Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (13)

Дванайсета глава

1945

Въздушните нападения на врага бяха станали толкова редки, че последното заседание спокойно би могло да бъде проведено в някоя от наземните сгради на Уайтхол. Естествено, ако го нямаше желанието всичко да бъде запазено в абсолютна тайна. Но тайна трябваше да се пази и по тази причина срещата стана в сърцето на подземния комплекс, сред съскащи и бълбукащи тръби, водещи бог знае къде.

Самюел Хейл с мъка потискаше нетърпението си, очите му не се отделяха от фигурата на някакъв кльощав интелектуалец от Оксбридж, когото очевидно бяха довели в името на демократичната процедура и който прекалено дълго мънкаше моралните си възражения срещу задачата, съответно и срещу целия проект.

Хейл държеше записките си като карти за игра и час по час ги разместваше в ръцете си. В известна степен той наистина беше картоиграч като всички останали привърженици на проекта. Комарджии, заложили бъдещето на човечеството. Максимална ставка, максимален риск. Крепеше ги убеждението, че друг избор няма.

Край масата ги беше събрало решението на американците да използват новото, минимално изпитано атомно оръжие, с неговите смъртоносни странични ефекти. Всички си даваха сметка, че ако искат да спечелят в дългосрочен план, ще бъдат принудени да изиграят най-коварната и опасна ръка — да откраднат онова дяволско откритие на противника, което неминуемо и съвсем скоро ще бъде осъдено като антихуманно от абсолютно цялото човечество.

Представителят на опозицията встъпи в заключителната фаза на своята реч:

— Накрая искам да кажа следното: ако някога, в далечното бъдеще, Всемогъщият Бог се завърне на земята да потърси наследниците на Адам и открие, че те значително се различават от оригинала, той положително ще стовари гнева си върху внуците и правнуците на хората, които са се събрали тук, в тази стая! Особено на онзи човек там!

Самюел Хейл кимна с бледа усмивка на своя опонент и бавно се изправи:

— Господа, ако Всемогъщият Бог действително се върне сред нас в далечното бъдеще, той ще поиска обяснение за промените в генетичната структура на човека и ще ги получи от нашите наследници без никакво затруднение. Мога да ви уверя в едно: използването на атомната енергия като оръжие, а дори и само като инструмент, за нашето съществуване, ще доведе до дълбоки генетични промени у човека. Всички знаем, че радиацията предизвиква мутация на гените, а източниците на такава радиация се умножават със заплашителна бързина. Откриването на телевизията и възможностите на масовото производство, разширени неимоверно по време на войната, ясно доказват, че към края на века такива апарати за забавление ще има и в най-бедните домове. Тези апарати излъчват слаб, но постоянен радиационен поток. Трябва да си даваме сметка и за друго — естествените източници на енергия бързо ще бъдат изтощени и ние неизбежно ще се обърнем към атомната енергия за захранване на нашата промишленост и нашите градове. Атомните електроцентрали също ще изпускат слаб, но постоянен поток от радиация в атмосферата. С течение на времето те ще останат единствен източник на енергия, в това можете да бъдете абсолютно сигурни.

— Преувеличавате! — троснато го прекъсна интелектуалецът.

— Така ли? — вдигна вежди Хейл. — Нима тук има хора, които знаят по-малко от мен за атома и неговия смъртоносен потенциал?

— Не се нуждаем от убеждаване — намеси се председателят на събранието. — Отлично знаем, че руснаците са близо до местонахождението на нацистките секретни лаборатории и тази операция има важно значение за вашите изследвания.

— Жизненоважно — поправи го Хейл.

— Много добре, нека бъде такова. Но как ще оправдаем провеждането на подобна операция пред едно обществено мнение, което скоро ще тръпне от ужас пред това, което му оставя в наследство режимът на Хитлер? Ако заклеймим това наследство — а ние трябва да го заклеймим — едва ли ще имаме възможност да обявим публично своите намерения да използваме резултатите от германските експерименти върху живи хора, осъществявани в концлагерите.

Върху лицето на Хейл се изписа дълбока тревога.

— Опитите, осъществявани от екипа, за който става въпрос, никога не трябва да стават обществено достояние! Абсолютно никога! Защото тук не става въпрос за отвратителната касапница, провеждана в болшинството от концентрационните лагери. Техническата документация, която нашето разузнаване успя да получи от свой информатор вътре в екипа, говори за изключително важна и строго научна експериментална дейност. Самият факт, че съществуването на този обект е запазено в дълбока тайна до самия край на войната, ясно показва какво е неговото значение. Трябва на всяка цена да се доберем до него. Защото ако не го сторим ние, ще го сторят руснаците, при това с всички ужасни последици, които ние тук само можем да подозираме. Отново повтарям, хората не трябва да научават нищо за този обект. Сторим ли го — край на експериментите, край на надеждите ни да превърнем човека в едно силно и здраво същество, готово да посрещне враждебните предизвикателства на заобикалящата го среда в бъдещето!

— Давате ли си сметка, че препоръчвате една конспирация в исторически мащаб?

— Цялата човешка история е една конспирация. Как иначе биха се случили събитията, които я променят?

— Искате прекалено много — поклати глава интелектуалецът. Даваше си ясна сметка, че битката е загубена, но искаше да остави следа от присъствието си на бойното поле.

— Децата на нашите деца вероятно ще кажат, че съм искал прекалено малко — поклати глава Хейл. — Когато изпаднете в смъртна опасност по време на боя, вие не се отказвате от оръжието, което е изпуснал врага, само защото с него са били избивани вашите другари, нали?

— Примерът ви е некоректен.

— Тук изобщо не става въпрос за коректност. Оцелява онзи, който е най-способен да оцелее. Онзи, който най-бързо се адаптира. Именно бързата адаптация е причината, поради която сме се събрали тук.

— С това всички сме съгласни — кимна председателят. — Операцията трябва да бъде организирана и проведена с максимална бързина. Резултатите от нацистките експерименти трябва незабавно да се пренесат на предварително уточненото място, където ще бъдат подложени на задълбочен анализ. Работата трябва да продължи, средствата ще бъдат осигурени от тайните фондове. До тогава, докато ние или тези след нас гласуваме друга форма на финансиране. Разбрахме, че вече имате конкретно предложение в тази насока?

— Предлагам създаването на департамент за авангардна медицина, който би могъл да действа под шапката на Министерството на здравеопазването.

— Не, това би било неразумно. Министерството на здравеопазването е твърде отворена, бих казал — твърде обществена институция… Мястото за бъдещата ви лаборатория се намира на земя, която е собственост на Министерството на отбраната, нали?

— Да, Дартмур. Армията използва значителна площ от тресавищата в този район. За учения, изпитания на бойни отровни вещества и, както разбирам, за изпитания на нови биологически оръжия…

— В случай че успеете да намерите съмишленици сред висшето армейско командване, ние положително ще намерим начин да инжектираме допълнителни средства в тази дейност, дори да й определим отделен бюджет. Вашият проект налага привличането на най-добрите умове в тази област, а това никак няма да е евтино.

— Германците ще работят безплатно, стига да ги амнистираме — твърдо отсече Хейл. — Това е основният момент в сделката.

— Но той ще действа за определен период. Ние не сме нацисти и не можем да узаконим робството. Доколкото разбирам, вие сте готов да привлечете най-добрите живи специалисти в света, нали?

— Така смятам.

— Много добре — изправи се председателят. — Значи, Армейски департамент за авангардна медицина. Опитайте някак да свържете дейността си с лабораторията на военните, която създава бацили… Така ще предотвратим евентуалното любопитство. Всеки се страхува да не лепне някой вирус, нали?

Хейл кимна с глава, после попита:

— Няма ли да уточним и начина, по който ще задоволяваме нуждата си от работен материал? Това вече го обсъждахме на предишното си заседание. Затворите ли ще използваме? Осъдени на смърт престъпници?

— Споразумяхме се да използвате, хм… останките на хора без живи роднини, както и тези на осъдени за шпионаж. Много моля да имате предвид, че всичко, което предприемете в тази насока, ще бъде на ваша лична отговорност. Ние ще отречем каквато и да било връзка с дейността ви. Лабораторията ще съществува като част от военен научноизследователски институт, който ще я финансира. Това наше заседание не е документирано никъде, на предишните също не са водени протоколи. Те просто не са се състояли. Същото важи и за операцията в Германия.

— Разбрано — кимна Хейл.

— Най-добре ще бъде да получите военно звание. В името на реда и сигурността…

Заседанието беше закрито. Участниците в него бързо се пръснаха, Хейл остана насаме с офицер от специалните части, абсурдно млад за ролята на мълчалив убиец.

АДАМ, помисли см Хейл. Способен да създаде нов човек, или по-скоро, да промени и адаптира днешния… Но съвсем не се чувстваше Бог. Защото Бог едва ли би се страхувал от скок с парашут посред нощ, в тила на врага…

 

 

Придвижваха се като призраци, убиваха тихо. Предпочитаните им оръжия бяха щикът и камата. Удряха право в сърцето на врага, докато бронираните дивизии на Съюзниците бавно свиваха обръч около позициите му.

— Какво ще намерим там? — попита тихо младият командир и наведе към Хейл почерненото си лице.

— Ужас — беше краткият отговор. — Познание, дълги години изследователска дейност. Те разполагаха с всичко — време, свобода на действие, неограничени средства.

— Целта оправдава средствата, а?

— Не съм тук, за да давам оценки. Задачата ми е друга.

— Оправдава ли тя човешките загуби?

Пред тях изскочи войник в маскировъчен халат, предната част на дрехата му беше изпоцапана с повръщано.

— Готово! — изхълца той, обърна им гръб и отново повърна. Вонята беше отвратителна.

— Забравете желанието си да протестирате — обърна се към командира Хейл. — Официално никога не сме били тук — нито ние с вас, нито войниците. Това, което имаме намерение да пленим, никога не е съществувало. За него няма да пише в историята, няма да бъде заведено и в архивите на британското правителство. Спокойно можете да го забравите!

— А бъдещето?

— Тук сме именно заради бъдещето — отвърна Хейл и тръгна напред.

Вътре беше студено, като във всеки ад.

Камерата беше добре осветена и напълно замръзнала. Навсякъде се виждаха сложна електронна апаратура и блестящи, запълнени с газ контейнери. В тях плуваха телата на жертвите. Гумени маркучи отвеждаха екскрементите им навън, към вените им бяха прикачени системи с неизвестна хранителна субстанция. До всеки от големите контейнери имаше и по един по-малък. В него плуваха различни човешки органи, свързани посредством маркучи и жици с неподвижните обезкосмени тела, чиито гърди бавно се надигаха и отпускаха. В два от тези съдове имаше мозъци, трети съдържаше цяла човешка глава.

Хейл видя всичко това за частица от секундата, после побърза да му обърне гръб. Въздухът излиташе от устата му на гъсти облачета, в замразената атмосфера на камерата добре се виждаше развълнуваното му дишане.

— Господи Исусе! — възкликна младият офицер и с мъка се въздържа да не повърне. После, успял да се овладее, той бавно пристъпи към един от контейнерите и се наведе над отвора. Вътре имаше бяла, гладко избръсната безполова глава.

Клепачите потрепнаха и се отвориха, очите изразяваха безмълвен писък.

Той потръпна и отстъпи назад.

— Това е невъзможно!

— Те са го направили възможно — пристъпи към него Хейл. — Тук всичко е живо, макар и отдавна видоизменено…

— Какво ще правим с тях?

— Вероятно ще умрат в мига, в които ги извадим от изкуствената им среда — отвърна Хейл и сложи ръка на рамото му. — Всъщност, те са умрели в момента, в който са били докарани тук. Това, което двамата с вас виждаме, е изкуствена форма на живот. В близкото бъдеще положително ще се сблъскваме с все повече хора, чиито живот се поддържа с помощта на специална апаратура.

— Никога! Това тук е дело на някой зловещ Франкенщайн!

— Ще стане, можете да бъдете сигурен в това.

— Но за какво са ви… тези? Какво можете да направите с тях, за бога?

— За нас е много важно да се доберем до експериментите, на които са били подложени, до всички внимателно регистрирани реакции. Част от тях умишлено са били поставени в изключително враждебна среда, подлагани са на такива стресове, които никой от вашите войници не би издържал, въпреки отличната индивидуална подготовка… Друга част са били обект на експериментални трансплантации на органи и са оцелели… Представете си само колко живота можем да спасим в бъдещето, когато усвоим същността на направените тук експерименти…

— Това е варварство!

— Днес считаме за варварство и първите опити в областта на хирургията. Но именно те са поставили началото на сложната животоспасяваща техника в тази професия.

— Това е съвсем друго.

— Не е така. Това, което нацистите са вършили тук, положително е жестоко и варварско. Но им е донесло съвсем конкретни резултати. Тук е поставено началото на нова ера в живота на човечеството.

Младият офицер обърна гръб на чудовищното същество в контейнера, очите му пареха.

— И краят на това, което наричаме хуманност — тихо допълни той.

— Някой ден ще разберете…

— Никога не мога да разбера подобно нещо! — извика младежът.

Хейл му обърна гръб и се насочи към групичката пленници по пижами, които трепереха в обкръжението на командоси с намръщени лица. Спря на крачка от тях и високо извика четири имена.

Собствениците им колебливо пристъпиха напред, миг преди колегите им да ги изтикат.

— Тези ще вземем със себе си — разпореди се той.

Висок мъж с пронизителни сини очи разблъска тълпата и излезе напред.

— Те може и да са най-добрите, но аз зная за проекта повече от всичките, взети заедно! — отсече на отличен английски той.

— Мислите, че вашите показания ще имат по-голяма тежест пред съда? — присви очи Хейл.

— Вие няма да ги дадете на съд. Имате намерение да използвате мозъците им, а не да ги наказвате.

— Вие трябва да сте човекът, влязъл в контакт с нашето разузнаване — досети се Хейл. — Признавам, че имате нерви като въжета. След прекъсването на информацията от ваша страна всички бяха убедени, че сте мъртъв.

— Прекъснах я, защото това беше единственият начин да ви накарам да се размърдате. И да дойдете тук, преди да е станало късно. Аз съм жив и здрав, умът ми е на мястото си, също като нервите… Казвам се Ерих Хартрампф и съм сигурен, че споделяме една и съща мечта.

— Но не и методите за нейното постигане — отвърна Хейл и многозначително огледа мрачната подземна камера.

— Там, където ограничения липсват, неизбежно се стига до ексцесии — отвърна германецът.

— Ще запомня тези думи, Ерих Хартрампф! — присви очи Хейл.

— А ще ме вземете ли със себе си?

Хейл кимна с глава.

— А какво ще правим с останалите? — попита младият офицер, лицето му беше побеляло от гняв и ужас.

— Вие какво предлагате, капитане?

— Бих ги разстрелял на място! — извика извън себе си онзи. — Без съд, без процес, без милост! Те не заслужават това!

— Тогава го направете. Без бавене. После минирайте обекта. Искам всичко да хвръкне във въздуха, без остатък! Така че руснаците да нямат дори понятие какво се е вършило тук!

Офицерът кимна по посока на блестящите контейнери.

— С тях ли?

— Нищо не може да им помогне. Съжалявам.

— И без това са живи трупове…

— Които най-сетне ще намерят покой — кимна Хейл.

 

 

Разрухата е била страшна. Фоли почти физически усети горещината на взривната вълна, предизвикана от мощните експлозиви, изпита всички онези чувства, които е изпитвал Хейл по време на краткия си престой в бърлогата на умиращия, но все още опасен враг.

Пресегна се за втората купчина хартия, съшита с метални кламери, изгарящ от нетърпение да се върне в света на Хейл, да получи отговори на нови въпроси.

На вниманието на заинтересованите, пишеше на първата страница.

Значи на моето внимание, помисли си Фоли. Аз съм заинтересован, аз ще направя преценката.

Добре запознат с прощалните излияния на самоубийците, той знаеше какво ще открие на тези страници — апология, пропита от самообвинения, съмнения, безнадеждност и изгубена воля за живот. Не искаше да се забърква във всичко това, същевременно си даваше сметка, че е отишъл твърде далеч, за да може да му обърне гръб.

Саутби очевидно отгатна мислите му.

— Мислите, че ви е втръснало от подобни послания, нали? — обади се той. — В случая обаче ще се натъкнете на нещо повече от прощално писмо на самоубиец. Това е обвинение. Срещу себе си, срещу един идеал…

Фоли кимна, отпи глътка коняк, без да усети вкуса му, и започна да чете.

Еленър, скъпа моя,

Тези редове не са предназначени за теб, тъй като ти отдавна знаеш всичко. Но ти си тази, която ще ги предаде където трябва и когато трябва. Сама ще разбереш кога. А после трябва да вземеш мерки за живота си, защото те положително ще се опитат да те унищожат. Прости ми. Но друг начин няма. Трябва да направя нещо, преди да съм изгубил и последните остатъци от разума си. Мечти, убеждения, идеали — всичко това отдавна е изхвърлено зад борда.

Сбогом, скъпа. Това не е краят. По-скоро е ново, и надявам се, по-добро начало на мечтата, която ме крепи цял живот.

Те, запита се Фоли и извърна взор към обвинително насочения пръст от гроба. Кажи ми кои са те и аз ще бъда в състояние да произнеса присъдата й.

После продължи да чете:

Приемам, че онзи, който прочете тези редове, ще се радва на пълното доверие на съпругата ми, ще бъде достатъчно силен за тежкото бреме и готов да посрещне свързаните с него опасности.

Вече трябва да сте прочел разказа ми за заседанието на учредителната група през 1945 година и знаете за мисията в тила на врага. Тези събития бяха началото. Мечтата, преди настъпването на кошмара. Или по-скоро мечтата, превърнала се в кошмар.

Ние бяхме група учени, занимаващи се с изследвания в областта на генетиката, останалите участници в съвещанието бяха хора, заети с разработката и усъвършенстването на ядреното оръжие. Събрахме се, за да изразим открито своята загриженост за бъдещето на човешкия род. По време на война действа законът за държавната тайна. При това с такава сила, че всички свободни дискусии стават излишни и бъдещето попада изцяло в ръцете на генерали и политици. Опасно заблудени и неопитни ръце. Аз станах говорител на нашата група и нещо като лидер, макар принципно да бяхме отхвърлили каквато и да било градация. Бяхме стигнали до заключението, че не бива да се обръщаме към политиците, независимо от тяхната ориентация, тъй като това би било стъпка назад. Едновременно с това бяхме твърдо убедени, че нашите мечти и идеали не трябва да попадат в ръцете на генералите и на никакви други военни. Защото мощта, която се съдържа в тези мечти и идеали, е огромна. И смъртно опасна. Тя лесно би могла да се превърне в кошмарна действителност и аз съм доволен, че няма да бъда свидетел на подобен акт.

И тъй, лишени от избор, ние се обърнахме към най-старите сили, замесени в управлението на прекрасната ни родина. Най-стари, в смисъл на най-дълго участие в това управление, традиции и исторически корени. Сили, които притежават особени привилегии и стоят над политиката, макар да поддържат собствена камара в парламента.

„Фактите“ които им предоставихме, на практика представляваха подробна и научно издържана прогноза за бъдещето на света под натиска на промените, които ще му бъдат наложени от използването на атомната енергия. Както за военни, така и за граждански цели. Основните ни опасения бяха свързани с неизбежната мутация на видовете и в този смисъл беше изказано и нашето предупреждение. Ние бяхме сигурни, че мутации ще има. Че ще се раждат чудовища. Но дори и това не беше най-лошото. Бяхме сигурни, че и човекът ще претърпи генетически промени. В масов мащаб, окончателно и необратимо. И в рамките на две-три столетия човекът, какъвто го познаваме днес, ще се превърне в малцинство, в изчезващ вид. Неговото място ще се заеме от мутанти, които ще имат само незначителна прилика с това, което днес наричаме Хомо Сапиенс.

В своите аргументи дебело подчертавахме, че, движен от политически мотиви, Адолф Хитлер вече е успял да превърне в действителност част от своите най-налудничави идеи. И неговите теории не бива да се разглеждат като нещо, което е органически отхвърлено от нашето общество. Хитлер виждаше човека разделен на няколко качества. Днес и сега. Докато ние допускаме това, но не днес и сега, а някъде в далечното бъдеще. Ще дойде време, когато най-доброто, което притежаваме, ще бъде изтрито и премахнато, генетически отстранено от живота ни още преди зачатието. Защото мечтаем да създадем съвършеното човешко същество, достатъчно силно в генетично отношение, за да посрещне предизвикателствата на бъдещето, каквито и да са те.

Фоли спря да чете и вдигна глава.

— Невероятно, нали? — промълви полковникът.

— Били са привърженици на идеята за създаване на господстваща раса!

— За съжаление не е било само идея. Още не сте стигнали до най-лошото…

Фоли отново сведе глава към пожълтялата хартия.

Хората, с които влязохме в контакт, проявиха разбиране към доводите ни, но съвсем не бяха убедени в крайния резултат. Изминаха месеци, преди да бъдат взети окончателните решения. Отчаяно се нуждаехме от финансиране и морална подкрепа, а те бяха единствените, които можеха да ни я дадат. Живеехме в постоянен страх от засилващите се социалистически настроения в Англия, които проникваха сред интелигенцията като остро заразна болест. Ако социалистите научеха по някакъв начин за нашите намерения, положително щяха да ни преследват до гроб. Защото идеите ни бяха за тях не само ерес, но и нещо далеч по-лошо — възраждане на философията на техния смъртен враг — фашизма. За социалистите войната на идеи съвсем не беше завършила. Напротив, тя едва започваше. А ние, в случай че бъдем разкрити, несъмнено щяхме да бъдем идентифицирани с врага.

В крайна сметка получихме всичко необходимо от хората, които ни подкрепяха. Просто защото те прекалено много се страхуваха от разпространението на социалистическите идеи сред масите и създаването на такава политическа сила във Великобритания. Отпуснаха ни наистина всичко — включително средства и възможност за провеждане на операцията. Така успяхме да измъкнем изпод носа на Хитлер резултатите от многогодишната експериментална дейност на най-добрите германски учени.

Колко наивни сме били! Колко глупаво бяхме преценили, че най-напредналата в научно-техническо отношение нация в света по онова време ще позволи на разни налудничави шарлатани да провеждат безсмислени медицински експерименти! И такива експерименти е имало, разбира се, но те са били случайни и редки, плод на дегенерирали мозъци. Докато истинските мозъци са били заети да изследват тайните на живота, прекрояването на човешкия организъм по посока на максималното съвършенство.

Всички се оказахме доброволни жертви на следвоенната пропаганда. Кой, в крайна сметка, не би пожелал да се види в ролята на съвършен, след като вече функционира нормално?

Представата за рус, синеок и силен ариец може би действително е исторически мит, възроден от фантазията на един побъркан расист, но конкретната документация за генетично създаване на такъв мъж или жена съвсем не е мит. Тя съществува. Цветът е въпрос на избор, а съвършената физика може да бъде заложена в утробата. Всъщност, не в утробата, а още преди нея, дори преди зачатието… Първия от хората на бъдещето открихме в подземните бункери сред горите на Германия. Открихме го и го унищожихме. А после откраднахме документацията, за да го създадем наново в Англия.

Именно тогава започнахме да разбираме, че мечтата ни може да се превърне в ужасен кошмар.

Връщайки се назад в миналото, аз самият си давам сметка, че би трябвало да бъда сигурен в едно: посоката на нашите експерименти се покриваше толкова пълно с извратените възгледи на Хитлер, че без твърдо ръководство, с ясно очертани цели и задачи корабът ни неминуемо щеше да заседне в опасни подводни скали. Но всички бяхме млади, бяхме идеалисти, нямахме никакви съпротивителни сили срещу върхушката, която ни подкрепяше и контролираше. Нямахме свой изявен водач, не притежавахме нито способност, нито организация да се противопоставим на фанатизма на германците, които доведохме, бяхме безсилни пред задълбочеността на техните познания. Те бяха ни изпреварили с години, а може би и с десетилетия. Те бяха учителите, а ние — учениците. Дори още по-лошо — ние бяхме детска градина, приютила се в приземието на техния огромен университет.

Твърде скоро успяха да ни убедят, че трябва да следваме техния път, просто защото той е най-добрият. Да го следваме, въпреки моралните си скрупули. За изключително кратко време сториха същото и с хората, от които зависеше бъдещето на проекта. Вече нищо не струваше прекалено скъпо, вече нямаше невъзможни неща. Те обещаваха да превърнат в реалност една от най-съкровените мечти на човечеството.

Но на кого принадлежеше тази мечта? Какво всъщност представляваше тя? Много бързо се освободихме от илюзията, че искаме да отървем човека от собствените му слабости. С всяка изминала година ставаше все по-ясно, че се стремим към създаването на модел, който ще пасва точно на бъдещото общество — модел на човек, който ще бъде неспособен да взема решения. На практика други щяха да определят съществуванието му, при това далеч преди да се е родил.

Вече не ставаше въпрос за човека на бъдещето. Ние моделирахме гъвкавия и покорен човек, предварително програмиран за ролята, която ще играе в бъдещия живот. Имунизиран срещу всякакви заболявания, с желязно, генетично кодирано здраве. Започнахме да вярваме, че именно по този начин би го моделирал и Бог. Но забравяхме, че Бог има и винаги ще има на свое разположение неограничен брой комбинации, които му позволяват да създава неповторимост у всеки индивид. Докато ние, нещастните смъртни с ограничен ум и още по-ограничени възгледи, можем да създаваме единствено масова посредственост. Така, както на поточната линия се произвеждат автомобили. С известен избор на цвета и екстрите, но до каква степен?

Германците спечелиха войната. Не Световната, а нашата. Макар че от време на време се питах дали всъщност не са спечелили и онази, голямата война…

Ерих Хартрампф неизбежно се изкачи до поста на всепризнат водач и авторитет. Хората, които подкрепиха начинанието и съответно бяха посветени в тайната, искрено го считаха за гений. За Бог, който може да изпълни всяко тяхно желание. За тях той беше като хляб за гладния и живителна глътка вода за жадния. Защото всички без изключение бяха обладани от мечтата да подчинят света на своите виждания и своите разбирания. Един унифициран свят без дегенерати и недоволни, без паразити и индивидуалисти. Всички те, изхвърлени зад борда тихо и елегантно, без употреба на сила, която би довела до насилие и гражданска война. Изхвърлени тихо и внимателно, още преди първата искрица живот…

Но Хартрампф се нуждаеше от още много тухли за изграждането на този свят и не се поколеба да им го каже. Трябваше му експериментален материал. А Англия не разполагаше с концлагери, нямаше готови запаси от хора, които да бъдат използвани като морски свинчета. Затворите епизодично се съгласяваха да ни доставят по някой труп на обесен или разстрелян престъпник, но Хартрампф, а и всички ние, имахме нужда от живот, за да усъвършенстваме живота. И така станахме по-лоши от най-отвратителните убийци. Отменихме свещеното обещание на Бога за мир и покой, а на негово място поставихме вечен, но безсъзнателен живот. С единствената цел да доведем докрай зловещите си експерименти. Да, именно зловещи, вече бях започнал да си давам сметка за това.

Превърнали се в малка частица от армията, ние се радвахме на немалко предимства. Най-голямото от тях, разбира се, беше постоянният приток на младежи без оформен от семейство живот, далеч от всякакви роднини, от любопитни съседи и приятели. Младежи, които доброволно се присъединяват към голямото семейство на войската и удостоверяват с подписа си, че са готови да дадат живота си за Кралицата и Отечеството.

Започнахме с жертви на нещастни случаи, после Англия затъна в своите безкрайни малки войни и притокът на опитни зайчета постоянно нарастваше. Нашите подземни съоръжения се разширяваха все повече и повече, слизаха все по-надълбоко, по посока на ада. И все повече заприличваха на негов достоен заместител. С една-единствена разлика — адът пламти в алени пламъци, докато ние съществувахме в един ослепително бял свят, студен като труп.

Това е истината. Може би не цялата, тъй като към края вече не ме допускаха до заседанията, на които се вземаха важни решения, отнеха ми участието в най-отговорните експерименти. Но това, което зная и излагам тук, положително е достатъчно за негодуванието на всеки непредубеден читател. Кой би могъл да каже докъде са стигнали сега, в момента, в който четете всичко това? Аз не, тъй като ще съм мъртъв. Най-много се страхуват от евентуалното бягство на някого от обекта. Независимо дали той ще бъде член на изследователския екип, или пък на онзи, от който се подбират морските свинчета за експериментите. Това би било катастрофа, нещо като поднасяне на клечка кибрит към купа сено. В мечтите на всеки евгенист се крие и един кошмар. Но трябва да бъдете сигурен в едно — тази конспирация отдавна е прехвърлила границите на Великобритания. Хартрампф прекара доста години в Америка. Официалната версия е повече от банална — специализация в няколко психиатрични клиники. Но на практика е участвал в тайни правителствени проекти за трансплантиране на паранормални психически способности в предварително подбрани и внимателно селекционирани човешки същества. В продължение на немалък период от време той се занимаваше с концепцията „смесване на мозъци“, която, обяснена с прости думи, не означава нищо друго освен залагане на различни, взети от няколко индивида, умствени способности в съзнанието на един-единствен реципиент. Това ставаше по няколко начина, включително и чрез сложни мозъчни операции, решение за които вземаше единствено той. Неговите теории, разработки и крайни резултати ставаха достояние на хора от най-висшите еталони на властта, радваха се на сериозно внимание и безкрайно прецизен анализ. Казано най-общо, цялата ни дейност приличаше на дейността на един мощен централен компютър, който е биологически свързан с безброй терминали. Въпросът е чий мозък ще играе ролята на централния компютър и кои ще бъдат терминалите.

Тук трябва да отправя едно предупреждение. Вече не съм в състояние да посоча имената на хората, ангажирани в проекта АДАМ, но те с положителност трябва да се търсят сред имената на най-влиятелните личности в съвременния свят. Днес, в навечерието на двайсет и първия век, тази зловеща дейност не може да бъде ограничена в рамките на една страна, или дори на група страни. Тя положително се развива и разширява както в Англия и Америка, така и в много европейски страни, включително и в тези на Изток. Просто защото за хората, които упражняват реалната власт в света, границите не означават нищо. С течение на времето ще изчезне както политическото, така и идеологическото противопоставяне, издиганите в течение на десетилетия бариери и крепостни стени ще рухнат, надмощието няма да се свързва с военна сила. То ще бъде пряк резултат от генетичните промени на индивида, заложени далеч преди неговото зачатие. Онези, които управляват света — независимо дали се намират на Изток или на Запад — имат една и съща крайна цел. Тотален контрол над населението по възможно най-сигурния и най-изгодния в икономическо отношение начин. А проектът АДАМ е първата брънка от оковите, които скоро ще бъдат поставени на милиони човешки същества и които ще ги превърнат в слаби и безволеви индивиди, безропотно приемащи своята ограничена роля в света на бъдещето. Следователно, всичко, което решите да предприемете, трябва да бъде обмислено с изключително внимание. За тях вашият живот не струва пукната пара, интересуват се единствено от начина, по който биха могли да използват мозъка и тялото ви. По тази причина вземам мерки от собствения ми мозък да не остане абсолютно нищо. Не желая да се превърна в едно от онези същества в контейнерите, чиито усещания са свързани единствено със студа и отчаянието на едно мрачно съществувание, лишено от милостта на смъртта. Защото никога няма да забравя погледа на онези отрязани глави, които открихме с капитан Хедъридж в затънтените гори на Германия.

Може би вече е твърде късно. Може би цената, която платихме за бъдещето на своите деца, е техният живот. Когато мечтата на живота ти се превръща в кошмар, значи е настъпило времето да умреш. Сбогом, нека Бог ви помага. Не вярвам, че Той ще ми прости, но много скоро ще разбера.

Самюел Хейл

Фоли остави листовете върху масата, устата му беше здраво стисната.

— Вярвате ли на всичко това? — попита след известно време Саутби.

— Абсолютно.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ще действам с изключително внимание.

— Искам да ви помогна. Само при мисълта, че използват войници за… — Полковникът млъкна, задавен от гняв и отвращение.

Фоли изпъна рамене и бавно раздвижи схванатите мускули на врата си. За пръв път в дългогодишната си кариера на полицай изпитваше толкова дълбока тревога, за пръв път се изправяше пред престъпление от такъв мащаб. Докъде са стигнали от 1945 година насам? Какви нови ужаси се крият в тайните им лаборатории? Колко на брой са тези лаборатории? Колко предварително програмирани „хора на бъдещето“ вече действат срещу нас, обикновените смъртни, слаби и уязвими? Неволно поклати глава. В израз на ужас, но не и на поражение.

— Нещата са много сериозни, полковник — промълви най-сетне той. — Прекалено сериозни, за да бъдат овладени от нас двамата. Те убиха една възрастна жена. Хладнокръвно и брутално. На практика с това е свързано и моето директно участие. В разследването на убийството. Но те ми го отнеха, при това с невероятна лекота. Кои са те, по дяволите? Тези? — Пръстът на Фоли се заби върху изповедта на Хейл. — Сигурен съм, че моето разследване беше прекратено от МИ-5, официалната агенция за сигурност на британското правителство. Кой, по дяволите, може да използва правомощията на МИ-5, нейните канали и всички останали приоритети? В случай че нещата се движат от самата „петица“, тогава става още по-страшно! Защото ще се окаже, че имаме държава в държавата! Ще се окаже, че сме изправени пред заговор с огромен мащаб и непредвидими последици. На кого да вярваме? По някакъв начин аз трябва да разложа всичко това на термини, с които мога да се справя, които са ми познати. Имам чувството, че попадам в ситуацията, в която бяха попаднали хората, решили да изкоренят франкмасонството сред полицейските служители — те така и не разбраха дали действията им имат ефект върху отделен индивид, или върху цялата организация. И останаха в това състояние, докато изведнъж откриха Третия закон на Нютон, и разбраха, че са унищожили собствената си кариера. За това сега ще се опитам да възприема всичко това в познати за себе си пропорции. В пропорциите на един, общо взето, умен и опитен полицай пред пенсия. Който трябва да реши дали си струва да замени спокойния и подреден живот с вероятността този живот да бъде прекратен внезапно, с дива бруталност. С това искам да кажа, че ние двамата с вас трябва да бъдем хиляда процента сигурни в хората, на които решим да покажем този документ. Хиляда процента сигурни дори в тези, на които само намекнем за съществуването на изповедта на Самюел Хейл! Сигурен съм, че искам да разкрия тази конспирация. Зная, че и вие го искате. Но покажете ми как! При мисълта, че използват ранени и болни войници за своите дяволски опити, аз се чувствам така, както и вие, полковник! Всичко това твърде много се приближава до моите собствени кошмари: Корея, петдесетте години, свит съм в плитък окоп и чувам свистенето на приближаващия се снаряд… После експлозия, детонация… Изпълзявам до ръба на кратера. Там, където допреди секунда беше пълно с живи хора, с мои другари по съдба, вече няма нищо. Нищо, разбирате ли? Те са се изпарили. Стоя и гледам, все по-силно ме обзема чувството, че и аз съм един от тях, обречен да блуждая, докато отново открия собственото си тяло. Ужасно усещане, което цял живот ме преследва. Избегнал смъртта като по чудо, аз се чувствах най-самотния човек на света. Затова прекрасно разбирам това, което е изпитвал Самюел Хейл… — Млъкна за миг, опразни чашата си и внимателно я постави върху масата. — Работата е там, че те по всяка вероятност са пипнали и един мой приятел. Казва се Найджъл Люин, по професия репортер. Според мен е знаел доста повече от нас, преди прочитането на този документ, разбира се… — Фоли бръкна в джоба си и извади писмото на Люин: — Ето, погледнете…

Саутби мълчаливо прочете написаното, после вдигна пясъчнорусите си вежди и му върна писмото. Размърда се, болката го накара да се намръщи.

— Имаме работа с изключително влиятелни хора, а може би и с цяла организация. В това няма никакво съмнение. Техният призрачен свят е успял да оцелее през годините, днес вече се развива и укрепва. Те са безскрупулни и решителни, ум също не им липсва. Еленър Хейл е знаела прекалено много, мога да приема, че са решили да рискуват и да й затворят устата. Все пак версията за възрастна жена, която пада по стълбите и намира смъртта си, положително е приемлива за всички. Но убийството на един репортер е нещо различно, не ги виждам да се ангажират толкова грубо… Това вече не е затваряне на уста, а брутален юмрук в зъбите. Не е в техния стил, нали?

— Защо да не рискуват още веднъж? В забравени от бога тресавища като тези в района на Дартмур постоянно изчезват хора… И те прекрасно го знаят. Съвсем наскоро научих, че Люин има известни проблеми с дрогите. Съвсем невинни стимулатори, но аз зная как се оформят подобни случаи. Достатъчно е да подхвърлиш думичката „наркотици“ на преуморения съдебен лекар и той вече е написал официалното си становище във формуляра на смъртния акт. Нямаш време дори да обясниш за какво става въпрос… А аз съм глупак, тъй като отдавна би трябвало да усетя присъствието на тези стимулатори! Тогава положително щях да действам по друг начин и нямаше да го оставя сам сутринта. Всъщност, вчера сутринта… Господи! — Фоли горчиво поклати глава: — Като бял ден ми беше ясно, че се готви да се набута между шамарите! Много го бива в тези неща!

Саутби довърши питието в чашата си и бавно стана на крака.

— Ще ми простите за израза, но изглеждате абсолютна развалина — отбеляза той. — За това ви предлагам да се опънете на този диван тук и да се опитате да подремнете. А после ще решите какво трябва да се предприеме. В това състояние на изтощение едва ли можете да бъдете полезен на своя приятел…

Фоли го погледна с благодарност и бавно кимна с глава.

— Не мога да изпратя хората си посред нощ в онези тресавища — рече той. — А честно казано не вярвам, че ще съумея да убедя началниците си за подобна акция. Трудно ще повярват, че Люин е замесен в нещо важно. По-скоро ще приемат, че се е покрил, за да не му се пречи на поредното журналистическо разследване. Вече е вършил подобни неща, а полицаите трудно забравят човек, които веднъж вече им е губил времето… За да получа разрешение за официално издирване, ще трябва да имам свидетел, който да потвърди, че го е видял на път за Дартмур в обезпокоително състояние на духа. Или пък да предложа своя хипотеза за наличието на престъпление. Нямам нито едното, нито другото. Признанията на един самоубиец не могат да бъдат доказателства. Дори обратното — те положително ще бъдат изтълкувани по начин, който ще забави или отмени напълно всякакви акции от страна на официалната власт. Младият Найджъл трябва да бъде в неизвестност доста по-дълго, отколкото е бил преди, за да успеем да размърдаме екипите за издирване на изчезнали лица. Страхувам се, че ще се наложи да върша всичко сам… — Хвърли поглед към неподвижния крак на Саутби и добави: — Не ви виждам да бродите из тресавищата на Дартмур…

— Което не означава, че съм съвсем безпомощен — тръсна глава полковникът, после млъкна и се замисли. — Как се казваше онзи офицер, които е ръководил акцията в Германия заедно с Хейл?

— Хедъридж. Капитан. Не се споменава малкото му име.

— Мога да го издиря в архивата на министерството. По онова време във войската не е имало кой знае колко командоси. Хейл го описва като млад човек. По време на война капитански чин са получавали младежи на двайсет и две-три години. Днес ще е надхвърлил шейсетте, ако все още е жив, разбира се. Но при всички случаи името му ще фигурира в архивите… Ако успеем да го накараме да говори, дори и неофициално, това би означавало не само отправна точка, но и преки свидетелски показания на цялата история, описана от Хейл… Убеден съм, че с негова помощ вече ще можем да се обърнем към съответните хора… При това дяволски надеждни хора!

— Дали ще иска да даде показания, в случай че е жив?

— Той е бил свидетел на началото. Бих казал, че ще се съгласи, особено ако му се покаже и краят… Та нали и той е бил войник, дявол да го вземе!

— Все още не сме стигнали края… Признавам, че дори не искам да си представя какво още може да крият от нас, обикновените смъртни!

— Нямаме избор. Единствената ни надежда е да убедим хората в истината…

— Хората отказват да повярват в неприятната истина и кошмарната действителност, полковник. Можете да приемете думата ми на полицейски офицер с трийсетгодишен опит… Има ли начин да направите справката си преди понеделник?

— Изключено. Уикендите са неприкосновени. Приемат се поръчки само от Даунинг стрийт.

Фоли си спомни за Мейбъри и на лицето му се появи иронична усмивка.

— Сигурен ли е телефонът ви?

— Съвсем обикновен телефон. Имам шифровъчно устройство, което използвам само в определени случаи. Незаконно, просто защото не е регистрирано. Срещу неизвестни нам шпиони. Терористите не ги броим, тъй като те не се занимават с подслушване. Освен това е доста трудно да проникнеш в системата и да знаеш какво търсиш… Независимо от това, което показват филмите… Ако някой е решил да чуе какво си приказваме, той ще използва насочени микрофони или пък ще организира един фалшив обир, за да си монтира буболечките. Не се безпокойте — това място редовно се проверява за наличието на електронна апаратура, включително коридорите и стълбището. Включен съм в екипа, който отговаря за операциите в Северна Ирландия, и по тази причина се ползвам с някои привилегии. Съседите също са проверени, макар че едва ли се досещат за това. Какво мислите да правите?

— По-добре да не знаете.

— Тогава ще ида да си легна — кимна Саутби.

Фоли вдигна слушалката и набра няколко цифри.

— Знаех си, че сте вие — пропя сочен тенор насреща. — Здравейте, старши инспектор.

Гласът на Мейбъри беше свеж, без следа от сънливост.

— Умен сте и това ви спасява — отдаде му дължимото Фоли. — Защо не спите?

— „Чакам да се обадиш, скъпа“ — отвърна му гласът на Хъмфри Богарт. — До какво се докопахте?

— Нали решихте да се оттеглите?

— Наистина — въздъхна Мейбъри.

— Но не можете да заспите…

— Това е проклятието на гениите, мило момче.

— Тогава станете пак гений. Офицер командос. Казва се Хедъридж. Може би е жив, може би е мъртъв. Последното ми доказателство, че е жив, датира от 1945 година, ръководил е секретна мисия на територията на Германия.

— Че каква друга може да бъде? — презрително изсумтя Мейбъри. — Страхотна информация, няма що! И това ли е всичко? Никакви имена, адреси?

— Нищо.

До ушите на Фоли долетя лекото почукване на клавиши.

— Какво правите? — полюбопитства той.

— Нещо почти законно — пропя Мейбъри. — Става въпрос за проникването ми, а не за съдържанието… Списъци на армейския личен състав, официално публикувани след края на войната. Искам да ви спестя време. Добре че името не е от най-често срещаните… Господи, къде съм го чувал?

— На мен не ми говори абсолютно нищо.

— Аха, сетих се — по телевизията. Сигурен съм!

— Просветете и мен, моля.

— Как не, това за мен е истински празник!

— Вървете по дяволите!

— Разбира се.

— Какво?

— Никога ли не гледате на екрана умните мъже, за които гласувате? О, всъщност забравих, че нашите полицаи трябва да бъдат аполитични… В Камарата на представителите има депутат на име Хедъридж. Старомоден тори, от онези, които седят най-отзад и никога не се изказват… Опозиция дори в собствената си партия, никакви шансове да седне на първия чии.

— Възраст?

— Много дърт. Е, да кажем, че е по-възрастен от вас… Но кукуряк. Гледах го, като действа. Здрав като бик. Ако искате, мога да му поогледам досието…

— Няма да е толкова лесно.

— Все още се съмнявате в моята гениалност?

— Не. Искам да кажа, че той… капитан Хедъридж, по всяка вероятност живее самотно бог знае къде… Твърде вероятно след всичко, на което е бил свидетел. Едва ли е станал депутат…

— Защо? Защото така е живяла и умряла Еленър Хейл?

— Защото ако аз бях видял това, което е видял капитан Хедъридж, положително бих изгубил желание да контактувам със себеподобните си, при това за продължително време… — Фоли чуваше бързото потракване на клавиатурата. — Ама вие слушате ли какво ви говоря?

— Да. И за цял живот запомням блестящите ви прозрения. Но на практика нещата се развиват и по друг начин. Някои хора наистина бягат вдън гори тилилейски от преживения ужас, докато други предпочитат да се наврат направо в огнените му пламъци! Реакцията е абсолютно идентична, само знаците са различни. Вземете например нас двамата. Аз правя всичко възможно да се измъкна от тая история, а вие ще си счупите врата да се натикате колкото е възможно по-навътре! Каква е разликата между героя и страхливеца? Единият е сбъркал посоката. Ще познаете ли кой?

— Какво правите? — нетърпеливо попита Фоли. — Проверявате списъците?

— Правя се на герой! — остро отвърна Мейбъри. — И ще се справя без подробните ви разпити по открита линия! Забравете за списъците. Онези там или са мъртви, или не отговарят на описанието. Нашият Дики е бил хусар. Страхотна униформа. И той е сбъркал посоката: получил е орден за храброст.

— Кога?

— През 45-а. Успял да се вреди малко преди да хлопнат кепенците…

Фоли мълчеше.

— Звънците ли дрънчат, старши инспектор?

— Някаква информация за характера на акцията, донесла му тази награда? Или за мястото, на което е била проведена?

— Било е нещо важно за успеха на настъпателните операции на Съюзниците, извършено отвъд фронтовата линия. Което би могло да го постави в категорията на…

— Командосите! — изръмжа Фоли.

— Значи можете да си легнете доволен. Получихте това, което искахте.

— Искам жив човек. По всяка вероятност пречупен от това, което е видял. Готов да разкаже всичко, когато разбере цялата истина. Аз вече разполагам с голяма част от нея. Лежи тук, пред очите ми, в писмена форма. Толкова е ужасна, че ако можехте да я видите, положително бихте изгубили проклетото си чувство за хумор! Не, за бога! Член на Камарата е последният човек на света, който ми трябва! Никога няма да отвори уста, тъй като това ще му коства кариерата!

Мейбъри не обърна никакво внимание на думите му и започна да нарежда с равен, делови глас:

— Имайки предвид парламентарното му поведение, Хедъридж едва ли е от хората, които държат със зъби и нокти на политическата си кариера. Обича каузите и е готов да си заложи главата за тях. Широко известен с неподчинението си на общата партийна стратегия, но въпреки това е оцелял. И това го прави по-особен. От претрупания с работа отдел „Параноици“ на моята фирма ви отправят следния съвет: ако възнамерявате да установите контакт с този човек, направете го максимално далеч от двореца Уестминстър! Това място е последната крепост на Системата, а тя, подобно на човешкия организъм, разполага с доста ефективни защитни механизми.

— Аз съм един от тези механизми.

— Не, не сте. Вие сте офицер в полицията, вие защитавате правата на „почтените“ граждани. Това го пише в устава ви, това е вашият свят. А той няма абсолютно нищо общо със света, за който говоря в момента. Вие оприличавате неговите обитатели с „особняци“ и „обзети от чувство за секретност параноици“, страничен наблюдател би казал, че става въпрос за укротени и дори безвредни човечета. Но това съвсем не е така, Питър Фоли. Те се ползват от могъщи протекции. Те стават убийци в момента, в който им заповядат това. Повярвайте ми, чувствам се наистина като муха на стената!

— Разбирам.

— А Саутби?

— Прочел е всичко, което прочетох и аз. Преди мен.

— И е на ваша страна?

— Да.

Мейбъри се поколеба, после попита:

— Цялата истина ли знаете?

— Зная я такава, каквато е била в началото.

— И която ще съществува, докато свят светува, амин! Така ли?

— Надявам се да не е така — отвърна Фоли.

— По-лоша, отколкото я мислехме, а?

— По-лоша дори от най-ужасните ни кошмари!

Потракването на клавиатурата замря.

— На какво се натъкнахте, Мейбъри?

— Скъпо момче, в момента любопитството се бори с вродения ми страх…

— Кой ще победи?

До слуха на Фоли достигна тежката въздишка на лазерен принтер, миг по-късно Мейбъри попита:

— Да сте чували за клуб „Уили“?

— Вие какво, майтап ли си правите?

— Уили като името на Уили Нелсън, кънтри певица… Клубът всъщност е кръстен на него. Всяка събота си правят купон… А днес е събота, момчето ми. Ще бъда там от обед докъм четири и половина…

— Адрес?

Мейбъри го продиктува.

— Ще бъда там — обеща Фоли.

— Ще ви чакам… О, и още нещо, старши инспекторе — елате в нормалното си облекло. Островърхите ботуши с високи токове и шпори отдавна са забравени!

Нещо прещрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Фоли бавно затвори.

От прага надникна Саутби. Беше облякъл халат, подмишница стискаше възглавница и сгънато одеяло.

— Научихте ли нещо?

— Ричард Хедъридж, възрастта му отговаря напълно. Награден с медал за храброст през четирийсет и пета за някаква секретна задача в тила на врага. Член на Парламента, разбира се, консерватор… Някак не мога да го вържа с предварителните си представи…

— Но ви спестява продължително издирване, особено ако се окаже капитанът, за когото споменава Хейл… Никога не съм чувал за него, но аз по принцип бягам от депутатите като от чума… Стигат ми и любимите министри в МО, благодаря! — По лицето на полковника се плъзна сянка на съмнение, бастунът му се насочи към ръкописа на Хейл върху масата: — Но след като този човек е в Парламента и приемем, че разполага с търсената от нас информация, нещата положително се усложняват. Той е бил купен или пък са му затворили устата със Закона за държавната тайна. А най-вероятно и двете…

— И аз си помислих за същото.

— Но въпреки всичко ще го потърсим, така ли?

— Нима имаме друг избор?

— Имаме — усмихна се мрачно Саутби. — Да обърнем гръб на всичко и да го оставим в ръцете на историята. Докато все още можем…

Фоли взе одеялото и възглавницата от ръцете му.

— Бихте ли сторили това, полковник?

— Страхувам се, че отдавна съм прехвърлил възрастта на бягствата, приятелю — поклати глава Саутби. — Извинявам се, но ще трябва сам да постелете леглото…

— Толкова съм изтощен, че съм готов да легна и на голия под.

Стенният часовник в блестяща кутия от месинг издаде напевен звук. Фоли го погледна, изпусна една сподавена ругатня и се изтегна на дивана, като преди това не забрави да окачи сакото си на облегалката на близкия стол.

— Полковник — обади се той, — вие имате по-голям опит в тези среди… Къде бих могъл да открия един депутат през почивните дни?

— Положително няма да го откриете в двореца Уестминстър — леко се усмихна Саутби. — По всяка вероятност има жилище някъде из Лондон или пътува в провинцията. Оставете Хедъридж на мен, зная как да го открия. Не се безпокойте, ще действам с изключително внимание.

После изгаси лампата и затвори вратата. Бледата светлина на настъпващото утро очерта студената си рамка около краищата на тежките завеси от зелено кадифе.

Фоли затвори очи, глух за бодрото чуруликане на птиците зад прозореца. В съзнанието му се появи ужасно видение: отрязана човешка глава, в очите на която се чете безмълвен ужас. Те са го направили възможно, прошепна в ухото му Самюел Хейл. А старши криминален инспектор Питър Фоли разбра, че вече никога няма да сънува своя дългогодишен кошмар от окопите в Корея.