Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (7)

Шеста глава

Найджъл Люин напусна Икзетър в петък на разсъмване. Чувстваше се изтощен от липсата на сън, главата му бучеше след напрегнатата нощ и появилата се на разсъмване нервност. Започна да съжалява за взетите по някое време таблетки, които го бяха поддържали буден и във форма след срещата с Джейн Хейвършам и Моравец. Защото знаеше, че сега има само един начин да издържи — още амфетамини. Настроението му се развали още повече, когато на десетина километра от Лондон колата отново показа признаци на прегряване.

— Мръсна бричка! — изплю се през прозореца той. Сега вече няма начин — ще трябва да наеме кола за пътуването из тресавищата. Първоначално възнамеряваше да използва своята и да прибере парите за наема.

Спря пред едно денонощно отворено кафене, поръча си кафе и сандвич и започна да дъвче, докато радиаторът бавно се охлаждаше. После глътна още две таблетки и все така ядосан подкара към една фирма за коли под наем в Икзетър, чиято служителка беше се радвала на близостта му преди време. Възнамеряваше да я убеди да му направи отстъпка и да му издаде фактура за цялата сума. Тръгна си оттам с един джип „Дайхатцу“ — 4×4, и фактура с надута до пръсване цена след едно бързо, но качествено преживяване в стаята за преобличане на фирмата. Таблетките започнаха да действат и той се почувства в отлична форма.

— Пълен напред! — изрева и натисна до дъно педала на почти новото возило, доволен, че най-сетне успя да прогони демоните, които винаги съпътстваха гадното излизане от влиянието на амфетамините. Спомни си за бележката, която беше оставил на Фоли, натежала от тежки предчувствия, ухили се безгрижно и престана да мисли за нея. Нов ден — нов късмет!

Рудолф Моравец! Невероятно!

Ако се представя добре, ще мога да се сбогувам с мрачната провинция, ще се преместя в Лондон — там, където се случва всичко важно и всичко интересно! Спомни си за многобройните молби за работа, които беше пращал по редакциите на главните всекидневници. Е, добре, сега ще имат възможност да разберат какъв човек са изпуснали! Скоро, много скоро ще го разберат! Тъпи копелета!

Планът се беше очертал в главата му още през нощта, докато таблетките действаха и умът му работеше на максимални обороти. А сега, след две чаши силно кафе, топъл сандвич и Линда от „Коли под наем“, той му се струваше съвсем приемлив. Умишлено не отдаде тази преценка на новата доза амфетамини, защото уравнението беше просто — знае в общи линии за какво става въпрос, задачата му е да го докаже. Хайде, време е да започваме! Ще караме подред, което означава определяне на периметъра.

Какво разстояние би могъл да извърви техният Адам?

Опитен и подходящо екипиран пешеходец може да покрие доста голяма част от района, който за много хора е последната част от дивата и непокътната природа в Англия. Но Адам е бил гол и бос, придвижвал се е на тъмно без компас и без никаква екипировка.

— Да не би да се окаже някой от проклетите ясновидци, които се ориентират по звездите? — промърмори на себе си Люин, опитвайки да си спомни какво беше времето в понеделник през нощта. Май беше ясно. Вече седмици наред не беше валяло. Парниковият ефект… След няколко години ще имаме климата на Сен Тропе… Което означава нови мадами в оскъдно облекло. Започна да почуква с пръсти по волана в такт с музиката, която се лееше от радиото. Много добре!

— А може би е Исус Христос, дошъл да ни сортира — промърмори той и погледна с очакване към небето.

Край джипа се стрелна ниско кървавочервено „Ферари Тестароса“, сирената му беше оглушителна. Найджъл свали стъклото си и извика подире му:

— Исус се върна, момче! И направо му се повръща от такива копелета като теб! — после се разсмя, остави прозореца отворен и отново започна да барабани по волана в такт с музиката.

Е, добре, време е да слезем на земята, помисли си след известно време той. Къде отиваш? Какво трябва да правиш? Дори да е Исус, той не би могъл да извърви кой знае какво разстояние през онези блата, без да затъне до гуша в кал. Значи трябва да се огледа районът южно от Принстаун, северните тресавища са твърде отдалечени дори за Исус!

Пое по магистрала Б-3212, от двете страни на бетонната лента се нижеха села и самотни ферми. След известно време реши, че е време да приложи „Първото правило на Люин за събиране на информация“. А то беше просто — влизаш в селската кръчма, поръчваш по едно на местните пияници и кротко започваш да слушаш.

Навлизайки в покрайнините на Принстаун, Люин си даде сметка, че трябва да сложи нещо в стомаха си. От опит знаеше, че това помага, макар таблетките да бяха потиснали апетита му напълно. Мина покрай няколко магазинчета, които продаваха сувенири от затвора Дартмур, видя кръчмата и спря. Влезе вътре и си поръча халба наливна бира. Помещението беше полупразно, съдържателят тихо си приказваше с двама клиенти на бара.

— Хубав джип — каза човекът, докато му поднасяше бирата. — Японски ли е?

— Трябва да е японски — приятелски му се усмихна Люин. — Ще пиете ли едно от мен? Днес го взех под наем, просто защото за „Рейндж ровър“ искат майка си и баща си! Като го гледам така, ще ми свърши добра работа из тресавищата…

— Турист ли сте?

— Не, пътувам по работа. От телевизията съм, трябва да избера място за заснемането на нов сериал…

— Как ще му бъде заглавието? — намеси се в разговора човекът до него — нисък и набит, с широка, забита в мръсната яка на пуловера челюст.

— Още няма заглавие — отвърна Люин и внимателно го огледа. — Любов, кръв, престъпления… Както обикновено. — Под пуловера и якето на човека имаше униформени риза и панталон, обувките го разкриваха напълно — беше надзирател в затвора.

— А случайно да търсите някоя хубава кръчма с приятни клиенти? — засмя се съдържателят, но въпросът му беше напълно сериозен.

— Може би — намигна му Люин. — Ще ти кажа нещо, приятел. Ако можеш да приготвяш прилично кльопане, като нищо ще ти доведа тук целия снимачен екип! И без това ни е писнало от сухоежбината, която ни карат с камион… Излишно е да ти описвам как къркат нашите хора… Ще направиш страхотен оборот!

— Да, ама ако прогониш местните — обади се другият клиент, седнал в далечния край на бара. Доста по-възрастен от първия, с враждебен блясък в малките очички.

— Мисля, че това препятствие може да бъде преодоляно — отвърна Люин и хвърли изпълнен с надежда поглед към съдържателя. Разговорът трябваше да продължи.

— Разбира се — кимна онзи. — Клиентите ми наистина са предимно местни хора, но идват и много туристи.

— Още една бира — поръча Люин. — За теб също, включи и господата в поръчката… Моля, няма защо. Наздраве!

— Ти от Уелс ли си? — попита надзирателят.

— Личи си, нали? — ухили му се Люин.

— Познах по приказката… Вътре има доста твои земляци.

— От коя страна на решетките?

— И от двете.

— Е, това е нормално…

— Ще включите ли и пандиза? Имам предвид сериала… Няма да е зле, ако първо влезете в контакт с властите… Тукашните хора са доста подозрителни.

— Няма да снимаме в самия затвор, ще се задоволим с околностите. Тресавищата, скалите, запустелите рудници… Трябва да уловим атмосферата.

— Тук няма кой знае каква атмосфера — промърмори старецът. — А и кореняци почти не останаха…

— Не му обръщай внимание — понижи глас съдържателят. — Мрази туристите.

Люин се усмихна и продължи обработката:

— На практика ни трябва някоя усамотена къща или група от къщи, запратени насред тресавищата. За вътрешни снимки… Но трябва да са наистина сред пущинаците!

— Ферма със спомагателни постройки?

— Нещо такова. Зависи от местоположението.

— Не е зле да внимавате, като шарите из тези места — мрачно се обади старецът. — В околностите на Оукхамптън и Уилсуърти военните стрелят без предупреждение!

— Вече прочетох това в местния вестник, но все пак благодаря за напомнянето.

— Гледай да не го забравиш — мрачно се усмихна онзи. — Иначе като нищо може да ти го напомни някой шрапнел в задника!

— В района има един евакуационен лагер — обади се съдържателят. — Едва ли ще ви интересува, тъй като е стар дори по стандартите на Дартмур…

— Не мога да си представя там разни лъскави телевизионни звезди — усмихна се надзирателят. — Те са фини създания, нали?

— Но в замяна на това със страхотни очи! — шеговито пропя Люин и многозначително изпъчи гърди.

Забележката му беше посрещната с висок смях, само старецът остана сериозен.

Люин накваси с бира пресъхналата си от таблетките уста.

— Евакуационен лагер ли казахте? — попита. — Палатки и бунгала, нещо от тоя сорт?

— За нашата модерна армия? — язвително присви устни старецът. — Бъди спокоен, всичко си имат — солидни сгради, централно отопление, телевизия… С очите си съм им виждал антените…

— Не се оставяй да те заблуди — намеси се съдържателят. — Основната сграда е изградена от дартмурски гранит още през осемнайсети век. Край нея са построили няколко жилищни блокчета, напоследък май отново строят нещо… Лагерът съществува от края на войната и май е последният от тоя вид… Много хора си мислеха, че има нещо общо с шпионите. Клюки, разбира се… По онова време се вихреше Студената война и правителството пръскаше пари за разни местенца от тоя сорт… Там се обучавали шпионите… Така поне се говореше… Днес нещата са променени. Тук редовно се отбиват хора от лагера… Никакви шпиони, обикновени военни. Пият по една бира и си отиват…

— Сигурен ли си, че са военни? Напоследък се навъдиха какви ли не организации… Разни безделници си играят на войници с дървени пушки…

— Не, тези тук са истински — поклати глава надзирателят. — Казват, че лагерът се използва от морската пехота, когато на генералите им писне от Брекън Бийкънс…

— Значи всичко е заградено с бодлива тел и се пази от часови — невинно подхвърли Люин.

— Не обичат посещенията — кимна съдържателят. — Никой нищо не може да им каже, земята си е тяхна… Всъщност е държавна, разбира се. Което значи, че е и наша, на обикновените граждани! Ха-ха…

— Без дисциплина не може — рече надзирателят. — Иначе как ще си вършат работата?

— Имат цяла мрежа от подземни тунели — изръмжа старецът. — Ако знаеш къде да си сложиш ухото, моментално ще ги чуеш… Нещо бръмчи. На голяма дълбочина. Бръмчи си от години… Някои глупаци се плашеха, че това са призраци, дори самият дявол… Добре че дойде модата на летящите чинии, та зарязаха тези глупости!

— Не го слушай — рече съдържателят и забърса плота на бара с влажна кърпа. — В Дартмур можеш да чуеш купища небивалици, едва ли има друго такова място на света! Но това привлича туристите. Искаш ли да опиташ храната, за да имаш представа какво ще предложа на екипа ти? Аз черпя.

Оказа се, че старецът още не е свършил. Тресна чашата си на бара, част от течността плисна навън.

— Знаеш ли какво мисля за онова проклето място?

— Кога успя да го хване? — простена съдържателят и поклати глава: — Хайде, Джордж, време е да се прибираш.

— Нека си каже приказката — направи се на джентълмен Люин.

— Благодаря ти, момче. Там наистина има евакуационен лагер! Нямам предвид лагер за проклетите военни, които наистина се ровят из тресавището за наша сметка! Имам предвид лагер за оцеляване. В случай че всичко хвръкне по дяволите. Тук ще се скрият членовете на парламента, висши държавни служители, известни учени… За такива като нас място няма да има!

Съдържателят отиде да избърше плота пред него.

— Джордж ни напомня, че живеем в опасни времена — промърмори той.

— Може би е прав — въздъхна Люин и сведе глава към чашата си.

— Построили са си страхотно гнезденце! — държеше на своето старецът. — Сигурна работа, не ги плаши нито атомна бомба, нито химическо оръжие! Можете да ми вярвате!

— За съжаление търся нещо доста по-различно — усмихна се Люин, обърна се към съдържателя и добави: — Добре, ще опитам от стека, гарниран с бъбречета… Още по едно, господа?

 

 

Качи се в джипа, измина известно разстояние и спря така, че да вижда входа на кръчмата. Не се наложи да чака дълго. След няколко минути старецът се появи на прага, огледа се и с малко нестабилни крачки започна да се отдалечава в обратна посока. Люин включи мотора и го последва.

— Да те закарам ли? — спря до него той.

— Какво търсиш, момче?

— Просто реших, че можем да си поговорим — отвърна Люин, приведе се и отвори отсрещната врата. — Плащам за всяка информация, която ми пести времето.

Старецът се намести на седалката, на лицето му играеше лукава усмивка.

— Телевизионен сериал, а? — промърмори той. — Искаш да разбереш нещо за оная мръсотия на военните, момче! Веднага го разбрах, още като почнах да говоря… Сигурно си от „Панорама“ или нещо такова, нали?

— Нещо такова — призна Люин. — Добре, наистина имаме сведения, че нещо странно става в… как му беше името?

— Няма име, доколкото знам… Или никой от нас не го е чувал… Странно, казваш… А какво по-точно?

Без да обръща внимание на въпроса, Люин извади новичка банкнота от двайсет лири и я постави на арматурното табло.

— Разкажи ми за тунелите.

Ревматичните очички огледаха внимателно парите, после се насочиха към пътя.

— Сложи още една от тези, прибави към купчинката и една десетачка — делово нареди старчето. — След това ще те заведа у дома и ще ти покажа нещо, което ще накара онези нещастници в кръчмата да подскочат. И теб също…

— Какво е то?

— Не чу ли какво ти казах? Още една банкнота като тази, плюс десетачка. Сега, или няма да ти покажа нищо!

Люин се усмихна и извади парите.

— Карай направо — нареди старецът. — Ще ти покажа къде да отбиеш.

Спряха пред малка къщичка в доста плачевен вид и Люин го последва вътре.

— Сам ли живееш, Джордж?

— Това не те засяга.

Младежът сви рамене и без да чака покана, се тръшна на най-близкия паянтов стол.

— Добре, Джордж, сега трябва да си заработиш парите.

Старецът пристъпи към висок бюфет, извади малък ключ от китайска вазичка и отвори едно от чекмеджетата. Отвътре измъкна няколко издути книжни плика, увити заедно с широк ластик.

— Правил съм ги в продължение на години — промърмори той и се настани срещу Люин. — Започнах, след като се върнах от войната. Служих достойно на своя крал и родина, а за награда получих един ритник в задника! — Костеливият му пръст се насочи в гърдите на Люин: — Едно ще ти кажа, синко! Когато гласувахме за Клем Атли и той стана министър-председател, всички бяха сигурни, че най-сетне свършихме добра работа и Англия влезе в двайсетия век! Че най-накрая извадихме главата си от пясъка и разбрахме кой създава благата — обикновеният човек, работникът… Но не се случи нищо подобно! Отново ни управляват привилегированите, както са го вършили векове… Вярно, на върха днес е една по-различна класа, аристократите абдикираха и предадоха властта в ръцете на гангстерите… Но когато картите се свалят на масата, губещ пак си е работникът!

— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо го изгледа Люин. Чувстваше златото в тази мина, но съзнаваше, че до него все още няма прокопана шахта. Не можеше да отдели поглед от издутите пликове, представата за това, което се крие в тях, буквално спираше дъха му.

— Нали чу какво ти казах в кръчмата? Този район е определен за хралупа на баровците, в случай че полетят ракетите. И те вече са си запазили местата… Сега ще ти покажа част от тях.

Костеливите пръсти се вкопчиха в дебелите ластици, Люин с мъка потисна желанието да се пресегне и да издърпа пликовете от тях.

Спокойно, напомни си той.

— Почнаха да строят през четирийсет и осма — започна да обяснява старецът. — Ето ги тук, на основната сграда… Някога е била фабрика за барут. През осемнайсети век в Дартмур е имало доста такива… Виж — няма покрив. Хвръкнал е във въздуха, вероятно някой нещастник е допуснал небрежност… Можеш да бъдеш сигурен, че доста работници са били убити. На тая снимка тук вече се вижда новият покрив. За нула време приключиха с ремонта. С най-добрите възможни материали. Знам го, защото успях да отмъкна нещичко от тях и за себе си…

Вълната на разочарованието беше толкова силна, че Люин искаше да скочи и да си тръгне.

— Наблюдаваш мястото от края на четирийсетте, за да отмъкнеш това-онова, а? — попита той. — Обектът едва ли е чак толкова секретен, след като са ти го позволили… Нали така, Джордж?

Сбръчканото лице се разтопи в лисича усмивка.

— Знаеш ли какъв бях по време на войната? Снайперист. А това означава да стоиш, без да мърдаш, в някое адски неудобно укритие… Цял ден, понякога и повече. Без дори да пикаеш… Всичките номера ги знам. Клонки, съчки, дупка, затрупана с камъни…

— Значи никога не успяха да те открият, така ли?

— Само когато трябваше. Иначе им се показвах редовно, разхождах кучето си току пред очите им… То вече умря… Исках да свикнат с мен, да ме мислят за някакъв смахнат, който живее като отшелник сред тресавищата… Когато хората свикнат с теб, те скоро престават да ти обръщат внимание. Забелязал ли си това? Не, естествено, ти си още много млад… В днешно време само младите са от значение, всички тях гледат… Нямате търпение да ни почакате да измрем… Станахме досадни, нали? Динозаври, които не могат да се справят дори с модерен телефон, да не говорим за страхотните ви компютри…

— Окей — въздъхна Люин. — Възстановили са старата сграда, прибавили са няколко бетонни кутии около нея…

— Не, първо вдигнаха бараките — прекъсна го Джордж. — Ето ги тук… Солидните сгради построиха в края на петдесетте.

— Къде е баницата, Джордж? Това, което ми предлагаш, е някакъв проклет строителен доклад, който вероятно мога да получа от Министерството на строежите, без да се изръся цяла петдесетачка!

Старецът се изправи и излезе от стаята. След минута се върна, в ръцете му имаше бяла кутия от полистирол. Поднесе я под носа на Люин, свали капака и попита:

— Някога да си виждал такова нещо, синко? Открих го в едно оръжейно списание и си го поръчах. УНВ. Уред за нощно виждане. Прилича на бинокъл, само дето е в състояние да хване всяка светлинка и да я концентрира… Страхотна машинка! С нея виждаш всичко, дори в непрогледен мрак! В бледозелено, но бързо се свиква…

— Много съм впечатлен. Значи и нощем си ги наобикалял. Какво видя?

Усмивката на Джордж отново се завърна. Но този път не беше лисича, а самодоволна.

— Ето това.

Люин сведе глава към снимките, пръснати ветрилообразно върху паянтовата маса.

— Снимах през УНВ-то — поясни старецът. — Лесно успях да го вържа за фотоапарата си…

— Ти си един умен стар разбойник — поклати глава Люин, после изведнъж подскочи: — Хей! Та това е…

— Не е това, което си мислиш — поклати глава Джордж.

— Чакай малко! — Люин с мъка постави под контрол обзелата го възбуда. — Този обект се финансира от правителството. Значи трябва да имаш специалното им разрешение, за да можеш да стигнеш до него…

— До кой по-точно? — разшири се още повече усмивката на Джордж. — Този горе или онзи под земята?

— Не виждам нищо, което да доказва съществуването на подземен обект.

— Полека, не бързай. Ето ти снимките по реда, по който са били направени. Можеш да вярваш на думата ми, а можеш да направиш справка и с негативите. Те са номерирани и датирани автоматично.

— Ти май ще се окажеш страхотен педант! — изгледа го продължително Люин. — А и апаратът ти трябва да струва цяло състояние… — Очите му изразително пробягаха по бедно обзаведената стаичка.

— Парите са си мои, правя с тях каквото си искам! — отряза го Джордж. — Гледай сега какво показва поредицата: гостите пристигат с хеликоптер и влизат в основната сграда. Малко след един часа през нощта. Нормално ли е това, ако приемем, че всичко е наред? Бавят се вътре час и половина. Почти заспах, докато чаках. През това време не съм снимал, тъй като нямах много кадри във филма, а и нямах пари да си купя друг.

— През кое време, по-точно?

— Времето от момента на влизането до момента на излизането, синко. На онези, с петте звезди на пагоните. Ей тая снимка виждаш ли я? Входът на една от външните постройки. Малко е размазана, тъй като трябваше да се завъртя бързо… Гостите влизат в една сграда, излизат от друга. И за децата е ясно, че между двете съществува някаква тайна връзка…

— Добре де, прокопали са тунел — нетърпеливо подхвърли Люин. — И какво от това? Може би за удобство, а може би като част от евакуационния лагер…

— Тунел, а? — подсмихна се Джордж. — Оная дупка е доста по-голяма, щом вътре се побира цял камион. И това още не е всичко…

— Хайде стига, Джордж — погледна го с недоверие Люин.

— Как ще я наречеш тогава?

— Може би някакъв резервоар…

— Хладилен камион — поклати глава старецът и заби пръст в снимката. — Ето му генераторът.

— И какво пренася този камион?

— Специално гориво, храна… Казва ли ти някой? Но идва редовно. Не всяка седмица, понякога го няма цял месец… После изведнъж се появява в мрака, бял като призрак…

Лека тръпка на очакване пробяга по гърба на Люин.

— Продължавай.

— Виж тази снимка. Камионът влиза във външната сграда. Гараж? Сигурно. Разполагат с транспорт — два ланд ровера и един рейндж ровер. Трябват им за тресавището. Я погледни тук — не е ли проклета магия?

— Наистина ли можеш да докажеш, че снимките са правени точно в тази последователност?

— Всичко е отбелязано на негатива. Камионът влиза вътре и не се появява повече. Въпреки това в гаража има достатъчно място за техните коли. Май са разрешили световния проблем с местата за паркиране, а?

— Хидравлична рампа?

— По-скоро електронен асансьор. Безшумен като смъртта. Ако този обект наистина е финансиран от правителството, това означава, че са си издействали ролс-ройса на асансьорите! Много ми се ще да хвърля едно око на подземните им стаички! Бас държа, че са страхотно луксозни. Няколко снимки с подходящ текст в подходящи вестници и — сбогом правителство!

— Говориш глупости! Сам казваш, че обектът, независимо какво е неговото предназначение, е бил започнат още през 1948 година. Оттогава насам са ни управлявали поне две правителства на лейбъристите.

— Вероятно са го държали в тайна от стария Клем Атли, дори и от Уилсън. А за Калахън съм абсолютно сигурен. Тази страна се управлява от тях, момчето ми, няма значение за кого гласуваме ние. Парламентът е една измама, която трябва да задоволява нашето чувство за справедливост. Истинската власт е на привилегированите! И това е една могъща власт, защото е задкулисна. Векове наред е била такава, привилегированите са я предавали от баща на син, от люлка до гроб! Ние, останалите, нямаме никакъв шанс.

— Уайтхол? Там имам няколко приятели, Джордж…

— Но те не са на място, което има значение, синко. В това можеш да бъдеш сигурен.

— Колко искаш за снимките?

— Да ги отнесеш със себе си?

— Разбира се.

— Не искам само пари.

— А какво още? Медал от Москва?

— Искам да станат достояние на обществеността — такива, каквито са: едно сигурно убежище за привилегированите, работните хорица да вървят по дяволите!

Господи, тоя май съвсем правилно се определи като динозавър, въздъхна в себе си Люин. Къде си бил през последните години, старче? Никой вече не говори така, дори Кремъл. Особено Кремъл.

— Няма проблеми, Джордж — каза на глас той. — Гарантирам ти, че ще станат достояние на обществеността. Но не съм сигурен, че снимките и твоите показания ще бъдат достатъчни. В тази работа е замесена тежка артилерия, което означава, че ще ни трябва и съответната амуниция, за да можем да я раздрусаме.

— Трябва да проникнем вътре, синко — блеснаха очите на стареца. — Друг начин няма. Четирийсет години мисля по този въпрос, но вече съм твърде стар…

— Прекрасно — промърмори Люин и усети как отново потръпва.

— Студено ли ти е, синко? — забеляза това старецът.

— Не.

— Тогава ще останем тук, докато се мръкне, а после ще действаме.

— Първо трябва да се обадя в Лондон. Имаш ли телефон?

— На никого няма да се обаждаш, преди да свършим работата.

— Не ми ли се доверяваш, Джордж? Мислех, че двамата вече сме партньори…

— Мотивите ни са различни, синко.

— Трябва да позвъня на шефа си.

— После.

— Я върви по дяволите, Джордж! — изгуби търпение Люин. Скочи на крака и се насочи към вратата. На метър от нея долови мазното изщракване и рязко се обърна. В гърдите му беше насочен офицерски люгер от Втората световна война, с дълго дуло и ръкохватка от слонова кост.

— Гръмнах собственика му точно на Коледа, четирийсет и четвърта — поясни старецът. — Караше един от онези мерцедеси, на които ауспусите са отгоре, над капака. Истинско бижу. Беше свалил покрива, макар да беше студено. Вероятно празнуваше нещо или пък искаше да забрави… Сам и тъжен. Един изстрел, дойде малко ниско и го улучи ей тук… — костеливите пръсти докоснаха гърлото, — но все пак свърши работа… За пръв и последен път в живота си излязох от укритието и отидох да погледна жертвата си отблизо. Сторих го, защото видях бутилките коняк на задната седалка през мерника. Повечето се строшиха при катастрофата, но две все пак успях да спася. Плюс тази играчка. Прекрасна изработка, няма нищо общо с масовата продукция. Ей тук е гравиран надпис, виждаш ли?

— Махни го, Джордж!

— Сега ще идеш да свариш малко чай, синко. Ще пийнем по чаша и времето незабелязано ще отлети.

 

 

Рейф Майбри? Звучи така, сякаш тоя тип носи фес и жилетка за пушене от зелено кадифе, а поведението му се определя от законите за въздържание на Корана, помисли си Питър Фоли. Заключи внимателно БМВ-то, макар да знаеше, че всеки разбойник с джобно ножче може да пробие брезентовия покрив за броени секунди. Но този риск е известен на притежателите на откритите коли и въпреки това те продължават да ги купуват. Сви рамене. И правилно. Нима трябва да се лишават от малките удоволствия в живота, просто защото обществото е болно?

Мейбъри обитаваше стар, преустроен в жилище склад, който се намираше на границата на района, получил печална известност с престъпници от сорта на Джак Изкормвача^[1]. Още една пряка по посока на Темза и несъмнено би му трябвала броня от стоманени листове.

Фоли хвана тежкото желязно мандало, окачено на солидна и очевидно стара дъбова врата с арка. Всеки момент очакваше да чуе тъп удар от чук и тътен на боксова ръкавица в чувал.

— Идентифициран сте — прозвуча отнякъде гласът на Мейбъри и вратата се отвори с леко съскане. — Стълбите са точно срещу вас.

Фоли се обърна да огледа вратата.

— Тя ми дава цялата необходима информация — продължи гласът. — В общи линии не се отличава от кабинките за контрол по летищата, но тук има и няколко допълнителни изненади. В състояние е да отблъсне всякакви нежелани гости, с изключение на организирана атака от страна на суперсилите… Моля, качете се горе, инспекторе.

Фоли пое по стълбите, отбелязвайки, че както парапетът, така и стъпалата са покрити с гума.

— Защо ви е тази изолация, след като вратата е толкова солидна? — попита той.

— Двойно подсигуряване. Технологията в днешно време вече не ходи на крака, а лети… Знае ли човек какво може да измисли някое гениално хлапе с персонален компютър? Освен това гумата извлича статичното електричество от дрехите и тялото ви. Повярвайте, понякога то е истинска болка в задника за моя бизнес!

Фоли стигна горния етаж и отвори вратата пред себе си. Озова се в просторна стая с рафтове край стените.

Светът на Мейбъри го приветства със сочния глас на Джим Рийвс, леещ се от двайсетина черни хай-фай тонколони, които бяха окачени на гредите под тавана. После настъпи тишина.

— Детски ефекти, но те ми доставят удоволствие — рече Мейбъри и бавно обърна гръб на широкия панорамен прозорец от бронирано стъкло, от който се разкриваше великолепна гледка към Темза. — Обичам кънтри музиката, особено тази на Дивия запад…

— Чух, че обичате компютрите — подхвърли Фоли, забравил за феса и зелената жилетка.

— Компютрите са предизвикателство за мен. Нещо за пиене?

— Какво има в онази кана? Вода с лед?

— Не, само най-доброто сухо мартини на света.

— Съжалявам, но съм с кола. Да ви се намира безалкохолна бира?

— Винаги имам по една-две бутилки в резерв. За полицаите, които ме посещават…

— Ами защо тогава не ги донесете?

Мейбъри бавно се насочи към дъното на помещението, преградено със завеса. Зад нея би могло да има както кухненски бокс, така и площадка за изстрелване на междуконтинентални ракети.

— Занимавам се с бюджета и всички останали трикове, присъщи на едно правителство — извика иззад завесата той.

— Не искам да знам нищо за това — извика в отговор Фоли.

Мейбъри отново се появи, в ръката си държеше отворена бутилка с нахлупена над гърлото чаша.

— Това означава, че сте умен човек — промърмори той. — Придържате се единствено към работата. А каква е вашата работа в момента?

Фоли измъкна бележника си, написа две думи с едри печатни букви и му го поднесе.

Мейбъри обидено изсумтя.

— Проверявам ежедневно помещенията си! — промърмори той. — Като част от утринната гимнастика. — Ръката му се насочи към огромното панорамно стъкло: — Не можете да чуете нищо, но точно в този момент джамът вибрира от най-необикновените сонически импулси, които може да роди главата на съвременния човек. Всеки, който реши да насочи насам някой микрофон за вибрациите на човешката реч, ще си има сериозни проблеми…

— Въпреки това!

— Добре, разбирам ви. Ще играем с кодови имена. Малките имена на хора, които всички познаваме, като, разбира се, изключим имената на бедните данъкоплатци, които практически плащат за нашите непобедими тайни служби! Гадни змийчета, нали? Винаги хапят там, където най-много боли… Вас къде ще ви ухапят?

— Вероятно ще клъвнат единствено гордостта ми… Но на моята възраст и тя боли…

— Но тази болка не е фатална. Не бива да бъдете толкова строг към себе си. Между другото, имате ли хомосексуални наклонности, или живеете под един покрив с красавеца Найджъл по други, по-незначителни причини? Ако е вярна втората част на въпроса ми, бих могъл да намеря начин да внуша това на вашите хора от „Личен състав“, които са доста объркани — да не кажа обезпокоени — от този факт.

— Не е ваша работа.

— Напротив, моя е. Може би ще дойде време (пазил ни бог), когато днешната ни среща ще стане обществено достояние. И в този случай известен процент от по-малко чувствителните ви колеги несъмнено ще стигнат до извода, че между нас двамата има нещо… Просто, за да усилят допълнително натиска… Ако съм сигурен, че хомосексуални наклонности наистина ви липсват, това доста ще ни помогне, когато тежката артилерия влезе в действие. Сам виждате, че аз имам такива наклонности. Тоест, срещу вас стои един стопроцентов педераст.

— Аз не съм такъв.

— Е, хубаво. Това е животът.

— Какво ще кажете за второто си име?

— Генезис, нищо повече. Един прекрасен човек, попаднал в обятията на отвратителната Ева. Жените са склонни към такива деяния. Иначе не означава абсолютно нищо, инспекторе. Давайте подробностите.

— Трябва да забравите за всичко, което ще чуете сега.

— Окей, паметта се изтрива в момента, в който приключим. Както електронната, така и биологическата.

Фоли кимна, но предупредителният блясък в очите му остана.

— Подозирам един човек в предумишлено убийство. Открих отпечатъците му на местопрестъплението. От Специалния отдел ме уведомиха, че същите отпечатъци принадлежат на нацистки шпионин, екзекутиран в края на войната.

— Случайната грешка е изключена, така ли? Иначе едва ли бихте дошли при мен…

— Изключена е. Идвам тук направо от централата на Специалния отдел. Лично сравних отпечатъците на шпионина Ото Фашер, които се пазят в техния музей за особено любопитни случаи, с тези, които бяха снети от местопрестъплението. Съвпадат напълно.

— Значи германецът е жив, така ли?

— Според документите е мъртъв.

— Но документите се съставят от хора. А хората могат да бъдат повлияни. Всеки ден доказвам това.

— Според досието, ако той е жив, би трябвало да бъде на повече от деветдесет години… Няма логика.

— Възрастта му може да е фалшифицирана.

— Направих всичко необходимо, за да се уверя в противното. В онези години всеки по-млад мъж би трябвало да носи униформа. Разгледах и снимките му. Човек, наближаващ петдесетте.

— Значи трябва да ексхумирате трупа. Не вярвам някой да възрази…

— Там е работата, че не е така. Поисках оглед на трупа и се сблъсках с проблеми. Разрешенията за ексхумация обикновено се издават от Министерството на вътрешните работи, но в случая „Фашер“ ме отпратиха към Министерството на отбраната. При това съвсем категорично — „За всички въпроси, отнасящи се до Ото Фашер, моля да се обърнете към МО“.

— Интересно — промърмори Мейбъри. — Военните не би трябвало да имат отношение. Вероятно някой бюрократ се е престарал… Ако Вътрешното министерство желае да държи определен случай под похлупак, то спокойно може да се скрие зад Стогодишния закон — раздел пети, алинея първа от конституцията. Под неговата забрана спокойно може да попадне досието на всеки действал по време на Втората световна война шпионин. Досието още не е в архивата? Глупости! Попаднали сте на някоя забрана от войната, която бюрократите са забравили да отменят!

Фоли погледна към прозореца и проследи абсурдно разкривения силует на голям кораб, който бавно се плъзгаше надолу по течението на Темза. Стъклото явно беше увеличително, тъй като ясно виждаше дори ръждата по корпуса. Обърнат с лице насам, някакъв моряк размаха ръце.

— Не може да ни види — подхвърли Мейбъри. — Външната страна е огледална. Иначе жив ще се опека през лятото…

Фоли отпи глътка бира, намръщи се и каза:

— Моят информатор опита да влезе в компютъра на Специалния отдел единствено с информацията, с която разполагаме: Министерство на отбраната, стая 713, Армейски департамент за авангардна медицина.

— Ето откъде сте взели името — усмихна се Мейбъри. — Не го ли опита вашият информатор?

— Точно това му предложих, но той очевидно попадна на код, от който му изстинаха краката. Или на някаква забрана от високо място. Защото моментално ме отряза.

— Видяхте ли как набира този код?

— Не, само чух тракането на клавиатурата. Разговаряхме по телефона. Все още бях в Икзетър.

— Значи правите предположения. Кои са тези хора?

— Департаментът не съществува и никога не е съществувал. Поне така ми казаха…

Очите на Мейбъри мрачно заблестяха.

— Но вие знаете, че е съществувал, защото сте го чул с ушите си от служителя на Специалния отдел, нали така? Те обаче ви казват: „Съжаляваме, има грешка, напразно сте били пътя дотук… Няма писмена заповед, според която трябва да идете в МО да ви изтръгнат ноктите заради прекалено любопитство, но въпреки това не можете да изкопаете трупа на скъпия Ото Фашер!“. Така ли беше?

— Приблизително.

— Защо секретните дейности на правителството винаги се прикриват толкова неумело? — въздъхна Мейбъри. — Хората ли са такива, или всичко идва от системата? Вие не проявихте прекалена настойчивост, нали?

— Една умишлена лъжа неизбежно води до още лъжи — поклати глава Фоли. — Освен това не исках да размътвам водата, която възнамерявам да преплувам заедно с вас…

— Абсолютно правилно! Е, добре. Сега въпросите ще задавам аз, а отговорите няма да бъдат лъжливи. Това е голямото предимство на базисните данни. Информацията трябва да бъде фактическа, иначе се губи смисълът…

— Приемате, че забраната на МО трябва да бъде снета, така ли? Момчето от Специалния отдел каза по телефона, че в случая може да се приложи Законът за трийсетгодишната тайна. Което означава, че тази забрана би трябвало да е снета още през 1975-та.

— Мазетата им са пълни със стотици и хиляди писмени забрани и инструкции, които виждат бял свят само ако някой се сети да ги потърси. Това се дължи както на бюрократична небрежност, така и на доста рязкото преминаване към компютърна обработка на архивите. Наличие на умисъл няма, но в ушите ми вече започва да звучи бавното скърцане на бюрократичната машина, задействана от небрежността на някакъв забравен департамент, пряко свързан с върховната власт в тази страна… Всичко това ви звучи малко надуто, нали? — Мейбъри въздъхна и се изправи: — Помисля ли си за Уайтхол, винаги започвам да се изразявам така…

Влязоха в хладна стая, температурата тук очевидно се контролираше от климатична инсталация. Фоли очакваше да види купища сложни компютри, но с изненада откри много малко електроника. Вероятно големите машини бяха скрити някъде из огромния склад.

— Какво ще правим? — полюбопитства той, докато Мейбъри се настаняваше зад бюрото, придърпвайки малък монитор към себе си.

— Ние ли? — обърна се да го погледне той. — Вие ще седнете на онзи стол, без да коментирате и възразявате. Аз ще задавам въпросите… — Мейбъри вдигна дългите си ръце с деликатни пръсти: — На някои от тях ще отговаряте вие, а други ще дойдат сами… Междувременно можете да направите малко кафе на онази машина в ъгъла.

— Както кажете — съгласи се Фоли.

— Господи, колко сговорчиви ченгета си имаме! — похвали го Мейбъри.

— Как се измъквате от ударите на закона?

— Много просто — законът отдавна е остарял и изостанал далеч зад модерните технологии. Някой ден ще се сетят да го променят, но тогава аз ще живея на малко островче в Карибско море и няма да имам дори телефон.

— Едва ли можете да съществувате без всичката тази техника — поклати глава Фоли.

— Искате ли да се обзаложим? — усмихна се Мейбъри. — Добре, започваме… Първи въпрос: В кой компютър влезе вашето момче от Специалния отдел? В техния или в главния компютър на Министерството на отбраната? Двата са свързани помежду си, но човек трябва да знае секретния код.

— Забележката за препращане към МО беше в писмена форма. На практика той разполагаше с цялото досие и четеше направо от него.

— Мисля, че контрашпионажът по време на войната е бил към МИ-5, а не към Специалния отдел — отбеляза Мейбъри.

— Това е вярно. Може би са изискали досието от Кързън стрийт, а може би самата МИ-5 го е прехвърлила още преди години на Скотланд Ярд… Вероятно поради особените отпечатъци на Фашер…

— Особени ли?

— Много особени. Извън всички нормално възприети характеристики. Наричат ги аксидентални… Случват се веднъж на милион пъти.

— Добре, той е видял указанията и какво?

— Подаде на компютъра на Специалния отдел както истинското, така и конспиративното име на Фашер. Не получи нищо. Аз го посъветвах да опита онзи в министерството, после той прекъсна връзката…

— Тръгваме по същия път — обяви Мейбъри, придърпа клавиатурата към себе си и започна да почуква по нея. От време на време хвърляше поглед към някакъв документ, който държеше в отвореното чекмедже на бюрото си. — Котвата е спусната! — обяви след известно време той. — Сега трябва да направим едно кратко околосветско пътешествие, просто за да не разберат откъде сме се появили… Задължителна част от играта. Ще ви помоля за тишина… — Фоли заби поглед в пода, неудобството му се усилваше. Някъде зад него тихо шептеше климатичната инсталация. Съвсем като гузната му съвест…

— Вътре сме! — обяви най-накрая Мейбъри. — Не! Останете на мястото си! Така… Трите имена на германеца, моля!

— Фашер, Ото Хорст.

— Отговорът е отрицателен. Псевдоним?

— Милър, Уилям Артър.

— Отрицателен.

— Опитайте номера на стаята във Военното министерство. Седем едно три. Той го стори в този порядък…

— Отрицателен отговор.

— После каза: „Окей, ще опитаме това…“. Почука по клавишите, след което ме отряза.

— Четири удара ли чухте?

— Четири, след това натисна командния…

— Как беше онзи отдел? Армейски департамент за авангардна медицина… Значи АДАМ — Мейбъри начука буквите, втренчи се за момент в екрана, после бързо изключи компютъра.

— Това пък какво означава? — надигна се от стола си Фоли.

— Седнете на мястото си и ще ви обясня. Това, което видях, положително би докарало инфаркт на всеки агент от Специалния отдел, ако внезапно се сблъска с него… Аз самият съм свикнал на всичко, но мога да си представя как биха реагирали обикновените смъртни…

— Ще ми кажете ли най-сетне за какво става въпрос?

— „Големият брат те наблюдава!“ — патетично издекламира Мейбъри. — „За какво се мислиш ти, нещастно, дребно човече? Защо се бъркаш в работата на големите, които управляват тази страна и значителна част от света?“

— Това е загадката, така ли? — отново се надигна Фоли. — И вие не сте готов да я разрешите?

— Готов съм, но не по този начин. Не зная кой ще дойде да похлопа на портата…

— Могат да ни засекат, така ли?

— Да, но ако бях останал вътре достатъчно дълго време. Но аз не останах.

— А сега?

— „УСОЙНИЦАТА“. Дайте да видим каква е връзката между вашето разследване на убийство в Девън и някаква текуща операция на МИ-5.

— Мога да ви я съобщя веднага. Даниел Хейл. Майор от английската армия, изпратен със специална задача в Северна Ирландия, заловен от ИРА и нарязан на парчета. В буквалния смисъл на думата. Разследвам убийството на майка му. Тя категорично отказала да повярва в смъртта на сина си и поведението й е станало опасно. По мое лично мнение майор Хейл е жив и здрав, но вече работи за ИРА.

— И мислите, че майка му е била ликвидирана от ИРА, така ли?

— Нещо повече — допускам дори, че е била ликвидирана от собствения си син. Вероятно за да докаже верността си към ИРА. Повечето терористични групировки прибягват до тази тактика и именно затова е толкова трудно да се проникне в тях…

— Защо тогава сте толкова възмутен, че са ви отнели случая? Знаете как се действа при политическите разследвания, особено когато става въпрос за Северна Ирландия.

— Животът ми изисква някаква промяна.

— Вместо да играете опасни компютърни игри с големите батковци, би трябвало да мислите за здравето и индексацията на пенсията си.

— Аз съм полицай. При това много добър. Основна част от работата на полицая е да натрупва и обобщава данните. Но до този момент не се получава нищо. Погледнете на нещата от моя гледна точка — разполагам със случай на убийство, заподозрян извършител, вероятен мотив, куп преки улики, включително пръстови отпечатъци. От своето разследване стигам до заключението, че двама от участниците в престъплението са мъртви. Но въпреки това те се радват на отлично здраве. По-нататък: МИ-5 блокира разследването на главния ми заподозрян — Даниел Хейл. Следва намеса на правителството и вторият заподозрян — Ото Фашер, също става недосегаем. Въпреки че съм открил отпечатъците му навсякъде из къщата, в която е извършено престъпление!

— Кафе! — прекъсна го със заповеднически тон Мейбъри. — Силно и горчиво!

Фоли пристъпи към машината до стената и я зареди.

— АДАМ е една съвсем друга игра — отсече Мейбъри. — И няма никаква връзка с „УСОЙНИЦАТА“. Нито пък с вашето разследване.

— Но въпреки това събужда интереса ви — отбеляза Фоли.

— О, това е съвършено вярно, инспекторе. Направо чувствам как адреналинът започва да кипи във вените ми!

— И искате да проникнете там, нали?

— Искам, и още как!

— По какъв начин?

— Ние разполагаме със Закон за държавната тайна, американците пък си имат Закон за свободата на информацията. Между двата лежи онова нещо, което ние с особено удоволствие наричаме „специални отношения“. Макар аз лично отдавна да подозирам, че мястото ни в тези отношения постепенно се заема от швабите… Няма да повярвате какъв обем информация тече между Бон и Държавния департамент. Времената се менят, драги… Но когато разполагаме с някаква тайна, ние обикновено бързаме да я споделим с американските си братовчеди. Те пък веднага я предлагат на онзи, който проявява интерес…

— На някой като вас, така ли?

— Това е моят свят, инспекторе.

Фоли отпи глътка кафе и остана изненадан от отличния му вкус. Очите му над ръба на чашата не се отделяха от лицето на Мейбъри.

— Всъщност връзка между АДАМ и „УСОЙНИЦАТА“ има — тихо отбеляза той. — Може би е обикновено съвпадение, но аз винаги се отнасям подозрително към съвпаденията… И изобщо към всичко, което попада в категорията на случайностите.

— Разбирам ви отлично. Каква е тази връзка?

— Мъртъвци, които са излезли от гроба.

Мейбъри кимна и бавно се изправи.

— Ще ви направя едно предложение, което не бива да приемате с каквото и да било подозрение — рече той. — Предлагам да прекарате нощта тук.

— Защо?

— По две причини. Първата е международните часови зони, а втората — наличието на някои сравнително безопасни часове за проникване, които, честно казано, предпочитам. Искам да вляза в системата ПИМ, което ще рече Правителствена информационна мрежа. От нея мога да получа кодовете на всички министерства и отдели, включително на секретните. Това означава както Службата за сигурност, така и МИ-5. Ще ви призная, че предпочитам да свърша тая работа в почивните дни, но вие бързате. И съответно си плащате, разбира се.

Фоли се замисли. В съзнанието му изплува бележката на Найджъл Люин. Нещо трябва да се направи, това момче трябва да бъде проследено. Но как? Да прати екип подире му? Смешно!

— Това означава, че не мога да кажа на никого къде се намирам, нали? — пожела да се осведоми той.

— Ето, виждате ли колко лесно се става престъпник? — ухили се насреща му Мейбъри.

При това непобедим, мрачно си помисли Питър Фоли.