна я по бузата и недоволно прошепна:

— Не можем да говорим в подобна обстановка!

Тя спокойно се облегна назад, на лицето й се появи доволна усмивка, предизвикана вероятно от апашките подсвирквания, които се разнесоха наоколо.

— Нищо й няма на обстановката — рече. — Тези кретени скоро ще намерят някой друг, по когото да подсвиркват. Послушай ги малко и ще разбереш какъв им е проблемът — просто си мислят, че светът е декор, създаден да уплътни времето на голямото междучасие в проклетите им училища…

— Така е — кимна със сдържано раздразнение в гласа Тилис.

— Успокой се, Роджър, и казвай какво има.

— Той обядва с Рудолф Моравец.

— Какво?!

— Оня идиот Бреней организирал срещата, без да му каже нищо. Което означава, че тя е била по инициатива на Моравец. Както и да е… Върна се, изигра пиесата „Господи, колко беше досадно“, но после си призна всичко. Просто защото знаеше, че ще прочета новината в парцала на Найджъл Демпстър… — Тилис погълна уискито си и надигна халбата: — Наздраве.

— Наздраве.

— Веднага разбрах, че нещо става, но не можех да определя какво е. После той вдигна шум около номера „Не мога повече, отивам си у дома“ и сякаш между другото ми подхвърли инструкциите си за разследването. Това винаги го издава… На пръв поглед няма нищо общо нито с обяда, нито с Моравец!

— Какво разследване?

— Иска да му се докладва състоянието на здравеопазването в проклетата войска.

— Моля?

— Това е общата насока. По-специално се интересува от всички операции по трансплантиране на органи във военните болници. Кой ги е извършил, откъде са взети органите. С имена, адреси и всичко останало.

— Дали в момента си мислиш това, което мисля и аз?

— Мисля наистина, при това доста напрегнато. Но не мога да преценя колко мръсни са твоите мисли…

— Не по-мръсни от техните.

— Имаш предвид нелегалната продажба на органи, взети от донорите?

— Точно това имам предвид, Роджър. Нека за момент си представим, че вече сме спечелили следващите шибани общи избори и допуснем, че Моравец е надушил бизнеса, който се вихри в гадната армия на Великобритания, без обаче — о, небеса, дано да е така! — да знае със сигурност, че разни тъпи копелета си продават чарковете! Знаеш ли какво ще означава това? Означава, че можем да пратим шибаното правителство на химическо чистене в момента, в който го пожелаем! Представяш ли си това, Роджър?

— Наистина имаш мръсни мисли! — поклати глава Тилис.

— Зная, но не е ли прекрасно?

 

 

Мери Маккарти с мъка се натъпка в своя изгнил остин мини, износеният двигател оживя след продължителна старческа кашлица и понесе собственицата си към противоположния край на Лондон. Единият от фаровете не работеше и това караше идващите насреща шофьори постоянно да й сигнализират. Тя не им обръщаше никакво внимание, така постъпваше с повечето неща в живота, които считаше за тривиални.

Тръгна си преди Тилис, като не забрави да го поздрави за проницателността и да го вдъхнови за по-нататъшна дейност. Беше доволна да се измъкне не само защото бързаше да сподели получената информация, но и защото й беше трудно да издържа на глупавата суетност и важностите, които си придаваше тоя тип. Реакцията му на щедрите й хвалби само потвърждаваше това, което вече знаеше — Тилис е един обикновен глупак. Имаше навика да оприличава хората на птици или животни, тоя несъмнено беше пуяк.

Е, добре, нека се надува колкото ще, само да дава информация, помисли си тя и присви очи, тъй като насреща отново й примигнаха.

На лицето й се появи доволна усмивка. Много обичаше положението, в което се намираше точно сега — сама да реши на кого да предаде информацията, с която разполага. Поигра си малко с тази мисъл, но вече знаеше, че тя никога няма да стигне до лидера на партията. Щеше да я получи един човек, който, подобно на самата нея, стоеше на леви позиции и избягваше шумотевицата около себе си.

Точно така, рече си Мери. Той ще получи тази информация и ще направи необходимото за бламиране на правителството в долната камара на парламента. А когато това време настъпи, то автоматически ще му донесе и поста на лидер в партията. Което също така автоматически означаваше пост номер две за самата Мери Маккарти.

— Върви да се шибаш! — изруга тя поредния тип, който примига със светлините си насреща й, включи единствения си фар на дълги светлини и го остави в това положение.

Паркира непосредствено зад болницата Уестминстър и тръгна пеш. Никога не забравяше, че представлява интерес както за тайната полиция, така и за Специалния отдел, тъй като поддържаше тесни връзки с няколко радикални политици от Северна Ирландия, а освен това я подозираха във връзки и с терористи от ИРА.

Заобиколи квартала и влезе в болницата през главния вход. Качи се на втория етаж, поговори си малко с една сестра от ирландски произход, която й беше едновременно любовница и куриер. После се изниза през служебния изход.

Крайната цел на разходката й беше сградата на Парламента, по-точно един апартамент в съседство, който беше достатъчно близо до Биг Бен, за да се долавя музиката на хармониките, когато прозорците са отворени.

— Мери — представи се тя, след като натисна копчето на домофона.

— Трябваше да се обадиш.

— Важно е.

Вратата щракна и се отвори. Тя с пъшкане изкачи стълбите до горния етаж, дебелата й ръка не изпускаше парапета от тъмен махагон.

Той я чакаше на прага.

— Трябва да отслабнеш, момичето ми.

— Кажи нещо ново! — задъхано отвърна Мери.

Той отстъпи встрани да й стори път и погледна часовника си.

— Скоро трябва да тръгвам за Шепърдс Буш Грийн, ще говоря на митинг, организиран от работническите комитети на Министерството на здравеопазването. Трябва да се спре този процес на неконтролирана приватизация в отрасъла.

— Знам това. Нося ти нещо, което ще бъде от полза.

— Сядай, ще пиеш ли нещо?

— Бог да те благослови!

— Ирландско, както винаги?

Тя с благодарност прие щедро напълнената чаша и отпи една прилична глътка.

— Е?

Започна да говори.

Депутатът мълчаливо слушаше, изправен до тухлената камина. Ръката му несъзнателно си играеше с наредените върху лавицата снимки на политически лидери от Третия свят, всички в сребърни рамки и със съответните автографи. Най-странното беше, че някои от тях все още бяха живи и на власт…

Тя свърши и зачака преценката му.

Той взе чашата й и отново я напълни с уиски, този път с един пръст по-малко.

— Нали си зад волана?

Тя само кимна с глава.

— Уордлъв има две алтернативи — започна депутатът. — Първата е да проведе разследването на военните болници докрай, което означава да назовава имена, да предизвика смут в правителствените кръгове и да постави под съмнение собствената си кариера в тези кръгове. Вероятната му изгода също не е малка — от цялата работа може да излезе като потенциален лидер на своята партия.

— Май вече се чувства такъв — отбеляза Мери.

— Другата алтернатива е да писне и да хукне да се оплаква на Даунинг стрийт, като ни обвини в некоректна обработка на член от екипа му. Твоят информатор несъмнено си дава сметка, че името му ще изплува на повърхността, когато избухне скандалът, нали?

— Нищо подобно.

— Така ли? — изненадано я погледна членът на парламента. — Е, и това се случва понякога…

— Всички си плащаме определена цена.

— Една разрушена кариера е доста висока цена. Дали няма да се отметне?

Тя отвори напуканата си ръчна чантичка от евтин винил и измъкна от нея изненадващо крехък репортерски магнетофон.

— Направила си запис?

— Абсолютно пълен, включва дори телефонното му обаждане с молба за среща в една от хампстедските кръчми.

— Радвам се, че човек като теб е на наша страна.

— На твоя — поправи го тя. — Другите са продажници. Алчността за власт отдавна ги накара да забравят идеалите си.

— Така е — съгласи се той и очите му светнаха. — И всички ще запълзят обратно, когато видят храната на масата.

— На твоята маса!

— На която твоето място ще бъде винаги запазено, скъпа — тънко се усмихна политикът. — Ще дойдеш ли на митинга?

 

 

Мери Маккарти се усмихна на образа си в напуканото огледалце на миниавтомобила, което, както обикновено, изобщо не хващаше пространството зад колата. Не беше лошо, реши тя. Добре свършена нощна работа. След митинга ще отскочи до Нотинг Хил, там има едно кафене, в което е пълно с гладни момичета. Усмивката й се разшири. Е, ще нахрани някое… Особено ако не успее да пипне някоя сочна медицинска сестра на зелената поляна. Господи, колко съм възбудена! Намести се на паянтовата седалка, разкрачи дебелите си бутове, воланът се намести в дълбоката хралупа между огромния бюст и издутия корем. Месестото й лице продължаваше да грее в щастлива усмивка.

Зад волана на бързо движещото се в обратна посока маршрутно такси седеше натурализиран ямайски негър. По радиото го бяха посъветвали да заобиколи района на Шепърдс Буш, където вече се беше събрала голяма тълпа. Насреща му блесна самотен фар, включен на дълги и почти залепен за осовата линия. Той бързо свали прозореца и подложи лицето си на студената струя, готов да засипе с поток сочни ругатни проклетото шантаво копеле, подкарало мотоциклета си по осовата линия. Миг преди удара успя да зърне силуета на старото мини с неработещ фар откъм неговата страна. Не успя да види обаче как през строшеното стъкло излита дебела парцалива фигура и се стоварва върху асфалта с тежък, смразяващ кръвта тътен. Не видя и как малката кола се завъртя, отскочи в платното за насрещно движение и се преобърна.

Районът беше пълен с полиция заради предстоящия митинг. Само след секунда на мястото на катастрофата се появи униформен сержант, минута след него изскърцаха спирачките на две патрулни коли с включени сини лампи на покривите.

— Как се казвате? — задъхано извика сержантът, насочил се към човека, който вече ровеше във вехтата чантичка на Мери Маккарти. Един друг тип беше натикал главата си в обърнатата на една страна кола. Без да си прави труда да погледне зад себе си, той извади кожена калъфка със служебна карта и я тикна под носа на сержанта.

— О — отстъпи крачка назад униформеният.

— Мъртва е — обяви онзи, който ровеше в чантичката, и спокойно прибра в джоба си тефтерче и някакви писма. — Шофьорът на другата кола — също — после подаде на колегата си портативен касетофон, онзи надяна слушалките и заслуша с безизразно лице.

— На стари години стана сръчна — промърмори тоя с чантичката и с гримаса на отвращение се зае да оглежда неподвижната фигура в краката си, която приличаше на парцалена кукла. — Да не повярва човек, че ще вземе да използва и технически средства!

— Значи сте я следили? — попита младият сержант и почтително се дръпна настрана. Колегите му вече се бяха заели да разпръскват тълпата зяпачи и се готвеха да направят протокол. Това беше първата му среща с тайнствения свят на МИ-5.

— Не нея, а него — отвърна сякаш на себе си агентът. — Дебелата Мери просто не е избрала подходящ ден за бизнес… Не устояхме на изкушението и тръгнахме подире й. Утре да беше станало, никой нямаше да й обърне внимание, а и едва ли щяхме да имаме хора… — погледна младия полицай и се усмихна: — Нали знаете? Съкращенията на държавните служители… — От парка долетяха високо скандирани протестни лозунги, последвани от бурни викове и ръкопляскания, с които несъмнено беше ознаменувана появата на главния оратор. — Все същото, а?

 

 

— Хартрампф? — сърдито излая Рудолф Моравец в слушалката на един от телефоните, които покриваха широкото му бюро в „Уърлд Комюникейшън“. — Докторът, на когото е писала Еленър Хейл? Психиатър? Ти да не си се побъркала?! Веднага го разкарай оттам!

— Той прибягна до хипноза… — опита се да обясни Джейн Хейвършам.

— Казах вече! Веднага го разкарай от тоя Хартрампф!

— Няма да стане. Решението да дойдем тук беше на Адам и то е правилно. Хартрампф знае какво прави и Адам започва да си припомня миналото…

— Дали наистина знае какво прави? — прогърмя Моравец. — Ами ако се зарови прекалено надълбоко и изтрие способността му да предсказва бъдещето? Тогава Адам ще стане нормален човек, а ние ще си хапем задниците!

— Подобен риск действително съществува, но трябва да го направим… За доброто на Адам…

— Нямам нищо против, но първо трябва да се възползваме от способностите му. Какво ти става, момиче? Нима си готова да подложиш на риск шанс, който идва един път в живота? Не можеш да бъдеш сигурна нито докъде се простират способностите му, нито в тяхната здравина!

— Моля те да ме изслушаш. Всяка секунда в това състояние носи огромни страдания на Адам. Хартрампф може да облекчи отчасти тези страдания, благодарение на професионалното си умение… Все още не сме открили истинската му самоличност, но сме много близо до целта. С помощта на хипнозата разбрахме, че е бил офицер от десантните части на Кралския военноморски флот. Бил е оставен да умре на склона на някакъв ледник в Южна Джорджия, това се е случило още в началото на Фолклендската война… Катастрофа с хеликоптер, той единствен е оцелял…

— Сега пък ти ме изслушай! Днес положих началото на служебно разследване от най-високо място. Ако всичко върви както трябва, много скоро ще бъдем изправени пред остра политическа криза. Едно правителство, което винаги е парадирало с безупречна политика по отношение на човешките права, ще трябва да се защитава срещу такива обвинения, пред които насилственото психиатрично лечение на дисиденти от страна на Кремъл изглежда наистина като хуманна грижа! Зарежи емоциите и използвай главата си! В скандала несъмнено ще бъдат замесени много хора с медицинска професия. Затова трябва задължително да държим Адам по-далеч от всякакви доктори, с изключение на онези, които държа в джоба си!

— Хартрампф успя да осъществи пробив. Адам желае да продължи с хипнотичната терапия. Ако се обявя срещу тях, положително ще го изгубим завинаги. Аз съм единствената връзка между него и цялата ни операция. Знаеш отлично как стоят нещата от юридическа гледна точка, нали? Никой съд няма да признае за редовен договора, подписан от него в сегашното му състояние. Ще те държа в течение на всичко. Съжалявам, но друга алтернатива просто нямаме…

Линията прекъсна.

Моравец вдигна слушалката на един от специалните си телефони и бързо набра номера.

— Чапмън? Спешна, абсолютно спешна задача! Слушай внимателно: събираш най-добрите си хора и изравяш всичко, което се знае за някой си доктор Ерих Хартрампф, в момента пенсионер. Живее в Лондон, площад Ийтън. Поддържал е връзка с Еленър Хейл, починала преди няколко дни в собствения си дом Ретмур Фарм, в Дартмур… Вероятно при нещастен случай. Новината за смъртта й беше отразена от националните медии, по време на войната е била награждавана с медали за храброст… Искам да разбера всичко за тази връзка, разходите са без значение. Ще докладваш лично.

В интеркома прозвуча гласът на секретарката му:

— Доктор Ливзи на втора линия. От клиниката „Блекуотър“ в Камбърли. Твърди, че е получил номера ви от госпожица Хейвършам.

— Свържете ме.

Гласът с американски акцент беше дълбоко угрижен:

— Господин Рудолф Моравец? Съжалявам, че ви безпокоя, сър. Зная, че сте зает човек и ще бъда кратък. Цяла сутрин се опитвам да вляза във връзка с Джейн Хейвършам. Работата е спешна и се отнася до приятеля й. Беше оставила телефона ви записан на секретаря у дома си.

— Оставете извиненията, докторе. Случайно този приятел да се нарича Даниел Хейл?

— Значи го познавате, така ли?

— Джейн работи върху предаване за него, което ще бъде излъчено по мой сателитен канал.

— Мога ли да се свържа по някакъв начин с Даниел или госпожица Хейвършам?

— Доктор Ливзи, аз притежавам договор за изключителни права над Даниел Хейл и неговите способности и това автоматически повишава загрижеността ми за неговото здраве.

— Естествено — хладно отвърна Ливзи. — Предполагам, че вече сте назначили специален медицински екип. Но тази сутрин получих резултатите от изследванията, които му направих, докато беше в клиниката. И оттогава насам не съм престанал да ги обработвам…

Моравец запази мълчание.

— Разбирам вашата предпазливост, сър — подхвърли Ливзи. — Една ваксина, извлечена от кръвта на Даниел, вероятно ще струва цяло състояние… Това е достатъчно, нали? Предполагам, че вече говоря с търговеца, който ще сключи изгодни договори с куп фармацевтични концерни… Винаги става така — аз върша черната работа, а друг обира каймака!

Моравец извъртя стола си така, че да вижда цялата внушителна панорама на централната част на Лондон и извиващата се като змия сребърна ивица на Темза.

— Не съм толкова алчен, колкото ме изкарват враговете ми, докторе — промърмори той. — Вероятно някои подробности от вашите лабораторни анализи се различават съществено от работата, която свърших тук… Бихме могли да стигнем до някакво финансово споразумение, разбира се. Хонорар, процент — все нещо ще измислим. Ако случаят е такъв, какъвто го представяте, разбира се…

— Няма проблеми — оживи се гласът на Ливзи. — По всяко време можете да разполагате с моите резултати. Съмнявам се обаче, че те съществено се различават от вашите… Много бих искал да видя лицата им, когато открият какъв потенциал се крие в кръвната картина на Даниел…

— Страхувам се, че не съм в течение — промърмори Моравец.

— А би трябвало да сте, сър. Човек не се сблъсква всеки ден с реалната възможност да унищожи вирус убиец, какъвто например е вирусът на СПИН…

Моравец скочи на крака и погледна към панорамата, която се разстилаше трийсет и два етажа под него.

— Докторе! Не бива да подценявате собствения си труд. Най-добре вземете резултатите си и елате в Лондон. Обещавам, че пътуването ви няма да е безрезултатно. Ще ви направя и едно конкретно предложение: за утре сутринта вече имам уговорена среща със своя консултант по медицинските въпроси. Вероятно сте чували за доктор Джеймс Шайрър?

— О, разбира се, сър. Редовно следя специализираното му предаване по телевизията. Много ми хареса последното — „Божествено проклятие“. Отлично предаване!

— Да. Ако желаете да присъствате на тази среща, веднага ще наредя на секретарката си да ви прати кола и да уреди всичко останало…

— Ще дойда. С нетърпение очаквам срещата си с вас.

— Аз също, доктор Ливзи.

Моравец остави слушалката и моментално се свърза с личния си съветник:

— Клиниката „Блекуотър“, град Камбърли. Вече разполагаме с базисна информация. Искам сводка с текущото финансово състояние на заведението и личните доходи на доктор Реймънд Ливзи, един от собствениците. Ще ми я пратиш довечера, в мансардния апартамент на Риджънтс парк. В осем ще бъда там.

Остави слушалката и отново се извърна с лице към панорамата зад стъклото. Значи са открили лекарство срещу „Божественото проклятие“, но и него пазят в тайна! И кой знае още какво! Е, добре, милосърдието може би наистина е божи дар, но информацията се купува на пазара. На лицето му се появи широка усмивка. Властта наистина е магия! Пипнеш ли я здраво, бремето на годините изчезва и пак ставаш млад! Очите му се насочиха оттатък реката. Това е светът. Старият, непроменен свят. Но с него вече е свършено. Родило се е нещо ново, нещо коренно различно. Сътворено, създадено по пътя на генното инженерство — все едно, важен е крайният резултат. И вече нищо не може да бъде същото… В съзнанието му изплува отдавна забравен образ, стаил се там от годините на детството. Не беше образ на жив човек, а на рисунка от някакъв плакат. Видя го съвсем ясно: вълниста руса коса, красиви и благородни черти, бледосините очи гледаха уверено напред, в далечното бъдеще. После видя и себе си. Увито в дрипи хлапе, отправило поглед в това съвършено лице, почувствало с нова сила безнадеждността на собственото си състояние. Кой знае защо този образ беше по-силен и по-въздействащ дори от вилнеещата наоколо война, която унищожи родината и семейството му, а заедно с тях и по-голямата част от народа му…

Отново видя това лице, или по-скоро неговия двойник от плът и кръв. Вчера. Лице, което гледа в бъдещето. Забрави миналото, възползвай се от бъдещето! Ами ако миналото вече е оформило бъдещето? Тогава направи всичко възможно да се идентифицираш с мъжа от плаката, а не с дрипавото хлапе с куркащи от глад черва и отчаяние в очите!

А още по-добре е да бъдеш онзи, който притежава достатъчно власт, за да лепне това лице на нов плакат и да го закове на стената!

Докосна бутона на интеркома и кратко нареди:

— Свържете ме с доктор Шайрър.

— В момента се намира във вила „Марбела“, сър — поясни ясният и мелодичен глас на секретарката. — Вчера замина от летище Хийтроу… Заедно с приятелката си.

— Веднага го върнете обратно, но сам. Наемете самолет или използвайте чартърен полет, без документирани следи, които могат да доведат до корпорацията.

— Разбирам.

— Веднага да бъде докаран в мансардните апартаменти на Риджънтс парк. Довечера да е там.

— Ще бъде изпълнено, сър.

Моравец остана неподвижен на стола, умът му напрегнато работеше. СПИН. Генно инженерство… Дали са открили лекарство, или просто са поправили собствената си грешка? Случайно или нарочно е станало това? Пред очите му отново изплува лицето от плаката, главата му се изпълни с неясно ехо. Насоченост към определена социална прослойка, окачествена като „нежелана“? Или селективно унищожение по „естествен“ път? Това, което са в състояние да сторят на една социална група, лесно може да бъде приложено и върху останалите. И докъде ще стигнат?

Набра още един телефонен номер. Седалището на тази агенция се намираше в лондонския квартал „Виктория“, но от експертните й услуги се ползваше половината свят, особено когато ставаше въпрос за терор и конспирации. Моравец имаше абсолютно доверие в способностите на тази агенция, беше готов да заложи дори живота си за нея. Всъщност, вече го беше направил, тъй като именно тя му осигуряваше екипа бодигардове, който го охраняваше двайсет и четири часа в денонощието. Само тази агенция беше в състояние да пази новата му и изключително ценна инвестиция.

 

 

Адам внимателно отпи глътка бургундско от единствената чаша, която му позволи Хартрампф. Тръпчив, приятен вкус. Купища спомени, бледи и неясни като призраци. Разлетяха се в хладния мрак на съзнанието му като искри от тлееща жарава.

— Добре ли си, Адам? — попита го Джейн, която внимателно го наблюдаваше.

— Може би това вино е твърде силно за теб — рече Хартрампф и отсипа в малка чашка глътчица леко бяло рейнско вино от бутилката до себе си. — Я опитай това.

— Скоро ще научим истинското ти име — окуражително му се усмихна Джейн.

Адам опита новото питие и образите в главата му изведнъж станаха други, далеч по-ясни и релефни. Хората пред очите му продължаваха да бъдат непознати, но виното и тежките удобни мебели изведнъж му се сториха познати. Може би не точно познати, но някак удобни… Отпи още една глътка, после опразни малката чашка и уверено я поднесе на домакина:

— Bitte?

Джейн зяпна насреща му, а Хартрампф спокойно посегна към бутилката. Сякаш изобщо не забеляза употребата на родния му език.

 

 

Возеше се във влак, въздухът беше напоен с миризмата на пара и сажди. Въпреки това долавяше уханието на морето. Локомотивът дръпна рязко напред, колелата на вагоните приплъзнаха за момент, после покорно се затъркаляха. Тревожеше се за куфара, изправен в багажника над главата му. Беше тежък и положително би наранил някого, ако вземе да падне. А него би окачил на въжето. Не с тежестта, а със съдържанието си. За нелегален радиопредавател наказанието беше само едно — смърт. Вече пътуваха, панорамата зад прозорците беше прекрасна. Слънцето и едва доловимата миризма на дим, която долиташе през спуснатото стъкло, го накараха да си припомни студентските години. Пътуваше постоянно до университета в Хайделберг. Трета класа, но това нямаше никакво значение. Появата на униформен мъж във вагона накара сърцето му да пропусне един такт. Но той поиска само билета му. Не свободата му, не живота…

 

 

— Адам? — загрижено се обади Джейн. — Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Да — отвърна той, макар да беше сигурен, че влакът го отнася към смъртта и няма никакъв начин да скочи от него.

— Има нужда от почивка — обади се Хартрампф. — Трябва да поспи.

— Ще спим заедно — стана Джейн и пристъпи към него. — Не се безпокой, ще бъда там, край теб…

Тук, а не там, поправи я безмълвно той.

 

 

Доктор Джеймс Шайрър пристигна в двойния мезонет с прекрасна гледка към Риджънтс парк, който служеше за официална квартира на гостите, поканени от корпорацията „Уърлд Комюникейшънс“. Беше уморен и ядосан, настроението му още повече се развали, когато разбра, че Моравец го няма.

— За вас е определен синият апартамент, докторе — съобщи му икономът.

Облечен в черно сако и раиран панталон, той беше точно копие на директор на скъп хотел. Какъвто всъщност беше, преди да продаде на Рудолф Моравец своите познания и дискретност, а дори и душата си.

— За мен е определена кучешката колиба на двора, приятел — сопнато отвърна Шайрър — раздразнителен на вид шотландец с рижа четина, ясно издаваща какво характерче дреме под нея. — Къде си държи пурите и брендито тоя тип?

— За вас е приготвена вечеря, докторе.

— Това няма нищо общо с въпроса ми, приятел!

В този момент влезе Моравец. Махна с ръка на иконома, хвана с другата китката на Шайрър и го поведе към зимната градина, от която се разкриваше отлична гледка към парка. Дори не направи опит да се извини за закъснението.

— Гледай да предложиш основателни причини за волността, която прояви! — заплашително промърмори шотландецът.

Моравец посочи редицата плетени столове.

— Сядай и си отваряй ушите! Ако забравиш мадамата си, докато слушаш за какво съм те извикал, имаш всички шансове да получиш толкова пари, че да я накараш да се замисли, преди да ти слага рога зад гърба. И пак ще ти останат достатъчно, за да не усетиш издръжката, която ще поиска жена ти след развода!

— Имам нужда от едно питие! — промърмори Шайрър. — Винаги се чувствам така след полет…

— А аз имам нужда от твоя мозък. Затова — нито капка алкохол, преди да сме свършили! А това може да стане и чак в края на уикенда! Ще уредя да ти пратят някоя мадама, за да се укротиш…

— Не, благодаря. Напоследък такива мадами са доста опасни.

— Така е — кимна с напрегната усмивка Моравец. — И именно по тази причина си тук. Какво би дал за кръвна проба, чиито антитела могат да унищожат напълно вируса на СПИН?

— Дясната си ръка! — без колебание отвърна Шайрър. — Плюс всичко останало, с изключение на органите ми за възпроизвеждане. Както се досещаш — за да мога да опитам лично ефекта на новия продукт! Какви глупости дрънкаш, Рудолф?

— Утре сутринта ще се срещнеш и разговаряш с един млад и чернокож американски лекар, който по всяка вероятност е открил пътя към съмнителния ти рай.

— Преметнали са те, приятел.

— Ти си авторитетът, който ще определи това. Макар да съм убеден, че не са ме преметнали…

— Просто ей така? Тук? Няма що — прекрасна лаборатория!

— Нямам нужда от пълни лабораторни анализи, с тях по-късно ще се занимаваме. Ще ти бъде доставено всичко, което пожелаеш. Искам да получа отговора на един прост въпрос: различава ли се мострата, която ще подложиш на изследване, от обикновената човешка кръв?

— Какво означава обикновена? Незаразена? От най-разпространената кръвна група? Какво?

— Търся различие. Дребно и едва забележимо, също и огромно, очевидно различие… Не съм специалист.

— Различие в смисъл на анормални отклонения?

— Може би.

— Мутация?

— Възможно е.

— Сигурен ли си, че става въпрос за човешка кръв? А не за проба, взета от опитни животни? Генетични опити ли са това? Химерата на биолозите?

— Какво точно означава това?

— Организъм, изграден от две генетично различни части.

— Не, мисля, че търся нещо, което е по-близко до човека, до съвършения човек…

Шайрър се приведе напред, пъргавите му кафяви очи се заковаха върху лицето на магната.

— Открили сте някой нещастник, който играе непозволена игра, така ли? Генетична игра, която може да превърне в реалност най-ужасните ни кошмари и да запрати човечеството обратно в първобитното му състояние?

— Е, това вече е преувеличено…

— Тъй ли? Ами я кажи тогава колко време беше необходимо на вируса на СПИН да се появи сред нашего брата? И колко са заразените до днес? Преувеличено, казваш… Добре де, защо спря? Карай нататък — кой е тоя задник? Черното чудо на американската медицина? Или той е само момчето за доставка…

— Не зная.

— Тогава си направи труда да узнаеш. Така ще е най-добре за всички. Генното инженерство без ръкавици и зад заключена врата може да се окаже опасна работа, приятел!

— Говори ли ти нещо името Хартрампф?

— Ерих Хартрампф? Във връзка с това, което току-що надрънка? Генетично изследване, което ще ни върне обратно в мрачното Средновековие? Признавам, че не мога да направя връзката. Чувал съм за него, но имам чувството, че е бил съученик на Менделеев… Тоест — началото на петдесетте, още преди Уотсън и Крик^[3] да създадат своята концепция за моделирането и да ни научат как да работим рационално… Хартрампф е напуснал техния екип, просто решил, че в психиатрията има повече хляб. И това наистина е така. Отлетял в Обетованата земя. Както се досещаш, не онази в Израел, а в Америка!

— Драстична промяна, а?

— Тогава — може би. Но днес не. Според много хора основната цел на генното инженерство е да бъде създадено нещо, което максимално се доближава до съвършенството. Включително нормите на поведение. Особено нормите на поведение. Ето ти пример — широкомащабното генно инженерство със социална насоченост има всички шансове след едно поколение да опразни затворите ни, а след още едно — да ги направи излишни. Лично аз не вярвам в това, но моето мнение в случая не е от особено значение. Аз все си мисля, че ще напълним света с ужасно скучни и еднакви хора. Както и да е. Отвъд океана Хартрампф направи не само пачка, но и се запозна с влиятелни хора. Момчетата от Пентагона. Чух слухове, че бил ръководител на някаква особена секретна програма с огромен бюджет. Телекинеза, неща от тоя сорт… Янките и руснаците харчат повече пари за изследване на паранормалните явления — тъй наречената парапсихология, отколкото ние за издръжка на жалките си болници. Убедени са, че оръжията от следващото поколение ще бъдат управлявани от човешката мисъл, разградена на импулси и вързана за компютър. Съвсем сериозно работят в тази насока и като нищо ще излязат прави. Имаш ли достатъчно пари, всичко ще изобретиш!

— Можеш да получиш питието си — изправи се Моравец.

— Че какво толкова ти казах?

— Една дума.

— Коя дума?

— Няма да ме разбереш на този етап. Имах нужда от връзка и ти току-що ми я даде. Паранормално. Дори нищо да не излезе от тази история със СПИН-а, ти пак си осигури хонорара до края на годината!

— Не знам какво търсиш, но питието ще приема — ухили се шотландецът. — Едно тройно бренди!

— Скоро ще разбереш какво търся — промърмори Моравец, взе кристалната гарафа от барчето в ъгъла на терасата и напълни чашата му с бренди.

— Хей, Рудолф, ти май знаеш кой се занимава с незаконни експерименти, а?

Моравец се извърна и подаде чашата на Шайрър. Доближи нос до своята и насочи поглед към тъмната грамада на парка, в която светеха единствено лампите на входа на зоологическата градина. Стори му се, че чува болезнените крясъци на затворените в клетка зверове. Същевременно си даваше сметка, че това е плод на въображението му. Зимната градина беше буквално изолирана от външни шумове, нищо не можеше да проникне тук.

— Още не — тихо отвърна той.