Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (4)

Трета глава

— Защо винаги, когато някоя бабичка падне по стълбите и си счупи врата, ще се намери човек да каже, че е била бутната? — попита старши детектив Питър Фоли, след което затвори телефона. Намираше се в канцеларията на девънската окръжна полиция в Икзетър.

Пред него седеше Найджъл Люин, който беше достатъчно млад да му бъде син, а освен това му се водеше за безсрочен наемател. Голямата и мрачна къща във викториански стил допреди малко повече от пет години беше собственост на родителите на Люин, загинали трагично на борда на пътнически кораб в родния си Уелс. След нещастието Фоли закупи къщата и предложи на Найджъл да остане в нея докогато пожелае. Предложението на заклетия ерген беше прието веднага и стана повод за доста повдигнати вежди сред заможните жители на Девън и Корнуол, които бяха известни с консервативното си възпитание. Никой обаче не изрази гласно някакво неодобрение, тъй като Фоли в крайна сметка беше лондончанин, а освен това и нещо като звезда в очите на местните. Звезда, която щеше да свети още година или две.

Люин обаче изпитваше съвсем определено, дори малко перверзно удоволствие от скритото неодобрение на това съжителство. Отбиваше се при Фоли при всеки удобен повод, особено когато работата му на репортер в окръжния вестник го довеждаше в близост до полицейския участък на Девън. Обикновено не пропускаше да купи букет цветя от близкото магазинче и така даваше свежа храна на слуховете.

Днес беше купил кутия шоколадови бонбони, увити в луксозна хартия. Въпреки убеждението си, че сивокосият Фоли — човек на разумното хранене, никога няма да посегне към тях.

— Говориш за онази Хейл, нали? — попита Люин и заби показалец в меката сърцевина на един бонбон.

— „Онази Хейл“? Къде остана уважението ти към героинята от войната? Медицинска сестра, която е спасявала живот под огъня на противника и е получила медали за това. Покойният й съпруг е бригаден генерал от Медицинския корпус на Нейно Величество кралицата. Трагичен край за едно добро семейство. Той се е самоубил с ловджийската си пушка преди известно време. Според рапорта — и с двете цеви едновременно. Синът им се казва Даниел… Хайде, напъни сивите си клетки, него не можеш да не го помниш…

Люин подхвърли пихтиестата кафява маса в устата си и кимна с глава:

— Майор от армията, нали? Действа под маската на търговец. ИРА го отвлича от някаква забутана кръчма в покрайнините на Белфаст, където се е правел на невинно момче.

— При това доста добре — отбеляза Фоли.

— И все пак недостатъчно добре…

— А ти колко време би издържал?

— Аз не съм нито военен, нито самоубиец.

— Само циник.

— От кого чувам подобна оценка? — подсмихна се Люин. — От криминален инспектор в Скотланд Ярд, който е почти готов да скочи на коня и да препусне в галоп към залеза с включена сирена!

— Аз разчиствам мръсотията, а не се ровя в нея, за да открия нещо още по-мръсно — не му остана длъжен Фоли. После се наведе над бюрото си и добави: — Шоколадът ти капе по килима!

— Така и не откриха трупа му, нали? — попита Люин и с престорено внимание се зае да изследва пода. — Имам предвид Даниел Хейл…

— Нямаше смисъл да го търсят. Да не би да си мислиш, че ИРА има лагери за военнопленници и спазва Женевската конвенция? Измъчвали са го, а после са го ликвидирали. Така са действали винаги. Не са като китайците, които ще те държат жив просто за да те изтезават, или пък ще се опитат да те продадат срещу нещо… Бандитите на ИРА не виждат смисъл в подобни неща, освен това са изпълнени с келтска кръвожадност…

— Пак се споменават проклетите китайци! — изстена Люин. — Трябва да направиш нещо за този кошмар, от него просто не мога да спя! Сигурно знаеш много неща за хора, които са били нарязани на парчета.

— По-скоро са се изпарили…

— Това го има във „Война на световете“, а не в праисторическата Корейска война, в която си участвал!

— За съжаление не става въпрос за телевизия. Това е истината. В един миг виждаш съседния окоп пълен с хора — подсвиркват си, бръснат се, пикаят… В следващия се появява изстрелян, бог знае откъде, снаряд, експлодира и там вече няма нищо. Нищо, разбираш ли? Нито кости, нито месо, нито кръв. Всичко се е изпарило, превърнало се е в атоми… И това те разтърсва здравата, ставаш пиян… Не можеш да повярваш на очите си, дори когато отидеш и се изправиш на ръба на още топлия кратер… На нас, хората, ни трябва труп… Дори парченца от труп. Само тогава възприемаме смъртта като реален факт.

— Това дали е ягодов пълнеж? — промърмори Люин и вдигна нагоре изцапаните си пръсти.

— Ако беше преживял поне една война, щеше да разсъждаваш другояче — продължи Фоли. — Не само ти, а и цялото ти поколение…

— Това на Фолклендските острови не беше ли война?

— Беше, но я водихте не вие, а професионалистите. Войниците и офицерите на редовна служба. Трябваше да пратят вас, за да разберете какви сте мекотели…

— Войната е нещо прекалено скъпо, така поне разсъждават съвременните политици. И не е модерно. От планината слезе Горби и предложи новите си каменни хапчета. Всички побързаха да се заемат с претопяването на златните си ракети, за да не го ядосат… Кой ти светна за старата дама?

— Това не е твоя работа.

— Няма да публикувам нищо, заклевам ти се в Бога.

— Хич и не си помисляй такова нещо. Обади ми се един полковник от Министерството на отбраната. Името му е Саутби. Разговарял с Еленър Хейл два часа преди трагичния инцидент. Била подозрителна, определението е негово…

— За какво му се е обадила?

— Търсела друг полковник, Джеймс Макфий. Командирован в Белфаст. Позвънила в щаба му секунди след като там избухнала мина, това го пишеше и във вестниците… Отговорил й телефонен секретар с предварително записано послание. Тя била наясно с правилата и потърсила Саутби в министерството. Той останал с впечатлението, че тя вече знаела за нападението в Белфаст, просто търсела потвърждение. И това не било единственото й странно обаждане. В рапорта на дежурния сержант в окръжното управление (те откриха трупа) пише, че същата сутрин Еленър Хейл е звънила там и се е интересувала от съобщения за изчезнали хора… Според него тя имала навика да дава подслон на разни скитници… Гласът й бил доста странен, сержантът го окачествява като разтревожен…

— Мръсна игра, а? — заинтригувано го изгледа Люин. — Убийство в тресавището?

— Не започвай пак! Тя просто е една възрастна жена, която е започнала да става небрежна. Добре знаеш, че такива случаи често завършват със смърт… От Саутби научила за смъртта на онзи офицер в Белфаст, вероятно е бил близък приятел на сина й… Разтревожила се е, решила да се качи горе и да си полегне. Събудила се замаяна, може би е плакала… Спънала се е по стълбите и автоматически се е превърнала в сух статистически случай за отегчени репортери като теб, които или пропускат покрай ушите си подобни съобщения, или ги превръщат в сензация… Според потока на последните новини…

— Ами обаждането й в управлението? Направила го е само за да си побъбри със сержанта, така ли?

— Била е самотна. Пейзажът наоколо е такъв, че може да отчая всеки. Моля те, не пиши нищо по случая, само ще ни отвориш допълнителна работа… Чуваш ли ме?

— Ще те чуя само когато изровиш нови улики, след като обърнеш къщата й наопаки… Вероятно още днес ще го сториш.

— Защо? Живеела е сама, просто е паднала по стълбите. Няма доказателства за насилствено проникване, нито за грабеж.

Люин кимна по посока на телефона.

— Полковниците от Министерството на отбраната се обаждат първо на полицейските началници, а едва след това на старши инспекторите… Обзалагам се на едно двойно уиски, че ще ти позвънят всеки момент и ще ти препоръчат да идеш да огледаш мястото на трагедията с лупата си… — Шумно засмука поредния бонбон и остави кутията на бюрото. — И тогава ще бъда принуден да отбележа събитието… „Последното разследване на Фоли“, не е лошо като заглавие, нали? В кутията има още бонбонки, оставих ти по-твърдичките… Чао, любими!

Фоли грабна кутията и понечи да я запрати подире му, но вътрешният телефон иззвъня и той се отказа.

Радиотелефонът в спортния фолксваген на Люин също звънеше. Той отключи вратата и грабна слушалката.

— Люин.

— Найджъл?

— Кой се обажда?

— Филида Мелмън.

— Какво става, Фил? Последния път…

— Млъквай. Обаждам ти се по работа. Проявяваш ли интерес?

— Ако е нещо като последния път — решително не!

— Същият продуцент, нова тема. Смъртен случай в някаква затънтена дартмурска ферма. Ретмур. Собственичката, госпожа Еленър Хейл…

— Паднала по стълбите и си счупила врата. Новината е отдавна известна в местен мащаб. Случайно да имате човек на име Саутби в управителния съвет? Полковник от Министерството на отбраната…

— Какво?

— Нищо, продължавай.

— Помниш ли Джейн Хейвършам?

— Как да не я помня. Нали тя ме прати в оная оловна мина в Корниш, която правителството беше набелязало за сметище на ядрени отпадъци. Почти ме погреба в проклетата дупка, а после получи престижна награда, тъй като информирала „навреме“ обществеността. Защо се интересува от смъртта на старицата? Мислех си, че й трябват само „горещи“ и „целенасочени“ теми…

— Работата е сериозна. Трябва ни човек, на когото можем да разчитаме.

— Без да му светнете за какво точно става въпрос, както обикновено… Нещо ново?

— Приемаш ли задачата?

— Питаш дали ми трябват пари? Разбира се.

— Добре. Наеми един хеликоптер, нека ми се обадят за номера на кредитната карта… Вероятно ще ти трябва и джип.

— Я почакай! Нали говорехме за смъртта на някаква нещастна старица, а не за полярна експедиция?

В линията нахлуха паразитни шумове, след секунда изчезнаха и в слушалката отново прозвуча гласът на Филида Мелмън:

— Ще получиш само онази информация, която ти е необходима, Найджъл. В деня на смъртта си Еленър Хейл е открила един човек в градината си и му е помогнала. Джейн Хейвършам го е прибрала при себе си. Човекът е избягал от някъде, бих казала от доста необикновено място… Въпросът е там, че не помни нищо за него. Не помни дори, че е ходил бос през тресавището. От теб искаме да огледаш внимателно района от въздуха, да откриеш това място, или поне да посочиш вероятното му местонахождение…

— Фил, пак си ходила да обядваш с някой от онези идиоти, които умират да пръскат пари за глупости! — тросна се в слушалката Люин. — Що за дивотии дрънкаш? Да не би да си прекалила с коктейлите?

— Намирам се в дома на Джейн Хейвършам в Челси и съм трезва като краставичка! — повиши тон жената отсреща. — Трябва ни допълнителна информация, за да продължаваме напред. Ще ни я доставиш ли, или не?

— Знаеш ли къде се намирам в момента?

— В колата си, разбира се.

— Но колата ми е паркирана пред окръжното полицейско управление в Икзетър. Помниш ли Питър Фоли? Старши детектив, живея в къщата му… Когато за последен път беше тук, толкова се натряска, че скочи в неговото легло вместо в моето!

— Отвратителен тип! Изхвърли ме като парцал!

— И мен ще изхвърли, ако чуе този разговор!

— Защо?

— Защото не обича съвпаденията, аз — също. Някак изведнъж куп хора проявяват интерес към самотна старица, живееща сама сред пущинаците! Която провежда странни телефонни разговори малко преди да се пребие по стълбите и която, според теб, е имала тайнствен гост, избягал от необичайно място, по всяка вероятност от лудницата! Дали пък няма да се окаже, че този гост й е видял сметката, а след това не може да си спомни нищо?

— Мисля, че е по-добре да говориш направо с Джейн.

— Кажи й да се свърже с Фоли, на него е възложено разследването.

— Не затваряй, сега ще ти я дам.

Люин запали цигара и зачака.

— Найджъл? Аз съм Джейн Хейвършам. Не сме се срещали, но разговаряхме по телефона по време на онова разследване за ядрените отпадъци в Корниш… Тогава здравата пострадахте, надявам се, че вече сте добре…

Люин само изсумтя, не му беше приятно да си спомня за случая.

— Видях ви по телевизията, когато си получавахте наградата — промърмори той. — Косата ви наистина ли е толкова руса?

— Наистина.

— Чела ли сте Рапунцел?

— Приказки. Сега става въпрос за действителни неща.

— Слушам ви — преглътна следващата си реплика той.

— Не искам да ви разказвам всичко по телефона, но очевидно трябва да знаете за какво става въпрос — рече тя.

— Или всичко, или нищо! — троснато отвърна Люин. — Освен това не ви обещавам да запазя в тайна информацията, която бих получил от полицията!

— Работата е там, че местната полиция може би ще се окаже замесена в нещо, което наподобява конспирация…

— В моя речник дуката „конспирация“ означава таен заговор, насочен към нарушаване на законите — отвърна той. — Обвинението ви е твърде сериозно, особено когато става въпрос за държавна институция.

— Вероятно всичко ще свърши само с изгубеното време, но все пак искам веднага да потеглите за Лондон. Ще го сторите ли?

— Ще бъде по-бързо, ако вие вземете самолета за Икзетър.

— Не мога. Трябва да се грижа за един човек.

— Онзи от къщата на старицата ли?

— Той не е избягал затворник, ако намеквате това…

— Ако беше такъв, сега аз нямаше да съм тук, а щях да вървя подир хайката и да газя в лайната на кучетата им — тросна се Люин. — Всеки беглец от Дартмур се превръща във вестникарска сензация! А не съм чувал някой да е изчезнал от полицейския арест… И тъй?

Тя не отговори.

Люин въздъхна и хвърли фаса си през прозореца.

— Разбрах. Историята е гореща и трябва да я държите покрита, за да не я надуши конкуренцията!

— Историята е такава, че може да доведе до оставка на правителството! — извика ядосано тя.

Люин изведнъж стана внимателен.

— Бас слагам, че още не са ви простили за оловната мина — промърмори примирително той.

— Вече не ми подслушват телефона, ако това имате предвид — отвърна Джейн. — Решение на Върховния съд. Което обаче не означава, че съм включена в списъка на желаните гости на Даунинг стрийт. Във всеки случай предпочитам да разговаряме без помощта на електрониката. Приемате ли това, или се отказвате?

— Ще тръгна довечера, малко след шест.

— Тръгнете веднага! Направете се на болен, изобщо измислете нещо! Ще получите щедра компенсация, освен това ние можем да извием някоя и друга ръка в редакцията на вестника ви, ако това се наложи…

— Май наистина говорите сериозно…

— Животът е сериозен. Но някой някъде си играе с него. Имате адреса ми, тръгвайте!

Люин остави слушалката и направи гримаса пред огледалцето.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — После запали мотора.

В същия момент вратичката се отвори.

— Не бързай, момчето ми — рече Питър Фоли.

Люин изключи мотора и изруга.

— Не те бива за шофьор на бандити — отбеляза инспекторът.

— Винаги ли трябва да се отнасяш с хората като с престъпници? — изръмжа Люин. — И не съм ти момче!

— У всеки има известно чувство за вина — промърмори Фоли. — И благодарение на него ченгетата си изкарват хляба.

— Бързам!

— Исках само да ти кажа, че до края на деня ще бъда зает с разследването в онова тресавище…

— Еленър Хейл?

Фоли кимна с глава.

— И вероятно ще се забавя. Можеш да вечеряш когато пожелаеш, аз ще прибегна до услугите на кръчмата.

Люин се поколеба, после каза:

— Тази вечер може би няма да се прибирам.

— Къде отиваш?

— „Блестящите реклами, големият град“… — изтананика Люин и направи движение, сякаш подръпва струните на невидима китара.

— Твоя работа — намръщи се Фоли. — Но гледай да не пречи на моята!

— Отричай всичко! Това е най-добрата линия на поведение.

— Наистина е така — въздъхна инспекторът. — Няма да ми кажеш нищо, докато не ти го измъкна с ченгел, нали?

Люин отново включи двигателя, поколеба се за миг, после каза:

— Наречи го интуиция, наречи го каквото щеш… Но те моля да потърсиш следи от чуждо присъствие в къщата на старата дама…

— Какво ти е влязло под шапката, да те вземат мътните?

— Ще се видим, като се върна.

Кракът на Люин отпусна съединителя, колата подскочи и се стрелна към изхода на паркинга. До ушите му долетя сподавената ругатня на Фоли. Ето какво се получава, когато се опитваш да бъдеш лоялен — ограничиш ли информацията, ограничаваш и лоялността. Сви рамене и изхвърли Фоли от мислите си. Не се счепкваха нито за пръв, нито за последен път. Когато се върне, отношенията им вече ще са като преди.

 

 

Питър Фоли беше ядосан. Старши детектив Фоли беше изпълнен с подозрения. Бавно пристъпи към колата си, съблече правеното по поръчка сако и внимателно го сложи на задната седалка. После седна зад волана.

Гордееше се със своето открито БМВ. Подкара го внимателно, както винаги. Даваше си ясна сметка за своето положение и отговорност, пазеше ги ревниво, както винаги.

Част от колегите му го считаха за надменен човек, главно поради неизбежните прояви на дребна суетност, които съпътстват живота на всеки стар ерген. Но мнението му за себе си не беше нито егоистично, нито пресилено високо. Дори напротив — именно поради известна липса на самочувствие Питър Фоли си пробиваше път в живота с цената на малко повече гордост от необходимото.

Беше човек, който изпитва ужас от старостта, не можеше да си представи, че ще умре в самота. За да противодейства на тези емоции, той си беше изготвил един изключително прецизен план за начина на живот, който трябва да води след пенсионирането си. Лятото ще прекарва в Девън, просто защото обича това място. А през зимата ще пътува с кораб. По строго определени маршрути, сред хора, които без да са богаташи, все пак могат да си позволят известен лукс. Парите не бяха проблем. Пенсията от полицията беше доста висока, освен това всичките му спестявания бяха вложени изключително сполучливо.

В професионално отношение Питър Фоли беше известен като акуратен детектив, надарен с блестящ аналитичен ум. Нищо не убягваше от неговото внимание. Преди години беше успял да разреши сложен случай по обвинение в убийство, благодарение на почти незабележими физически реакции от страна на заподозрения. Реакции, които бяха останали извън вниманието на целия екип по съдебна медицина в Главното управление на полицията.

Но около името на Питър Фоли витаеше и известна неяснота. Така и никой не можа да разбере мотивите на странното му, взето преди години решение, да зареже блестящата кариера в Ню Скотланд Ярд и да я замени с място на обикновен криминален инспектор в затънтеното полицейско управление на Девън и Корнуол. Не ги разбра нито тогавашният му началник, който с неохота подписа молбата за странното преместване, нито Найджъл Люин, който не само споделяше къщата с Фоли, но беше и единственият му приятел извън службата, въпреки голямата разлика в годините им.

Сега, навлизащ все по-дълбоко в мрачната, лишена от растителност и прорязана от непроходими тресавища равнина, Питър Фоли неволно се замисли за миналото, за причините, които го бяха довели до това странно за околните решение.

А те, подобно на всички причини за прибързани решения, се криеха в миналото. Или по-скоро в миналото, което неочаквано се превръща в настояще… В случая с Фоли годината на прелома беше 1953-та. Разбрали с безпощадна яснота, че губят войната, надзирателите от Северна Корея и техните китайски господари превърнаха живота на военнопленниците в истински ад.

Но именно в лагера, именно сред отчаяната борба за оцеляване Питър Фоли беше открил истинското мъжко приятелство, неподправено и чисто като сълза. Приятелят му също беше от Лондон, обикновен войник като него. Заедно преодоляха всички трудности, взаимно си даваха сила… А после се върнаха в Англия и повече не се видяха… Фоли така и не успя да преодолее чувството на самота и огромна загуба.

Години по-късно, в края на шейсетте, Фоли — вече с многообещаваща полицейска кариера пред себе си, най-неочаквано се забърка в афера с омъжена жена. Отначало фамилното й име му се стори обикновено съвпадение, но после, тласкан от мрачните пориви на ревността, той я проследи до една къща в Съри и откри ужасната истина. Скрит в околните храсталаци, младият все още полицай търпеливо изчака завръщането на съпруга. Позна го веднага, въпреки блестящия ролс-ройс, въпреки загладеното от добрата храна лице. Беше лицето на неговия приятел от лагера, същия, с когото бяха делили сухия залък в онази смърдяща дупка. Очите му гледаха все така решително като в онези години, когато единствената им движеща сила беше волята за живот.

Първата реакция на Фоли беше да прекъсне тази връзка веднага. За съжаление, нещата се проточиха, жената се оказа дотолкова увлечена по него, че започна да споделя неща, които рядко се споделяха пред чужд човек. Така Фоли разбра, че най-добрият му приятел — човекът, който му вдъхваше кураж да издържи на ада в Корея, днес със същата решителност и твърдост се занимаваше с далеч по-недостойни неща.

Воден от изключително силното си чувство за дълг, Фоли скоро събра достатъчно количество доказателства. С тях спокойно можеше да смъкне маската от лицето на приятеля си и да го види в истинската му светлина. Защото под фасадата на почтения бизнесмен се криеше опасен главатар на престъпна шайка. Неизбежно възникна въпросът как да разкрие този човек, без да навреди на собствената си кариера. И още по-лошо — как да предпази от опасни последствия своя информатор — в случая неговата любовница… При евентуален съдебен процес истината за тяхната връзка щеше да излезе наяве, а Фоли добре знаеше, че поставянето на съпруга зад решетките съвсем не решаваше проблема с личната й безопасност.

Заграден от всички страни с пуста и блатиста земя, той си спомни с неприятна яснота онези два ужасни дни, в които трябваше да вземе решението си. Накрая стигна до заключението, че съдбата едва ли ще се намеси драматично, за да го спаси от нежеланието да постъпи както му диктува дългът. Двата дни изтекоха и той напусна службата си, изтерзан, уморен, почти равнодушен. И хукна към хълмовете. Не, по-скоро към тресавищата… Тук всичко е просто и ясно — ограничено от липсата на перспектива или от разрухата…

Пътят направи лек завой и в далечината се появи самотната ферма. Очите му огледаха пейзажа, кракът му отпусна педала на газта. Пътят се превърна в чифт изровени коловози, никъде не се виждаше друга човешка обител. Самотно място, за да умре човек, госпожо Хейл, рече си той. Още по-самотно за тези, които са живи. Дано направим така, че душата ви да почива в мир. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Нямахте много от тази стока, докато бяхте жива, нали? Синът ви — изтезаван и пребит, мъжът ви сам отне живота си. Няма проблем, когато човек проявява обич към хората. Но смъртта им убива и теб. Както и промяната в чувствата им…

За момент остана с усещането, че е останал сам на света, а над главата му витаят неясните сенки на тайнствени духове. Усмихна се с разбиране. Добре знаеше, че сред тресавищата човек често изпада в подобно настроение.

БМВ-то хлътна в дълбока дупка и това го върна в действителността.

В съзнанието му отново изплуваха думите на Люин: „Потърси следи от чуждо присъствие в къщата на старата дама…“. Какво знае този млад проклетник, раздразнено се запита Фоли. Видя го да разговоря по радиотелефона, докато се приближаваше към колата му. После усети загриженост, а може би и гузна съвест… Гневът му се стопи, но подозрението остана. Като професионален полицай той нямаше никакво доверие на средствата за масова информация, още по-малко на репортерите, които ги захранваха с новини. В очите му тяхната дейност беше „небрежна и безотговорна“, особено когато започваха да търсят сензации. Щедрите премии на работодателите им лесно потискаха и онези остатъци от съвест, които все още притежаваха. Беше сигурен, че съвестта на Люин не се нуждае от кой знае каква анестезия.

„Аз ще те оправя, като се прибереш, малък уелски мошенико!“, закани се мислено Фоли.

Спря пред къщата и се насочи към малката група униформени служители, която го очакваше.

— Отгоре ни натискат и трябва да си отваряте очите! — кратко ги информира той. — Действайте!

— Сър — обади се млад сержант детектив, изостанал на няколко крачки зад колегите си. — Изисках застрахователните полици от агенцията на старата жена.

— Старата дама — поправи го Фоли, вътрешно убеден в правотата на определението си. Еленър Хейл наистина е била дама. С влиятелни приятели и вероятно не по-малко влиятелни врагове.

— Извинявам се, сър. На старата дама. В списъка фигурира и автомобил — „Ягуар“, тип „Е“, двуместно купе. Но тук го няма. Току-що говорих по радиото с един от първите появили се на местопроизшествието полицаи във вторник вечерта. Не са влизали в гаража, но са го осветили през задното прозорче. Гаражът е бил празен.

— Хм, значи тип „Е“… Едва ли това е бил нейният личен автомобил…

— Регистриран е на името на Даниел С. Хейл, мъртвия й син, армейски офицер.

Фоли кимна с глава.

— Застраховката на колата е плащана редовно, промяна в собствеността няма — погледна го с недоумение сержантът.

— Синът е мъртъв, но в съзнанието й той е бил жив — промърмори Фоли. — ИРА го отвлича, но труп няма. Какво друго да си помисли бедната жена? Номерата на колата прехвърлете в централния компютър в Хендън за национално издирване.

— То вече е в ход — обади се друг детектив, седнал в паркирания на крачка от тях ровер. Приключил с радиовръзката, той слезе от колата, кимна с глава и започна да се отдалечава от къщата.

Фоли го последва.

— Кой беше умникът, Грант? — любопитно го изгледа той.

— Не е от нас.

— Не попита ли?

— Не притежавам кода за достъп, шефе.

— Блокираха те, така ли?

— Направо ми затръшнаха вратата!

Фоли се спря и огледа възвишението, което се издигаше на няколко метра зад къщата. После бавно започна да го обикаля, решил още веднъж да огледа имота от всички страни. Трябва да имаш дяволски основателни причини, за да се заселиш на подобно място, рече си той.

— Значи някой поставя ягуара на национално издирване, а ние не можем да разберем кой е… — промърмори той. — А можем ли да правим предположения?

— Имаш богат избор: МИ-6, МИ-5, Специалният отдел, С-11, Военното разузнаване… Всички възможни тайни служби…

— А Министерството на отбраната?

— Собственикът на колата е бил офицер, но на практика е била убита майка му…

— За момента ще използваме „умряла“, ако нямаш нищо против…

— Тая работа е доста подозрителна, шефе.

Фоли се поколеба, после се обърна и тръгна обратно към къщата.

— От рапорта останах с впечатлението, че всичко е ясно и няма никакви загадки. Просто на дамата й е дошло времето… С други думи, е паднала, никой не я е хвърлил по онези стълби… Това беше единодушното мнение на всички. Съгласен ли си?

— Нещата се променят. Ти сам предизвика подозренията ни с това спешно повикване за оглед…

— Мен ме спешиха, затова…

— Това усложнява нещата — навъси се Грант. — Ако тук наистина има някакъв интерес от високо място, на нас по-скоро биха ни дали почивен ден, нали? Едва ли щяха да ни изстрелят по спешност…

— Това е работа на онези от Министерството на отбраната. Личен, а не служебен интерес… И в момента се намираме в нечие минно поле… Спокойно, казват ни, опасност няма… Ама май не е така.

— Искаш ли да опитам още един достъп до главния компютър? И Хендън е нечие минно поле, може пък да изровим някой стар приятел там…

— Да забравим политиката, ние сме полицаи — промърмори Фоли и неволно се намръщи на неприятния въпрос, който се появи в съзнанието му. Нима толкова лесно отбягваш вземането на трудни решения?

 

 

Малко след четири следобед Найджъл Люин навлезе в Ленъкс Гардън Мюз и се насочи към Кенсингтън и Челси. Моментално засече спортния „Ягуар“ — тип „Е“, произведен през шейсетте години, не пропусна да отбележи, че номерът му е майсторски зацапан с кал.

ДСХ — 42.

„Даниел Еди-кой-си Хейл?“, запита се той. Дали и това е съвпадение? Едва ли, особено когато е паркиран пред замъка на Рапунцел… Надуши интрига, скандал и пари. Най-вече пари, при това цели купища… Искаше да се включи в тяхното разпределение, независимо към какво се стремят русото маце и екипът й. Не би имал нищо против да се включи при нея и по коренно различен начин, разбира се. Неволно започна да преценява шансовете си, после тръсна глава. По-късно. След като докопа историята. И мангизите.

Паркира точно зад ягуара, хвана старомодното мандало и удари два пъти по високата врата. Едновременно с това огледа улицата в двете посоки.

— Движение ли имаше? — попита Филида Мелмън и му направи място да влезе.

— Не, просто ми прегря моторът… А ти изглеждаш страхотно, Фил!

— Как ли пък не — промърмори Филида. — Наддала съм цял тон!

Два, мислено я поправи той, докато я прегръщаше за кратка целувка и ръцете му опипваха разкошните й форми.

— Отива ти — рече.

— Лъжец!

— По-късно ще проверим.

— Нищо няма да проверяваме. Вече съм сгодена за Саймън.

Евреинът предприемач, когото й беше избрала майка й, спомни си той. Ръцете му се плъзнаха между бедрата й:

— Моите поздравления.

— Недей! — разгорещено прошепна тя. — Рудолф Моравец е тук!

— Моравец?! — слисано я погледна той. — Какво става, момиче?

— Имам чувството, че сме получили най-прекрасния подарък на света, но никой не смее да го разопакова, опасявайки се от експлозия. Оня тип, съвсем смахнат… Ягуарът отпред е негов… От вчера сме се заключили тук и никой не е мърдал навън… Джейн оформяше сделката. Сега стана още по-лошо, защото се домъкна и Моравец.

— Дай да грабнем каквото можем и да бягаме да го продаваме на конкуренцията!

— Не бива дори на шега да казваш подобно нещо!

— А и ти не знаеш всичко, нали? Сигурен съм в това, както съм сигурен в характерчето на Рапунцел…

— Предупреждавам те, че настроението й едва ли е подходящо за твоите шеги!

— Няма ли най-сетне да ме поканиш?

— Чакай малко.

Тя се върна в стаята, отварянето и затварянето на вратата докараха до ноздрите на Люин аромата на скъп кубински тютюн. Започна да се дразни, но любопитството му беше далеч по-силно. Изправен в далечния край на тясното холче, той вдигна глава и видя знаците, които му правеше Филида.

Джейн Хейвършам се изправи да го посрещне, а той изненадано отстъпи крачка назад. Оказа се, че тя е по-висока от неговите 175 сантиметра и трябва да я гледа от долу нагоре.

— Найджъл Люин — рече тя и представянето завърши.

Благодаря, пиленце. Дали щеше да бъдеш по-словоохотлива, ако го нямаше тук господин Баровец? Очите му пробягаха по обзавеждането и дадоха отговора на мълчаливия му въпрос: „Не, няма да бъде“. Икономията изглежда е принцип в живота на тази жена. Никакви джунджурии, никакви малки фигурки по лавиците, никакви литографии и глезотии. Малко на брой, но скъпи неща.

— Трябва да подпишете този документ — избоботи навъсен тъмнокос мъжага, който не счете за необходимо да се представи. — Той е моята гаранция, че няма да излезете оттук и да хукнете към първия телефонен автомат, за да ме продадете на врага… Ако, разбира се, намерите работещ такъв в тоя противен град…

— Имам телефон в колата си, господин Моравец — ухили се Люин. — Което не означава, че през главата ми минават подобни мисли, разбира се…

— На всеки му минават подобни мисли! — изръмжа онзи. — Но ще ви бъде платено достатъчно, за да не изпитвате никакви изкушения!

— Какво значи достатъчно? Колко важна е тази история? От думите на госпожица Хейвършам останах с впечатлението, че е страхотна!

— Тя ви каза прекалено много. Аз й позволих това, просто защото по време на разговора ви все още не бях решил да се ангажирам. Но сега вече съм в играта. Не харесвам уговорката й с вас и ще ви поставя своите условия. По простата причина че плащам аз! Или ще подпишете този документ, или веднага си тръгвате. Разходите и изгубеното време ще ви бъдат заплатени. Но трябва да решите сега, още в този момент!

Люин премести поглед върху Джейн Хейвършам. Тя мълчаливо пушеше, лицето й не изразяваше нищо. Май наистина ще ми хареса да ти сменя хладната мутра, рече си той. Да гледам как се променя, да бъда причината за тази промяна… После очите му се сведоха към цифрата, която магнатът беше надраскал на специално оставеното място в документа.

— Влизам в играта — рече без колебание той и се наведе да положи подписа си.

— Отлично. Джейн, дай му необходимите подробности.

— Това ще отнеме време, най-добре ще е да седнете — предложи тя.

— Нима няма да го видя? — учуди се Люин.

— Няма — хладно отвърна тя.

— Но нали подписах? — изрази протеста си той. — Отлично зная кой е той! Синът на Еленър Хейл, нали? Офицерът, който бе отвлечен от ИРА! Останал е жив, но вероятно е превъртял от изтезанията. Пречукал е старата си майка и сега вие го държите на топло в някоя дупка! Съвпада ли всичко това със сценария?

— Не. Ако беше така, нещата сигурно щяха да бъдат доста по-приемливи.

Люин размаха ръце.

— Може да съм просто провинциално репортерче, но добре зная какво може да предизвика интереса на публиката — с досада се тросна той. — Отвличане, изтезания… Героят пречуква собствената си майчица… Страхотно! А че сте пипнали именно него, няма никакви съмнения. Ягуарът отвън е негов, по дяволите!

— Той не е Даниел Хейл.

— Добре, той е Джон Кенеди! Какво означава едно име? Какво всъщност гоните? Искате от мен да наема хеликоптер и да огледам района около фермата на старата дама… Който, между другото, в момента е задръстен от ченгета… Какво точно трябва да търся? Скривалището на ИРА, в което са го измъчвали? Трябва да сте се побъркали, ако си въобразявате, че ще откриете нещо подобно в Дартмур! Кажете какво става?

Джейн Хейвършам се извърна към Моравец и каза:

— Люин вероятно ще види предаването довечера.

Каза го така, сякаш Люин изобщо го нямаше в стаята.

— Но няма да види лицето му — изграчи онзи. — То изобщо няма да се появи на екрана.

— Само временно — напомни му тя. — Такива са условията на сделката.

— Няма да убием кокошката, преди да сме продали златните яйца — тръсна глава Моравец. — Ако в аферата е замесено правителството, ще ни го издърпат изпод носа и няма да можем дори да гъкнем! Това аз не мога да позволя!

— Мислите, че ще бъде разпознат, така ли? — подхвърли Люин. — Но той едва ли се покрива с външността на майор Хейл…

Младата жена отново не му обърна внимание, думите й бяха предназначени единствено за Моравец.

— Той трябва да бъде разпознат. Той трябва да знае кой е.

Моравец се втренчи в нея, дебелият му врат бавно започна да почервенява.

— Влагаш прекалено много емоции и губиш комерсиалното си чувство! — изграчи той. — Искаш програмно време в момента, в който бъдеш готова, искаш студио и неограничен бюджет, просто защото нямаш представа докъде ще ни отведе всичко това. Но забравяш какви трудности ни чакат при разместването на програмата и особено на платените реклами. Те наистина ще бъдат огромни! Всичко това се стоварва върху моята глава, в тази история влагам огромни средства. А какво получавам насреща? Него и нищо повече. Затова искам да бъдем наясно — образът му ще бъде показан на екрана само когато аз кажа това! Само когато аз преценя, че е настъпило това време! А то ще настъпи едва когато общественото мнение полудее! Той ще получи предостатъчно популярност от интервютата, които ще даде на вестници и списания след предаването. Ти вече прие тези условия и те моля да ги спазваш!

„Трябваше сама да се заловиш с тая работа, скъпа“, посъветва я безмълвно Люин.

Тя се извърна към него, страните й бяха леко поруменели.

— Искам вие да проведете разследването в Дартмур, защото зная, че мога да разчитам на вас, ако играта загрубее. А тя положително ще загрубее… Още помня как се оправихте при предишното проучване.

— Оправих се, нали? — мрачно й се усмихна Люин. — Само дето онези мръсници за малко не ме оставиха в мината, за да бъда затрупан с радиоактивни отпадъци. И им се размина, нали? Доколкото знам, никой от тях не е вкаран в затвора…

— Хората, които работят по правителствени проекти, обикновено се отървават — подхвърли Моравец.

— Дори и от обвинения в убийство, стига проектите да са секретни…

— И в моя случай беше така.

— Нашият човек не е Даниел Хейл — погледна го в очите Джейн. — Можете да бъдете сигурен в това. И не е убил Еленър Хейл.

Люин изтръска една цигара от пакетчето, оставено на масичката пред него.

— Значи тя е била убита, така ли?

— Не съм казала такова нещо.

— Джейн — обади се Моравец. — Дай му и останалата част от информацията, иначе ще заработи съвестта му и ще вземе да хукне при своя приятел ченгето!

— Не съвестта ми, а мисълта, че си губим времето — поправи го Люин.

— Все още не знаем кой е той — призна Джейн. — Дори след двайсет и четири часа непрекъснати проучвания нямаме никакъв напредък… Във вторник сутринта се е появил (използвам тази дума съвсем съзнателно) в градината на Еленър Хейл. И оттогава до днес не успяхме да научим абсолютно нищо за неговата самоличност. Изглежда, че никога преди вторник не е съществувал. Поне официално.

— Не съществува и в момента — избоботи Моравец. — Той е никой. Няма никакви документи за самоличност, ако не броим бумагите на Даниел Хейл. Проверихме всички възможни досиета и компютри, до които имаме достъп. А те никак не са малко. Нищо, никаква следа!

— Но той все пак трябва да има самоличност — възрази Люин. — Освен ако не твърдите, че е извънземен!

— Не е — поклати глава Джейн. — Съвсем определено е човек.

— Това означава, че сте допуснали и обратната възможност, така ли?

— И вие бихте я допуснали, ако се изправите пред същество, което е в състояние да предсказва бъдещето.

— Хайде де! — усмихна се Люин.

Моравец му подхвърли един брой от клюкарско вестниче, което се издаваше в рамките на огромната му информационна империя.

— Първа страница, втория репортаж.

— Минната атака в Северна Ирландия? — попита Люин. — Информационните агенции съобщиха за нея още във вторник вечерта.

— Той е знаел предварително за нея — промълви Джейн Хейвършам. — Предупредил е Еленър Хейл. Искал от нея да направи нещо. Било е във вторник сутринта, в деня, в който тя умира… Повярвала му, защото си давала сметка за състоянието, в което се намира… Той видял нападението броени минути, преди да се случи.

— Видял го? В образи? И тя му повярвала? Видял минна атака в проклетия Белфаст минути преди да се е превърнала в действителност? Чиста измама! Вероятно е чул новината по радиото или е гледал телевизия…

— Новината е била задържана и е станала достояние на обществеността чак вечерта. Военните имат практиката първо да уведомяват близките на жертвите.

— Нещо е объркала времето. Сигурно й е казал вечерта…

— Еленър Хейл ми се обади по телефона във вторник по обяд. Някъде около един. Надвечер вече е била мъртва. Вашият приятел в полицията може да попита съдебния лекар за точния час на смъртта…

— Обади се да ви каже, че тоя тип е предсказал минното нападение, така ли?

— Назовал е по име офицера, който е бил командир на щаба — поясни Джейн. — Бил е приятел на Даниел Хейл. Видял е смъртта му предварително.

— Глупости!

— В тези глупости влагам повече от сто хиляди лири стерлинги! — намеси се гневно Моравец. — А аз не съм от тези, които лесно влагат капитал в каквото и да било! Слушахте ли радио, докато пътувахте насам?

— Не съм го спирал дори за секунда.

— Новини?

— На всеки кръгъл час.

— А помните ли водещата новина? — Моравец погледна към Филида Мелмън и тя му подаде широк плик от кафява хартия. Люин забеляза, че отгоре имаше етикет с точната дата — днешната, и час — 10:00 сутринта. Обърна го и видя, че на обратната страна има тежък восъчен печат, скрепил подписите на четирима души. Под тях имаше друг печат — вече обикновен. От него беше видно, че четиримата са съдружници в известна адвокатска кантора. Адресът беше от престижен лондонски квартал.

— Нямат абсолютно никаква връзка с мен — поясни Моравец. — Избрани са произволно, сред първите пет кантори в бранша. Нашият приятел, който в момента кротко си спи горе, изготви две копия от своята информация. Едното остана у мен, а другото е заключено в сейфа на бивш съдия от Върховния съд и ще бъде отворено довечера. Прочетете го на глас, ние също не знаем съдържанието му.

Люин извади джобното си ножче и разряза плика по дължина, без да докосва печата. Очите му пробягаха по написаният на машина текст, в тях бавно се появи недоверието. После започна да чете:

— „Девет сутринта, днешна дата. Генерал Роланд Уестръм-Лейнг, съветник в Министерството на отбраната, ще умре от раните си, получени вследствие взривяването на магнитна бомба, прикрепена под дясната седалка на колата му, марка «Бентли». Генералът няма да почине на място, защото неговото бентли е с ляв волан. Бомбата е поставена неправилно, тъй като нападателите не са знаели това, както и факта, че генералът ще шофира лично. Пръв ще умре личният му телохранител, сержант Уилям Флинт, който заема предната дясна седалка. Генералът ще умре още преди линейката да си пробие път до мястото на инцидента.“

— Вярно ли е това? — попита Моравец.

Люин замаяно мълчеше.

— С помощта на съвременните технологии можем да стигнем приблизително до приземния етаж на тази тайнствена кула — продължи Моравец и показа зъбите си на Джейн Хейвършам. Върху някое не чак толкова хищно лице това би минало дори за усмивка. — И го сторихме!

— Той е човешко същество! — ядосано отвърна Джейн и с нежелание си спомни триковете, които беше използвала, за да заинтригува Моравец по време на първия им телефонен разговор.

— При това от по-висш вид — добави Люин.

— Може би плод на генно инженерство — мрачно се обади Моравец.

— Какво означава пък това?

— Кажи му — въздъхна Моравец.

— Просто една теория — започна Джейн. — Неотдавна нашият човек е бил подложен на черепна операция. Това е установено по време на преглед в частна клиника, без да се знае каквото и да било за миналото на пациента… Той е напълно лишен от памет. Казва, че в главата му има една голяма черна дупка. И това ме накара да си помисля за…

— Лоботомия? — присви очи Люин.

— Точно така.

— Да се вземе образец от мозъчната тъкан е нещо напълно възможно, разбира се — въздъхна Люин. — Но да се замени този образец с нова, при това свръхнормална способност? Научна фантастика! Прилича ми на заглавие от „Съндей Спортс“: ОТКРИХМЕ НОВ ФРАНКЕНЩАЙН, КОЙТО ПРЕДСКАЗВА БЪДЕЩЕТО! Едва ли ме накарахте да бия тоя път за подобни глупости! — извърна се към Моравец и подхвърли: — Идете и си купете отговорите. Предполагам, че можете да си позволите хонорара на специалистите…

— Обърна ли се към светилата на медицината, неизбежно ще го загубя — поклати глава Моравец. — Ако той е плод на някакъв научен експеримент, това означава, че вече го търсят навсякъде. Каква професия упражняват според вас тези, които са го създали? И на какво ниво я упражняват?

— Експеримент? С живи хора? Това е незаконно! Правителството не би позволило подобни експерименти, просто защото трябва да защитава законите. Нали така?

— Когато става въпрос за революционни открития в областта на медицината, законите не са нищо повече от динозаври — намеси се Джейн Хейвършам. — Те кретат някъде отзад, не са в състояние да обхванат значението на новите открития, етическите им стандарти стават безнадеждно остарели. Знаете ли какво е казал сенаторът Едуард Кенеди по време на едно заседание на Подкомисията по здравеопазването през 1977 година? „От конституционна гледна точка законовите граници през следващите 20–25 години ще се очертават единствено от биоетиката…“ Ами правителствата? Съществуват куп псевдомедицински експериментални програми, за които не знаем нищо, или почти нищо. Както военни, така и граждански. Както с физическа, така и с психическа насоченост. Руснаци и американци от години експериментират в областта на паранормалните явления — телепатия, психокинеза, свръхнормална възприемчивост…

— Това, на което сме се натъкнали, вероятно е само видимата част на айсберга — намеси се Моравец. — Трябва само едно да ви е абсолютно ясно: този човек е страшно оръжие за всяко правителство, което може да го контролира! Той има способността да предсказва бъдещето, което означава, че знае предварително всички планове на врага. Знае ги, при това безпогрешно! От своите първи наблюдения неволно стигаме до заключението, че той е нарочно програмиран, адаптиран, създаден… — изберете си което искате от тези определения — именно с подобна цел. А това е реалистично заключение и ние нямаме право да го пренебрегваме!

Люин запали втора цигара и втренчи поглед в лицето на магната.

— От всичко това разбирам, че става въпрос за нещо изключително опасно — рече той. — Добре, плащате ми да се набутам между шамарите. Той е избягал отнякъде и трябва да разберем откъде, така ли?

— Точно така — кимна Моравец. — До фермата на Хейл е вървял пеша, при това чисто гол. Значи е избягал без предварителна подготовка. Аз самият навремето прекосих границите на три комунистически страни почти по бельо, с едно откраднато палто и чифт ботуши. Просто се възползвах от появата на благоприятен шанс… Вероятно и той е сторил същото.

— И не помни нищо за разходката си по адамово облекло? — възкликна Люин. — Господи! От опит зная колко студени са нощите в Дартмур! По време на голямото бягство от тамошния затвор бях включен в хайката. Голото поле е ужасно. Вятърът вилнее без преграда и реже като бръснач! Той не е нормален, след като е ходил гол сред тези тресавища!

— Това вече ни е известно — изръмжа Моравец.

Филида Мелмън препрочиташе разпечатаното писмо, лицето й бавно се разкривяваше.

— Господи! На никого ли не му мина през ума, че с това нещо тук бихме могли да спасим живота на двама души?! Трябваше да предупредите полицията!

— Сторихме го — извърна се към нея Джейн Хейвършам. — Адам ми каза и устно това, което ще се случи. Обещал на Еленър Хейл да използва способностите си, „дарбата“ си по нейните думи, в услуга на хората. На мен ми се доверява сляпо, почти като дете. Не можех да си позволя да го излъжа. Властите трябваше да бъдат предупредени и наистина бяха. Някога плащах на един информатор от централата на МИ-5. Именно него предупредих, без да разкривам източника си. Но явно нищо не се е получило. Адам каза, че двамата ще умрат и те умряха…

— Значи все пак си има име — отбеляза Люин.

— Само него си спомня. Може би не е личното му име, но все някак трябва да го наричаме, нали? И затова стана Адам… По неизвестни причини той вижда и цифрата девет редом с това име.

— Ако този бомбен атентат беше осуетен благодарение на твоето предупреждение, никой никога нямаше да му повярва! — избухна Моравец. — На теб също, а моите инвестиции щяха да изтекат в канала!

— Май нищо не си успял да разбереш — обърна се към него Джейн. — Адам ги е видял да умират и те умряха. Той вижда бъдещето в момента. Но за него това бъдеще вече е минало. Случилото се е отминал факт. Затова моите действия нямат никакво значение.

— Т. С. Елиът — намигна на магната Люин. — „Настоящето и миналото вероятно съществуват в бъдещето, а бъдещето се съдържа в миналото.“ Значи има човек, който може да разрови това гнездо на змии!

— Отговорът на загадката е в Дартмур — погледна го Джейн. — Или поне част от него.

— Няма да направя нищо, преди да науча повече за Еленър Хейл — поклати глава Люин. — Вие или си мислите, че е била убита, или го знаете със сигурност. Друга възможност няма. Адам не може ли да ви помогне? — Вдигна глава навреме, за да долови размяната на погледи между Джейн и Моравец. Келтският му дух моментално се разбунтува: — Хайде, стига вече! Или ще ми се доверите, или си търсете друг!

— На този етап не трябва да споделяте нищо с приятеля си полицай — предупреди го Моравец.

— Нямам намерение да обещавам нещо, което не зная! — отряза го Люин.

— Но рискувате повече, когато искате допълнителна информация, нали? Или може би търсите по-добра компенсация за риска… — Моравец отвъртя капачето на златната си писалка и поправи цифрата върху договора, който беше подписал Люин.

Репортерът извъртя глава да я разчете, на лицето му се появи широка усмивка:

— Плюс разходите, нали?

— Кажи му! — заповяда Моравец.

— Адам твърди, че тя е била убита — започна Джейн. — Няма никакви съмнения. Били са двама или трима мъже. Тя е паднала след сблъсък с единия от тях и вероятно веднага е умряла.

— Искате да кажете, че смъртта й би могла да бъде нещастен случай?

— Може би — кимна тя. — Но те са били достатъчно кръвожадни, за да я хвърлят надолу по стълбите… Дори да са искали всичко да изглежда като нещастен случай, този факт си остава непроменен. Действали са абсолютно хладнокръвно и жестоко.

— Звучи ми доста наивно — поклати глава Люин. — Той даде ли някакви описания на тези мъже?

— Не. Каза само, че тя е била много уплашена от тях, а Еленър Хейл не се плаши лесно от никого. Смелостта й е широко известна и съответно възнаградена. Въпреки това Адам твърди, че е усетил страха й от тези хора. От тайната им мощ…

— За правителствено участие ли намеквате?

— Най-малкото за правителствено съгласие — намеси се Моравец. — И вероятно за финансиране. Експерименталните изследвания в медицината струват ужасно скъпо. Частният сектор би могъл да събере необходимия капитал, разбира се, но това означава широка гласност на съответния проект…

— Съгласие, значи… — промърмори Люин. — Но те или са вътре, или не са!

— Власт без отговорност, мечтата на всеки политик — подхвърли Джейн Хейвършам.

— Искате да кажете: „Прави каквото искаш, но гледай да не те хванат…“. Все старата история, а?

— Предположенията ви са опасни — предупредително повиши тон Моравец. — Истината е, че финансирането на секретни проекти лесно може да потъне някъде из лабиринтите на Уайтхол. Бас държа, че на Даунинг стрийт и хабер си нямат за подобни начинания. Затова нямам никакво намерение да плащам огромни обезщетения за нанесени щети и ще действам само когато разполагам с неоспорими доказателства!

— Ами какво ще стане, ако ви ги доставим наистина? — попита Люин. — Вие едва ли ще си позволите да нападнете сегашното правителство. Нали именно при него натрупахте доста пари?

Моравец не отговори, тежкият му поглед се закова върху лицето на младия репортер.

— Нали обеща да извървиш пътя докрай? — попита Джейн Хейвършам.

— Аз продавам новини! — изръмжа магнатът. — А това е най-фантастичната новина, до която съм се добирал. Направо уникална! Ако се окаже, че става въпрос за незаконни, нечовешки и неетични медицински експерименти върху живи хора и в тези експерименти е замесено правителството, аз ще използвам всички средства на свое разположение, за да дискредитирам това правителство!

— И междувременно ще натрупате още една купчина мангизи! — ухили се Люин, сложи в джоба си пакета цигари от масичката и се изправи. — Имам чувството, че ще открия нещо, което ще надхвърли и най-смелите ви очаквания, господин Моравец. Ако това наистина стане, ще очаквам от вас нещо повече от хонорар и поемане на разноските. Защото има нещо, което никой от вас не е взел под внимание — ако наистина излезе, че тази история е вярна, отпада възможността да говорим за някакви безлични и почти митични същества, които се занимават с лоши неща. Скандалът ще бъде конкретен, с имена и живи участници!

— Какво искате да кажете? — нервно го изгледа Моравец.

— Преди всичко бих попитал откъде са си доставили материала — отвърна Люин. — Откъде са взели Адам. Това е като при убийството — първо трябва да имаш труп. Къде са намерили те своя труп? Той единствен ли е, или има и други? Това е манджата, която допада на широката общественост… Това ще продава вашите вестници и телевизионни предавания.

Магнатът скочи на крака и едрата му фигура се надвеси над Люин:

— Открий това, момчето ми. Гарнирай го с необходимите доказателства и аз ще те направя богат!