Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (11)

Десета глава

Дълбокото басово бучене идваше сякаш от живо същество, а вентилационната тръба, вибрираща на една и съща октава и опъваща до скъсване напрегнатите нерви на Люин — беше сякаш неговото стоманено пипало.

— Хубаво, дай да те видим на какво мязаш! — промърмори той на нарочно подчертано девънско наречие, за да се освободи от напрежението.

Отначало се опита да измерва разстоянието, което преодоляваше с мъчително пълзене, но скоро се отказа.

Беше прекалено дълго, да го вземат мътните. Мамка ти, Джордж!

Лъчът на фенерчето беше сведен надолу и прикрит от носна кърпа. Виждаше само металната повърхност на трийсет-четирийсет сантиметра пред себе си, по дрехите си усещаше лекото всмукване на въздуха към това, което лежеше напред. За момент си представи, че в края на тръбата го очаква огромен вентилатор с остри като бръснач витла, готов да го нареже на ситни късчета. Потисна тази представа с усилие на волята, просто защото знаеше откъде идва тя — от таблетките и страха…

Спря, когато непрогледният мрак отвъд лъча на фенерчето се смени от неясна разсеяна светлина. Пропълзя последните метри до решетката с изключително внимание и видя машинарията, която създаваше бученето. Истинско произведение на изкуството, очевидно командвано от компютър. И наистина страшно скъпо, което потвърждаваше първоначалните му, придобити само от звука, впечатления. Бог да дава здраве на данъкоплатеца. Зае се да изследва решетката. Механизмът за отваряне от вътрешната страна беше на видно място и съвсем обикновен, проблеми с оттеглянето едва ли щеше да има. Но мисълта, че трябва да влезе в тази машинна зала, съвсем не му се струваше привлекателна. Наказанието за незаконно проникване в секретен правителствен обект би могло да бъде бързо и болезнено, или обратно — безкрайно дълго, с предостатъчно време за размисъл.

По челото му избиха ситни капчици пот и се плъзнаха надолу, към очите.

Нещо трябва да се направи.

Но какво?

Да остане в шахтата, където ще бъде в сравнителна безопасност, и да види как ще се развият събитията? Да потърси друга решетка, през която може да надникне? Или да се измъкне навън и да се направи на герой — такъв, какъвто и кучетата очакват да бъде?

Ярката представа за пълни джобове и страхотни мадами по монокини, която го беше крепила до този момент, изведнъж започна да избледнява.

Можеш да вървиш на майната си, Моравец! А и ти, Джордж! Връщам се обратно и се прибирам при стария Питър Фоли, верния страж на обществения ред! Прекалено опасно е да се живее постоянно в лентата за бързо каране и рисковано задминаване!

После в съзнанието му отново изплува обещанието на Моравец. Ще те направя богат, момче!

Майната му, да става каквото ще! Отивам да изкарам тези мангизи! А Рапунцел така ще ми се израдва, че положително ще позволи да я обработя цялата. От краката чак до русата коса!

Извади инструментите от раницата и започна да отстранява винтовете, които придържаха решетката за стената. Искрено се надяваше, че в помещението няма никой. Остави два винта по местата им и завъртя решетката надолу. Пролуката беше напълно достатъчна. Слабото му тяло се промъкна през нея, увисна за миг на ръце, после се пусна. Маратонките му влязоха в контакт с пода напълно безшумно. Той светкавично се огледа, сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

Спокойно. Всичко е наред.

Залата беше пуста. Огледа се за контролен пулт и скоро го откри. Значи действието на всички тези машини действително е подчинено на човешката воля. Тръгна към единствения изход, после изведнъж се закова на мястото си.

Електронен контрол. По дяволите! Ами сега?

Тръгвай!

Пръстът му натисна бутона до вратата, очите му механично потърсиха охранителни телевизионни камери.

Идиот. Системите за сигурност са горе, на повърхността. Само лунатици като Джордж, пълзящи из разни изоставени рудници, могат да проникнат в този обект през задника му. Което поставя и теб в техните редици, нали? Ох, Джордж, копеле проклето! Само да се измъкна оттук и ще видиш как изглежда отблизо собственият ти задник! Заклевам се, че ще го сторя!

Вратата безшумно се отвори.

Влезе в кабинката и веднага видя надписа, поставен над бутоните за различните етажи.

АДАМ.

Сърцето му щеше да изскочи през гърлото.

Я пак го кажи, Рапунцел?

„Единственото име, което помни. По неизвестни причини го вижда свързано с числото девет.“

Люин протегна ръка и докосна деветката на контролния панел. Подът под краката му се раздвижи, кабинката се изпълни от предупреждението на електронно синтезиран глас:

— Девето ниво. Опасност от биологично заразяване. Защитното облекло е задължително.

Скочи с цялото си тяло към бутона за аварийно спиране на кабинката, но закъсня. Вратата вече се отваряше.

Насреща му проблеснаха два комплекта защитно облекло, окачени на стената. Качулки, маски, обувки, изобщо пълен набор…

— Излезте от кабината и облечете костюма — заповяда безизразният носов глас.

— Глупости! — озъби му се Люин, дръпна се навътре и натисна бутона за слизане. Но вратата на асансьора остана отворена, двигателят отказа да се задейства.

Гласът повтори посланието си.

— Върви да се шибаш някъде! — просъска Люин и се залепи за стената на кабинката, разтърсен от ужас.

— Девето ниво е биологически опасно, всички надлежно оторизирани членове на персонала трябва да носят защитно облекло. Асансьорът е блокиран на това ниво и може да бъде деблокиран само от охраната. Веднага докладвайте за инцидент или произшествие от друг характер.

Люин се втренчи в окачените срещу вратата костюми. „Нямаш друг избор, синко“, обади се гласът на Джордж.

Скочи напред, един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че защитните костюми са скроени оптимално — човек просто трябваше да стъпи в тях. Там, на специалната поставка под закачалката. Стори го и бързо издърпа ципа на гърдите си. После слезе от поставката и почувства тежестта на кислородния апарат върху гърба см, в ноздрите му нахлу въздух с миризма на гума, изпълнил автоматично скафандъра.

Гигантска стъпка на човешкия напредък, направи гримаса той, нервите му бяха опънати до скъсване. Не влизай обратно в асансьора, вероятно е програмиран да се задейства след известен интервал!

Тромаво се извъртя и започна да оглежда обстановката. Явно беше попаднал в контролен център. Пред сложни електронни панели имаше два стола с подвижни седалища, отвъд тях се простираше широк правоъгълен екран, изцяло затъмнен. Пристъпи към него и притисна скафандъра си към дебелото стъкло.

Моментално отскочи назад.

Какво беше това, по дяволите?

Белите, странно безформени фигури в мрака бяха чудовищни.

Фотокамерата! Направи снимки, дяволите да те вземат! Вече си тук, вече си поел риска! Свърши тази работа!

После видя ключалките със сгъстен въздух.

— Ти си луд, Люин — рече си на глас той. — Абсолютно откачен!

Посегна към раницата, проклинайки защитните ръкавици, които бяха лишени от пръсти. С облекчение откри, че Джордж е заредил апарата и всичко беше готово за снимане. Пристъпи към механизма за заключване, студените тръпки на страха плъзнаха по цялото му тяло.

Мили боже, дай ми сили да свърша тая работа и да се измъкна, после можеш сам да определиш цената!

Очите му френетично пробягаха по командните конзоли, търсейки нещо, което би могло да отвори блестящата врата от неръждаема стомана насреща му.

Хайде, по-бързо!

Ето!

ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ И ОТВАРЯНЕ.

Натисна клавиша и вратата безшумно се плъзна встрани. Люин пристъпи прага, но беше спрян от електронния глас:

— Забранено е влизането и излизането от камерата преди приключване на обеззаразителния цикъл!

— Прав си, скъпи — промърмори Люин и след кратко колебание натисна още няколко клавиша.

Вратата, през която беше проникнал дотук, бавно се затвори, фина мъгла започна да изпълва помещението. Люин затвори очи. След няколко секунди вътрешната врата пред него се плъзна встрани и той пристъпи в студения мрак. Тишината се нарушаваше единствено от едва доловимо почукване на електронни датчици, а тъмнината — от синкавобяла ултравиолетова светлина. Студът беше невъобразим, тялото му под защитното облекло бързо започна да се сковава.

— В Дартмур било дяволски студено, господин Моравец — промърмори Люин. — Няма къде да се скриеш от вятъра, който реже като бръснач и прониква през всичко, което си навлякъл върху себе си… Гол ли е бил? Господи, трябва да не е с всичкия си!

Нищо чудно, помисли си той. Ако това е бил родният му дом!

Тромаво пристъпи напред. Дишаше леко и повърхностно, но въпреки това в скафандъра му започна да се образува пара. Приближи се до първия от двата реда високи бели контейнери, поставени сред множество кабели и разноцветни светлинки.

Дръпна тежкия капак и надникна.

Вътре имаше почерняла човешка фигура, потопена в гъста, подобна на лепило течност. Пръстите на ръцете и краката бяха овъглени, същото беше състоянието и на пениса. Лицето беше гладко, без никакви черти, сякаш се беше стопило от висока температура.

Люин се дръпна назад.

Господи Исусе!

Капакът остана отворен на своите дебели, очевидно запълнени с газ носачи.

Никой не може да оживее след подобни изгаряния!

Но овъгленият гръден кош се надигна, после бавно се сви. Несъмнено този човек дишаше, макар и на редки, влудяващо редки интервали…

Умри! На твое място не бих искал да живея. Умри!

Скован от ужас, Люин не беше в състояние да отмести поглед от обгорялото лице и прозрачния капак, прикрепен към горната част на черепа. Под него се виждаха разноцветни кабели и електронни чипове, пластмасови тубички с червена и безцветна течност, от които се проточваха прозрачни маркучи. Очите му неволно проследиха пътя им и се спряха на втори, по-малък контейнер, почти прилепен към първия. Отгоре му имаше картон с надпис ПИЛОТ. Потърси подобен картон и върху големия контейнер, почти веднага го откри. Беше запълнен с медицински термини и цифри, които му бяха толкова понятни, колкото кодовете на стоките в някой от големите супермаркети. Най-отгоре отново пишеше ПИЛОТ, а в скоби беше добавено: ФОЛКЛЕНДСКИ ОСТРОВИ, 1982 ГОДИНА.

Не, това не биха посмели да направят!

Но са го направили, нали?

Обхванат от гняв, младежът се наведе и рязко вдигна капака на спомагателния контейнер. Моментално отскочи назад, сърцето му потръпна и се сви. Вътре имаше човешки мозък, към който бяха прикачени найлонови маркучи и разноцветни жици. Неволно се облегна на големия контейнер, озовал се зад гърба му, извърна се да види в какво се е блъснал, направи отчаян опит да възвърне самообладанието си. Но срещна погледа на едно бяло като на слепец око, стана му лошо, почувства как всеки момент ще повърне.

Мръсници! Болни, луди мръсници!

Обзе го неудържима ярост. Искаше да разруши всичко, което виждаше около себе си, беше сигурен, че и останалите контейнери са пълни с ужасни човешки остатъци, в тях също има обезобразени, смъртно ранени хора, на които е била отказана милостта да умрат в мир.

Мръсни копелета!

Ръцете му вдигнаха фотоапарата, главата му беше празна. Мечтите за богатство и слава ги нямаше, единственото му желание беше да заснеме този ад и да го направи достояние на обществеността. Направи две снимки на безмълвната обгорена фигура с широко разтворени невиждащи очи, собственото му лице беше разкривено от ужас и състрадание. После се обърна и тръгна към контейнерите, наредени покрай противоположната стена на камерата. Вдигна капака на първия от тях и се закова на място.

Вътре имаше голо мъжко тяло, стройно и мускулесто, без следа от наранявания. Черепът му беше гладко избръснат, но слепоочията му се спускаха фини успоредни белези, отдавна зараснали и почти невидими. Всъщност само те говореха за някаква физическа интервенция. Във вените му бяха вкарани тънки игли, през тях тялото му се подхранваше от прозрачните банки, прикрепени за стената на контейнера. Почти всеки сантиметър от мъртвешки бялата кожа беше покрит с датчици и разноцветни кабели, мускулите под нея бяха подложени на постоянна, контролирана от компютър стимулация. Люин почти не направи разлика между съвършенството на това тяло и грозно обгорената фигура на пилота отсреща. Защото единственото му желание беше да разкъса тези сложни системи и разноцветни кабели, да прекрати ужасните експерименти, на които беше станал свидетел. Потисна го с цената на върховни усилия и вдигна фотокамерата. Направи две снимки и изведнъж замръзна.

Тялото на мъжа леко потръпна, гъстата субстанция, в която лежеше, се раздвижи. Очите се отвориха. Обзет от паника, Люин все пак направи още една снимка. Мъжът примигна и започна да се изправя. Отнякъде долетя пронизителен звън. Люин се дръпна към вратата на камерата за обеззаразяване и панически натисна бутона. Парообразната химическа субстанция започна да го обвива в прозрачните си вълни, но той все пак видя хладния и празен блясък на сините очи под бръснатия череп, вперени в него.

Ето откъде е избягал Адам, мерна му се обърканата мисъл. Събудил се е гол, като всички останали в контейнерите. Съумял е някак си да излезе навън и е хукнал да бяга през мрачните тресавища. Без да се обръща назад, обзет от ужас… Също като мен! Аз съм в ада! Аз съм умрял, но не съм усетил нищо! Помогни ми, Господи! Поискай от мен каквото ти хрумне и ще го получиш! Кълна ти се, Господи!

Вратата към командната зала безшумно се плъзна встрани.

Очакваха го. Бяха облечени в съвсем същото защитно облекло, в поведението им се долавяше смъртна заплаха. Двама стиснаха ръцете му в желязна хватка, трети пристъпи зад него и направи нещо с кислородния апарат. Прозрачното стъкло на скафандъра се замъгли, обзе го чувството, че е едновременно великан и буболечка. Убийте ме, беззвучно заповяда той. Не ме използвайте! После потъна във вълните на студен и враждебен мрак.

 

 

Джордж Хауърд седеше на камъка до шахтата. Коленете му бяха притиснати до брадичката, ръцете здраво ги прегръщаха. Въпреки това умираше от студ. Мракът беше непрогледен, черен като мрамор.

— Хайде, малък разбойнико! — нетърпеливо промърмори той. — Излизай вече от проклетата дупка!

Люгерът беше на камъка до него, опрян в бедрото му. Така можеше да го открие в тъмното и ако се наложи — да го използва. Очите започнаха да го болят. Сякаш черният студ ги притискаше с грубата си лапа. Много му се искаше да включи фенерчето, но снайперисткият инстинкт тихо шепнеше: „Никога не издавай позицията си!“.

Седеше в близост до шахтата. Дори в опасна близост, ако се вземе предвид пълната тъмнина, която цареше наоколо. Но за да види светлината от фенерчето на завръщащия се Люин, би трябвало да се надвеси над бездънната дупка…

Шумът го накара да се изпъне като струна. Някакво странно шумолене, сякаш сухи листа се търкат едно в друго…

Идваше не откъм шахтата, а от обратната посока — там, където тъмнееше полусрутената грамада на изоставеното машинно отделение. Ставаше все по-отчетлив, очевидно идваше насам; към зейналата дупка пред краката му. Много му се искаше да пропълзи встрани и да изчезне в мрака, но знаеше, че трябва да остане неподвижен. Пръстите му напипаха ледената стомана на люгера, единият се обви около спусъка и бавно започна да обира луфта му. Имаш предимство, прошепна му незабравимият инстинкт от войната. Ти знаеш, че врагът идва, докато той само предполага, че си тук…

После блесна светлината. По-ярка от утрото, ослепителна. Зад лъчите на прожекторите, странно размазани от отразената светлина, се поклащаха фигурите на врага. Бяха сребърнобели фигури, със странно набръчкана кожа, черни очи на циклопи, оцъклени над хоботите, които висяха от гротескно големите голи глави… Хауърд се надигна, сърцето му бясно препускаше. Люгерът се насочи напред, движен от ужаса, пръстът му започна да натиска спусъка. Трясъкът беше оглушителен.

Една от фигурите падна и страхът му се стопи. Вече беше сигурен, че може да ги ликвидира. После пред очите му разцъфна ослепителен оранжево-жълт букет, остра болка прониза гърдите му. Тялото му се превъртя във въздуха, падна на колене, след това политна встрани. Там, където трябваше да бъде твърдата и студена повърхност на скалата. Но скала нямаше. Вместо нея имаше тъмна и ужасна пропаст, дълбока повече от петстотин метра…

Изпод защитното облекло на улучения нападател бликаше кръв.

— Откъде е взел проклетия револвер? — извика той, гласът му беше неясен и металически изпод противогазовата маска.

Друга фигура в защитно облекло се наведе да вдигне люгера.

— Сувенир от войната — обяви заключението си тя, после пристъпи до ръба на шахтата и насочи надолу лъчът на мощното си фенерче. Отстъпи крачка назад и докосна микрофончето за вътрешна връзка на ръкава си. — Тялото му няма да бъде открито. Има ли признаци на обгазяване? — Въпросът му беше предназначен за един от невъоръжените членове на екипа.

Големият скафандър с визьор в предната част тромаво се поклати в знак на отрицание.

— Трябва да потърсим и превозното им средство — предупреди третият член на екипа.

— Разбира се, веднага — отвърна водачът, после хвърли люгера в шахтата. — Нещастен стар глупак!

Започнаха да се отдалечават от развалините на рудника. Приличаха на извънземни в своите защитни облекла, звукът от търкането на комбинезоните им бавно заглъхна в студената нощ.

 

 

Даниел Хейл седеше на пейката в станцията на метрото и озадачено разглеждаше часовника си. Не беше го виждал от години. Захвърли го в някакво чекмедже веднага след като получи своя любим „Ролекс“ от неръждаема стомана. Господи, та това беше още преди кадетските години в Сандхърст! Трябва му нова каишка, с тази всеки момент ще го изгубя…

Объркването му беше пълно. Какво прави тук, на перона на лондонското метро? Всъщност, какво прави в Белфаст перонът на лондонското метро?

Сънувам, увери се той и на лицето му се изписа широка усмивка на облекчение. Съзнанието търси начин да се лекува от напрежението. Е, хубаво, ще го оставя да прави каквото ще, може пък да изпитам и удоволствие… Особено, ако вземе да се появи и някое апетитно парче… Как ли пък не! Дори да се появи, какво ще го правиш? Тук, в тази отвратителна ветровита дупка? Един господ знае защо сънувам точно проклетото метро! Та аз винаги съм го мразил!

Помнеше, че си купи билет от някаква машина. Помнеше също, че отива в Уандсуърт. Но не помнеше защо.

Уандсуърт? Какво знае за него? Да, там има затвор, пълен предимно с дребни престъпници от Ийст Енд…

Отива там при приятел.

Но какъв приятел? Истински или продукт на съня?

Приятел немец.

Съжалявам, сънят става неправдоподобен. Не познавам нито един шваба в Лондон. Нито пък в цяла Великобритания. За последен път имах контакт с шваби по време на курса за съвместна подготовка на антитерористични поделения. Ако сънят наистина е правдоподобен, сега би трябвало да се намирам в залата за тренировки, която се помещава на първия етаж на казармите „Йоркски херцог“. Там ще тръшна на пода един-двама шваби, а вечерта ще изляза да си потърся нещо свежо на Кингс Роуд.

„Йоркски херцог“ ли? Гръм и мълния! Значи не съм морски пехотинец, а офицер от Националната гвардия. Как да си обясня това?

В далечния кран на перона настъпи раздвижване и той механично обърна глава. Група чернокожи младежи безцеремонно разблъскваха събралите се пътници, някои от тях издърпваха вещи от ръцете на хората и високо се смееха. Приближаваха се насам.

В сънищата болка няма. Но все пак няма да им дам стария си часовник… Скъп спомен, сантименти и всичко останало… Доста кръв ще трябва да им изтече, ако все пак решат да го вземат…

Изправи гръб, за да е готов, ясно почувства автоматичния пистолет, затъкнат отзад на колана му. Стори му се доста лек и това го разтревожи.

Никога, дори насън, не бива да навлизаш в територията на врага без зареден догоре пълнител и патрон в цевта, синко…

Благодаря, сержант Барет, вашите съвети винаги са ми били от полза. Но в момента сънувам и не мога да контролирам нещата. Дори да ме убиете, не мога да ви кажа защо е толкова лек пистолетът. Прекалено лек, по всяка вероятност празен…

Групата заобиколи двойка на средна възраст, която покорно и с някаква перверзна готовност започна да се разделя с вещите си. Жената задърпа венчалната халка от пръста си, но тя отказваше да излезе. Един от чернокожите хулигани я напсува, измъкна дълъг, подобен на мачете нож изпод якето си, разпери пръстите й и ги прикова към бетонната колона. После рязко замахна и отряза пръстите й, прибра халката, която звънна на пода, и изрита окървавените остатъци по посока на коловозите. От устата на жената се изтръгна грозен писък, кръвта рукна като река. Мъжът също изрева. Групата се скупчи около тях, събори ги на земята и започна да ги рита. След малко ги оставиха и продължиха пътя си.

Това е само сън, напомни си Даниел.

Някакво раздвижване зад гърба му го накара рязко да се обърне. В дъното на перона се бяха появили двама мъже, облечени скромно, но с вкус. Единият беше бял, а другият — негър.

Откъде се появиха тези приятелчета? Допреди минута зад гърба ми нямаше никой. Не че съм се оглеждал, но все пак… Май става напечено, Дани-бой. Притиснат си от двете страни и ще трябва да се събудиш…

— Твой ред е, Бръсната глава! — извика един хлапак от приближаващата се група.

Бръсната глава ли? Вдигна ръка да попипа черепа си, ясно усети едва наболата четина. Не забравяй, че това е сън, напомни си той.

Бандата вече беше пред него. Отчаяно му се искаше да измъкне хеклера, но гласът на инструктора хладно го предупреди:

— Никога не вади оръжие, ако не си сигурен, че е заредено. Защото ако се окаже празно, те ще те убият. А иначе може да ти се размине само с пребиване. Помни, че винаги можеш да прибегнеш до подръчни средства, които понякога стават по-смъртоносни и от оръдие. Например връзка ключове, разпределени правилно между пръстите, няколко клечки вършат същата работа. Става бързо и неусетно, синко. Но твоят нападател ще остане сляп до края на живота си и ще се моли на Бога да върне времето обратно.

Специалната подготовка се проявява и подсъзнателно, помисли си Даниел, докато тялото му светкавично се навеждаше към земята, а ръката му издърпваше няколко залепени една за друга клечки от сладолед, захвърлени под скамейката. За частица от секундата клечките щръкнаха между свитите пръсти на юмрука му, после се стрелнаха към лицето на най-близкия нападател. Хлапакът изрева и се преви на две, между разперените пръсти, покрили лицето му, бликна алена кръв. Даниел върна главата му в изправено положение с рязък ритник, ясно долови пропукването на вратните прешлени. Всички задръжки отпаднаха. Лакътят му потъна в слънчевия сплит на друг хлапак, който се опита да го атакува странично, трети се метна на гърба му и получи такъв саблен удар, че се просна по очи и повече не помръдна. После видя блясъка на ножовете у останалите, които отстъпиха няколко крачки назад и се приготвиха да го ликвидират.

Това е само сън, Дани-бой.

За малко не стовари един юмрук и на мъжа, който се появи зад гърба му. Спря го блясъкът на револвер с късо дуло и протегната напред ръка със служебна карта.

— Арестувани сте! — избоботи мъжът и бандата светкавично се разпиля. На перона останаха телата на убития и ранените.

В същия момент от тунела с грохот изскочи влаковата композиция. Пръстите на мъжа се свиха около ръката на Даниел, хватката им беше наистина желязна.

— Всичко е наред! — изкрещя той, за да надвика грохота на метрото, главата му кимна по посока на тунела, обозначен с табела, на която пишеше: НЕ Е ИЗХОД.

Влакът спря с пронизително скърцане на спирачките, вратите изсъскаха и се отвориха. Жената с посечената ръка беше паднала на колене, мъжът й започна да блъска с юмруци по вагона пред себе си. От една кабина в предната част на композицията надникна глава в униформена фуражка, разнесоха се викове и ругатни.

— Бързо! — побутна го мъжът. — Иначе си готов за кафеза, но ние няма да сме с теб!

— А пистолетът? — загрижено се обади чернокожият му партньор.

— Няма дори да го докосна! — извика другият. — Вече е мръсен!

— Тогава го дръж под око!

— Можеш да разчиташ на мен!

— Това е само сън — усмихна се Даниел.

— И то какъв! — промърмори черният. — Хайде, мърдай!

Влязоха в тунела. Даниел се остави в ръцете им, сигурен, че скоро всичко ще свърши и ще се събуди в леглото си.

Влакът потегли. Двамата изчакаха малко, после го поведоха нагоре, към повърхността. Озоваха се на Еджусър Роуд, колата им се оказа само на две крачки.

Черният седна зад волана, изчака ги да влязат и рязко натисна газта.

— Спокойно, Джоузеф — предупредително се обади партньорът му.

— Как не! — озъби се онзи. — Свържи се с Виктория и им кажи, че ще го откараме в най-близкия полицейски участък!

— Знаеш, че не можем да го сторим, Джоузеф!

— В момента нищо не знам, ясно ли ти е? — викна негърът. — Тоя тип е смахнат! — Ръката му извъртя огледалцето за обратно виждане, черните очи се заковаха в очите на Даниел: — Ти си един побъркан тип! Защо ли толкова се грижат за теб?

Даниел се усмихна. От огледалцето го гледаше напълно непознат човек с руса, ниско остригана глава. После кожата му изведнъж изстина, дълбоко в тялото му започна да се надига животински рев, ръцете му се стрелнаха напред.

— Спри това копеле! — изрева човекът зад волана и направи опит да избегне серията от жестоки удари. Колата започна да криволичи по пустата улица.

Човекът до него стисна Даниел в желязната си прегръдка, главата му нанесе къс, но силен удар от долу нагоре. Бясно мятащото се тяло на русия остриган мъж изведнъж се отпусна.

 

 

Качулката се плъзна около главата му. Гладка и прохладна. Беше очаквал да е грапава и груба, носеща в себе си задушаваща топлина. Чувстваш я такава, защото кръвта ти кипи в последен протест, каза си той. После тялото му бе пронизано от острата болка, която само смъртта може да причини. Поне той си мислеше така. Душата му се изпълни с копнеж към всичко, което си отиваше; със съжаление за всичко, което не беше преживял… Имаше чувството, че вече не е там, макар монотонното мърморене на свещеника да доказваше обратното.

— „… там, в царството на Вечния живот…“

Сега. Ще го направят сега.

Усети как широките колани се увиват около тялото му, ръцете и краката му се оказаха здраво притиснати към трупа. В ноздрите го удари миризмата на кожа и пот. Тяхната пот. И техният страх. Качулката вече не означаваше нищо. Аз съм едно великолепно живо същество, помисли си той. В момента на смъртта всеки атом от моето тяло пулсира от жизненост.

Кратко убождане в ръката, остра, почти нетърпима болка. Господ да благослови онзи, състрадателния… Все пак му спести последните мигове на ужас. После всичко изчезна. Бързо, прекалено бързо. Искаше да се наслади малко по-дълго време на последната искрица живот.

 

 

Аз не съм мъртъв, установи съзнанието на Ото Фашер. Без радостна възбуда, без нетърпеливо потръпване. Изпитваше единствено учудване, примесено в странна комбинация с волята за живот. Неприятелска територия, крещяха всичките му инстинкти.

— Какво е положението? — попита шофьорът.

Фашер почувства хладни пръсти около китката си.

— Ще оцелее.

Което означава, че ти ще умреш, помисли си Фашер. Леко открехна здраво стиснатите си клепачи и видя как шофьорът натиска някакви бутони между двете седалки и притиска нещо до ухото си.

— Виктория? Обектът е с нас. Моля за указания.

Радио за кола, учуди се Фашер. Някакъв нов, неизвестен модел… Всъщност моделът няма никакво значение. След като колата им има радиостанция, значи те са от полицията или от МИ-5. Зае се да прави преценка на ситуацията. Мозъкът му отказваше да включи на обичайните високи обороти, но беше пришпорен от желязната воля. Фашер винаги се беше гордял с природния си интелект и изключително бързите си реакции. Изчакай малко, сам се посъветва той. Слушай, наблюдавай, направи преценка. А после атакувай.

Главата му почиваше на хладното стъкло, тъмните улици бяха размазано петно за полузатворените му очи. Колата му направи силно впечатление — мощна, бърза, безшумна. Не беше нито ролс, нито хиспано, нито разкошната grosse лимузина на Мерцедес-Бенц. Краката му опираха в облегалката на шофьора, което означаваше, че колата е сравнително малка. Остави главата си да клюмне и така получи възможност да огледа вратичката. Няма ръкохватка? Няма бутон за заключване? Аха, специално оборудване срещу бягство на затворници! Умно. В Германия гестаповците просто сваляха дръжките… Пустите му англичани, винаги са били страшно изобретателни! Обожаваше това тяхно качество. Знаеше, че и Фюрера мисли така.

Фюрера.

Дали още е жив? Свършила ли е войната? Положително. Когато английската полиция го арестува по подозрение в шпионаж, Германия вече агонизираше. По подозрение ли? Проклети британци, вечно ще си останат привърженици на реда и законността! Я това да се беше случило в Райха! Гестапо отдавна щеше да го е завлякло за косите в подземията за мъчение. А там, преди да благоволят да му кажат защо е арестуван, щяха вече да са му прогорили топките с електрически ток.

Но британците спечелиха войната. С американска подкрепа, разбира се. Което означава, че евреите пак успяха да им свият номер. Auf Wiedersehen, Адолф! Ти се опита и се провали. Като по всяка вероятност повлече и цяла Германия след себе си. Какво ли е станало с твоите модерни технологии? Дали вече са в ръцете на Съюзниците? Страхотните ракети? Бомбата, от която очакваше разрухата на цели градове? Нима всичките ни велики открития са попаднали в ръцете на евреите и техните сателити? Господи, колко лесно можеше да стане всичко! Малко ни трябваше, много малко! Ако проклетите британци бяха успели да видят светлината, ако бяха успели да проумеят, че бъдещето принадлежи на тези, които могат да го сграбчат с две ръце! Но уви. И най-силният вълк единак става жертва на глутницата, обединила се срещу него. Сбогом, mein Fuhrer, сигурен съм, че не си се оставил жив в ръцете им!

— Състоянието му е задоволително — каза шофьорът, очевидно в отговор на нечий въпрос. — Имахме още един инцидент, вероятно с нови жертви. По-късно ще ви дам подробностите. Караме по задните улички, така е по-сигурно…

Дали пък бойните действия продължават, запита се Фашер. Очите му отново се насочиха към тъмните улици зад стъклото. Дали действа затъмнението? Може би ракетите на Луфтвафе все още падат върху проклетия им остров?

Стига, заблуждаваш се.

Опитай се да си спомниш.

Спринцовка.

Болка от игла във вената.

Колко време са те държали в несвяст?

Защо ти запазиха живота?

Кой те спаси?

Може би британските фашисти? Може би идеалите ни са живи и въоръжената борба продължава? Какво каза преди малко шофьорът по радиото? Още един инцидент, вероятно с нови жертви? Ако успея да избягам и да се свържа с една такава организация, наистина бих заслужил уважението на Отечеството.

Колата се разклати и Фашер използва възможността да погледне вляво от себе си. Ясно видя профила на шофьора.

Негър?

Не, това е невъзможно! Англичаните никога не биха приели негър в своето контраразузнаване! Дори и по време на война. През двете години активна дейност тук той не беше видял нито един черен полицай. В колониите сигурно има, но в Англия?

Коя година сме? Това трябва да се разбере. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Започна да се подготвя за действие, чувстваше се млад и изпълнен с енергия. На колко години беше, когато го пипнаха? Според фалшивите документи на името на Уилям Милър беше на четирийсет и седем, просто за да не го мобилизират. Но всъщност беше на четирийсет и четири. Ти добре чувстваше всяка годинка от възрастта на Милър върху гърба си, нали, Ото? Но сега, по неизвестни причини, отново се чувстваше млад и силен. Може би това се дължи на лекарството, което бяха вкарали във вената му? На някакъв еуфоричен страничен ефект?

Дясната ръка го болеше, кокалчетата пулсираха. Сякаш наскоро се беше порязал. Стори му се, че усеща лепкавата кръв. Неговата? Тяхната? А главата му пулсира, ужасно пулсира! Беше сигурен, че са го ударили с пясъчно чувалче. И са го отмъкнали от истинските му спасители. Не, повторно качване на ешафода няма да има. В това беше абсолютно убеден. Този път ще се наложи да го застрелят, при това, без да го привързват към стълба за екзекуции!

Телефонът в колата изжужа и черният вдигна слушалката.

— Ясно — рече той, след като слуша в продължение на няколко дълги секунди. После затвори и се обърна към колегата си: — Адреса на Риджънтс парк. При самия шеф.

Риджънтс парк? Последният разпит на Фашер беше проведен в училището срещу затвора Уандсуърт, превърнато в щаб на контраразузнаването. Още помнеше надписа над входа: ПАТРИОТИЧНА ШКОЛА „КРАЛИЦА ВИКТОРИЯ“. Риджънтс парк явно означава разпит на най-високо равнище. „Самият шеф“? От почтителния тон на негъра личеше, че става въпрос за някоя изключително високопоставена личност от контраразузнаването. Пак разпити, а? Отдавна вече знаеха всичко за него. Следователно ще се опитат да разберат нещо за онези, които го бяха спасили. Бедата е там, че той не може да им даде абсолютно никаква информация. А това означава излишни страдания, тъй като те положително няма да приемат версията, че е бил упоен и не помни нищо за своето спасение. Призна, че на тяхно място и той не би я приел…

С какво време разполага? Къде се намират в момента? Хайде, schwartzer, изкарай колата от тези задни улички и ми покажи нещо, което да ме ориентира!

— Автоматичният пистолет все още е у него — обади се негърът. — Вземи го, докато не се е свестил.

— Вече ти казах нещо на перона, Джо! Не пипам оръжие, с което е било извършено убийство! Ако толкова искаш да го имаш, спри колата и си го вземи сам!

— Тоя тип е побъркан — рече негърът. — Вече видя какво може да се случи, когато един побъркан тип се докопа до оръжие… Хайде, Хари, вземи го! Дръж, използвай това…

Фашер с мъка запази отпуснатата си поза, тялото му се беше превърнало в къс стомана. Той беше въоръжен, тези глупаци не бяха му взели пистолета! Останалата част от разговора им се превърна в безсмислен брътвеж. „Оръжие, с което е извършено убийство“? „Побъркан тип“? Той чу само това, което го интересуваше — беше въоръжен!

Но къде е това оръжие? В сакото? В панталона? Затъкнато в колана? Усещаше нещо тежко отзад на кръста си, но не смееше дори да се помръдне. Опита да си припомни кога и как е използвал пистолет, но не се получи. В съзнанието му се мерна кратка, напълно абсурдна картина: намира се в изключително шумен летателен апарат, скован е от страхотен студ, в ръката си държи тежък и напълно непознат автоматичен пистолет… Напрегна волята си и прогони това видение. То явно беше плод на халюциногенните лекарства, с които го бяха тъпкали.

Усети напрежението у човека до себе си, в следващия миг до тялото му се докоснаха опитни ръце. Външните джобове на сакото, после панталона. Повдигна клепачи колкото да види пожълтелия плат на подмишниците на човека, заел се да претърсва ризата и горния джоб на сакото. Жълтото изчезна, после онзи проговори:

— Да, както и предполагах… В колана, на гърба. Казах ти, че е професионалист…

— Превъртял професионалист — поклати глава негърът. — Надявам се никога да не изпадам в неговото състояние…

Фашер сам се смая от бързината на своите реакции. Извъртя се и сключи пръсти около китката на мъжа, ръбът на дланта му потъна в основата на носа на противника. Ударът беше страхотен. Хрущяли и ситни костици се забиха в мозъка на агента, той беше мъртъв още преди кръвта му да се плисне на седалката. Фашер грабна пистолета му и го опря в тила на шофьора.

— Спри колата, schwartzer! — тихо заповяда той.

Онзи промърмори нещо под носа си и закова колата до тротоара. Очите му се повдигнаха към огледалцето и внимателно огледаха проснатата отзад фигура.

— Ако си го убил, поне петдесет човека в този град няма да се спрат пред нищо, докато не те обесят за ташаците! — изръмжа той.

Задушливата воня на изпражнения изпълни тясното пространство в купето.

— Той е мъртъв!

— Значи и ти си пътник, мръснико!

Фашер рязко притисна дулото на пистолета в ситните черни къдрици.

— Хората от твоята раса не говорят така с господарите си!

— В кой век живееш, човече?

— Трябват ми отговори!

— Значи не ти трябвам аз. Защото съм обикновен наемник.

— Какво става с хората, които ми помогнаха да избягам? Арестувахте ли ги? Къде ги отведохте? Пак в затвора Уандсуърт?

Къдравата глава бавно се поклати в знак на отрицание.

— Говориш на език, който не разбирам, човече. Болен си.

— Английският ми е перфектен. Тук съм израснал. Не съм болен, а просто съм бил упоен!

— Господи Исусе! — промърмори шофьорът.

— От кои си: полицията или МИ-5?

— Ти какво — да не си помислил, че онази карта, дето я размахахме, е истинска? Малка измама, за да те отървем. Иначе щяха да те насекат на парчета! Ама май трябваше да им дадем тая възможност!… Казах ти вече, бяхме наети да свършим определена работа. Хари беше партньорът ми…

Дулото отново се заби в черепа му:

— Полицията или МИ-5?

— Ние сме частна агенция. Обикновено се задоволяваме с наблюдение. Много рядко предприемаме преки действия. Само когато стане напечено… или имаме лични причини да го сторим. — Думите му бяха придружени от рязко повдигане на черно-розовия палец, насочен към задната част на купето.

Фашер се размърда, почувства как го обзема гняв.

— Лъжеш, за да отървеш кожата! — просъска той. — Искам точни отговори! На каква фаза е войната?

— Коя война?

— Голямата война, тъпако! Срещу Германия!

— А, за тази война ли говориш? Трябваше веднага да ми кажеш… Знаеш ли какво ще ти предложа? Кажи каква фаза те устройва и веднага ще ти дам съответната информация! Окей?

— Отговаряй! Загубихме ли?

— Спечелихме. Сега по-добре ли ти стана?

— Спечелиха Съюзниците, така ли?

— Съюзниците ли?… А, да. Спечелиха Съюзниците.

— Това беше неизбежно — кимна на себе си Фашер. — Разкажи ми за нелегалното движение на английските фашисти! Силни ли са, добре ли са организирани?

От гърдите на шофьора се откърти тежка въздишка.

— Виж какво, дай ми този пистолет и ще те закарам някъде, където ще могат да ти помогнат…

— Отговаряй! Влиятелни ли са силите, които организираха моето бягство?

— Не зная за какво говориш, мистър — въздъхна отново шофьорът. — Бяхме два екипа, имахме задачата да те наблюдаваме двайсет и четири часа в денонощието, без оглед на разходите. Трябваше да те пазим от неизвестни лица, които имат желание да те приберат. Употреба на сила — само в краен случай. Голям майтап! Неизвестните се появиха и ти им видя сметката сам, без нашата помощ… Нали така?

Фашер почувства как тялото му подгизва от пот. В главата му шаваха странни насекоми с остри като бръснач пипала. Имаше чувството, че съществува в позната и същевременно странно чужда среда; в свят, населен от неразгадаеми същества, с които не може да осъществи контакт, въпреки съвършеното владеене на езика им.

Но най-лошото беше, че започваха да го глождят съмненията. Започна да си дава сметка, че именно той е неразгадаемият и странният в един напълно нормален свят. Заля го хладната вълна на самотата, стори му се, че е последният жив човек на този свят. Навсякъде около него витаеха призраци, напразни бяха опитите му да ги улови и опознае. Възможно ли е да е мъртъв? Нима онази екзекуция все пак беше осъществена? Не, това е невъзможно! Нали от мен тече кръв, по дяволите? Болката в ръката ми го доказва! Както и фактът, че току-що убих жив човек! Значи не съм призрак, а съвсем нормално същество от плът и кръв! Нима е възможно смъртта да се проявява в друг, коренно различен вид от този, в който бяха свикнали да я приемат хората? Възможно ли е духът да се веели в друг жив човек? Ако иска да запази разума си, той трябва да разбере дали човек на име Ото Фашер все още е жив. Веднага, каквото и да му струва това! Потръпна от ужас, но си даде сметка, че друг начин няма. Или ще узнае истината, или ще полудее!

— Имаш ли радио в колата?

— И радио, и телефон — отвърна шофьорът. — Искаш да се свържеш с някого?

— Искам ти да сториш това. Ще се свържеш със съответните официални власти, които трябва да потвърдят или отхвърлят екзекуцията на Ото Хорст Фашер, по националност германец, състояла се на седми май хиляда деветстотин четирийсет и пета година в лондонския затвор Уандсуърт. Използвал е псевдонима Уилям Милър, престъплението му е шпионаж в полза на чужда държава.

Нещо в гласа на Фашер накара шофьора да забрави за опрения в главата му пистолет.

— Изглеждаш ужасно, човече — извърна се той. — Нека те закарам в някоя болница.

— Задай въпроса!

— На кого?

— На твоите хора. На полицията или на МИ-5. На официалните власти.

— Ще се свържа с Виктория за съвет, окей? Там са моите началници. Разбираш ли това?

— Кажеш ли им къде се намираме, ще умреш!

— И аз така си помислих — мрачно промърмори негърът.

 

 

Моравец вдигна слушалката.

— Кой? На телефона. Почакайте за момент — щракна пръсти по посока на Джейн Хейвършам, която говореше по друг телефон и си записваше нещо в бележника. — Хванали са го!

— Зная, че е трудно, но моля да ми се обадите в момента, в който научите нещо — каза в слушалката Джейн и прекъсна линията.

В репродуктора на бюрото се появи металическият глас на шофьора.

— Имам няколко въпроса към вас, сър… Един момент, ако обичате… — Нещо пропука, после шофьорът приглушено попита: — Как беше името?

Разнесе се груба ругатня, после репродукторът затрептя от ядосан метален глас с едва доловим акцент:

— Ото Хорст Фашер. Офицер в Абвера. Екзекутиран на седми май четирийсет и пета година в лондонския затвор Уандсуърт. За шпионаж. Искам незабавни сведения по въпроса, иначе човекът ви ще умре!

— Адам? — ахна Джейн.

— Това не е Адам — изръмжа Моравец.

— Той е, но се променя… Вече забелязах това у Хартрампф. Адам! Говори Джейн! Кажи къде се намираш и веднага ще дойдем. Ще бъдеш в абсолютна безопасност!

— Чухте ли въпроса ми? — повтори гласът.

— Адам!

Моравец размаха ръце и пое инициативата.

— Разполагаме с информацията, която ви интересува! — извика той, без да сваля очи от лицето на Джейн. — Моля ви да почакате малко.

Тя грабна писалката и написа:

Не можеш да му кажеш, че е мъртъв!

Откъсна листа от бележника си и го подаде на Моравец. Той размаха ръка и направи знак, че иска записките й. Тя отказа с поклащане на глава. Той се надвеси над нея и изтръгна бележника от ръцете и.

— Нали чу какво обясни Шайрър? — проплака Джейн. — Клетките на паметта на Фашер вероятно са трансплантирани в мозъка на Адам! А това прави проблема не психологически, а чисто физически! Един господ знае каква беля може да стане!

— Чакам отговор! — настоя Фашер.

— Не можеш да поемеш този риск! — проплака отново Джейн.

— Ако не отговорите до десет секунди, вашият човек е мъртъв! — разнесе се леденият глас от репродуктора.

— Наистина ще го направи! — потвърди с умолителен глас чернокожият шофьор. — Вече уби партньора ми!

Джейн скри лицето си в ръце и се извърна настрана.

Моравец намери листа, който му трябваше, и започна да чете:

— Ото Хорст Фашер, обесен за шпионаж на седми май хиляда деветстотин четирийсет и пета година в осем часа сутринта. Място на екзекуцията — затвора Уандсуърт, Лондон.

От репродуктора се разнесе учудено възклицание, последвано от напрегната тишина.

— Къде е погребан, моля? — попита след малко гласът.

— Нямаме информация.

— Лъжете! Цялата история за тази екзекуция е една лъжа!

— Ще се опитаме да открием гроба. По всяка вероятност е бил заровен в двора на затвора…

— Действайте!

— Не е толкова лесно, особено по това време на нощта. Ще ни трябва връзка с Вътрешното министерство, а сега това е невъзможно.

— Откъде научихте за екзекуцията?

— Имаме специалисти за събиране на този вид информация.

— Трябва да зная къде е погребан, ясно ли е? От това зависи животът на вашия човек!

Джейн забързано натискаше бутоните на друг телефон.

— Хайде, събуди се! — нетърпеливо прошепна тя.

— Ще ни трябва време — протакаше преговорите Моравец.

— Ще почакам, вашият човек — също!

— И не се бавете прекалено много — предупреди шофьорът, после с напрегнат глас продиктува телефонния номер на колата.

Джейн изпусна една въздишка на облекчение и попита:

— Рой Паркър? Извинявайте, че пак ви будя, но… Не спите ли? Защо тогава не вдигате веднага? — Извърна се към Моравец, умореното й лице беше прорязано от дълбоки бръчки. — Да, съгласна съм, че случаят е фантастичен. Извинете, че ще ви прекъсна, господин Паркър, но се обаждам по спешност… Трябва веднага, още в тази минута, да научим къде е бил погребан онзи шпионин Ото Фашер! Какво!? Сигурен ли сте? — Напрегната до крайност, Джейн изобщо не забеляза, че в кабинета отново са се появили Шайрър и двамата цивилни агента. — Точно така, разбира се. Вие сте експертът… Да, благодаря, довиждане…

— Научи ли нещо? — попита Моравец.

— Повече, отколкото трябва — въздъхна Джейн, изведнъж забравила за умората. — Трябвало да погребат Фашер в гробището на затвора, но в деня на екзекуцията получили заповед тялото му да бъде предадено на някаква военномедицинска част, цитирам: „за научни цели“. Нямало никакви възражения и това е съвсем естествено. На кого му пука за трупа на някакъв нацистки шпионин? Фашер бил натоварен на военен камион и откаран в Девън. Моят информатор Рой Паркър е общопризнат специалист по въпросите на германския шпионаж по време на двете световни войни. Работил е задълбочено по случая Фашер, разполага с интервюта на много от тогавашните надзиратели в затвора Уандсуърт. Един от тях си спомня, че шофьорът на военния камион споменал нещо за „постоянно сноване от един затвор до друг…“. В отговор на поставените от надзирателя въпроси войникът признал, че отива в Дартмур да прибере още един труп. Помолил обаче това да не се разгласява, тъй като в същия район бил и секретният обект…

Шайрър напрегнато слушаше, очите му блестяха.

— Заповедта на Вътрешното министерство несъмнено е била приета срещу подпис от някой, който е отговарял за тази медицинска част — извика възбудено той. — Откриете ли името му, ще откриете всичко!

— Имам едно име — тихо промълви Джейн. — Военният лекар, който е присъствал на екзекуцията и който е предал трупа в разпореждане на колегите си. Казва се Самюел Хейл. Бащата на Даниел. Бил е придружаван от униформена медицинска сестра, която се казвала Еленър Паджет-Лисъл. Готова съм да заложа всичко, което имам, че по-късно тази сестра е станала Еленър Хейл!

— Момент, момент! — спря я Шайрър. — За какво му е била необходима медицинска сестра? Те се грижат за живи пациенти, а не за трупове!

— Точно така, докторе.

— Искаш да кажеш, че този немец е жив? — прогърмя Моравец.

— Съмнявам се — поклати глава Джейн. — Ако още е жив, той положително би бил грохнал старец…

— Или пък опитно свинче, от мозъка на което са късали това, което им трябва — добави Шайрър. — В продължение на години…

— Би трябвало да поддържат живота му, след като искат да ползват части от мозъка му, нали? — попита Моравец.

— Не е необходимо — поклати глава Шайрър. — Поставени при подходящи условия, клетките могат да живеят вечно…

— Но какво става? — обади се с недоумение Шоу — по-високият от двамата цивилни детективи, които слушаха разговора, вцепенени от учудване.

— Вашият човек си има проблеми — обясни Моравец.

— Кой наш човек?

— Представи се като Нелсън.

— И какви са проблемите му?

— Ще ги чуете — отвърна Моравец и посегна към един от телефоните пред себе см.

— Чакай! — извика Джейн. — Какво ще кажеш на Адам?

— Той не е Адам. И вероятно вече никога няма да бъде.

— Замени го Даниел Хейл, после дойде ред на Фашер. Никой от тях не е истинският Адам. Поне физически… Но той, който и да се окаже, продължава да чака… Вече съм сигурна, че ще съумея да го убедя да се върне при нас!

— Шайрър? — въпросително се извърна Моравец.

— Ти какво? — вдигна вежди лекарят. — Да не би да очакваш професионалното ми мнение? Та тук става въпрос за революция в неврохирургията и бог знае още за какво! Авангардна медицина, скок в бъдещето, огромен напредък в областта на хирургията! В сравнение с всичко това аз едва ли съм нещо повече от средновековен знахар!

— Това личи и от името на медицинския департамент, обозначен в заповедта на Вътрешното министерство — посочи записките си Джейн.

Моравец надникна в бележника и.

— Откъде казваш, че идва името Адам?

— Според Еленър Хейл, това било единственото име, което си спомнял. После го повтори и пред мен, но каза, че го свързва с цифрата девет…

Моравец надраска нещо по бележника на Джейн, после тържествуващо го тръсна на бюрото.

— Какво става? — любопитно го изгледа Шайрър.

— Армейски департамент за авангардна медицина! — обяви на висок глас Моравец.

— АДАМ — тихо го допълни Джейн.

— А деветката?

— Може би е пореден номер на експеримента — предположи Шайрър.

— Това е нечовешко! — възкликна Джейн.

— Какво общо има човечността с всичко това? — горчиво се усмихна Шайрър. — В речника на фанатиците такава дума просто не съществува. А можете да бъдете сигурни, че точно с фанатици ще си имате работа… За тях вашият Адам не е нищо повече от номер, поредна бройка от един ужасен експеримент. Бройка, която някак е успяла да се измъкне и да им създава неприятности… Тези хора не се стремят към усъвършенстване на медицината. Не, тяхната цел е отстраняване недостатъците на всички нас — бедните обикновени човешки създания! Посягат към мрачната бездна на неизвестното, експериментират с неща, които не познават. На медицински език това се нарича евгеника^[1]. Нацистите са имали цяла научна програма в тази насока, както правилно посочи Моравец. Техният свети Граал, ако това повече ви харесва: създаване на истински господстваща раса по пътя на селекцията и нечовечните експерименти. В областта на генетиката, както и във всяка друга област, която би им донесла мечтаното превъзходство. — Замълча малко, после замислено добави: — А може би експериментите им не са били толкова примитивни и нечовечни. Може би са постигнали напредък, за който дори не сме подозирали… И това е обосновало желанието за продължаване на експериментите. Дано да не е така. Никога няма да забравя един цитат на тази тема, който завинаги ще остане най-мрачният цитат в кариерата ми на лекар: „Зад мечтата за генетични промени неизбежно наднича бъдещият кошмар на човешката раса“.

— Но какъв е проблемът на Джо Нелсън? — кипна Шоу, напълно излязъл от кожата си.

— В момента е добре — въздъхна Моравец. — По се страхувам, че партньорът му вече е мъртъв…

— Мичъл?! Как така?

— Не зная никакви подробности.

— Вашият кретен ли го е извършил?

Моравец мълчаливо кимна.

От устата на Питърс се изтръгна груба ругатня.

— Трябваше да бъдем предупредени! — изръмжа горчиво той. — Къде е в момента този идиот?

— Държи Нелсън като заложник.

— И какво иска в замяна?

— Отговорът на един въпрос — намеси се Джейн.

— Който по всяка вероятност ще го убие…

— Значи работата е сериозна…

— Но първо ще убие вашия човек.

— Нелсън може да се справи с него!

— Как? — попита Моравец и вдигна слушалката. — С куршум в челото?

 

 

Ото Фашер грабна слушалката още след първото позвъняване.

— Получихме информацията — уведоми го басовият глас на Моравец.

— Казвайте!

— Ото Фашер не е бил екзекутиран в деня, за който става въпрос. И вероятно изобщо не е бил екзекутиран.

— Пояснете се!

— Имаме документирани доказателства, че същата сутрин е бил откаран от затвора Уандсуърт. Вероятно е бил в безсъзнание, тъй като е бил придружаван от лекар и медицинска сестра.

— Къде е бил откаран?

— В Дартмур, графство Девън.

Фашер почувства как светът започва да се сгромолясва пред очите му, а заедно с него и остатъкът от разума му. Ледени пръсти стиснаха главата му, част от тялото му сякаш изпадна в дълбока парализа. Всичко пред очите му заплува в неясни светлосенки.

Дръж се! Дори това да е смъртта, пак се дръж! Няма нищо по-лошо от бездната, която чака да те погълне!

Потръпна от ужас при мисълта, не… по-скоро от гласа, който прозвуча в съзнанието му с кристална яснота. Знаеше какво ще стане, едновременно с това не знаеше… Чувстваше дълбокия смисъл на предупреждението, но не искаше да го приеме. Като тежко болен, който знае, че изпусне ли тясната лента на съзнанието, отвъд нея ще намери смъртта, той бавно и внимателно се зае да издърпва от бездната оскъдните остатъци на разума си…

После пред очите му изплува едно загрижено лице. Не беше нито красиво, нито грозно. Беше му скъпо. Почувства хладната й ръка на челото си, после по-надолу, върху наболата четина по бузите… Гласът й беше тих, но ясен.

— Няма ли да ни пребие някъде този шофьор?

В същия момент усети очертанията на тялото си и разбра, че действително се тръскат в някаква кола.

— Намали! — изкрещя той.

— Какво? — изгледа го с недоумение Нелсън. — Ние сме на място, приятел…

— Какво става? — избоботи в слушалката Моравец.

— Карай към Дартмур! — заповяда Фашер.

— Искаш да кажеш — към безкрайните тресавища — промърмори Нелсън, после вдигна глава: — Виж какво, Дартмур е огромен район, а и тази кола не става за тамошните пътища. Аз също… Искаш ли да ти кажа какво ще направим? Аз ще сляза и ще ти оставя ключовете… Готов съм да ти отпусна и малко мангизи за бензин…

— Карай! — изрева Фашер и изтръгна кабела на телефона.

— Той е луд! — прошепна Шоу сред напрегнатата тишина, която настъпи в кабинета.

— Моравец! — изпъна рамене доктор Шайрър. — Според мен е крайно време да се обадиш в полицията!

— Сторя ли го — край! — изгледа го намръщено магнатът. — Никога нищо няма да научим за секретните им експерименти. Ще запечатат всичко и ще ни обявят за луди. Мой дълг е да информирам обществеността!

— По-важен е дългът ти към акционерите!

— Познай какво ще направи — извърна се към Джейн Моравец. — Ще се прибере у дома.

— В кой дом? В Ретмур Фарм, дома на Даниел Хейл, нали? Познах по гласа му… Самоличността на Фашер едва се държи и всеки момент ще се разпадне. И той отново ще се превърне в Даниел или Адам. И в двата случая това ще го отведе обратно във фермата. След бягството си Адам е намерил убежище именно там, това е горе-долу единственото му познато място в един враждебен свят… Ще се върне, сигурен съм в това!

— Може би бягството наистина е било дело на Адам, но Даниел Хейл е този, който е ръководел всичките му действия — отбеляза доктор Шайрър.

— Ръководел ги е и страхът, докторе. Страхът да бъде някъде по средата между живота и смъртта. Той го описва като бездна. Като чувство за живот у един мъртвец… И това описание е ужасно!

— Трябва да направим нещо! — извика Шоу. — Веднага!

— Откарайте ме в Ретмур Фарм! — твърдо изрече Джейн. — Това е единственият ни шанс!

— Единственият шанс на Джо Нелсън — тихо я поправи Питърс.

Моравец вече държеше слушалката.

— Добре, това не ме интересува! — кресна той. — Открийте го, след броени минути да бъде готов! — Тресна слушалката върху вилката и вдигна глава към Джейн: — Най-бързо ще стигнеш с хеликоптер. Площадката е на покрива на „Уърлдком“. Тръгвай! Шайрър, ти ще останеш тук! Работата ти още не е приключила.