Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (12)

Единайсета глава

Ричард Уордлъв събуди жена си и я люби с интензивност, която напоследък липсваше в петгодишния им брачен живот. Сънлива, но достатъчно будна, за да изпитва наслада, тя се запита дали този внезапен изблик не е от чувство на вина. Нима Ричард има любовница? За момент я обзе паника, после Хариет Уордлъв започна да се успокоява. Не, в живота на съпруга й можеше да има само една любовница — властта. И тя доминираше над всички жени от плът и кръв, включително и над нея самата. Среднощният му порив се дължеше на несигурност, на възбуда от някаква нова игра в коридорите на властта. На нещо, което не биваше да се показва пред подчинените му.

Уордлъв се претърколи по гръб, приемайки поредната загуба в една битка, която никога не успяваше да спечели — да задоволи апетита на съпругата си толкова успешно, колкото го беше събудил.

Телефонът до брачното им ложе звънеше толкова силно, колкото и всички останали апарати в този дом.

— Не! — избухна Хариет Уордлъв.

Той вдигна слушалката, позна гласа отсреща и безцеремонно избута жена си.

— О, господи! — простена тя.

Уордлъв отпи глътка минерална вода от чашата на нощното шкафче, в очите му се появи смайване.

— Какво има пак? — просъска Хариет.

Той енергично поклати глава.

— Нямам абсолютно никаква представа откъде е получил подобна информация, господин министър-председател. Да, съгласен съм, че е от моя ресор… И вероятно от някой твърде приближен мой помощник…

— Но защо сте наредили това разследване? — долетя пронизителен мъжки глас от слушалката. — Какво искате да докажете, за бога?

Очите на Уордлъв се спряха върху голото тяло на Хариет, но не го виждаха.

— Исках да проверя достоверността на сигнала, който получих — отвърна той.

Хариет Уордлъв се надигна, взе спомагателната слушалка и я притисна до ухото си.

— Нямате право да се разпореждате за разследване на един толкова деликатен въпрос, без да ме уведомите! — беснееше министър-председателят. — Това е връх на безотговорността!

Очите на Уордлъв се превърнаха в две късчета лед.

— Нима искате да кажете, че тази история е вярна и вие сте в течение на фактите, господин министър-председател?

— Обвиненията са пълен абсурд! Никое правителство… Никое британско правителство не би одобрило продажбата на човешки органи, независимо дали тя е доброволна, или не! В армията или на друго място! Но…

— Моля да ме извините за прекъсването, господин министър-председател, но това ли е същността на обвиненията? Незаконна продажба на органи за трансплантация?

— Разбира се, не бях ли достатъчно ясен?

— Страхувам се, че не бяхте — натъртено отвърна Уордлъв, после продължи, като внимателно подбираше думите си: — До този момент вие само намеквахте за обвинения срещу правителството, направени публично от член на опозицията. Те имат пряка връзка с една издадена от мен заповед за разследване в рамките на въоръжените сили. Обвиненията са направени извън Парламента и това ми дава право да взема съответните правни мерки. Изтичането на информация от министерството действително е много неприятно, аз ще направя всичко необходимо да открия и накажа виновника… Но вие прекрасно знаете, че изтичането на информация е неизбежна част от политиката, господин министър-председател!

Гласът на премиера стана студен като снежна пряспа.

— Всеки момент на вратата ви ще почука един човек, Уордлъв. Отворете му и го изслушайте много внимателно. Той ще ви съобщи доста интересни неща. А след това ще ви поднесе за подпис един документ, в който пише, че сте запознат с изключително важен секретен проект, засягащ както армията, така и медицината въобще. В него изобщо не става дума за евтините вестникарски сензации, според които английските войници са осакатявани срещу заплащане! Как е възможно да приемате подобни долни инсинуации, как е възможно изобщо да ги слушате? Признавам, че съм изключително разочарован, дори смаян от лековерното ви поведение! Естествено, ще очаквам да ме информирате за взетите мерки. Утре, в десет нула-нула на Даунинг стрийт. На ваше място не бих си легнал сега… Хората от тайните служби карат колите си страшно бързо…

Уордлъв продължаваше да гледа в слушалката и след като в нея прозвуча сигналът за свободно.

— Какво става, Ричард?

— Чакай малко! — отвърна той. Скочи от леглото и изтича в дневната. Така, както си беше гол. Върна се след минута, в ръката си държеше малко черно тефтерче. Набра номера и нетърпеливо зачака.

— Да? — обади се след малко ядосан мъжки глас.

— Моравец? Обажда се Ричард Уордлъв. Няма да се извинявам, че ви будя… О, не спите ли? Значи вече сте научили новината?

— Не. Чакам да я чуя от вас.

— Правителството е официално обвинено за разработването на програма, включваща незаконно отнемане и продажба на органи за трансплантация от срочно служещи! — После спомена името на радикалния опозиционен депутат, направил обвинението. — Вероятно вече знаете, че наредих пълно разследване на онова, което ми съобщихте…

— Аз ви направих едно предложение, което би променило вашия политически рейтинг — отвърна Моравец. — Нищо повече.

— Направихте много повече и прекрасно го знаете! — тросна се Уордлъв. — Практически вие обвинихте правителството за участие в някакъв зловещ медицински експеримент с телата на смъртно ранени войници!

— Съжалявам, но връзката е ужасна…

— Много добре ме чувате, стари мръснико! И знаете ли още какво ще ви кажа? Вместо да се изсмее на тези обвинения, истеричната бабичка, която се води старши надзирател на лудницата, наречена изпълнителна власт, сега ми нарежда да й се изповядам! Ще искам от вас нещо много просто и много елементарно. Но ако не го получа, ще използвам цялата си власт да вгорча живота на скапаните ви вестничета, а и на вас самия!

— Продължавайте.

— Преди всичко, искам да науча кой ви даде информацията по този въпрос! Министър-председателят настоява да разкрия източника си. Призная ли, че това сте вие, с кариерата ми е свършено! Казвайте, Моравец! Искам имена!

— Ще ви дам само едно име, по-скоро акроним… АДАМ. Преди малко използвахте част от думите, които се крият зад това съкращение. Вие сте умен човек, лесно ще откриете и останалите. Помислете си и бързо ще се справите…

— И това е вашият източник, така ли?

— Откриете ли какво лежи зад това съкращение, вероятно ще получите отговор на всичките си въпроси — тежко отвърна Моравец. — А може би и коридор към Даунинг стрийт…

— Тъкмо там, на проклетата Даунинг стрийт, ме викат утре сутринта! Искам име, Моравец! Искам го веднага!

Моравец помълча малко, после въздъхна:

— Много добре. Ето ви едно име — Хартрампф. Доктор Ерих Хартрампф.

— Не го познавам.

— И никога няма да се запознаете. Тази нощ той умря. Убит от неизвестен нападател, както вероятно ще бъде формулирано официалното съобщение… Пуснете си радиото.

— Каква полза да назовавам името на мъртвец? Той не може да потвърди, че ми е предал тази информация…

— Но не може и да отрече, нали? Лека нощ, Уордлъв, сигурно пак ще се видим. Между другото, внимавайте много с кого ще споделите отговора на загадката, която ви предстои да решите…

— Заплашвате ли ме, Моравец?

— Обратното. Искам да ви предпазя.

— Проклет дебел евреин! — изрева Уордлъв и затръшна слушалката.

— Моравец?! — ахна Хариет. — Ти си се забъркал с Моравец?! Да не си полудял?! Партията ще те разпъне на кръст, когато го разбере! Няма ли най-сетне да ми обясниш какво става?

Той придърпа тефтерчето си и с едри печатни букви написа: АДАМ. После го побутна към жена си:

— Ето. Нали винаги си се справяла с кръстословиците в „Таймс“? Отгатни какво е това!

— Някакво съкращение.

— Ясно, че е съкращение! Отгатни какво се крие зад него!

— Важно ли е?

— Въпрос на живот и смърт!

— А ти какво ще правиш?

— Ще се облека. Според Олимп всеки момент ще имаме гост.

— Нужна ми е предварителна информация. Иначе няма да се справя.

— Нещо, което споменах по време на одевешния разговор с евреина. Някъде към края… „М“ трябва да е медицина…

— Ти употреби израза „медицински експерименти“, но той не се връзва.

— Побързай! — нетърпеливо я погледна Уордлъв и започна да връзва вратовръзката си.

— А. Д. А…? Лелята на съседа?… Anno Domini? Каква бъркотия, господи! Армия? Армейски? Това е по-възможно… Точно така! Армия или армейски… Точка, точка… медицина. Но защо си се забъркал с Моравец? Слава богу, пари все още не ни липсват…

— Ще се оправя, винаги съм се оправял!

— Като те гледам на какво приличаш, започвам да се съмнявам…

— Хайде стига! „Д“… Отбрана^[1]…

— Не се връзва. Армия, или армейски, отбрана, медицина…

— И как ще се връзва? Сигурно става въпрос за някой от шибаните им секретни департаменти!

— Департаменти ли? Точно така! Армейски департамент по медицина… Някакъв вид медицина… Вероятно експериментална, започва с А… Не е нещо, свързано с Оруел, нали? Всъщност, какъв е бил той?

— Проклет комунист!

— Глупчо! Бил е човек с авангардни разбирания, надскочил времето си… Ето — всичко съвпада: Армейски Департамент за Авангардна Медицина! А. Д. А. М. Говори ли ти нещо това?

Уордлъв замръзна с гребен в ръка, на лицето му се появи вълча усмивка.

— Да, напълно е възможно — промърмори той. — Експериментите са започнали в армията, а после са се разраснали… Вероятно благодарение на щедро финансиране от страна на правителството… И са се превърнали в едни от онези абсурдно скъпи и загадъчни военни проекти, за които знаят само двама-трима от най-високопоставените мандарини на Уайтхол!

— Кой дава тъпи отговори на евентуалните ти въпроси?

— О, те никога не са тъпи. По-скоро са завоалирани, понякога дори добронамерени… Ако изобщо ги има, разбира се. Много са любопитни да разберат защо питаш… А после ти прочитат проклетия Закон за държавната тайна.

— Но ти си министър. Един от тях…

— Министрите са временни, както и правителствата — засмя се Уордлъв. — От време на време ни дават кормилото, дори ни позволяват да плаваме… Но само те знаят маршрута и отговарят за машинното отделение! Корабът си е техен и това е проклетата истина!

— Ричард! Говориш като социалист!

— По-скоро като реалист, който отлично знае за какво става въпрос.

Откъм долния етаж на просторната провинциална къща долетя мелодичен звън.

— Кой си позволява да ни безпокои в три часа сутринта? — вдигна вежди Хариет.

— Самият Уайтхол — отвърна Уордлъв. — Ти не се показвай, въпросът е секретен…

— Което означава още куп проклети лъжи, нали?

 

 

— Сандърс — представи се мустакатият мъж на прага. — Предполагам, че са ви предупредили. Съжалявам, че ви вдигам посред нощ, обикновено не действаме по този начин… Нали спечелихме войната в името на спокойствието?

— Кои са онези там? — попита Уордлъв, забелязал втората кола на алеята.

— Водя ги за всеки случай.

— За какъв, по-точно?

— За в случай че се наложи да ви бъде показан обектът. Може ли да вляза?

— Да ми бъде показан обектът ли? По това време? Къде се намира той?

— В Дартмур, върху държавна земя.

— Как така в Дартмур? В десет сутринта трябва да бъда на Даунинг стрийт!

— Вече ви казах — водя ги за всеки случай. Ще ви информирам, а после ще решим какво да правим. Мога ли да вляза?

Уордлъв най-сетне се отмести, сериозно разтревожен от намръщените мутри на екипа във втората кола.

— Прекрасен дом — рече Сандърс, след като влязоха в просторната дневна с таван от масивно дърво и внушителна камина от дялан гранит. — Стил Тюдор, нали?

— Оставете комплиментите и започвайте — въздъхна Уордлъв.

Сандърс кимна и се настани без покана на едно от креслата.

— Защо не седнете и вие?

— Спокойно можете да отпратите тежката артилерия — твърдо започна Уордлъв. — Нямам никакво намерение да пътувам до пущинаците на Дартмур или където и да било другаде!

Сандърс само се усмихна, без да помръдва от мястото си.

— Аз ли да ги отпратя?

— Ще останат.

Уордлъв усети как кръвта му кипва, но се овладя и седна.

— Какво ви накара да се разпоредите за това разследване? — започна агентът, извади сребърна табакера и попита: — Нали мога да пуша?

— Жена ми не понася дима.

Сандърс колебливо почука с цигарата върху капака на табакерата, после въздъхна и я върна обратно.

— Получих информация за непозволени манипулации върху военнослужещи в съответните здравни заведения — заяви Уордлъв.

— Така ли? Кои здравни заведения имате предвид? Военни или цивилни?

— Военни, разбира се.

— Име?

— Какво?

— Името на вашия информатор.

— Не съм длъжен да ви го кажа.

— Длъжен сте. И ще го кажете.

— По въпроса ще бъде информиран лично министър-председателят. А вие надвишавате своите правомощия, освен това се държите грубо!

— Господин Уордлъв, моите правомощия са абсолютно неограничени, когато става въпрос за висши държавни интереси! Искам добре да го запомните!

— Говорим за здравното обслужване в армията, а не за вражеско нападение, нали? — сопнато отвърна Уордлъв.

— Ето! От вашия отговор ясно личи колко зле сте бил информиран. Всъщност, дезинформиран… Надявам се бързо да отстраним недоразуменията. Преди всичко искам да ви предупредя, че всичко, което ще чуете в тази стая, попада под действието на Закона за държавната тайна със съответните условия за забрани и наказания…

— Господи, имам чувството, че влизам в затвора! — промърмори Уордлъв, после стана и си сипа солидна доза уиски със сода.

— Аз няма да пия — рече Сандърс.

Някой да ти е предложил, запита безгласно Уордлъв, все още разтревожен от присъствието на онези навън. Надяваше се, че Хариет няма да тръгне полугола из къщата както обикновено правеше, когато не й стига чукането. А типове като онези в колата положително ще й свършат работа. Гадни гаменчета от Ийст Енд, подложени на желязна дисциплина и специална подготовка. След което им заповядват да вършат съвсем същите неща, за които биха ги натикали в затвора, ако не бяха подписали клетва за вярност към пазителите на свободата на Нейно Величество. А на нея положително ще й хареса…

Не чу какво казва Сандърс и попита:

— Може ли да повторите?

— Питах ви доколко сте запознат с програмата за създаване на биологически оръжия…

— Съвсем повърхностно — отвърна Уордлъв. — Всъщност, кой в тази държава знае всичко за нея? Информацията по този въпрос е строго канализирана…

— Това е наложително. По простата причина че такава програма се разработва и от противника.

— Лично аз нямам нищо против. Но какво общо има това с нещастниците, които лежат в скапаните военни болници?

— Част от нещастниците в „скапаните“ военни болници лежат там именно поради употребата на биологически оръжия.

— От страна на противника?

— Не, от наша страна. Независимо колко опасни са тези оръжия, те трябва да бъдат изпробвани, нали? За да можем по най-добрия начин да защитаваме войниците си.

— Нима твърдите, че граждани на тази страна са подложени на въздействието на биологични оръжия? — присви очи Уордлъв.

— Не, разбира се. По-точно не в смисъла, за който предполагате. Живи хора ни трябват за много неща — за проверка на нови модели защитно облекло, нови транспортни средства, изолирани от външно влияние помещения… Очевидно е, че тази процедура трябва да бъде осъществявана при изключителни мерки за сигурност, нали?

— Но се случва тези мерки да се пропукат…

— Инцидентите никога не могат да се изключат. Защитното облекло може да се окаже пробито, някъде се е счупил печат… Ей такива неща.

— И бедното войниче се озовава в болницата с проядени дробове!

— Грубо казано е точно така.

— А има ли начин да не бъде казано грубо?

— Емоционалната терминология въздейства зле върху обществеността. А ако вестниците се докопат до нещо, те ще използват именно такава терминология.

— Може би — предпазливо отвърна Уордлъв.

— Случайно да знаете нещо по този въпрос, сър?

— Абсолютно нищо — отвърна иззад ръба на високата чаша министърът.

— Истинско облекчение е да го чуя — кимна Сандърс. — Значи нямате причини да криете от мен името на своя информатор.

— Преди това искам вие да отговорите на един въпрос — решително рече Уордлъв и закова очите си в лицето на госта.

— Стреляйте.

— Какво ви говори съкращението АДАМ? Възможно ли е то да се окаже кодираното име на операцията, за която говорим? Или на организацията, която я провежда? Според мен зад него се крие Армейски Департамент за Авангардна Медицина…

— Откъде го научихте?

Уордлъв безмълвно гледаше как агентът отново отваря сребърната табакера, вади цигара и приготвя запалката си.

— Не чухте ли какво ви попитах?

Гърлото на Уордлъв изведнъж пресъхна и той го накваси с едра глътка уиски.

— От Хартрампф. Доктор Ерих Хартрампф.

Сандърс щракна запалката, после стана и се приближи до прозореца, от който се виждаше посипаната с чакъл алея.

— Доктор Хартрампф почина тази нощ — промълви той. — От насилствена смърт. Беше участник в една строго секретна дългосрочна програма, но се оттегли поради напредналата си възраст. Въпреки това редовно даваше консултации… Поради изключителния характер на споменатата програма, Хартрампф беше поставен под постоянно наблюдение, осъществявано с помощта на свръхмодерна аудио-визуална техника. Под същото наблюдение са поставени и всички останали членове на работната група, независимо дали работят, или вече са се оттеглили. Вие никога не сте разговаряли с доктор Хартрампф, никога не сте осъществявали контакт с него. Не сте го познавали, дори не сте подозирали за неговото съществуване.

— Вижте какво…

— Тя е в спалнята — съобщи едни от мъжете с бандитски мутри, появил се внезапно на прага.

— Какво означава това? — скочи на крака Уордлъв. — Ако само посмеят да докоснат жена ми…

— Качете го горе — кратко нареди Сандърс.

Уордлъв потръпна от ужас. Грабна кристалната гарафа за уиски до себе си и я запрати по посока на вратата. Същото стори и с друга, пълна до половината с коняк. Не улучи с нито една. Зад бандита на прага се появи още едни, двамата прекосиха стаята на няколко скока и го стиснаха в желязна хватка.

— Горе — повтори Сандърс. — В спалнята при жена му. Нека всичко изглежда красиво. Вържете го с една от итънските му вратовръзки, така ще придадем нещо радикално на обстановката… Мисля, че трябва да я изнасилите, иначе картината няма да бъде пълна… Само вие двамата. Другите ще действат тук, на долния етаж…

— Кои сте вие?! — изрева извън себе си Уордлъв, усетил как сърцето му замира от ужас.

— Ние сме бъдещето, господни Уордлъв. Светлото бъдеще на Великобритания. Как бихте нарекли това, което цари в момента на тези острови? Бъркотия, може би хаос? Не, господин Уордлъв. Нещата са далеч по-лоши. Ние сме пред прага на разрухата. Славният британски дух е на път да изчезне. Някога тези малки острови са владеели почти цялото земно кълбо. Не заради оръжието, независимо от неговото количество и качество, а заради качествата на хората, които ги обитават. Тези качества все още съществуват, но с всяка измината година стават все по-слаби и по-размити. Още две-три поколения и на Британските острови няма да има нито един чист англосаксонец. Точно това искаме да предотвратим.

— Чакайте! — изкрещя Уордлъв. — И аз споделям част от вашите идеали!

— Част? Това не е достатъчно, господин Уордлъв.

— Всичките!

— Отведете го.

— Моравец! Рудолф Моравец! Той ми каза за АДАМ! Той е моят източник! Веднага ще разбере какво се е случило с мен и ще даде гласност на истината!

— Не може — поклати глава Сандърс. — По простата причина че не я знае. Както не я знае нито вашият министър-председател, нито някой от неговите предшественици след края на Втората световна война… Всички са приемали на доверие това, което сме им съобщавали ние. Единствената цел на политиците е да запазят топлите си местенца и това отговаря напълно на нашите планове. Кажеш ли им, че някъде става нещо ужасно, те инстинктивно правят всичко възможно да потулят работата. Благодарение на този факт нашият проект не само оцеля през годините, но и се радваше на щедро финансиране. Никой не знае истината. А ако някой случайно я открие и този някой е политик, той в никакъв случай не би посмял пръв да удари камбаната. Защото това би означавало, че не знае какво става в собствения му двор. Ще му повярват ли избирателите? Не, никой политик не би подложил кариерата си на подобен риск. Особено онзи, който драска със зъби и нокти да остане на власт… А по мое мнение друг вид политици просто няма. Убеден съм, че и вие мислите така… Сбогом, господин Уордлъв.

Сандърс излезе навън, тежките му боти заскърцаха по чакъла. До ушите му достигна пронизителен писък, после втори, трети… Шум от боричкане, мъжки вик… После настъпи тишина. Няколко напрегнати секунди тишина. Разкъсана от два оглушителни изстрела, в бърза последователност. Представи си как опитната ръка на стрелеца мести пушката от едната глава към другата. Лесно и удобно, тъй като тези глави са допрени една до друга…

Сандърс доволно кимна. Още едно загадъчно убийство, което ще кара хората да цъкат с език над сутрешните си вестници или пред екраните на телевизорите. Мотиви? Завист, сластолюбие, див стремеж към насилие. Старата игра на Римската империя. Не, по-скоро отделни елементи от нея, в съответствие с дегенериралите мозъци на тълпата, която наляво-надясно титулуват „модерно гражданско общество“. Кой го прави? Съвременните императори на информационните средства, разбира се.

Като Рудолф Моравец.

С този няма да е толкова лесно.

С Хейвършам — също.

Въпрос, който ще се реши на високо равнище. А той и такива като него ще получат съответните инструкции.

Замисли се за изказването на онзи депутат от левицата, което беше предизвикало цялата бъркотия. Едва ли някой ще му обърне сериозно внимание. Следователно може да бъде оставен да се пържи в собственото си масло. Плюс внимателно и изключително дискретно наблюдение. От кого ли е получил информацията? От дебелата Мери Маккарти? Дори да беше оцеляла при автомобилната катастрофа, с нея щеше да е свършено. Чакаха я куп обвинения, които щяха да я вкарат на топло за доста годинки напред. От сексуално насилие над непълнолетни момичета до открито подпомагане на външни врагове… Може би щеше да бъде забавно, ако имаха възможност да я приберат за седмица-две. Ирландските й приятелчета положително щяха да я заподозрат в тайни връзки с терористите, особено след като я пуснат здрава и невредима… Онзи клоун в канцеларията на Уордлъв? Дребна риба, няма смисъл да го мислят… Утре сутринта вече ще е напълнил гащите и едва ли ще измисли нещо по-добро, освен да се обеси… Не така стоят нещата с чернокожия доктор от клиниката в Камбърли. Той може да създаде сериозни проблеми, тъй като вече разполага с резултатите от изследванията на неочаквания си пациент. Сега животът му зависи от прецизността на тези изследвания. Но с него се занимава друг екип. Проблемът може би вече е решен…

Осветлението в къщата угасна.

— Имаме късмет, че не поддържат прислуга, сър — обади се шофьорът на първата кола.

— По-скоро прислугата има късмет — промърмори Сандърс, без да отделя поглед от тъмните фигури, които излязоха от входа и се насочиха към другия автомобил. Изчака ги да се настанят, после се отпусна на седалката до шофьора. На лицето му се появи широка усмивка.

— Пак създадохме работа на полицията.

 

 

Големият оранжево-бял ровър изскърца със спирачките си и закова зад третата кола на противопожарната охрана. Полицаите изскочиха навън, ръцете им инстинктивно се вдигнаха да ги предпазят от нетърпимата горещина и саждите.

— Това е тя — махна с ръка единият по посока на дребна азиатка с мокра предна част на нощницата и червено одеяло от линейка на раменете.

— Изглежда зле — отбеляза колегата му. — Карай по-внимателно.

— Да вървим.

Покрай тях притичаха пожарникари с дебел маркуч в ръце.

— Пази се! — извика един от тях и почти ги изблъска от пътя си. Думите му потънаха в оглушителен тътен, рой искри се издигна високо над горящата сграда.

— По дяволите!

— Край, покривът се срути! — извика друг пожарникар и се извърна към екипа на линейката: — Съжалявам, момчета!

Двамата с бели престилки опряха носилката си на колата, по-ниският крадешком погледна към ридаещата жена и побърза да се извърне настрана.

Полицаите се отдръпнаха.

Червенокосо момиче прегърна през рамото азиатката и нещо й прошепна. Жената се обърна и единият от полицаите пристъпи напред.

— Госпожа Ливзи?

— Доктор Ливзи! — сърдито го поправи червенокосата.

— Значи и двамата сте лекари, така ли?

Червенокосата му хвърли едни смразяващ поглед.

Полицаите смутено гледаха огнения ад, който доскоро беше клиниката „Блекуотър“.

— Съжалявам — промърмори единият. — Но трябва да получим отговор на няколко въпроса.

— Не можете ли да почакате? — сопнато попита червенокосата.

— Няма нищо, Мойра — обади се Съшийла Ливзи. — Какво искате да знаете?

— Съпругът ви ни телефонира за присъствието на крадци — поясни полицаят.

Жената избърса сълзите от лицето си.

— Чул е шум в административната част на сградата — рече. — Или така му се е сторило…

— Къде се намира тя, госпожо?

Тя мълчаливо посочи средата на огнения ад.

— Отиде ли да провери? — попита вторият полицай. — Ние винаги предупреждаваме да се действа с изключително внимание.

— Мъжът ми е американец от Ню Йорк — поклати глава жената. — Никога не би постъпил толкова глупаво. Отлично знае, че когато са изненадани, престъпниците често прибягват до насилие — отново се обърна към пожара и сълзите рукнаха по лицето й.

— Но той… доктор Ливзи, все пак е отишъл там?…

— Отиде в лабораторията, която се намира в съседство. Молих му се да не го прави, но той не ме послуша…

— Защо? Какво го накара да отиде там?

Вторият полицай се размърда от неудобство и добави:

— Нещо опасно ли имаше в тази лаборатория? Нещо, за което ние трябва да знаем?

Жената леко поклати глава, на лицето й се появи подобие на усмивка.

— Опасно? Едва ли… По-скоро беше чудотворно, животоспасяващо лекарство… Той беше сигурен, че с него ще спечели Нобеловата награда… И ето какво стана… Защо? Безсмислено… Жестоко… — Тялото й потръпна и се сви, червенокосата пристъпи напред и я прегърна.

— Да ви откараме в болницата, госпожо?

— Това тук какво е, кретен такъв? — извика червенокосата.

— Мойра!

— Всичко е наред, докторе. Разбираме…

— Значи съпругът ви влезе в лабораторията след възникването на пожара, така ли? — настоя вторият полицай.

— Точно така — отвърна червенокосата. — И двете се опитахме да му попречим, но той просто ни бутна настрана. Беше изключително здрав и трениран мъж.

— Знаете ли какво точно искаше да вземе оттам, госпожице?

— Наскоро имахме един пациент, докараха го ваши колеги. Миналата сряда, рано сутринта. Подозирахме опит за самоубийство. Всичко е свързано с него.

— Вие сте?

— Мойра Уилсън. Медицинска сестра в тази болница… — Хвърли поглед към пламтящите руини и добави: — В това, което беше тази болница…

— Дейв Барнс спомена нещо такова — промърмори единият от полицаите. — Били са двамата с Томпсън… Здравата ги наругаха, че не са го закарали направо в участъка.

— Защо мислите, че този пациент има нещо общо със случая, госпожице? — попита колегата му.

Съшийла Ливзи вдигна глава.

— Тя не знае нищо, аз също не мога да ви бъда от кой знае каква полза… Рей, моят съпруг, предпочиташе да мълчи. С мен сподели само едно, че може би е на прага да открие истинско и надеждно лекарство срещу СПИН…

Полицаите се спогледаха.

— Да не би да мислите, че ще рискува живота си за нищо? — усети недоверието им жената. — Никога не би го сторил!

— А вие не можете ли да продължите изследванията му? — примирително промърмори единият от полицаите.

— Как? — пронизително изкрещя жената, надвиквайки тътена на пожара. — Не виждате ли, че всичко изгоря?!

 

 

Найджъл Люин се събуди на пода на желязна клетка без прозорци. Лежеше с разтворени крака и помътняло съзнание, беше съвсем гол.

Студено. Защо е толкова студено?

— Люин? — обади се мъжки глас, долетял неизвестно откъде. — Дайте наименованието на амфетамините, които употребявате.

— В пандиза ли съм? — изръмжа Люин. — Искам адвокат!

— Вие проникнахте незаконно в строго секретен военен обект. Следователно не можете да разчитате на гражданските си права. Отговорете на въпроса: какви амфетамини ползвате?

— Възбуждащи — отвърна Люин. — Няколко таблетки са скрити в колана на панталона ми.

Мълчание.

Люин понечи да се почеше по ръката и усети някаква лепенка. Дръпна я и видя зачервена точица от убождане със спринцовка и малко синкаво петънце около нея. Беше все така замаян, но умът му работеше ясно и на високи обороти.

Изведнъж металният под се разтърси и се залепи за тестисите му. Той изкрещя, тялото му се изви като дъга.

После електрическият ток беше изключен.

Люин се сви на кълбо, в гърдите му блъскаше тежък чук.

— Мръсни копелета! — процеди и опита да се изправи, но краката му бяха омекнали от мощния електрошок. Строполи се обратно на пода и засипа с ругатни невидимите си мъчители.

— Люин, научихме името ви от журналистическата карта — обади се отново гласът. — Живеете на един адрес със старши офицер от полицията?

— Наемател — пое си дъх младежът. — Аз съм негов наемател, ясно ли е? Сигурно вече се пита къде съм… Пуснете ме да си вървя, моля ви! — Откри, че започва да се подмокря и с отвращение се дръпна встрани.

— Какви са отношенията ви със стареца?

— Какъв старец?

— Онзи горе, при някогашното машинно отделение… Пуснахме го да си върви.

— Мен пуснете да си вървя!

— Първо трябва да отговорите на няколко въпроса.

— Добре.

— Отношенията ви със стареца?

— С проклетия Джордж? Парични, чисто парични! Петдесет кинта. Исках да науча нещо за това място, а той имаше някои интересни идеи…

— Идеи?

Страхът отново се завърна в душата му. Мрак, бели тела… Ниво девет…

— Къде е Джордж?

— Пратихме хора да го съпроводят до дома му. Какви бяха неговите идеи?

А той се отказа да използва люгера, а? Ей така, просто от добри чувства?

— Мислеше, че тук е изградено луксозно противоатомно скривалище за висши членове на правителството. Нещо като дартмурски „Хилтън“… Голяма сензация за радикалните комикси. Имам предвид вестниците…

— А какви бяха вашите мисли?

— Хващам се за всичко, в което има хляб. Аз съм репортер.

— Значи не търсите снимачна площадка за телевизията?

— Ама и вашите уши са големи! Обикновено работим по този начин… Кажеш ли, че си от вестниците, цената веднага скача до небето… Хей, пуснете ме да си вървя! Нищо лошо не съм направил. Изритайте ме сред тресавищата, и толкоз. Ще намеря начин да се прибера. От моя гледна точка нещата са ясни — тук няма никакъв материал, годен за публикуване. Няма нищо, абсолютно нищо! Разбирате ли?

— Може би сте заразен…

— Чувствам се отлично. Направо превъзходно!

Електрошокът го отхвърли към далечната стена на килията.

— Стига! — изкрещя Люин. — Защо правите това?

Мълчание. Някъде далеч заглъхна шепотът на малък електродвигател.

— Върнете се! — извика той.

Тишина.

Отпусна се на пода, очите му започнаха да се пълнят със сълзи, но духът му си остана на висота.

— Мръсни копелета!

Вдигна глава и огледа килията. Отлично качество, добре са се възползвали от държавните дотации. Вероятно всичко това е инспектирано и одобрено от „Амнести Интернешънъл“, а? Ще се измъкна оттук, копелета, и тогава работата ви е спукана! Чувате ли ме?

На кого всъщност е спукана работата? На Министерството на отбраната? Снимките на Джордж и поне една от призрачните фигури на ниво девет говореха категорично в полза на това предположение. А онзи, с когото разговарях, сам призна, че става въпрос за военен обект.

Но кой ли е бил човекът, който вероятно е казал: Вършете си спокойно работата и не мислете за общественото мнение. То никога няма да научи. Министърът на отбраната? Министър-председателят? Целият кабинет? Или някакъв специален комитет, за които нещастният данъкоплатец и хабер си няма?

Добре де, а каква е тази работа? Какъв е смисълът да се поддържа живота на онзи ужасно обгорен труп там, долу, на ниво девет? Състоянието му беше такова, че нищо не можеше да го спаси… Безнадеждно. Нима тези тук са способни на чудеса? В медицинско или в някакво друго отношение? Ако наистина са способни, то Исус Христос положително не е на тяхна страна… Защото Той едва ли би се съгласил с използването на електрошок в ташаците…

Тялото му потръпна. Те ще се върнат и пак ще го направят. Трябва да приемеш този факт.

— Кой ви изпрати тук? — прозвуча нов глас в репродукторите.

Люин с олюляване се изправи на крака.

— Моят вестник, естествено.

— Направихме проверка там. Казаха ни, че сте си взели отпуск по болест. Никак не бяха доволни.

— Е, добре — промърмори Люин. — Получих предложение от друго място, за хубави пари. Нали живеем в свободен свят? Аз поне доскоро си мислех така, по дяволите!

— От кого получихте предложение?

— От една телевизионна компания. И преди съм работил за продуцента й…

— Джейн Хейвършам?

— Защо ме разпитвате, като знаете всичко? — избухна Люин. — Какво искате да постигнете?

— От свои източници разбрахме, че по време на срещата ви с Хейвършам, проведена в четвъртък в Челси Мюз, е присъствал и Рудолф Моравец. Искаме да знаем повече за този човек.

— Моравец? Вижте какво, аз съм дребен репортер, който си гони хляба. Не ме питайте какво прави или мисли баровец като Рудолф Моравец!

— Но все пак знаете какви са намеренията му по отношение на нашия младеж, нали?

— За Адам ли говорите?

— Така ли го наричате?

— Така се нарича сам.

— Първа реакция на съзнанието му. Ще последват и други. Относно сегашното му състояние, вероятно и откъслечни спомени. Случайно да сте бил свидетел на нещо такова?

— Не го видях. Дадоха ми доказателства, и толкоз. Помолих ги да ми го покажат, но те отказаха.

— Какви са намеренията на Моравец?

— Стига вече! Нима не ви е ясно? Моравец иска да направи пари!

— Но той не разбира.

— Аз също, дявол да го вземе! Моравец знае как се правят мангизи и нищо друго!

— Тук нещата са далеч по-важни от правенето на пари.

— Хей, приятел, в кой век живееш?

В репродукторите се появи първият глас, твърд като стомана:

— Моравец се интересува от произхода на нашия човек. И вие сте тук именно затова!

Произходът? Нашият човек? С Господ ли разговарям? Страхът се стовари върху Люин с огромна тежест, дори електрошоковете му се сториха детска игра. Прииска му се да затвори очи и да се свие в някой ъгъл. Но нямаше къде. След това, което видя на ниво девет, съдбата му беше решена.

— Аз съм тук само заради парите — промълви с несигурен глас той. — Пуснете ме да си вървя!

— Кой друг е в течение?

— За Адам ли?

— За нас.

Люин се сви.

— Вижте какво! Не зная какво има тук и не искам да ми казвате, окей? Не искам нищо да знам, искам само да се махна!

— Младата жена на срещата. Коя е тя?

— Филида Мелмън. Дребна риба, също като мен. Няма от какво да се опасявате…

— Трябват ни всички имена, споменавани по време на тази среща. Всички, които биха могли да бъдат информирани или замесени!

— Еленър Хейл.

— За нея знаем.

— Но аз не искам да знам.

— Друг?

— Даниел, синът на Еленър…

— Именно от него започнаха неприятностите! — рече с укор гласът, сякаш към неизвестен свой събеседник.

— Пуснете ме да си вървя.

— Вие проникнахте в ниво девет.

— Добре съм, кълна ви се!

— Нищо не разбирате.

— Готов съм на размяна — ще ви дам информация срещу свободата си.

Шокът го вдигна във въздуха и го запрати в металната стена. От устата му се откъсна див рев. Напрежението беше прекъснато, коленете му влязоха в болезнено съприкосновение с пода. Противна миризма на пърлено нахлу в ноздрите му, той се приведе напред и повърна.

— Люин?

Набраздено от сълзите, лицето му бавно се повдигна. Гласът му се превърна в разпокъсан шепот.

— Имаха теория… Мислеха, че някой се занимава с незаконни медицински експерименти… върху хора. От мен искаха да разбера кой… Допускаха, че правителството е в течение… Адам е избягал от мястото, където се провеждат тези експерименти… Толкова. Обърнаха се към мен, защото познавам района. Това е всичко, кълна ви се!

— Какво мислите за тази теория?

Спазми разтърсиха стомаха на Люин, той се наведе напред.

— Чакайте! Недейте, моля ви! Казах на Моравец, че трябва да се открие мястото, на което се осъществяват тези експерименти. Казах му още, че само аз мога да го открия. Мислех, че много ме бива в тази работа!

— Истина е — отвърна гласът, после микрофоните бяха изключени.

— Майната ти! — промърмори под нос Люин, после изведнъж вдигна глава. Във въздуха се беше появила лека, едва доловима миризма, която беше по-различна от миризмата на опърлената му коса и съдържанието на стомаха му, разпиляно върху железния под. Упойваща, приятна и опасна. Направи опит да задържи главата си изправена, но не успя. Мускулите му омекваха, съпротивителните сили бързо го напускаха. Господи, защо не разказах всичко на Питър Фоли, помисли си той, миг преди да потъне в бездната на мрака.

 

 

Фоли отново избра номера на домашния си телефон и пак изслуша подигравателното послание на Люин. Гневно натисна бутона за прекъсване и се втренчи в слушалката.

— Трябва да се обадя на един колега — реши след известно време той и вдигна глава към Мейбъри. — Гарантирам за дискретността му.

— Гарантирайте каквото щете, но не искам да му давате този телефон, нито пък да му казвате къде се намирате и с кого! — сопнато отвърна другият.

— Най-добре ще е да послушате какво си приказваме — рече Фоли и започна да избира домашния номер на старши детектив Грант в Икзетър.

— Грант! Събуди се, обажда се Фоли.

— Чакай малко — отвърна Грант и в слушалката се чу как отпива глътка вода. — Господи, гърлото ми е пресъхнало като стомах на камила! Хей, старши, да не би да са те избрали за Човек на седмицата? Всички те търсят и никой не знае къде си! Трябва да се свържеш с участъка.

— Кой ме търси?

— Записах си името в тефтера. Съжалявам, но пак ще се наложи да почакаш…

Фоли прикри мембраната с ръка.

— Нещо става, слушайте внимателно.

— Бих се учудил, ако не става — промърмори Мейбъри и продължи с тайнственото си почукване по клавиатурата. Все пак вдигна допълнителната слушалка и я долепи до ухото си.

— Ето — изръмжа отсреща Грант. — Полковник Саутби от Министерството на отбраната. Иска веднага да му се обадиш, въпросът бил спешен. Поне три пъти те е търсил. Оставил си е и домашния телефон, заради уикенда… Имаш ли молив?

Фоли надраска няколко цифри в бележника см.

— И някакъв баровец от Уайтхол се интересува от теб — продължи Грант. — Наистина си станал прочут, старче!

— Хич не ми пука. Името?

— Рискуваш твоята пенсия, а не моята… — промърмори Грант. — Казва се Несбитт, с двойно „т“ накрая… Между другото, е благородник, наричат го още сър Дейвид… Предполагам, че и от това не ти пука…

— Коя част на Уайтхол заема? Оная на гребците от студентската скамейка?

— Не. Отговаря за Министерството на околната среда. Председател на някаква комисия, май беше по екологията и човешките ресурси… Трябва веднага да се свържеш с него. Между другото, това „веднага“ се отнасяше за вчера…

— Грант, обаждам ти се заради колата. Ягуарът на Даниел Хейл. Тази нощ е бил използван при въоръжено нападение в Лондон. Истинска престрелка, с много жертви. Заложници няма, всичко е приключило. Трябва да изискаш тази кола на наше разположение или поне да ни се осигури достъп до нея. Имаме право, тъй като е била иззета от място, на което ние разследваме убийство. Нашият случай предхожда лондонския инцидент.

Грант мълчеше.

— Там ли си?

— Не мога да направя това, старши. Ние разследвахме убийство, но капаците бяха спуснати. Забрави ли за „Усойницата“? Вече нямаме нищо общо. А престрелката, за която говориш, очевидно е дело на МИ-5. Няма да се учудя, ако е замесена проклетата ИРА. Съжалявам, но нищо не мога да направя. И за разлика от теб нямам никакво намерение да си рискувам службата. Знаеш положението — жена, деца, куче и къща на изплащане…

Мейбъри щракна с пръсти да привлече вниманието на Фоли и прекара длан през гърлото си.

— Разбирам — кимна Фоли. — Няма проблеми. Хей, Грант? Не съм ти звънял, ясно ли е?

— Ясно, тогава ще се видим по-късно. Добре ли си, старши?

— Никога не съм бил по-добре.

— Разбра ли какво се опитвам да ти кажа? Историята е дебела, няма да е зле да избягваш течението…

— Чух те.

— Но не искаш да разбереш, нали?

— Лека нощ, Грант.

Фоли остави слушалката, Мейбъри направи същото със своята, после веднага я вдигна. Послуша в продължение на няколко секунди и затвори.

— Телефонът му се подслушва? — вдигна вежди Фоли.

— Дори и запис ви направиха — кимна Мейбъри и с въздишка добави: — Господи, кога най-сетне тези хора ще си сменят допотопната техника?

— Какво мислите?

— Грант е ваш довереник в много от разследванията, нали? И това го знаят всички?

— Естествено, от години работим заедно. Има доста повече мозък от останалите…

— Следователно ще се спрат на него, нали? Предполагам, че са му вързали някой древен магнетофон, който автоматично се задейства от звука на човешки глас, а край него дреме отегчен до смърт дежурен…

— И какво от това? Не казах нищо, което би ги разтревожило. При положение че вашите електронни чудесии наистина блокират възможността да бъдем засечени…

— Аз не съм източникът им на информация, Питър Фоли. Предполагам, че вече са пипнали младия Найджъл. Дори да не им е казал нищо за писмото си до вас, те положително са разбрали, че живеете заедно. И това е напълно достатъчно. Поставете се на тяхно място: откриват, че информационните средства са ги надушили, при това не кой да е, а самият Моравец. Тежка артилерия, независимо от дребната пехота в лицето на бедния Найджъл. Вие решително сте захапали разследване, което те искат да бъде забравено. Изведнъж заминавате за Лондон и се покривате. Те са длъжни да вземат предпазни мерки. На тяхно място и аз бих сторил същото. А вие?

Фоли бавно се изправи на крака, прекалено уморен, за да разсъждава.

— Все още не знаем с кого имаме работа — промърмори той. — И с кого трябва да се бием.

— Саутби е онзи полковник от МО, който ви се обади във връзка с Еленър Хейл, така ли?

— Да. Беше разтревожен от обаждането й по телефона и от последвалия „инцидент“…

— Не съм детективът в тази стая, но според мен това е достатъчно, за да бъде оневинен… Той ви забърка в цялата история, нали?

— Да.

— Обадете му се.

— Безопасно ли е?

— Един господ знае — сви рамене Мейбъри. — Зависи докъде са протегнали пипалата си. Ако подслушват телефона му, вероятно вече знаят, че ви е търсил. Това автоматически прави техен човек и вашия старши полицай, тъй като именно той е осъществил връзката ви със Саутби. Правилно ли разсъждавам?

— Абсолютно… Господи!

— Но аз имам определени резерви. Въпросът спокойно би могъл да бъде пробутан на някой смотан полицай и бързо забравен, нали? Не е задължително да стигне до вас, опитния старши детектив…

— Може би за него именно аз съм смотаният полицай…

— О, драги! Къде ви остана самочувствието? Я изпийте още една чаша кафе!

— Първо ще се обадя на Саутби — решително тръсна глава Фоли.

— По това време на денонощието?

— Големи яйца!

— Много ги обичам, особено ако наистина са големи…

Фоли му хвърли един намръщен поглед и вдигна слушалката.

Отсреща вдигнаха още след първото позвъняване.

— Саутби — обяви ясен мъжки глас.

— Полковник, обажда ви се старши инспектор Фоли, съжалявам за…

— В Лондон ли сте? — прекъсна го нервно Саутби. — Вашият човек ми каза, че се каните да дойдете насам. Трябва веднага да ви видя!

— Какъв е проблемът?

— Не мога да говоря по телефона. Елате при мен или аз ще дойда при вас.

— Адресът?

— Първият жилищен блок след Хайд Парк Корнър. По посока на Бейсуотър… Познавате ли града?

— Роден съм в Лондон.

— Отлично, пишете…

Фоли взе писалката.

— Тръгвайте веднага! Къде се намирате?

— Не казвам.

— Разбирам, побързайте.

— Тръгвам — отвърна Фоли, остави слушалката и се обърна към Мейбъри. — Ще можете ли да изровите нещо за благородния сър Несбит?

— Положително е Рицар на ордена — отвърна сериозно и някак намръщено Мейбъри. — Председател на комисия… Каква беше? По околната среда и човешките ресурси? Този термин покрива огромен периметър… Средата, в която живеем… Хората, които обитават околната среда… На практика могат да ровят във всичко, което пожелаят… Дали пък не открихме най-сетне лицето и името им?

— Можете ли да надникнете в организацията на Несбит?

— Питър Фоли! Има неща, до които човек не желае да се докосва, просто защото инстинктивно чувства дълбоката вода! А аз никак не обичам да усещам как дълбоката вода се сключва над главата ми!

— Това ще рече, че сте дотук, така ли?

— Точно така!

— А Найджъл?

— Ако са го хванали, алтернативите са две — или ще го освободят, или ще попълни графата за случайни инциденти.

— На какво се дължи внезапното ви охладняване?

— На преоценката, Питър Фоли. Когато могъща фигура като Несбит надникне иззад бойниците на Уайтхол и втренчи в теб укорителния си поглед, ти веднага разбираш, че е дошло време да свиеш знамената и да престанеш да воюваш с вятърните мелници. Защото вятърните мелници обикновено побеждават…

— Несбит е търсил мен, а не вас.

— Точно така. А аз нямам никакво намерение да насочвам интереса му към себе си.

— Нима мислите, че ще спомена името ви?

Върху лицето на Мейбъри се плъзна уморена и малко иронична усмивка.

— Силата на реалната власт се крие във факта, че тя обхваща всичко. Никой не може да избегне вниманието й. Дори мимолетното й внимание. Това е причината, поради която шепа хора могат да държат властта както в банановите републики, така и в супердържавите…

— Англия не е тоталитарна държава.

— Всяка държава е тоталитарна. Разликата е единствено в степента, в която се проявява тази тоталитарност. А може би и в умението да се прикрива…

— Вие сте по-голям циник дори от Найджъл Люин — промърмори Фоли и започна да облича сакото си. — Все пак съм ви благодарен за помощта до този момент.

Мейбъри наведе глава и се извърна към монитора.

— Аз също имам причини да ви бъда благодарен — промърмори той. — Едно предложение, старши детектив. Идете си у дома. Гледайте си работата. Вземете си пенсията. Радвайте се на живота.

— И да забравя вятърните мелници, така ли?

— Те са били там и винаги ще бъдат…

Неусетно бяха стигнали до чудотворната входна врата на Мейбъри.

— Не се безпокойте, никой няма да разбере за вашата крепост — рече Фоли.

Мейбъри намигна и вратата се отвори с тихо свистене.

— Отбийте се някой ден да си побъбрим — подхвърли той, мейфеърското му наречие беше перфектно.

Фоли се изправи на тротоара, в ноздрите му нахлу миризмата на реката. След стерилния въздух в компютърната зала на Мейбъри тази миризма му се стори много приятна. Тишината на нощта бе нарушена от протяжен звук. Корабна сирена? Бухал? Или може би духът на Джак Изкормвача, който се присмива на перверзното му желание за лов, което положително ще завърши с пълна лична катастрофа? Откъм склада на Мейбъри долетя позната кънтри мелодия. Фейрън Янг с хита „Вече е четири сутринта“… Фоли механично погледна часовника си и ядосано изсумтя:

— Никак не е смешно, Мейбъри, мътните да те вземат!

Приближи се до БМВ-то, въздъхна с облекчение като видя, че гюрукът му е цял. Провери гумите и фаровете, после се настани зад волана.

— Я да видим какво те държи буден до четири сутринта, полковник — промърмори той и завъртя ключа на стартера.

 

 

Саутби се оказа русоляв. Коса, вежди, мустаци — всичко беше в пясъчен цвят. Висок мъж с пъргави пъстри очи, които се плъзнаха по фигурата на Фоли с вниманието на уличен побойник. Но дните на битките очевидно бяха отминали за него, доказваше го солидният бастун, опрян редом с очевидно обездвижен крак.

— Влизайте! — възбудено прошепна той.

Спартанското обзавеждане на апартамента недвусмислено показа, че няма жена в живота на стария воин. Може би тук идваше прислужница за почистване, но нищо повече.

— Сядайте. Сипете си питие, ако искате. Там, на масичката…

— Благодаря, не искам нищо.

— И добре правите. Бих искал да съм твърд като вас. Но не мога. Затова ще ви помоля за чаша скоч със сода. Не мога да понасям проклетия крак! Непрекъснато ме върти…

— Къде се случи? — попита Фоли.

— В шибаната Ирландия! — изкривиха се тънките устни под мустаците. — Руснаците бяха успели да снабдят терористите с някакви нови, високоскоростни куршуми със специално действие… Чрез шибаните чехи, разбира се… Улучиха ме с такъв в момента, в който слизах от джипа… Една входна рана и около петдесет изходни… Отнесе всичките ми чаркове…

— Разбирам, на ваше място и аз щях да се чувствам така.

— Е, добре. Благодаря… Наздраве.

Фоли си сипа чаша тоник, отпи една глътка и зачака.

Саутби се приведе напред, на лицето му се появи гримаса.

— Ето. Това е за вас. Или за някой като вас. Полицай. Както виждате, аз съм го отворил — такива бяха инструкциите. Първо да го прочета, а после да го предам на полицейския следовател, натоварен със случая. Значи на вас.

Фоли мълчаливо гледаше издутия плик в ръцете му. Беше разрязан странично, върху капачето му стоеше непокътнат печат от червен восък, леко напукан от старост. Върху него гордо личаха инициалите СДХ.

— Вътре е и обяснителната записка — добави Саутби. — Прочетете първо нея.

Фоли извади единичен лист висококачествена хартия. Беше бланка с адрес. Ретмур Фарм.

— Еленър Хейл? — вдигна глава той.

— Да.

— Как се сдобихте с това писмо, полковник Саутби?

— Забравете това „т“ в името ми. Произнася се Соби…

— Случайно да ви наричат Рейф?

— Не, казвам се Чарлс. Защо?

— Нищо, просто ми хрумна… Та как получихте писмото?

— По пощата. Препоръчано. Вчера. Отначало го помислих за бомба, но после видях клеймото и веднага се сетих за онази прекрасна и умна стара дама. Прочетете го.

Фоли се намести в неудобното, тапицирано с твърда кожа, кресло. Калиграфическият почерк на Еленър Хейл беше съвършен, за годините й можеше да се гадае само по няколко едва забележими изкривявания.

Драги полковник Саутби,

Принудена съм да съкратя любезностите и да премина направо върху същността на въпроса. Прилагам надлежно запечатан плик с изявление на покойния ми съпруг Самюел, с когото се познавате. Ако паметта не ми изневерява, подобни пликове съпругът ми е оставял преди всяка акция на опасни места, които ние, британците, винаги сме търсили и намирали. Поради факта че вие сравнително отскоро сте в течение на нещата, аз си позволявам да ви изпратя този документ. Моля да ми простите, че прехвърлям една огромна отговорност от своите плещи на вашите.

Когато получите това писмо, аз вероятно вече няма да съм тук, в дома сред тресавищата. С положителност ще има изобилие от правдоподобни обяснения за моето изчезване, но аз ви моля да не вярвате на нито едно от тях.

Съществува и друга възможност — да бъда нападната от престъпници или да претърпя злополука. И в двата случая с фатален изход. Още веднъж ви моля да не приемате официалните обяснения, които ще ви бъдат предложени.

Моля да не ме считате за смахната бабичка, преди да прочетете това, което е написал моят съпруг. Добре виждате, че печатът му е непокътнат. Самата аз не изпитвам нужда да го прочета, по простата причина — да ме прости Бог — че зная почти всичко, което се намира там. Освен това нямам желание да обременявам и без това гузната си съвест с онова, което не знам…

Полковник, всичко, което ще прочетете в писмото на съпруга ми, е истина. Не се изкушавайте от мисълта, че подобни неща са невъзможни — нито в Англия, нито където и да било другаде в този наш объркан свят, летящ с пълна скорост към собственото си унищожение. Такива неща са били възможни в миналото, възможни са и днес.

Давам си сметка, че като предавам във ваши ръце мемоарите на своя съпруг, неговото единствено наследство, аз съвсем съзнателно излагам на опасност живота ви. Затова предлагам да се свържете с полицейския служител, който ще ръководи разследването на моето изчезване или смърт. Това писмо ще бъде пряко доказателство, че съм имала основание да се страхувам за живота и сигурността си.

След като прочетете съдържанието на приложения документ, вероятно ще се запитате защо са ме оставили жива толкова дълго след самоубийството на Самюел. Аз също си зададох този въпрос. И ето до какво заключение стигнах: те са решили, че втора загадъчна смърт в Ретмур Фарм може да се стори подозрителна на полицията, или пък, което е много по-вероятно, че една стара и самотна жена едва ли може да бъде заплаха за тях. И са били прави. Аз не съм заплаха за никого, особено докато съм жива и здрава. Но когато умра, с ваша и Божия помощ (защото именно Бог е предаден), може би ще успея да стоваря възмездието върху главите на негодниците, заели се с тази дяволска работа.

Още едно последно предупреждение, което също моля да не пренебрегвате. Става въпрос за изключително влиятелни хора, които никой не е избирал на техните постове, които не само не дължат отчет на някого, но и са напълно анонимни. Те са напълно уверени в правотата на това, което вършат (както беше уверен и моят съпруг няколко месеца преди смъртта си), и именно това ги прави изключително опасни. Помните ли какво пишеше Кийтс? „Фанатиците си имат една мечта и градят своя свят около нея…“ Крайният фанатизъм може да бъде победен единствено от разума, от търпеливо и настоятелно разяснение. Точно това се опитах да направя със Самюел, но неговият дух и чувството му за хуманност бяха вече твърде близо до бездната. И той предпочете пушката. За него нямаше физическо спасение, но така поне успя да спаси душата си. Нека Бог да го благослови, нека благослови и вас в борбата за човешкото оцеляване. Още веднъж моля да ми простите, че прехвърлям това тежко бреме върху вас.

С благодарност,

Еленър Хейл

Потрепването на ръката й не е било от старост, а от страх, помисли си Фоли.

— Не я приемайте за изкуфяла бабичка, която е забравила пътя към черквата — предупреди го Саутби.

— Нямам подобни намерения, можете да бъдете сигурен в това.

Фоли разтвори жълтия плик и сложи съдържанието му на масата.

— Проверих ви и открих, че някога сте бил военен — обади се със сериозен глас Саутби. — Затова ви предлагам да напълните чашата си с нещо по-истинско, преди да започнете четенето.

В очите на стария воин проблесна нещо неясно, но обезпокоително. Фоли стана на крака, откри бутилка коняк и сипа един пръст в чашата си. После седна и потъна в четене. Датата в горния край на листа го върна в детството. Отново седеше на тревясалата могилка, която прикриваше противовъздушното скривалище на училището, оказало се впоследствие гробище за много неидентифицирани лица. И отново се питаше какво ще замени до болка познатата картина на войната. Но светът на Самюел Хейл от същото това време съвсем не беше свят за малки деца. Дори онзи, който се появява в най-ужасните им кошмари. Фоли потегли по стъпките на самоубиеца, започна да гледа света през неговите очи, преживя ужасните му, продължили чак до дулото на пушката, страдания. Четеше, но на практика беше там.