Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (3)

Втора глава

— Видимост нула! — изрева неистово един глас в ухото му. В устата си почувства вкус на метал и гума, вкусът на страха… Извърна се да погледне останалите. Видя напрегнати погледи и здраво стиснати устни, призрачно бледи на светлината на командното табло, видя ужас… Знаеше, че летят слепешком, че някъде зад непрогледната бяла пелена се издигат острите планински зъбери. Близо, много близо…

От устата му неволно се откъснаха няколко молитвени слова, но никой не ги чу.

После се разнесе ужасният трясък, едновременно с него избухна пожар от непоносимо ярки искри. Аварийната сирена зави, всичко потъна в мрак. Непрогледен мрак.

 

 

— Майор Хейл? — рече докторът.

Фокусира поглед върху черното лице над себе си, всичко останало се стопи и изчезна.

— Майор Хейл, вие се намирате в клиниката „Блекуотър“ край Камбърли. Не сте ранен, причини за тревога няма. Снощи полицията ви е открила заспал в колата си на магистрала А-30, само на километър оттук. Събудили са ви за алкохолна проба, за ваше щастие тя е била отрицателна. Бил сте толкова замаян, че са ви докарали тук, просто за всеки случай. Нашата клиника е частна и приема пациенти само по предварителна заявка. Но при създалите се обстоятелства решихме да ви оставим тук до сутринта. Разбирате ли всичко това?

Той кимна с глава и бавно огледа скъпото обзавеждане в болничната стая. Много му се искаше отново да заспи, но не посмя да си го позволи.

— Няма проблеми, ако желаете да останете тук за по-дълго време — продължи докторът. — В портфейла ви открихме карта за медицинска осигуровка, която покрива широк спектър услуги. Освен това имахте и значителна сума налични пари, които бяха преброени пред полицейския патрул и внесени в нашата каса. Можете да ги получите в момента, в който решите да ни напуснете. Карате такава кола, че сестрите са готови да направят опашка пред нея. Ако някога решите да я продавате, моля да звъннете първо на мен…

— Вие сте американец?

— Да. Бил ли сте там?

— Не зная.

— Не се притеснявайте. Нека си поговорим. Искате ли да ми кажете нещо?

— Какво?

— Снощи, когато са ви открили в състояние на почти пълна кома, в ръцете си сте стискали три запечатани плика, адресирани на ръка. Полицаите са имали основание да подозират най-лошото. Дори оптимист като мен би се разтревожил сериозно, ако се натъкне на човек в студена кола, спрял сред пущинаците с неизпратени писма в ръце. Показвали сте всички признаци на самоубиец, решил да сложи край на земния си път със свръхдоза смъртоносно лекарство. Блед, изпотен, в безсъзнание. Дойдохте на себе си точно за четири минути, но през цялото това време не давахте признаци на ориентация. Никак не ми се искаше да ви преглеждам — знаете, че ние, американците, винаги сме били параноични по отношение на закона… Но в крайна сметка тук е Англия, а не Съединените щати… — Докторът помълча малко, после продължи: — Забелязах белези от скорошна черепна операция… Ще ми разкажете ли за нея? Може би именно тя ще даде обяснение за снощното ви състояние.

— Претърпях самолетна катастрофа. Валеше силен сняг.

— Но сте оцелял. Дайте да започнем отначало. Аз съм доктор Рей Ливзи, родом от Вашингтон, област Колумбия. Намирам се тук, по простата причина че момичето, за което се ожених, е британка, макар и малко по-оцветена от вас… Именно тя се занимава със семейния бизнес — клиниката „Блекуотър“. А вие сте майор Даниел С. Хейл от Британската армия, вие сте жив и имате домашен адрес Ретмур Фарм, Девън. Медицинската ви осигуровка е толкова голяма, че ми дава основание да ви наричам „сър“. По всяка вероятност страдате от някаква следоперативна травма. Какво друго си спомняте за себе си?

— Помня самолетната катастрофа.

— Вече ми казахте това. Пътнически самолет? Вестниците би трябвало да са писали за нея…

— Не, машината беше малка. Бяхме седем човека, плюс двамата пилоти…

— Бяхме?

— Мъже, униформени…

— Какъв тип машина?

— Моля?

— Самолет или хеликоптер?

— Хеликоптер, да, беше хеликоптер…

— Какво стана?

— Не знам.

— Катастрофата. Само нея ли помните? Не изглеждате добре…

— Аз умрях.

— Така сте си помислили.

— Аз умрях.

— Добре, помислили сте, че умирате, но не сте. Затова сега сте тук. Аз не съм психиатър, но мисля, че проблемът ви е именно психиатричен. Подсъзнателно продължавате да вярвате, че сте загинал в онази катастрофа. Вероятно искате да вярвате в това заради хората, които не са имали късмета да оцелеят… Никой не оцеля, нали?

— Откъде да знам? Оттогава насам не съм виждал никой от тях.

— Кога беше това?

— Не зная.

Ливзи се поколеба, после продължи:

— Майоре, едно от писмата, които сте стискали, е адресирано до доктор Ерих Хартрампф, живее в лондонския квартал Кенсингтън. Направих съответната справка и установих, че той е един от най-добрите психиатри в страната с още куп допълнителни квалификации. Вече е пенсионер. Може би сте пътували за среща с него? Снощи понечих да му се обадя, но после реших, че трябва да получа вашето разрешение… Не са ми известни много обстоятелства.

— Трябва да се видя с него. Трябва да се видя и с други хора. Важно е, обещах…

— Спокойно, не се вълнувайте. Второто писмо е адресирано отново до Лондон, някоя си госпожица Хейвършам. Късно снощи си позволих да проведа един телефонен разговор с нея. Помислих си, че при създалите се обстоятелства, тя ще бъде доволна да разбере, че сте добре. В момента чака навън.

— Тя е тук?

— Пристигна с първия влак.

— И знае за мен?

— Нали ви казах, че й позвъних. Извинявам се, ако не сте искали подобно нещо…

— Исках да кажа, че тя знае кой съм?

— Едва ли би пътувала чак дотук за непознат.

— Искам да я видя!

Ливзи стана, отвори вратата и каза:

— Вече е в съзнание.

Джейн Хейвършам се втурна в стаята, насочи се към леглото и се наведе да го целуне.

— Как се чувстваш? Господи! Изглеждаш по-блед дори от това, което ми описа майка ти по телефона! — Предупредителният блясък в очите й го накара да преглътне въпросите си. Главата й се извърна към лекаря: — Кога Даниел ще бъде в състояние да пътува, докторе?

— Той сам ще реши това — свъси вежди Ливзи. — Не мога да го задържам тук, но едновременно с това съм сигурен, че се нуждае от квалифицирана помощ…

— Аз ще уредя всичко.

— Разбирате, че клиниката не може да поеме отговорността за…

— Не се притеснявайте, докторе.

— Ако трябва да бъда откровен, аз наистина се притеснявам. На ваше място веднага бих поискал консултацията на доктор Хартрампф — извърна се към Адам и добави: — Най-добре ще е да вземете продължителен отпуск от своите началници в армията…

— Аз ще уредя всичко! — твърдо повтори Джейн Хейвършам.

Лицето на Ливзи си остана загрижено.

— Снощи направих няколко проби за лабораторни анализи — рече той. — Но резултатите ще бъдат готови едва след два дни.

— Оставих на регистратурата номера, на който мога да бъда открита — отвърна тя. — Работата ми е такава, че по-често съм навън, но спокойно можете да ми оставите послание. Между другото, уредих сметката в брой, така че няма защо да се обръщате към компанията за медицинско осигуряване. Ако има някакви допълнителни разходи, моля да ми ги изпратите на адреса. Мисля, че този инцидент не трябва да става достояние на армията, това би навредило на кариерата на Даниел. Проблемът е, че в днешно време и най-невинната информация се складира в прекалено много компютри… Надявам се, че се разбираме, докторе?

— Напълно. Но не забравяйте, че той е бил открит от полицейски патрул и ченгетата със сигурност са го включили в рапорта си.

— Добре, всичко е ясно — рече тя и отметна назад дългата си руса коса. — Сега отивам да докарам ягуара пред входната врата. Не се безпокой, Даниел, вече се обадих на адвокатите си и те са ми извадили застрахователна полица. Мога да карам колата ти без никакви проблеми. Ще го свалите ли долу, докторе?

Тя чакаше в колата. Двигателят боботеше, вратичката беше широко отворена. Доктор Ливзи подкрепяше пациента за рамото. Минаха покрай регистратурата и се насочиха към колата. Ливзи внимателно му помогна да седне в удобната кожена седалка.

— Оцеляхте — промърмори той. — Непрекъснато си го повтаряйте. И не сядайте зад волана на тоя звяр, преди да сте сигурен, че можете да го контролирате. Окей?

Джейн Хейвършам се наведе да му стисне ръката.

— Благодаря за грижите, докторе. Разчитам на вашата дискретност…

Ливзи кимна с глава.

— Ще ви се обадя.

Отсечката до магистралата изминаха в пълно мълчание. Джейн натисна педала докрай и ягуарът се стрелна към най-външното платно. Мислите постепенно се подредиха в главата й, наложи се почти да крещи, за да надвика рева на мотора и воя на вятъра.

— Еленър Хейл е мъртва. Полицията открила трупа рано тази сутрин. Ти не пристигна и аз реших да й позвъня. Там беше полицията. Патрулна кола от общинския участък. Представих се за роднина и те ми дадоха сведения. Вратът й бил счупен, имала рани по главата. Новината беше включена в сутрешното ни предаване. Заради медалите й, ние в телевизията си падаме по тези неща…

Главата й за миг се извърна към него, после отново се върна към сивата лента на магистралата.

— Съжалявам…

Той не отговори, очите му гледаха напред.

— Тя ми разказа всичко. Как те е открила, как си предсказал онова нападение в Северна Ирландия, потвърждението му от Министерството на отбраната. Каза, че си избрал името Адам. Така ли да те наричам?

Той бавно се обърна да я погледне.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Аз съм Джейн Хейвършам и се занимавам със създаването на телевизионни програми, естествено, ако успея да убедя спонсорите си, че имам интересни идеи. Специално тази я обмислям от доста време насам, но нямах нищо конкретно… И изведнъж се появяваш ти!

— Не зная кой съм! — изкрещя в отговор той. — Не зная откъде идвам, не зная дали всичко това не е сън — ти, колата, пътят… Напълно е възможно да съм луд и да си измислям разни небивалици!

Тя протегна ръка и го докосна, очите й останаха заковани на пътното платно.

— Усещаш ли? Това съм аз. Щом аз съществувам в действителност, значи съществуваш и ти. Светът е реален, ти също. Всичко може да бъде обяснено, всичко може да бъде разбрано… Ти не си Дейвид Бауи^[1], който се спуска от небето и завладява света. Ти не си измислица, не си филмов герой. Ти си истински. Напълно зрял и нормален човек. А това означава, че си се родил, получил си съответното образование и всичко останало. Трябва просто да намерим някой, който ще те разпознае. Най-лесно ще стане, ако те покажем по телевизията. Съгласен ли си?

— Тя каза, че трябва да спасявам живота на хората. Затова съм тук.

— Каза го и на мен — кимна Джейн. — Но ще трябва да го докажеш. Да докажеш „дарбата“ си, както я нарече тя. Живеем в свят, в който си длъжен да доказваш всичко… Еленър Хейл може и да е била свидетел на твоите чудотворни способности, но за съжаление тя е мъртва. Това е грубата истина.

— Те я убиха.

Тя рязко извърна глава да го погледне, кракът й отпусна педала на газта. Зад ягуара се разнесоха гневни клаксони.

— Кои те?

— Трима мъже. Убиха я два пъти.

— Два пъти ли?

— Тя направи опит да победи единия от тях и падна. Умря веднага. Вторият я хвърли надолу по стълбите. Третият искаше тя да умре по този начин.

Джейн погледна в огледалото за обратно виждане, прекоси платната на магистралата и спря край банкета. Огромен камион профуча покрай ягуара с гневно надута сирена, въздушната струя разклати лекото спортно купе.

— Нима искаш да кажеш, че си видял всичко това? — попита тя.

— Зная какво се е случило — погледна я в очите той. — Тя ме прати при теб, за да спасявам живота на хората. Обещах й, но не успях да спася дори нейния!

Очите й механично следяха профучаващите край тях коли.

— Господи Исусе!

Намести лоста за скоростите на първа с продължително стържене, после натисна педала докрай. Ягуарът се стрелна напред с пронизително свирене на гумите и облак синкав дим след себе си. Заела позиция в средното платно, Джейн се извърна да го погледне:

— Колко време, преди да стане това убийство, ти знаеше за него? Секунди, десетина минути, час?

— Просто знаех…

— Помниш ли и други подобни случаи?

— Нима не разбираш? — гневно извика той. — Други спомени нямам! За мен всичко започна вчера! Сутринта, в нейната градина!

Няколко километра пропътуваха в мълчание. После тя отново се обади:

— На раздяла доктор Ливзи ти каза нещо… Хванах последните му думи… Снощната случка ли имаше предвид, като ти каза, че си оцелял?

— Разказах му за една самолетна катастрофа, която бях преживял… Когато дойдох на себе си в клиниката, имах чувството, че току-що се е случила… Катастрофа с хеликоптер по време на снежна виелица… Видимост нула. Някой изкрещя тези думи. Сега вече не си го представям толкова ясно… Трябва да съм сънувал… Или катастрофата беше истинска, а всичко това е сън… В такъв случай аз съм мъртъв.

— Вече ти обясних, че не си!

— Тогава изобщо не съм този, за който ме взе Ливзи. Даниел Хейл е мъртъв.

— Мъртъв, но без да е погребан. Именно това прави историята странна. Аз познавах Даниел, за известно време бяхме приятели. Майка му не знаеше това. Чувствам се виновна, че не й казах. Предполагам, защото възнамерявах да използвам чувствата й в бъдещото си предаване, а може би и защото се срамувах, че ще разкрия връзката си с Даниел пред всички… Това вече няма значение. Съвсем очевидно беше, че тя никога не повярва в смъртта му. Можеш да бъдеш сигурен, че когато ИРА залови английски офицер, който действа под прикритие в нейните редици, тя го подлага на изтезания и после го ликвидира. Имам достатъчно голям опит като журналист, за да зная това. Но за нея той си остана жив до края. Плащаше здравните му осигуровки, застраховката на тази кола продължава да е на негово име. И бог знае още какво!

— Тя ли ти каза да ме наричаш Даниел?

— Ти си Адам — усмихна се Джейн. — Адам Найн. Трудно ми беше да го приема, тъй като в едно детско предаване имаше герой на име Джо Найнти^[2]. Страхувам се, че в първия момент всичко това ми прозвуча несериозно.

— Видях Адам, после цифрата девет — рече той. — И продължавам да ги виждам. Но нямам никакво обяснение.

— Все пак помниш малкото си име.

— Помня просто едно име. Не зная дали е моето.

— Трябва да е твоето. В Библията пише, че Адам е първият човек. Това говори ли ти нещо? Е, добре, първият човек е бил направен от кал… Точно там, в калта, те е открила Еленър Хейл… Съвършено гол. И въпреки това те е приела в дома си! Трябва да е била наистина изключителна жена!

— Не я познавах. Но имах чувството, че част от мен я познава… — Уморено затвори очи и млъкна.

След известно време тя попита:

— Буден ли си?

— Опитвам се да си спомня нещо, каквото и да било, от времето, преди да се събудя в градината й…

— Но няма нищо, така ли?

— Нищо, което да можеш да разбереш.

— А ти разбираш ли го?

— Не зная.

— Възможно ли е да си бил в кома? Разговарях със съпругата на доктор Ливзи, тя е хирург. Попита дали зная нещо за неотдавнашната ти операция. Забелязала е, че си бил дълго време на системи…

Той се обърна напред, игнорирайки или избягвайки въпроса й, после на свой ред попита:

— Виждала ли си и други като мен?

Тя помълча, после леко въздъхна:

— Само фокусници и измамници. Един-два неизяснени случая на ясновидство, които биха издържали някакъв тест, но не стават за основна концепция на сериозно предаване. Обикновено ни се предлагат твърдения постфактум… Но кой може да ги докаже или отхвърли? Все още не съм открила дори един човек, който може да ме убеди в наличието на своята дарба… Но вече го открих…

— Значи аз те убедих, така ли?

— Ти ме плашиш.

— Кого още трябва да убедя?

— Най-грубите и най-циничните хора на света. А може би и най-влиятелните… Хората, които притежават телевизионните компании.

Той отново потъна в мълчание.

— Адам?

— Избягах от нещо. От нещо страшно. Еленър Хейл умря разгневена. Но и тръпнеща от страх. Почувствах го, това беше страх от огромна мощ. Огромна и тайна. Имам чувството, че по някакъв начин съм свързан с тази мощ, но и аз се страхувам. Дори нещо повече. Усещам, че не трябва да съм тук — да дишам, да се движа, да живея… Те искат да ме приберат обратно.

— Обратно, но къде? Виж какво, аз мога да се оправя във всичко това единствено по пътя на логиката. Ти се събуждаш гол в запуснатата градина на една стара жена. А това означава, че си пристигнал отнякъде. И това някъде не е много далеч, тъй като си вървял пеш и краката ти са били жестоко изранени. Същевременно това някъде несъмнено е на отдалечено, бих казала — дори на затънтено място. В противен случай веднага биха те арестували. Нали така?

Ръката й потъна в чантичката, измъкна цигара и ловко я запали.

— Ако не помниш пушенето, недей да палиш — предупреди го тя, после се върна на темата: — Е, добре. Разполагам с екип от специалисти, които ще се заемат професионално с търсенето на това твое „някъде“. Няма да е трудно, ако се опрем на твърдо установени факти. Ти спомена за мощ, тайна мощ… Ако това означава някакъв секретен военен обект, ние ще го открием и ще разберем какво е неговото предназначение. Телевизията е медия с изключително влияние и когато трябва, ние безмилостно използваме това влияние. Ще бъдем готови да ги посрещнем. Заплахата не е толкова страшна, когато има лице. Първо ще открием кои са те, а после ще се разправим с тях. Разполагаме с всичко — юридически екипи, проучватели, машината за връзки с обществеността, възможността за манипулиране на общественото мнение… Тайните правителствени обекти винаги са били гореща тема. Ако и сега имаме работа с подобен обект, лесно ще получа необходимата подкрепа.

Той заспа и тя млъкна. Вълнението й нарастваше, примесено с хладните тръпки, породени от неговото присъствие. Кой е Адам Найн? Засега нямаше отговор на този въпрос. Но беше сигурна, че скоро ще го има.

 

 

Пристигнаха в малката й къщичка в Челси малко преди обед. Тя побърза да го вкара вътре и му посочи дивана. После включи телевизора на програмата Чифакс, направи кафе с машината и се зае да прослушва телефонния си секретар.

Свърши с тази дейност и се настани на ниско кожено столче срещу него.

— Трябва да обсъдим деловата страна на тази работа, Адам. Аз работя за себе си, разбираш ли какво означава това? Набелязвам си някоя тема и тръгвам да я продавам. Правя сделки, тъй като не разполагам с капитал за финансиране на предаването. Важно е да разбереш това, тъй като може би ще поема ангажименти, които няма да ти харесат.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади едно от писмата, които му беше върнал Ливзи.

— Тя каза, че това ще ми помогне да изпълня обещанието си. Говореше за пари. Каза, че в известен смисъл тези пари са мои. Благодарение на мен ги били спечелили.

— Каза ли точно какво има предвид?

— Не.

— А ти не усети ли? Не почувства ли нещо?

— Мъка. Но тя затвори душата си. Почувствах Даниел. Присъствието му беше толкова силно, колкото и моето.

— Дошло е от нея — докосна ръката му Джейн. — Той е бил жив в нейното съзнание, в теб е видяла нещо от него… Сама ми го каза по телефона… Каза ми и за писмата, които ти е дала. Знаеше, че ще ти трябва помощ и ме помоли да ти я осигуря. Според мен много й се искаше да повярва, че именно ти си нейният изгубен син… Това мога да го разбера. Писмото е до директора на една частна лондонска банка. Решила е да ти даде пари, не зная какви са били подбудите й. Много те моля да не се обиждаш, Адам, но тези пари ще ти бъдат необходими за ежедневното съществуване. Аз лесно ще получа финансиране с това, което мисля, че мога да им предложа… Но трябва да получа възможност да преговарям, без да съм принудена на непрекъснати консултации с теб. Това означава, че ми трябват две неща — официално разрешение и авторски права. И още нещо, в колата вече ти споменах за него… От твое име трябва да приема провеждането на предварителни тестове… Никой няма да ти повярва просто ей така… Какво ще кажеш?

Бледосините му очи се заковаха върху лицето й.

— Видя ли някакво събитие, то неминуемо ще се случи. Нищо не може да го спре, в това съм абсолютно сигурен. Единствената част от моето съществувание, в която бих могъл да се закълна.

Тя усети страха, който се излъчваше от него, душата й бавно го попи.

— Велики боже! Нима си в състояние да видиш и собственото си бъдеще?

— Не, нито бъдещето си, нито миналото… Дори настоящето ми е затрупано с образи, които не са част от живота ми.

— Не разбирам.

— Значи имаме нещо общо помежду си…

Бавно и колебливо, без да бъде сигурна, че трябва, тя зададе следващия си въпрос:

— А моето?… Виждаш ли го?…

— Може би. Но за мен това, което виждам, е лишено от смисъл… Уморен съм. Прави, каквото трябва да се прави. — Очите му се затвориха.

Под късо подстриганата му коса се виждаха грозните белези. Гняв и състрадание нахлуха в душата на Джейн. Знаеше, че и Еленър Хейл е изпитвала същите чувства, сега разбра защо тази жена е направила толкова много, за да му помогне. Това беше нещо далеч по-страшно от бедността, замърсяването на природата и всяка друга идиотщина, съпътстваща живота в края на двайсетия век. Тук ставаше въпрос за промяна на живо човешко същество! В това младата жена беше абсолютно сигурна.

Потисна чувствата си и вдигна телефонната слушалка. Бизнесът си е бизнес.

— Световен комуникативен център — уведоми я ясен женски глас насреща.

— Рудолф Моравец — рече тя. — Търси го Джейн Хейвършам.

— Свързвам ви с канцеларията на президента.

— Президентът е на съвещание, госпожице Хейвършам — уведоми я учтив глас след минута, отново на жена.

— Много ви моля да му предадете съобщението ми при първа възможност — каза в слушалката Джейн. — Разполагам с технология, която позволява да научим утрешните новини още днес. Все още не е патентована, възнамерявам да направя предаване за нея. Той има номера на домашния ми телефон, ще бъда тук до довечера.

— Утрешните новини днес?… — В гласа насреща прозвуча открито недоверие. — Госпожице Хейвършам, вие знаете, че не го бива много в двусмислиците…

— В замяна на това прекрасно го бива, когато става въпрос за неща като „нова технология“ и „патентоване“, нали така, госпожице Уолсли?

— Ще му предам съобщението ви.

— Лично, ако обичате.

— Обещавам ви това, госпожице Хейвършам.

Остави слушалката с поруменяло лице. Малко се срамуваше от начина, по който беше подходила.

— Но по какъв друг начин бих могла да продам идеята за човек, който вижда бъдещето? — попита на глас тя.

Не получи отговор, тъй като Адам вече дълбоко спеше. Начин за бягство, сви рамене тя, после отново хвана телефона.

— Филида? Имам нужда от целия екип. Страхотна история, никога не си сънувала такова нещо! Сама ще се увериш!