Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (17)

Шестнайсета глава

В секретния живот на Саутби се вписваше и един гараж, разположен в задната част на терасовиден блок с тухлена фасада, запълнен главно с малки магазинчета. Той се намираше близо до станцията на метрото в Северен Лондон и Фоли подозираше, че някъде наблизо, но не в същия блок, полковникът разполагаше и с малко, добре закътано апартаментче, с отделен вход, дебели завеси на прозорците и мебели втора ръка. Там неговите информатори, обикновено на градус, са бълвали зловещите и често предварително фабрикувани от ИРА слухове за поредната акция на „войниците на Каузата“. Слухове, пускани обикновено в Ирландския клуб, а след това пълзящи по богато разклонената мрежа от пивници и закусвални. Понякога част от тях, наистина незначителна, носеше богата реколта на специалистите по анализи в контраразузнаването.

А може би информаторът е бил само един, помисли си Фоли, докато пробваше ключалката. Някой луд англичанин, герой или комедиен актьор, успял да проникне в структурите на ИРА, действащи на английска територия. За Кралицата и Родината, а най-вероятно по свои лични подбуди, останали неразбираеми за обикновените поданици. Някой като Даниел Хейл, нали, полковник? Той ли е причината сега да лежиш там гол и лишен от достойнство? Заради него ли са те измъчвали, а после са изгубили търпение и са те убили? Ти ли си бил резидентът на Даниел, изпуснал го в ръцете на проклетата им инквизиция? В месомелачката? Ти ли си изгубил всякаква надежда за него, а едва след това си разбрал, че той не е в ръцете на терористите? Към кого е бил насочен гневът ти? Към едно лице и едно тяло, което би трябвало да е мъртво, но вместо това живее и действа благодарение на тях? Сега вече по-добре разбирам решителността, застинала в очите ти, полковник…

Автомобилът в гаража беше тъмносин „Рейндж ровър“, нито нов, нито особено стар. Беше мръсен, дебелите му гуми бяха покрити със засъхнала кал. Един пътешественик, получил заслужена почивка след бог знае какъв маршрут. Фоли беше сигурен, че акумулаторът е зареден. Завъртя стартерния ключ и мощният осемцилиндров двигател веднага запали. Както очакваше, скоростната кутия беше автоматична. Бавно изкара джипа навън, остави го да работи и побърза да вкара БМВ-то в тъмната клетка. Заключи вратата на гаража и потегли към центъра на Лондон. Седнал на високата седалка, той имаше чувството, че е разголен пред очите на всички.

Стигна набелязания район навреме, въпреки оживеното в съботната вечер движение. Вкара джипа в първото свободно място за паркиране, което откри в околностите на Пал Мал, заключи го и бавно пое към Клуба на офицерите от армията и флота. От време на време спираше и се оглеждаше, като човек, който не познава града.

Озова се пред входа петнайсет минути преди осем, с изненада установил, че заведението прилича по-скоро на някой от модерните лондонски хотели, а не на това, което беше нарисувал в съзнанието си — мрачна сграда от началото на века с мраморни балюстради и потъмняла от времето дървена ламперия. Влезе вътре с увереност, която не изпитваше, и се представи като гост на полковник Чарлс Саутби. Настани се така, че да вижда всички, които влизат, на масата постави вестникарските изрезки, които му беше дал Мейбъри.

Хедъридж пристигна след десетина минути, портиерът пристъпи да го поздрави и му подаде снопче писма и телефонни съобщения. Той разсеяно ги прехвърли в ръцете си. Беше висок и слаб мъж, облечен с тъмнозелен шлифер, все още гъстата му сива коса беше подстригана късо, лицето му с дълбоки бръчки около очите носеше загара на човек, който предпочита да живее на открито.

Фоли го позна веднага, но се надигна от стола си едва когато депутатът се приближи на крачка от масата му.

— Господин Хедъридж? — попита той. — Бихте ли ми отделили една минута?

Хедъридж се спря и му хвърли едни хладен поглед. Очите му пробягаха по лепенката върху ухото, през която вече избиваше прясна кръв, после озадачено започнаха да се извръщат по посока на рецепцията.

— Германия, четирийсет и пета! — настоятелно прошепна Фоли. — Гъста гора, далеч зад линията на фронта, подземен бункер, отрязана човешка глава, която е жива, въпреки всички доказателства за противното!

Хедъридж направи знак на забързалия към тях униформен служител и онзи се върна обратно. Очите му пламнаха като на човек с пристъп на треска, загорялото му лице видимо пребледня.

— Кой сте вие?!

— Казвам се Питър Фоли. Длъжността ми е старши полицейски инспектор, но трябва да ви призная, че с полицейската ми кариера вече е свършено, или скоро ще бъде свършено… С нея в момента се занимават същите хора, които навремето са ви изпратили в Германия. Искам да ви покажа нещо, искам да ви разкажа една история, страшно много се нуждая от помощта ви!

Хедъридж се размърда, изненадата му беше очевидна. Но в погледа му се появи някакво неясно примирение. Приличаше на човек, който дълго е очаквал нещо да се случи и то най-сетне се е случило. Редом с примирението имаше тъга и още нещо… По всяка вероятност страх…

— Не ви разбирам — промърмори колебливо той.

— Мисля, че ме разбирате, сър.

— Как стигнахте до мен?

— Член на този клуб е полковник Чарлс Саутби, доскоро висш служител в Министерството на отбраната. Сега трябваше да е тук и да говори вместо мен, но за съжаление вече не е сред живите. Убит след жестоки изтезания, днес следобед. Не бихме ли могли да поговорим някъде на спокойствие? Моля ви!

— Имате ли документ за самоличност?

Фоли вдигна ръка към вътрешния джоб на сакото си, но Хедъридж го спря.

— Не тук. Последвайте ме.

Насочи се към една от залите, запазени за хора без придружители от женски пол, и махна с ръка към ъгловата масичка. Настани се, без да отделя напрегнат поглед от лицето на неочаквания си посетител.

Фоли извади служебната си карта, но онзи почти не я погледна.

— Вярвам ви — махна с ръка той. — Кой уби полковник Саутби?

В очите на Фоли се появи мрачен пламък.

— Същите хора, които принудиха Самюел Хейл да си пръсне главата с ловна пушка; същите, които преди няколко дни убиха вдовицата му; същите, които снощи застреляха колегата ви Ричард Уордлъв, а след това изнасилиха и убиха съпругата му, за да заблудят полицейското разследване; същите, които преди няколко часа изтезаваха до смърт едни сакат офицер от военното разузнаване. Полковник Саутби. Един господ знае още колко убийства са извършили, още колко живота са превърнали в кошмар! Вие сте бил свидетел на началото, пребройте годините оттогава насам!

Хедъридж се сви, сякаш го бяха ударили, очите му продължаваха да са заковани в лицето на Фоли, но вече не го виждаха. В тях се четеше неописуем ужас.

Главата, помисли си Фоли. В момента тя е пред очите му точно такава, каквато я описва Самюел Хейл.

— Женска ли беше? — тихо попита той.

— Можеше да бъде всякаква — примигна Хедъридж и отново потръпна. — На мъж или жена, на момиче или момче… На дете, което е на хиляда години… Гледаше ме… Повече от десет години бях като луд… А може би и още съм… Мили боже! Искрено се надявах това да е погребано и забравено!… — Ръката му се протегна към дебелия кафяв плик, който Фоли беше поставил на масата.

— Това ще ви върне обратно в кошмарите! — предупреди го полицаят.

— А нима мислите, че някога съм бил извън тях? — горчиво се усмихна Хедъридж. — Като командир на специална част съм виждал най-отвратителните неща, които се вършеха в гадните им концлагери. Но нищо не може да се сравни с това, на което се натъкнах в онези бункери. Част от мен, вероятно по-голямата част от мен, продължава да живее сред онзи леден кошмар. И вероятно вечно ще си остане там…

Фоли го наблюдаваше как чете. Даваше си сметка, че всяка дума го връща обратно в реалността на ужаса, който този човек цял живот се беше опитвал да забрави.

Най-накрая признанията на Самюел Хейл легнаха отново на ниската масичка между двамата и Фоли започна да говори. Сбито и точно, като опитен полицай, той разказа на Хедъридж всичко. Онова, което знаеше, онова, което беше научил, дори онова, което беше предполагал… От момента, в който произнесе името на Еленър Хейл пред Найджъл Люин, до влизането си във Военния клуб преди броени минути. Пропусна единствено двата трупа, които лежаха във входния вестибюл на Саутби, а кръвта им бавно попиваше в резервните одеяла на полковника. Сякаш всичко това се е случило преди години, с учудване си помисли той. И връщане няма.

Хедъридж мълчаливо пушеше, пепелникът пред него се изпълни с фасове, много от които бяха само запалени и изгасени. От време на време задаваше кратки, колебливи въпроси, сякаш се страхуваше от отговорите. Най-сетне Фоли приключи, облегна се назад и запали първата си цигара. Гърлото му беше пресъхнало, очите му не изпускаха лицето на човека, седнал насреща му. Знаеше, че в това лице трябва да открие сила, молеше се на Бога смелостта на някогашния командос да е останала недокосната от годините.

— Вътре в себе си знаех, че тези неща не са приключени — промърмори Хедъридж. Гласът му беше спокоен, напълно овладян. — Знаех, че не биха рискували с провеждането на подобна операция, не биха се изложили на опасността от международен скандал, ако не бяха готови да използват плячката… О, господи!

— Разполагам с допълнителна информация за мащабите на дейността им — продължи да го притиска Фоли, измъкнал от джоба си дискетата на Мейбъри. — Тук има имена, фиксират се каналите за финансиране, разкрива се целият обхват на конспирацията… Записах всичко, което запомних от разказа на Саутби, за един човек, наречен сър Дейвид Несбит. Комисията по екология и човешки ресурси към парламента, а може би и към правителството, нали? Той осигурява закупуването на големи площи необработваема земя за нуждите на някакъв секретен обект, или серия от такива обекти. Саутби са повикали за експертна оценка на разходите по охрана. След като прочел завещанието на Хейл и след като чу за моите разкрития, той вече беше уверен за какво точно става въпрос. При последния ни разговор той обеща да си припомни всичко, свързано с онова съвещание при Несбит. И го е сторил. Оставил записките си на дъното на касета за ценности, която убийците му бяха отворили. Разполагам с тях, но се страхувам, че състоянието им е лошо, тъй като ги открих край трупа му. Смъртта на полковника беше недостойна, сър. Мисля, че са го убили именно заради тези записки. Заради това, което знае, или което са мислили, че знае… Ликвидират всеки, който ги заплашва, не си правят труда дори да събират доказателства. Давам си сметка, че документацията, с която разполагам, не може да бъде използвана като стопроцентови улики. Но мисля, че все пак е достатъчна за началото на едно разследване. Парламентарно разследване, сър. Организирано от човек с авторитет, от човек с необходимата доза доблест и вътрешно убеждение.

Хедъридж погледа дискетата, но не посегна да я вземе.

— Сигурен ли сте, че можете да защитите своите действия? — попита той. — Продължили сте едно разследване, което ви е било отнето със специална заповед… Следователно разчитате, че имате достатъчно доказателства за образуването на следствие, или… на разследването, което споменахте… Така ли е?

— Страхувам се, че мен вече са ме ликвидирали — поклати глава Фоли. — Дори да се боря със зъби и нокти, все някой от компроматите им ще остави леке на покривката… Такава е работата ми, вероятно и вие сте се натъквали на подобни неща като член на Парламента, нали? На мен вече никога няма да ми повярват. Но дори и да изляза чист като сняг от цялата работа, аз пак няма да притежавам това, което притежавате вие — директен достъп до върха. Затова само вие можете да свършите работата! Вие сте бил там. Вие сте видял всичко. Вие знаете. Само вие можете да накарате хората да повярват!

Хедъридж протегна ръка и докосна ръкописа на Хейл.

— А можете ли да ми кажете на кого да вярвам? — тихо попита той. — Ако вашата история е действителна, а аз мисля, че тя наистина е такава, откъде трябва да започна? В случай че в нея са замесени личности с положението и влиянието на сър Дейвид Несбит, то…

— Убеден съм, че Несбит е в играта! — разпалено отвърна Фоли. — Потърсил ме е лично в полицейския участък на Икзетър. Мен — възпитаника на обикновено квартално училище, без висше образование, дребното провинциално ченге пред пенсия, без никакви политически амбиции и интерес в области като екологията, а още по-малко човешките ресурси… Убеден съм, че не е подозирал за моето съществуване до момента, в който ни обединява фамилията Хейл: майката, синът и изтерзаният призрак на бащата. Разбира се, Несбит не е уточнил защо ме търси, но аз мога да направя своите предположения. Както и да е… Не ме открива и продължава напред. Мачка всичко по пътя си като валяк… Насочил се е към върха — нещо, което предполагам не е искал да върши… Както вече ви казах, аз се отлъчвам самоволно и се залавям с това, което умея най-добре — да захапя кокала и да не го изпускам докрай. По този начин превръщам следствието по убийството на една неизвестна никому стара дама в пряка заплаха за тайната империя на Несбит. Предполагам, че той е възприел действията ми именно така, тъй като окръжният полицейски началник иска главата ми, а екип от специалисти е обърнал наопаки както канцеларията, така и жилището ми. Несъмнено същият екип ще се погрижи да стори същото и с кариерата ми…

— От всичко това следва, че едва ли ще ви бъда от полза — поклати глава Хедъридж. — Самюел Хейл е знаел това, което зная и аз — заповедта за началото на цялата операция е издадена от най-високите ешелони на властта в тази страна. От сърцето на реалната власт. А Несбит е един от хората, които карат това сърце да пулсира. Към кого мога да се обърна с вашите разкрития, без да застраша собствената си кариера, а дори и нещо повече?

— Нима не познавате нито един човек по върховете на тази реална власт, на когото можете да се доверите? Напълно и без уговорки?

— Имате предвид някого, на когото бих доверил живота си?

— Да — твърдо отвърна Фоли. — Нещата действително опират до това.

— На колко души бихте доверили своя живот вие, старши инспектор?

— В момента? Доверието става нещо доста разтегливо, особено когато над главата ти се събират буреносни облаци. Но все пак бих открил такъв човек…

— Само един?

Фоли само сви рамене.

Хедъридж запали нова цигара, дръпна дълбоко и изпъна рамене.

— Падам си малко планинар — промърмори той. — Не съм силен като преди, но мисля, че все още мога да се справям с трудни ситуации.

Това обяснява загара и дълбоките бръчки около очите, каза си Фоли. Сякаш в потвърждение на мислите му, Хедъридж вдигна мазолестата си длан и махна по посока на въображаемите върхове.

— Понякога имаш чувството, че си на крачка от върха, достатъчно е само да протегнеш ръка, за да го докоснеш… Това е светът, в който бих искал да съществувам завинаги. Високо над мръсотията, която човеците създават тук, долу, в ниското…

Изгубих играта, въздъхна в себе си Фоли. У него вече няма желание за борба, мечтае единствено за бягството… Но кой може да го обвинява за това?

— Въпросът е друг, старши инспекторе — продължи Хедъридж. — Човек не може да започне катеренето, без да е абсолютно сигурен в хората, за които се е привързал с общото въже. Вие не пожелахте да ми разкажете цялата история и нещичко ми спестихте, нали? Нямам никакво намерение да изкачвам точно този връх, без да зная цялата истина!

— Би трябвало да станете полицай — отбеляза Фоли.

За пръв път на лицето на Хедъридж се появи подобие на усмивка.

— Цял живот се занимавам с хора, които са давали клетва да не казват цялата истина — промърмори той. — Да пропускат най-важното, дори да лъжат, когато това се налага… Общественици и политици, инспекторе… Двете страни на една и съща монета. Освен това съм професионален войник. Гледал съм смъртта в очите, сам съм убивал, командвал съм хора, които са правили абсолютно същото… И това им личи. По лицата, особено по очите… На някои им минава за часове, на други им трябват дни, дори седмици… Това е една невероятна, взаимно изключваща се смесица от емоции: срам и изненада, ужас и възторг… Давам си сметка и за болката, която изпитвате. Дясното ви ухо очевидно е сериозно пострадало, лицето ви е подуто. Като прибавя това към останалите драскотини и синини по тялото ви, неизбежно ще стигна до вярното заключение. И ще ви призная, че съм изненадан. Момчетата на входа не би трябвало да ви пускат. Отстъпили са с мисълта, че сте някой от действащите агенти на военното разузнаване, особено след като са разбрали, че сте поканен на вечеря от полковник, който действа именно в тази област…

Фоли докосна ухото си и с гримаса на болка попита:

— Друго?

— Под чисто новия ви костюм забелязвам подозрителна издутина и това ме навежда на мисълта, че сте въоръжен. А фактът, че костюмът ви е чисто нов, ме навежда и на една друга мисъл — по време на нападението, от което сте получили нараняванията си, е било унищожено и предишното ви облекло. От общия ви вид стигам до заключението, че се нуждаете от едно силно питие, което трябва да бъде последвано от добра вечеря. А докато похапваме, ще имате възможност да попълните липсващите детайли в своя разказ… Едва когато това стане, аз ще ви кажа за кого бих се привързал при изкачването на този невъобразимо опасен планински връх!

 

 

Хедъридж сгъна салфетката си и я постави върху масата. Отмести чинията встрани, отпи глътка вино и каза:

— Май не сте много разтревожен от вероятността да бъдете обвинен в двойно убийство… Не споменахте нищо за прикриване на следите от присъствието си в апартамента на Саутби…

— Имах време да помисля по този въпрос — отвърна Фоли. — И стигнах до заключението, че едва ли ще рискуват да ме предадат на съд. Вътрешноведомствени мерки за дискредитирането ми — да. Това ще бъде напълно достатъчно, при това, без да се вдига шум. Но открит съдебен процес за двойно убийство е нещо съвсем друго. Там ще трябва да изслушат аргументите, с които бих се защитил. Именно това не искат да допуснат. Готов съм да заложа пари, дом, бъдеще — изобщо всичко, което притежавам, че убийствата ще бъдат приписани на ИРА. Защото е извън всякакво съмнение, че Саутби се е занимавал именно с внедряването на агенти в средите на терористите…

Хедъридж се замисли, после бавно кимна с глава:

— Да. Предполагам, че сте прав. Един опитен полицейски офицер, който цял живот се е занимавал със събиране и мотивиране на улики, би бил твърде опасен противник за тях, особено в съда. Между другото, какво ви накара да решите, че и аз не съм едни от тях?

Фоли си отряза късче от сочния бифтек, все още твърде напрегнат да усети вкуса на храната, макар да умираше от глад.

— Фактът, че сте бил там! — отвърна той и погледна право в очите на събеседника си.

— Но те биха могли да ме купят, заплашат… Вие по-добре от всички на този свят знаете докъде могат да стигнат в опитите си да запазят своята…

— Инвестиция в бъдещето? — подхвърли Фоли, безпогрешно доловил вътрешната борба у Хедъридж.

Очите на възрастния човек се замъглиха, той вече беше обратно там, сред горските пущинаци на Германия.

— Точно това каза Хейл, малко преди да се спуснем в бункерите — промълви той. — Попитах го дали акцията си струва човешките загуби… Мили боже, тогава още не знаех на какви ужаси ще се натъкнем! А той отговори: „Тук сме в името на бъдещето“. Какво бъдеще, господи!…

Фоли помълча малко, после тихо подхвърли:

— Трябваше да ви се доверим… Нямахме друг избор.

— А сега Саутби е мъртъв и аз трябва да поема факлата, нали? Така ли видяхте нещата, когато решихте да продължите сам? Марширувате към Пал Мал и ми правите предложение, на което не мога да откажа! Защото това е решението, което би трябвало да взема още преди години! Така ли е, инспекторе?

— Да.

— Доста рисковано умозаключение. След като знаете, че са държали под око Еленър Хейл, вероятно сте допуснал, че и аз съм под наблюдение, нали?

— Но са ви запушили устата със Закона за държавната тайна — изведнъж прозря истината Фоли.

— Така е — призна Хедъридж, а очите му гневно проблеснаха.

— Но вие сте се подписал срещу това, което сте видял, а то е ограничено в рамките на онази акция. Докато това, с което се занимават днес — методите им, жертвите им — неизбежно ги поставя извън рамките на закона, нали?

— Какво знаете за тайните на нашия свят, старши инспекторе?

— Само това, което чета в пресата. Плюс малките добавки, до които се добирам благодарение на професията си.

— Следователно имате нужда от малко просветление. Нашият таен свят е друга вселена, инспекторе. Напълно различна, без никакви допирни точки със света, който познаваме ние с вас, който заобикаля обикновения човек в метрото или автобуса… Законите, които споменавате, са за нас, а не за тях. Те отдавна са се превърнали в завършени престъпници: кражби с взлом, проституция, нелегална търговия с наркотици, измами, изнудване, убийства — всичко това е включено в устава им. Разбира се, ако имат такъв…

— А те го нямат, просто защото не съществуват! — прекъсна го Фоли. — Вече съм чувал всичко това. Но сега не говорим за тайните служби, нали? Те си имат определена работа и просто си я вършат. Приемам това, както го приемат и повечето хора в тази страна. Но ние с вас говорим за касапите! За високообразованите, изтънчени и могъщи касапи, които заблуждават прекалено много хора, при това за прекалено дълго време, с идеологически скудоумици, които би трябвало да са умрели заедно с Адолф Хитлер. Те са просто един анахронизъм, успял да оцелее благодарение протекциите на шепа десни екстремисти, окопали се зад стените на Уайтхол в следвоенните години. Бедата е там, че следващите правителства не са направили нищо за отстраняването на този анахронизъм, а дори напротив — подпомагали са неговото съществуване и разрастване. В годините след войната бяхме толкова заети да търсим червените под леглата в Уайтхол, че пропуснахме да забележим фашистите под завивките!

Фоли неволно беше повишил глас и това накара компанията от стегнати младежи с военна стойка на съседната маса да се обърне. Подрънкваното на сребърна посуда в залата видимо намаля.

— Успокойте се — промърмори Хедъридж.

— Господи!

Хедъридж побутна чашата с вино към Фоли и вдигна своята.

— Наздраве. Изпийте това, после ще поръчам по един коняк. Какво възнамерявате да правите сега? Ще заминете за Дартмур да търсите приятеля си? Не ви съветвам. От документа на Хейл вече знаете, че те са именно там. А доколкото разбрах и вашите хора ви търсят… Имам предвид полицията.

Фоли пресуши чашата си и бавно я постави на масата.

— Господин Хедъридж, не искам да ви замесвам в нищо, което нарушава законите. Аз действително съм готов да рискувам, но би било глупаво и нечестно, ако се опитам да ви помъкна със себе си. По този начин рискуваме да не остане никой, който да продължи борбата. Ако не възразявате, предпочитам да не споделям непосредствените си планове с вас. Моля ви само за едно — запознайте някой, който има достатъчно власт, да предприеме нещо с мемоарите на Хейл и с вашите собствени спомени. Аз искам… имам нужда да разбера дали Найджъл Люин е жив, или мъртъв. И за момента това с най-важната ми задача. И без това не мога да ви помогна с нещо при реализацията на главната — тази, заради която загинаха толкова много хора… Това е вашата работа, вашият свят…

Хедъридж повика келнера и поръча два коняка. Запази мълчание, докато чашите се появиха на масата. После проговори. Гласът му беше тих и решителен, очите му се бяха превърнали в две късчета стомана.

— На колана си имате пистолет. Готов ли сте да го използвате срещу своя приятел? Те пестят човешкия живот, Фоли, ценят го като суровина… Нацистите са имали на разположение суровината от концлагерите, но тези тук, техните духовни наследници, вероятно изпитват притеснения. Въпреки недостойните им операции във военните болници, проклети да бъдат! Ако вашият приятел е попаднал в ръцете им, той вече е в такова състояние, в сравнение с което смъртта изглежда жадуван блян. Зная това, Фоли, видях очите на техните творения. Сърцето ми се сви от докосването на изтерзаните им духове. Усетих техния безсилен гняв, усетих ужаса. В момента, в който хвърлихме запалителните бомби в бункера, бях готов да се закълна, че чувам предсмъртните им вопли. А после усетих и облекчението им. Това бяха духове на деца, отведени насила в един неразбираем за никого свят, студен и враждебен… Усетих ги, Фоли! И това ме промени завинаги… Вие не сте готов да посрещнете това, пред което вероятно ще се изправите. Не сте готов за това, което може би ще се наложи да извършите. Но аз съм. Аз съм единственият оцелял извън техния ужасен леден свят, изпълнен с кошмари. — Хедъридж опразни чашата си и се изправи. — Чаках прекалено дълго. Прекалено дълго бягах от ужаса. Време е да се върна отново там.

 

 

На рецепцията се спряха, Хедъридж пое от ръцете на Фоли ръкописа и дискетата. После пристъпи към близката масичка, надраска няколко думи на лист хартия и вкара всичко в един голям общ плик. Поиска восък от администратора, запечата плика и му го подаде.

— Изпратете го утре сутринта в Камарата на общините. Много е важно.

— Разбира се, сър.

— Разумно ли постъпихте? — попита Фоли, докато крачеха към паркирания наблизо рейндж ровър. Хедъридж се беше придвижил дотук с влак и такси. — Сигурно ли е?

— По-сигурно от сейфа на Английската банка!

Фоли се обърна и внимателно огледа тротоара зад тях.

— Опасявате се, че ни следят? — вдигна вежди Хедъридж.

— Мен не — поклати глава инспекторът.

— Значи мен, така ли?

— Напълно възможно. В момента се прегрупират за отбрана и никак няма да им е трудно да се сетят кой знае нещо за тях и кой може да бъде опасен. А вие сте олицетворение и на двете възможности…

— Което значи?

— Не знам — сви рамене Фоли. — Ще разберем едва когато започнем да действаме… А може би и тогава няма да усетим нищо… — Очите му пробягаха по лицето на Хедъридж. — Вие знаете, нали? Точното местоположение на обекта в Дартмур. Знаете го от самото начало…

— Да.

— А има ли нещо, което вие не казахте на мен?

— Ще ви отведа дотам — промърмори Хедъридж. — Но първо трябва да се отбием до апартамента ми в Уестминстър, трябва да взема нещо…

— Ето го джипа — отказа се да настоява Фоли, безпогрешно доловил решителността в гласа на възрастния мъж. Почувства се някак изоставен.

— Познавате ли пътя? — попита Хедъридж, след като потеглиха.

— Аз съм лондончанин. Изкарах почти петнайсет години в Скотланд Ярд…

— Чудех се откъде ви идва акцентът… А защо отидохте в Девън?

Фоли ловко се включи в трафика и промърмори:

— Всички бягаме от нещо в тоя живот. Вие не сте единственият, който спира и поглежда назад. Човек дяволски се променя, когато някой се опита да го убие!

— Погледът назад е въпрос на лично решение. Всъщност това е поглед към самия себе си — какви решения си вземал, защо именно тях, а не други… Но с течение на времето перспективата се променя и именно в това се крие проблемът…

О, да, помисли си Фоли, опитвайки се да сравни двамата млади мъже, споделящи несгодите на корейския лагер за военнопленници, с това, което те представляваха след войната — същите мъже, вече понатежали и не толкова млади, и не толкова умни, колкото би трябвало, се борят за любовта на една и съща жена, без да знаят това. Какво би направил в подобни обстоятелства днес, запита се той. Пак ли ще избягаш в тресавищата, за да не се налага да избираш между дълг и приятелство? Или ще предпочетеш ролята на безкомпромисен пазител на закона, който докладва където трябва, а по време на ареста скромно се държи настрана? С доволно лице, тръпнещ от очакване на потупването по рамото и неизбежното повишение… „Съжалявам, друже, съжалявам, любов моя, но законът е над всичко.“

— Човек не може да дава преценка на решения, взети в друго време — възрази на глас той. — Просто обстоятелствата не са същите…

— Но крайният резултат е същият, нали? Независимо какви са били решенията, крайният резултат е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не зная. Но така със сигурност ще се живее по-леко. И ще се мре…

— Няма да ги победим, като умрем! — повиши глас Фоли. — Точно това е била грешката на Самюел Хейл!

— Спрете ей там, вдясно… Спенсър стрийт. По това време на денонощието не е лесно да се намери място за паркиране, но гледайте да се пъхнете някъде наблизо… Номер деветнайсет. Ето, тук можете да спрете.

Фоли бавно потегли, наблюдавайки улицата зад себе си. Превърнал се в неясен силует, Хедъридж пристъпи към неосветената входна врата и пъхна ключа в ключалката. Кракът на Фоли подаде газ. Вечно изострените му сетива на полицай нашепваха някакво неясно предупреждение, което той все не успяваше да разбере. Нещо ще стане и това нещо го е решил Хедъридж… Нещо погрешно. След известно време откри място за паркиране, заключи колата и тръгна в обратна посока. Имаше чувството, че ходи по ръба на бездънна пропаст, душата му тръпнеше от страх. Едновременно с това сърцето му се пълнеше с отдавна забравено въодушевление, почти възторг. Може би ще умра, помисли си той. Вероятно така се чувстват обречените в последните си мигове… Животът пулсира във вените им като ослепителна светкавица… Вратата се отвори в момента, в който се изправи пред нея.

— Всичко е готово — обяви Хедъридж.

 

 

Дартмур беше по-тъмен от нощта. Назъбените върхове на скалите се забиваха като чудовищни нокти в плътта на безкрайната хълмиста равнина. Звездите се губеха в необятността на небесния похлупак, особено две от тях, свеждащи се от време на време към враждебната земя, сякаш търсещи нещо изгубено…

— Какво чакаме? — попита някак равнодушно Фоли. Сетивата му бяха странно притъпени — вече не му се спеше, не усещаше изтощението, не изпитваше дори любопитство. „Каквито и решения да взема човек, крайният резултат ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде…“ Нима това сега е нашата библия?

— Чакаме тях — отвърна Хедъридж, изпънал крака напред и почти полегнал на спуснатата докрай седалка.

— Кои?

— Погледнете там.

Двете блуждаещи звезди се бяха превърнали в светлини на прожектори — пулсиращи и потрепващи от някаква невидима вибрация. Фоли спусна страничното стъкло, но не долови никакъв шум.

— Приближете колата още по-близо до портала — рече Хедъридж. — Няма от какво да се безпокоите, ще бъдем в пълна безопасност. Не биха рискували да се разкрият. Вероятно вече знаят, че сме тук, фаровете ни са се виждали от километри… Но те са много предпазливи…

— Те са убийци — промърмори Фоли и включи двигателя.

— Това е вярно.

В продължение на десетина минути джипът се тръскаше по разбития път. Най-накрая фаровете му осветиха високата ограда от бодлива тел, пробягаха по ниски сглобяеми бараки и по развалините западно от тях. Голите, надупчени от куршуми стени, бяха изподраскани с проклятия и неприлични думи, най-много се набиваха в очи лозунги, изписани с ярък спрей: „ВЪН БРИТАНЦИТЕ, СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ СА КАСАПИ, ТУК УПРАВЛЯВА ИРА“. Бариерата на портала беше спусната, будката на охраната зад нея — тъмна и сякаш отдавна напусната.

Фоли отново свали стъклото на прозореца си и този път го чу — ниско, отдалечено на километри бръмчене, примесено с воя на вятъра. В будката се появи светлина, вратата се отвори и до бариерата се изправиха двамата пазачи, въоръжени с къси автомати. Единият застана пред портала, а другият тръгна към тях. Осветени от ярката светлина на фаровете, лицата им не издаваха никакви признаци на сънливост.

— Намирате се в забранена зона — изправи се до Фоли войникът и насочи голямото си фенерче във вътрешността на джипа.

— Така ли? — попита Хедъридж, включи осветлението в купето и се приведе напред. В ръката му се появи малка кожена калъфка, поднесена право под лъча на прожектора. — Да сте виждали някога такъв документ? Пропуск, издаден от Камарата на общините. Аз съм депутат, член на Парламента. А също и член на висша правителствена комисия, разследваща някои дейности във въоръжените сили.

— Имам заповед да не пропускам никого, сър. Тук се намира учебен център за…

— Тук се намира секретен обект за производство и изпитание на нови химически оръжия, както и за борбата с такива оръжия! — прекъсна го с нетърпящ възражение тон Хедъридж. — Знаете това не по-зле от мен, затова не ми губете времето с приказките, които са предназначени за туристи. Повикайте веднага командира си тук!

Войникът колебливо кимна с глава, отдаде чест и започна да се отдалечава по посока на будката.

— Вярно ли е това? — попита Фоли. — Наистина ли се занимават с изпитание на химически оръжия?

— Трябва да имат приемливо за правителството прикритие — сви рамене Хедъридж. — Подземни съоръжения с предпазни барокамери и специална система за филтриране не могат да бъдат оправдани в някакъв учебен полигон за противовъздушна защита. Прикритието им е двойно, а вероятно и тройно осигурено… Полигонът е за общественото мнение, МО и кабинетът получават версията за химическите оръжия, докато на тайните служби се предлага една доста по-различна картинка… От която вероятно свят им се завива… Това е силата им, Фоли — дават на всеки това, което те решат…

Бръмченето се усилваше, нощната тишина бе прогонена от свистенето на витла.

Фоли извади глава през прозорчето, в същия миг бяха включени прожекторите. Примижа заслепено, вихрите подеха косата му, каросерията на джипа изведнъж се посребри. Инстинктивно се дръпна навътре и озадачено промърмори:

— Какво става, Хедъридж?

Но Хедъридж вече не беше там. Видя го до бариерата, изправен пред млад офицер с каменно лице, който дори не поглеждаше към приближаващите се хеликоптери. Устните му беззвучно мърдаха, офицерът сведе поглед към продълговата кутия от кадифе, появила се в ръката на Хедъридж. Приличаше на онези, в които се държат перли, но вътре имаше нещо като епруветка от жълтеникаво стъкло.

На седалката до Фоли беше оставен незапечатан плик. Вътре имаше лист хартия и миниатюрен касетофон.

— Хедъридж! — изкрещя той, но гласът му потъна в грохота на хеликоптерите.

Бариерата се вдигна и Хедъридж тръгна напред. Офицерът заотстъпва, препъна се и за малко да се строполи в краката на депутата, който продължаваше да държи кутийката със стъкленицата в протегнатите си ръце като икона.

Фоли отвори вратичката и изскочи навън, но в същия миг пред лицето му блеснаха дулата на автоматите.

— Влизай обратно! — изкрещя единият от войниците, присвил очи да ги предпази от праха, който вдигаха витлата на хеликоптерите.

Двете машини се приземиха една до друга, само на няколко метра от оградата. Воят на моторите им започна да заглъхва, свистенето на витлата забави своята интензивност. В кабините им блесна ослепителна светлина, от тях се изсипаха оператори с видеокамери в ръце, следвани от осветителите с подвижните прожектори. Всички хукнаха към бариерата.

— Хедъридж! — отново извика Фоли и този път гласът му прокънтя над района, внезапно потънал в тишина.

— Стой там! — долетя приглушеният отговор. Приведен над малкия си товар, Хедъридж продължаваше да върви напред и фигурата му постепенно потъна в сенките на околните зъбери.

Фоли скочи обратно в рейндж ровъра, вдигна прозореца и заключи вратите. Режещата светлина на телевизионните прожектори го ослепяваше. Включи касетофончето, облегна глава назад и затвори очи, без да обръща внимание на настоятелното чукаме по стъклото.

— Фоли? Аз съм Хедъридж. Може би вече сте отгатнал, че хората навън са от телевизията. Повиках ги, докато вие търсехте място за паркиране. Пригответе се за интервю. Хубавичко си помислете, преди да правите изявления, които биха навредили на кариерата ви. Писмото е за вас и за телевизията — то пристигна заедно със стъкленицата, която вероятно сте забелязали в ръцете ми. Сигурно вече сте се досетил, че предварително планирах своето проникване в обекта. Писмото е изповед на един човек, който вероятно вече познавате добре. Добър, но дълго заблуждаван човек. Моят вариант е най-добрият за всички в тази история. Той ще им докаже, че не са недосегаеми, че не са супермени, че нямат право да заемат мястото на Бога и да предопределят нашето бъдеще. Ако вашият млад приятел е долу и все още е жив, скоро ще бъде на свобода. Ще се качи горе сам, а ако не е в състояние да ходи — ще го доведат младите войници от наземната охрана, които вероятно нямат никаква представа за ледения ад, който цари там, долу… Ако го няма там, съжалявам… Вероятно ще се окаже мъртъв… Което може би ще е най-доброто разрешение за него.

Вие сте смел човек, Фоли. Малко са хората като вас, които познавам. Изправяте се срещу врага с пълното съзнание, че лесно можете да загубите не само всичко, което сте постигнали, но и живота си. Въпреки това не се отказвате, а се обръщате за помощ към мен — човекът, който цял живот се е опитвал да забрави една ужасна истина. И аз наистина поех факлата от ръката на падналия Саутби. Но този път няма да използвам за оръжие огъня, който използвах някога срещу нацистите — техните духовни бащи. Сега прочетете писмото. Когато свършите, вашият млад приятел вероятно вече ще е на повърхността. Ако е тук, разбира се… Ние с вас повече няма да се видим. Сбогом, Фоли. Бог да ви закриля.

Фоли изключи машинката и посегна към пожълтялата хартия с познат вече почерк, без да обръща внимание на суматохата отвън.

Драги Хедъридж,

Много години не сме се виждали, но аз зная, че моите кошмари измъчват и вас. Не е необходимо да навлизам в подробности. Ние с вас преживяхме нещо, което малцина биха преживели без сериозни психически смущения. Ако ставаше въпрос единствено за кошмарите, това писмо нямаше да бъде написано, вие нямаше да получите и приложението му. Аз просто щях да ги приема и изтърпя, щях да заплатя цената, която би платил всеки, опитал се да узурпира правата на нашия Създател. Вероятно сте се досетили, че „работата“, която пленихме в Германия, вече е в ход и тук. Не казвам, че това е „добра работа“, тъй като нищо добро не може да се очаква от секретността, която я огражда, от липсата на свободен и независим контрол над нея, от пренебрегването на всякакви етични и морални норми. Те отидоха твърде далеч, при това за много кратки срокове. Вече са в състояние да присаждат човешки гени в клетки, отглеждани в изкуствена биосреда, по пътя на генното инженерство вече създават човешки антитела извън организма и това им позволява да използват опитни животни като живи лаборатории за производство на генни стимулатори, които досега можеха да действат единствено по време на ембрионалното развитие на човека. Провеждат експерименти с живи хора и се опитват да им присаждат както крайници, така и вътрешни органи. Но най-лошото е, че имат значителен напредък и в трансплантацията на мозъчни клетки, което означава, че скоро ще посегнат и към най-съкровената същност на човека. Никой не ги контролира, никой не им търси отговорност за допуснатите грешки. Вече са толкова самоуверени, че си позволяват дори да не унищожават последиците от тези грешки. Няма съобщения за големи провали в тяхната програма, но това не означава, че такива провали не съществуват. Кой обаче държи сметка за щетите? Прекалено големи ли са те? Може би децата на нашите деца ще ни пратят по дяволите, когато се изправят срещу резултатите от налудничавите ни опити да станем „съвършени“. Защото ще бъдат убедени, че именно там ни е мястото. Защото ще им бъде достатъчно да се погледнат в огледалото! Разбирате ли всичко това, Хедъридж?

Фоли затвори очи, в главата му изплуваха други думи, написани с друг почерк: Цената, която платихме за бъдещето на нашите деца, вероятно ще се окаже техният живот. Когато мечтата на живота ти се превръща в кошмар, значи е настъпило времето да умреш… О, Господи!

Тръсна глава и продължи да чете:

На мен вече не ми вярват и аз се превърнах в това, което сте вие — един от посветените в тайната, но избутан встрани, объркан и безпомощен… Нито мога да подпомагам все по-налудничавата им дейност, нито пък мога да разкрия тайната им на света, който по всяка вероятност ще ме вземе за побъркан… Хората не искат истината. Те искат да бъдат водени, искат храна и евтини развлечения. А кошмарите оставят на такива като нас, Хедъридж. Не само да ги сънуваме, но и да живеем с тях…

Вече нямам достъп до обекта. Скоро вероятно ще ме унищожат. Или аз сам ще го сторя, за да се спася от пипалата им. Но аз работих, Хедъридж. Тихо и незабележимо, в името на окончателното им унищожение. Оръжието ми ще ги изтрие от лицето на земята по-лесно дори от чумата. В продължение на години те експериментират с имунната система на организма, подобряват я, усъвършенстват я, прибавят все повече тухли и мазилка към нейната и без това достатъчно висока стена. Но в хода на този процес допуснаха и една неволна грешка, останала встрани от високомерното им внимание. Грешка, която с течение на годините и десетилетията ще доведе до огромни човешки загуби. В епруветката, която ви изпращам, се намира крайният продукт на моите лични секретни изследвания. Той е извлечен от генетичния материал, създаден в резултат на тяхната грешка. Съдържанието на тази епруветка може да убие техните „хора на бъдещето“ за броени секунди, същата съдба ще сполети още по-бързо и всеки нормален човек, оказал се в тяхната стерилна околна среда. Предавам я на вас. Дръжте я на студено, пазете я добре. Тя е наистина смъртоносно оръжие. Не успях да определя продължителността на живота на тези вируси, просто защото нямах достатъчно време за подобен род опити. Използвайте я само върху площ, за която сте сигурен, че впоследствие може да бъде абсолютно запечатана. Под дебел пласт бетон, за вечни времена. Убеден съм, че помните подземните съоръжения в Дартмур, нали? Ходихме там заедно, още по времето, когато бях наивен роб на науката, издигнал пред себе си мотото „В името на човека“… И двамата знаем, че преследването на подобен идеал от хора като тях лесно се превръща в разпятие, на което ще бъде разпънат целият човешки род…

Хедъридж, има само един начин да употребите това оръжие — като го внесете там лично. Ще дойде време — обещавам ви това! — когато ще бъдете готов на подобна стъпка. Може би след години, но ще дойде! И тогава може би ще се радвате да сторите това, за което ви моля. Защото ще получите признанието и благодарността на милиони хора, разбира се, без никой от тях да има представа какво точно сте сторили… Такъв е животът. Дано Господ ви даде сили за тази свята саможертва. Сигурен съм, че ще я направите. Като войник, а вероятно и като човек… Като създадено от Бога човешко същество. От БОГА, Хедъридж, а не от ТЯХ!

Ще ви бъда вечно благодарен, приятелю.

Самюел Хейл

За момент Фоли остана неподвижен, разтвореното писмо легна върху съседната седалка. Замисли се за възможностите, които му предоставяха документите във вътрешния джоб на шлифера, преметнат върху облегалката. Посмъртният подарък на Саутби. Трябва просто да реши дали да го приеме. Нова самоличност, нов живот. Без заплахата от разжалване, насилствено пенсиониране, вероятно предаване на съд и затвор. Без заплахата от внезапен, но фатален инцидент. Всичко това го очакваше като Питър Фоли, той съвсем не се заблуждаваше за обхвата на тяхното могъщество. Но превърне ли се в търговеца Джон Клифтън, той ще бъде свободен като птичка. А дори и е четири години по-млад! Тази мисъл го накара да се усмихне. Ще бъде нов човек. Ще има възможност да организира живота си отначало, съвсем на чисто, с официално досие, което подкрепя всеки факт от измисленото му минало. Така се действа, когато държавата реши да смени самоличността на някое от галените си деца. И всичко това няма да му коства никакви усилия. Просто трябва да завърти стартерния ключ и да изчезне в нощта. Нека други се оправят с бъркотията. Нека други се опитват да я прикрият…

Очите му отново се преместиха на писмото. Бедата е там, че ти си ченге, Фоли. Бил си ченге и винаги ще бъдеш. Името няма никакво значение. Защото искаш да бъдеш ченге, защото мислиш за себе си като за ченге. Това е твоята професия. Човек не може лесно да обърне гръб на професията си. Или изобщо не може…

Майната му на всичко!

Пъхна писмото обратно в плика, сложи магнетофончето в джоба си и изскочи навън. Насочи се към бариерата, без да обръща внимание на ослепителните светкавици на фотоапаратите, на тикнатите под носа му микрофони и на възбудените гласове, които го засипваха с въпроси. Войничетата зад гредата го гледаха напрегнато, автоматите им бяха вдигнати, но липсата на конкретни заповеди правеше поведението им очевидно колебливо. Зад тях всичко тънеше в мрак. Светеше само входът на ниската постройка, в която беше изчезнал Хедъридж.

Фоли извади полицейската си карта и я тикна под носа на войниците.

— Влиза се оттам, където свети, нали? — изръмжа заплашително той. — Там ли са асансьорите?

Единият от войниците хвърли бърз поглед към колегата си, после колебливо кимна с глава.

Фоли пристъпи към него, от цялото му поведение се излъчваше авторитет.

— Няма да слизам долу, вече никой няма да има възможност да го направи! Познавате ли шифъра „Бикини“? Обявявам състояние на тревога ЧЕРНА АЛФА! Тези хора трябва да се държат настрана! Ясно ли е?

Войниците застанаха от двете страни на Фоли и насочиха автоматите си напред. В поведението им се чувстваше открито облекчение. Най-сетне някой се беше сетил да се появи и да издаде ясна заповед!

Журналистическите екипи отстъпиха назад, инстинктивно почувствали, че става нещо сериозно. Във въздуха се възцари тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на телевизионните камери. Синкавобялата светлина на прожекторите придаваше див, сюрреалистичен вид на околността.

Фоли стоеше неподвижно, очите му не се отделяха от осветения вход на бараката. Напразно очакваше оттам да изскочи малката и подвижна фигура с чернокоса глава. След няколко минути въздъхна, изпъна рамене и се обърна:

— Имам нужда от телефон.

— В караулното има — обади се войникът отдясно.

— Не, благодаря — усмихна се бегло Фоли.

От тълпата репортери се отдели младеж с дълги коси, очите му не се откъсваха от дулата на автоматите. Фоли пое портативния телефон от ръката му и го прати обратно.

— Никой да не се приближава — предупреди на висок глас той, после набра номератора на полицейския участък в Икзетър.

— Кой е дежурен офицер тази нощ? — попита в мембраната той. — Добре, свържете ме. Кажете му, че го търси старши детектив Питър Фоли. Да, точно така. — Очите му неволно се извърнаха назад, към осветения вход. — Ало? Инспектор Матюз? Моля, слушай внимателно. Код „Бикини“: тревога ЧЕРНА АЛФА. Повтарям: ЧЕРНА АЛФА! Местоположение: армейския обект в Дартмур. Онзи, който използват за учебен полигон в случай на въздушно нападение… Обаждам се оттам. Да, сигурен съм. Провери правомощията за кода „Бикини“ и ще се увериш… Веднага трябва да обявиш тревога, степен ЧЕРНА АЛФА. Веднага, чуваш ли? Можеш да забравиш за шифрите, които използваме срещу намеса на информационните средства. Да, защото тук вече има представители както на ББС, така и на ИТН.

Прекъсна връзката и отново набра същия номер. Този път поиска да го свържат с криминален инспектор Грант.

— Грант? Не съм забравил, че тая седмица не си успял да се наспиш. Без въпроси. Всяка секунда ще се отприщи адът… Ще те моля да свършиш една работа преди това да се е случило. Няма да мислиш за последствията, всичко поемам върху себе си… Иди и събери всички материали, свързани с убийството на Еленър Хейл. Всички, разбираш ли? Прибери ги на сигурно място и чакай. Ако се налага, изнеси ги извън управлението и ги заключи. Да, имам резултат… Скоро ще се видим. Къде ли? По новините, които ще предава проклетата телевизия. Да, на всички канали… От Дартмур, разбира се. Нещо ново за Найджъл? Едва ли… Добре, Грант, благодаря ти.

Изключи апарата и се обърна с лице към камерите.

— Ще направя официално изявление относно случая, в който сме замесени заедно с господин Хедъридж. Разбрах, че той ви е повикал на това място…

— Каза да го чакаме тук — извика един репортер. — Но къде изчезна?

— Страхувам се, че е мъртъв — отвърна Фоли. — Както и всички останали обитатели на подземния обект, намиращ се точно под краката ни. Станал е инцидент със смъртоносен вирус.

Групата реагира като един човек — всички направиха няколко инстинктивни крачки назад, прожекторите потрепнаха.

— Обявих тревога „Черна Алфа“ — продължи Фоли. — Надявам се знаете какво означава тя…

— Опасност от бактериологично заразяване? — извика някой.

— Не се безпокойте, ще получите най-подробни обяснения.

— Какъв е броят на жертвите? — попита друг глас.

Фоли хвърли поглед към осветения вход на бараката и поклати глава:

— Това може би никога няма да узнаем…

— Ще се наложи ли запечатването на обекта? Какво ще стане с Дартмур?

Фоли само въздъхна и тръгна обратно към джипа си.

— Какво да очакваме в бъдеще? — извика някой зад гърба му.

Фоли се настани зад кормилото, отпусна се и затвори очи, готов на всичко.

— Бъдещето вече не е това, което беше — промърмори той и потъна в дълбок сън.

 

 

Пакетчето, адресирано до заместник-премиера, му бе предадено на ръка в понеделник сутринта, веднага след като се появи в Камарата на общините. Той позна почерка на Хедъридж и се зае да го разпечатва със свито сърце. Изпитваше опасението, че неприятностите за кабинета все още не са свършили, макар авторът на това писмо да беше преминал в отвъдното по онзи ужасен и ирационален начин, който присъства на всяка крачка в човешката история. Заместник-премиерът тъжно поклати глава и извади съдържанието на плика. Дори обясненията на замесения в случая старши полицейски офицер (отстранен от работа и предаден на следствието за неизпълнение на заповед, превишаване на правата и подозрение във връзка с наркотрафиканти) не помогнаха на никого. Те трудно можеха да променят суровите факти, само подсилваха невероятността, лудостта на цялата история.

Отмести компютърната дискета и разгърна придружителното писмо.

— Изявлението ще бъде направено лично от министър-председателя — надникна през вратата вътрешният министър. — Така май ще е най-добре. Ти как мислиш?

Заместник-премиерът разсеяно кимна с глава, очите му бяха заковани в жълтеникавата хартия.

— Какво четеш?

— Писмо от един приятел.

— Според пресата, ние ще последваме съвета на лорд Мелбърн… Помниш ли го?

— О, да — вдигна глава заместник-премиерът. — „Няма значение какво казваме, стига да го казваме всички…“

— Ще се видим в залата.

Придружителното писмо беше написано на бланка от офицерския клуб:

Скъпи приятелю,

Пиша ти това писмо по две причини — добра и лоша. Добрата е, че изпитвам пълно доверие към теб, а лошата — че като член на кабинета си изтласкан встрани от хода на събитията и едва ли някога ще бъдеш издигнат за лидер на нашата партия. Тази втора причина вероятно те натъжава, но в замяна на това е изключително удобна за мен. Защото ще можеш да действаш без високи амбиции, в рамките на доста голяма лична и политическа независимост, ще бъдеш в състояние да издържиш на натиска, който несъмнено ще ти бъде оказан, ако приемеш опасното ми предложение.

Моля те да прочетеш приложения документ спокойно и с ясно съзнание, въпреки че по очевидни причини аз няма да мога да те подкрепям. Но ако решиш, както се надявам, да поемеш факлата от ръката ми, духът ми винаги ще бъде до теб, дори и в най-тежките минути.

В ръкописа се споменава за млад офицер от специалните части на име Хедъридж и това, разбира се, съм аз. Бях там, в онова ужасно място. Но едва сега разбрах, че никога не съм го напускал. Нямам избор и трябва да се върна там. Поех част от отговорността в началото, длъжен съм да поема и последствията. Мястото и времето са други, но нечовешките им цели си остават същите. Този път няма да има експлозии и пожари, този път ще ги унищожим благодарение на собствените им грешки…

Давам си сметка, че ще бъда осъден за това, което възнамерявам да направя, че дори в смъртта ще нося тежко проклятие на гърба си. Но твоите действия и Божията воля, ако Бог наистина съществува, ще помогнат на хората да разберат някой ден смисъла на моята саможертва, ще изтрият петното на позора от името ми.

В последната част от документацията ще се натъкнеш на името на старши полицейски инспектор Питър Фоли от окръжното управление в Девън и Корнуол. Можеш да му имаш пълно доверие — такова, каквото имам аз на теб.

Сбогом, скъпи приятелю,

Ричард

Заместник министър-председателят повика секретарката си и й нареди да направи компютърна разпечатка на съдържанието на дискетата. Спешно и дискретно, без никой да види съдържанието й. А после да му я занесе в пленарната зала, още преди изявлението на министър-председателя.

Свършил с тази работа, той започна да чете изповедта на Самюел Хейл. И скоро разбра, че съдбата му е отредила ролята на арбитър на предсмъртните слова на двама достойни мъже. Дори нещо повече — ролята на съдник, който трябва да приеме или отхвърли каузата, за която тези мъже са дали живота си. Но защо точно аз? Попита ли ме някой дали искам да поема тази тежка отговорност?

После в паметта му изплува смразяващото предупреждение на Оруел от „1984“: Пожелаеш ли да видиш бъдещето, представи си един подкован ботуш върху лицето. Това е бъдещето.

Сега вече знаеше чий е ботушът.

И чие е лицето. Неговото. Както и на всички останали, предпочели лесния начин на живот, отказващи да обърнат взор към мрачните дълбини на настъпващата нощ, благодарни за здравия си сън, наивно вярващи, че следващият ден ще бъде още по-слънчев и още по-топъл…

Но ако те успеят да получат своето, нощта наистина ще бъде дълга и мрачна. А утрешният ден ще им принадлежи изцяло.

Протегна ръка и разтвори разпечатката, която му донесоха.

 

 

Сър Дейвид Несбит протегна ръка и включи големия телевизор в просторния си кабинет. Вече знаеше, че очакваната декларация на правителството ще бъде направена лично от министър-председателя. На екрана се появи решителното му лице и той с одобрение поклати глава. Задачата на премиера беше изключително трудна, но той нямаше намерение да се предава, въпреки огромния натиск, на който го подложи опозицията, въпреки бурните протести на пацифистки и екологически организации, въпреки враждебното отношение на печата. Сутрешните вестници бяха единодушни по въпроса, че правителството е изправено пред най-тежкото изпитание на своя мандат. И този факт, примесен с прогнози и коментари, сякаш засенчи новината за самото събитие, предизвикало скандала. Предстоящата гореща политическа битка остави на втори план трагедията, разиграла се под тресавищата на Дартмур. Мъртвите се намираха под тонове бетон, запечатани завинаги. Нямаше снимки на трупове, подходящи за първа страница, нямаше застинали в предсмъртен ужас лица и обезобразени крайници. Единственото доказателство за ужасната катастрофа беше огромният бетонен саркофаг там, в пустеещите земи на Девън, който след време вероятно ще се превърне в храм за разни пацифистки движения, стига да успеят да си пробият път сред тълпите любопитни туристи, вече започнали да се стичат към оградената с телена мрежа забранена зона.

Екологичните групи и организации протестираха бурно, в някои случаи се стигаше дори до безредици. Но техните експерти вече се бяха заели с оценката на щетите върху флората и фауната в дългосрочен план, върху самата бетонна конструкция и, разбира се, върху допълнителния приток на туристи, особено онези, които разполагаха с проклетите всъдеходни джипове. Всички тези експерти бяха единодушни по отношение на едно — не бива да се изразява съмнение в ефективността на предприетите от правителството предпазим мерки, особено на този етап, когато обществеността е на прага на паниката.

Въпреки откритата неприязън на опозицията, министър-председателят успя да прочете декларацията на своето правителство сравнително спокойно, прекъсванията бяха редки и не особено настойчиви. Изразил своето намерение да създаде анкетна комисия за разследване на катастрофата и предотвратяване на подобни катастрофи в бъдеще, в която да участват представители на всички политически сили, той напусна трибуната и седна на мястото си.

Несбит намали звука и хладно се усмихна. Отлична изява, особено на фона на оскъдната информация, която беше подадена на правителството. Успя да елиминира пораженията от телевизионното интервю на онзи шантав полицейски инспектор, който и без това изглеждаше като умствено разстроен, особено на фона на мрачния дартмурски пейзаж и появилия се като по поръчка ураганен вятър, който отнасяше поне половината от думите му… Този човек очевидно не познаваше тънкостите на обществените изяви, особено когато тези изяви бяха свързани с телевизията. Появата на интервюто му в неделя сутринта беше истинско самоубийство. В допълнение го чакаше тежко служебно разследване, а вероятно и съд. Независимо от изхода на това разследване, достоверността на изявлението му вече беше значително подкопана. Това е проблемът на всеки кръстоносен поход, въздъхна Несбит. В очите на хората кръстоносецът неизбежно се превръща във фанатик, а каузата му престава да има значение, независимо от достойнствата си. По тази причина никоя наистина важна кауза не трябва да става обществено достояние. Защото хората просто отказват да я приемат.

В Камарата беше обявено едноминутно мълчание в памет на загиналите в онзи секретен обект. Както военни, така и цивилни. Несбит се съмняваше, че някой от присъстващите в онази зала депутати си спомня за доскорошния колега Ричард Хедъридж, носител на Орден за храброст и активен член на парламента. А именно той беше причината за това нещастие. Именно той беше проникнал в един секретен държавен обект, именно той беше го унищожил с нещо, което може да бъде сравнявано единствено с мощна бомба. Не е бил на себе си, естествено. В момента доста хора анализираха поведението му през последните години, а дори и десетилетия. Изводите се налагаха сами: никога не е бил напълно нормален. Самотник, почти антисоциален тип. Повече женомразец, отколкото хомосексуалист, никога не е поглеждал жена, правел е всичко възможно да отбягва компанията на нежния пол… Един от експертите си припомни ужаса в очите на Хедъридж, когато някаква почитателка на Кришна с бръсната глава го спипала в близост до Сейнт Питър Гейт и се опитала да му измъкне някоя лира като волно пожертвование. Е, добре. Хедъридж е мъртъв и скоро никой няма да си спомня за него…

Несбит протегна ръка към дистанционното управление с намерението да изключи телевизора. В този момент минутата мълчание свърши и депутатите започнаха да сядат обратно по местата си. На трибуната се появи заместник министър-председателят. В ръката му имаше обемист плик, той бръкна в него и извади компютърна дискета, нагъната на пластове разпечатка и някакъв пожълтял ръкопис. После започна да говори.

Несбит бързо усили звука.

— … ми беше предадено тази сутрин. Прочетох внимателно неговото съдържание и стигнах до заключението, че предвид трагичните събития през почивните дни ще бъде най-добре да прочета всичко отново, тук, пред вас… — обърна се към министър-председателя и добави: — Още сега!

От скамейките на опозицията се надигна истинска буря.

— Кой ви е изпратил тези документи? — крещяха депутатите. — МО се опитва да прикрие случая! Много е късно, да ви вземат дяволите!

— Тишина!

Заместник-премиерът изчака малко, прокашля се и отчетливо каза:

— Картичката, която придружаваше тези документи, носи името на Ричард Хедъридж.

В залата настъпи невъобразим шум.

— Тишина!

Шумът започна да стихва.

Заместник-премиерът сложи очилата и започна да чете.

Глупав ход, поклати глава Несбит. Никой няма да ти повярва, нима не разбираш това? Единственото бъдеще, за което ги е грижа, е днешният ден. Изключи телевизора, стана и се присъедини към хората, които го очакваха в другия кабинет. Умът му се насочи към проблемите, които чакаха спешно решение. Особено спешно.

Седна начело на дългата заседателна маса и вдигна глава:

— Събрали сме се тук в името на бъдещето — обяви той.

И всички присъстващи му повярваха.