Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (6)

Пета глава

Препъвайки се срещу виелицата, той започна да се отдалечава от разбития хеликоптер. Жестокият студ стисна сърцето и дробовете му в ледената си лапа. Неволно пожела да се върне към спомените от детството. Както за да избяга от този кошмар, така и за да намери думите, които най-точно биха описали сегашното му състояние.

Господи, това място наистина е ад!

Скот. Загинал в Антарктика. Герой в очите на момчетата. Безсмъртна слава и всичко останало… Но защо в учебниците по история не се регистрира и болката? Мили боже, нека да умра! Трябваше да умра още при катастрофата. Защо ме остави да понасям всичко това?

Лежеше върху ледника. Не виждаше добре, тъй като сълзите замръзваха още под клепачите му. Светът се пропука и изчезна, всичко наоколо се превърна в бяла стена. Прекалено бяла, за да може да заспи.

Защо лъжат, че съществува състоянието „бяла смърт“, защо лъжат, че студът носи благословеното облекчение? Никога вече няма да мога да заспя, тази нетърпима белота завинаги ще реже зениците ми…

Сънувам, помисли си той. Ще се събудя в леглото. Зная, че ако не я открия до себе си в момента, по-късно тя ще дойде. Това е сигурно. Огледай тялото си, изчеткай снега от дрехите си и кажи на глас това, което ще видиш. Може би тя ще чува и помни, защото ти не помниш нищо. Опитай. Опитай веднага!

— Аз съм мъртъв войник.

 

 

— Адам! — изкрещя Джейн Хейвършам, ужасена от клокоченето, породило се дълбоко в гърлото му. После сграбчи главата му и силно я разтърси, потръпнала от необичайната хладина на кожата му.

Той се събуди, някаква солидна врата се затръшна и студът остана отвъд нея. Топло легло, истински рай. Бягай, рече си той. Но от какво? От кошмара или от действителността?

— Слава тебе, Господи! — въздъхна с облекчение тя.

— Какво говорех насън? — попита той.

— Нищо — прошепна тя. — Сънувал си кошмар и нищо повече.

— Исках да слушаш и да запомниш вместо мен…

— Адам, ти знаеш всичко. Предварително знаеше, че съм те чула и ще дойда при теб. Знаеше дори в съня си. Не мога да живея по този начин, но и не мога да избягам…

— Ще останеш ли с мен?

— За известно време.

Тя пристъпи към леглото. Отдаде му се безрезервно, с цялата си душа. Надяваше се, че той ще успее да потъне в нея без остатък, ще прогони страха и объркването. В мрака проблесна нещо болезнено познато, някаква малка, но интимна частица от него прониза душата й. Внезапен лъч, осветил една незабравима любов. Кратък и мъчителен лъч, натежал от отминала болка. И от предстояща, ако тя реши да остане до него… Остана. Сви се на кълбо и се притисна до тялото му. А той потъна в покой.

 

 

Беше три часът сутринта, времето на най-дълбокия сън. За тези, които са успели да заспят, разбира се. Дойдоха с две коли — едната за тях, едната за него.

Той моментално се събуди и каза:

— Те са тук.

Сякаш и тя трябваше да бъде будна като него.

Ужасът му я пришпори. Тя скочи от леглото, изтича до прозореца и повдигна крайчеца на завесата.

Микробусът беше запречил единствения вход и изход на къщата. Цилиндричното му туловище сякаш фосфоресцираше в мрака, от него се издигаха едва забележими струйки пара или може би кондензация. От вътрешността му изскочиха черни сенки, към тях се присъединиха други, появили се отдясно. Тя разбра, че ако не действа бързо и решително, Адам е загубен.

— Стой тук! — прошепна Джейн и се плъзна по стълбите към долния етаж. Насочи се право към командното табло на домашната охранителна система и натисна бутона. После пусна стереосистемата, завъртя копчето на усилвателя докрай и пъхна в нея първия компактдиск, който й попадна в ръцете. Хукна из стаите да включва лампите и да отваря прозорците.

Ослепителна светлина заля спомагателните постройки в дворчето, воят на алармената инсталация влезе в странна комбинация с гласа на Крис Рия, кристалночист и гръмотевичен под въздействието на сто вата електронно усилване. Кварталът оживя за броени секунди. Навсякъде светнаха лампи, започнаха да се отварят прозорци. Черните силуети на тротоара се заковаха на място, после се обърнаха и изчезнаха, преследвани от оглушителния шум.

Радостно възбудена от своята малка победа, Джейн изтича подир тях, но улицата я посрещна само с малко облаче изгорели газове, което бързо се разсейваше в нощния въздух. Върна се в къщата и побърза да спре уредбата. В далечината прозвучаха полицейски сирени, някой от съседите яростно натискаше звънеца на входната врата.

В четири часа всичко отново потъна в мрак, в квартала се възцари тишина. Полицаите взеха показанията й мълчаливо, в хладните им погледи ясно личеше какво мислят за жените невротички. Съседите я проклинаха и напразно се опитваха да заспят отново, притеснени от мисълта за тежкия работен ден, който ги очакваше.

Тя се върна в своето легло, тъй като чувстваше, че вече не е в състояние да отдава нищо от себе си. За момента Адам й идваше прекалено много, тя имаше нужда от сигурността на собствената си стая и собственото си легло. И от собственото си безразличие към бъдещето.

 

 

Събуди я някакъв тропот, долетял откъм входната врата. Беше се съмнало. От стаята на Адам не се чуваше нищо, по тялото й пробягаха ледени тръпки. Скочи от леглото, наметна халата си и отиде да надникне. Той беше потънал в мъртвешки сън. Лежеше абсолютно неподвижно. Завивките бяха отметнати, голото му тяло беше невероятно бледо. Очите й започнаха да смъдят. Влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. После слезе да прибере купчината вестници, хвърлени на изтривалката пред входната врата. Първите страници на два от тях показваха силуета на Адам, скрит зад екрана на телевизионното студио.

Моравец.

От устата й излетя горчиво проклятие. Бяха се разбрали да държат журналистите на разстояние до излъчването на нейното предаване. Едва след него Адам трябваше да се появи в новините, най-напред в клюкарските вестници на Моравец, разбира се. Проклето да е това тъпо телевизионно шоу! Изобщо не би трябвало да се съгласява на него! В момента Адам съвсем не се нуждае от цирк!

Хвана слушалката и набра номера на „Уърлд Комюникейшънс“. Знаеше много добре, че Моравец е зад бюрото си още преди повечето хора да са седнали на масата за закуска. Свързаха я веднага.

— Хора от онова студио са мъртви и той го предсказа! — хладно пресече опитите й за протест магнатът. — Имам аванс пред конкуренцията и нямам никакво намерение да го изпускам! Нещата се променят, ние сме длъжни да бъдем в крак с развоя на събитията. Доколкото разбрах, тази нощ ти също си имала публични изяви…

— Под наблюдение ли си ме поставил? — пожела да узнае тя.

— Не съм, но май трябва да го сторя — изръмжа той. — Като защита на инвестициите си. Ако моите хора нямаха връзки в Главното управление на полицията, нямаше да им плащам тези огромни заплати, нали? Ти си доста изобретателно момиче.

— Знаеш ли кои са?

— Организация, която е защитена от съдебно преследване със закон… Дори в случаите, в които собствените й действия са незаконни…

— МИ-5? Кое ги кара да се замесват?

— Даниел Хейл. Широко известно е, че шефовете на „петицата“ от години сънуват все един и същ кошмар — специализиран в секретни операции английски офицер, който знае всички трикове, решава да премине на страната на ИРА. По собствено убеждение или по принуда. Някъде в малките часове ми позвъни Найджъл Люин. Неговият приятел от полицията мисли, че Даниел Хейл е именно такъв офицер. Според версията му Хейл е убил майка си, защото старата жена е отказала да приеме мнимата му смърт, а това е представлявало сериозна заплаха за новата му роля. Фоли стига до това умозаключение, след като е разбрал, че Даниел Хейл отново се появява на хоризонта. В твоя компания.

— „Петицата“ наистина вярва, че Адам е Даниел Хейл?

— По-точно вярва, че Хейл е жив. Всяка информация за него се препраща директно там. Убеждението им, че той е минал на другата страна, става все по-силно…

— Даниел никога не би станал терорист. В това съм сигурна.

— Защото е бил герой между краката ти? А знаеш ли как би реагирал на психологическа обработка или изтезания? А вероятно и на двете?

— Сега разбирам защо всички те мразят!

— Омразата е висша форма на уважението и аз винаги съм я поощрявал. А ти приеми факта, че не си в състояние да разголваш докрай душите на хората, и си припомни, че аз разполагам с цяла империя за информация.

— Защо тогава не арестуваха Адам? Открито, по законен път. Защо трябваше да се промъкват като крадци посред нощ? — Изпитаният само преди няколко часа ужас започна да избледнява, за малко не избухна в смях, като си спомни безразсъдните си действия.

— Дори и аз не успях да купя тази информация. Май не се обръщаме към когото трябва… Струва ми се, че в случая се преплитат доста интереси. Убеден съм, че МИ-5 контролира разследването по смъртта на Еленър Хейл, това се потвърждава и от нашите информатори в полицията. Но знаеш как действа „петицата“ — наложи ли затъмнение по случая Даниел Хейл, ние навсякъде ще срещаме бетонна стена. А това може би означава, че самата МИ-5 е манипулирана и се подчинява на определени заповеди…

— От кого?

— Не знаеш ли кой дърпа конците на „петицата“?

— Правителството? Но тогава случаят отива направо на Даунинг стрийт номер десет!

— Чела ли си нещо от Мария Затуренска? „Змия отровна крие се във всеки цвят, стрелите й са безпощадни…“

— Това не е ли някакво завоалирано източноевропейско предупреждение?

— По-скоро е предупреждение за това, което ще направят собствените ни варвари, когато им дойде времето!

— Никога не бихме могли да го докажем.

— Всеки по-сериозен политически скандал съдържа в себе си два задължителни елемента — някой винаги е готов да напусне кораба по-рано от необходимото и някой винаги е готов да оцелее на всяка цена. Възнамерявам да пораздрусам политическото дърво и да видя какво ще падне от него…

— Какво ще правим с Адам? След снощния инцидент той не може да остане повече тук.

— Снощният инцидент доказа, че тези, които искат да го приберат, не желаят публични изяви.

— Ами тогава да ги пожелаем ние — хладно процеди тя.

— Публичната изява действително е едната от възможностите — изръмжа Моравец. — А другата е да потънем още по-дълбоко… Макар че лично аз не разчитам твърде много на нея…

— Как ни откриха?

— Даниел Хейл. Чрез майка му, чрез документите му за самоличност, чрез колата му. И чрез теб — неговата приятелка…

— Никога не съм била негова приятелка.

— Може би. Но положително си фигурирала сред регистрираните му контакти. Прекарали сте един уикенд в Кеймбридж, зная дори името на хотела.

— Проклети копелета! Нямат ли къде другаде да си пъхат дългите носове?

— Не ставай наивна. Ти имаш радикални разбирания и работиш в медиите. Достатъчно основание да те считат за заплаха за своята сигурност и своето могъщество.

— Ще реша какво да правя с Адам и ще ти се обадя.

— Не по този телефон. Решението на Върховния съд да прекрати подслушването ти може би още е в сила, но може и да не е. По всяка вероятност ще играем на масата на големите играчи, затова те съветвам да очакваш всичко.

— Ще го имам предвид.

Почувства присъствието на Адам зад гърба си в момента, в който остави слушалката. Един поглед в хладните сиви очи й беше достатъчен. Той вече знае всичко, няма смисъл да крие вестниците.

— Нищо друго не можеше да сториш — рече и за пръв път усети тежестта, която мъкне на гърба си този човек. — Ти беше притиснат, на всички беше ясно как се чувстваш… — Остави вестниците на масичката и продължи: — Тук пише, че са наели автобус и са тръгнали от Брадфорд… Никой не е приел сериозно предупреждението, мислили са го за обикновен трик…

Телефонът я прекъсна. Тя побърза да вдигне слушалката, доволна, че няма да гледа в очите му.

— Джейн Хейвършам? — прозвуча мъжки глас. Типичното предъвкване на съгласните го издаде веднага — беше собственикът на един от клюкарските вестници, който конкурираше империята на Моравец. — Слушай, ние знаем, че си свързана с него. Разбрахме го снощи в телевизията, няма смисъл да отричаш. Готови сме да платим сериозен хонорар за правото на интервю. Видя ли вече новината за катастрофата на магистралата? Невероятно! Как го е сторил? Питай го колко иска, прибави твоята цифра и давай да действаме! Забрави за Моравец, поемаме и неустойките, и съдебните разноски! Кво ще кажеш? Той при теб ли е в момента? Какви са ви отношенията? Само професионални или вече и интимни?…

— Я върви по дяволите! — кресна Джейн и затръшна слушалката. — Господи! След половин час тази къща ще бъде обсадена! Ти не си готов за това, онези негодници ще те пречупят! Трябва да изчезваме. Веднага!

Изтича нагоре по стълбите и безразборно нахвърля малко лични вещи в един сак. Извика му да стори същото. След петнайсет минути бяха готови. Тя излезе първа, накара го да остане зад гърба й. Мъж и жена изскочиха от паркираната на ъгъла кола. В ръцете на мъжа се появи фотоапарат, момичето държеше касетофон. Фотографът се закова на място, коленичи като стрелец и започна да натиска копчето.

— Ягуарът! — извика Джейн. — Аз ще карам!

Момичето пронизително изпищя.

Джейн се обърна точно навреме, за да види как някакъв тип нанася къс саблен удар в тила на фотографа. Онзи се просна по очи, мъжът издърпа фотоапарата, отвори капачето и освети лентата.

— Качвай се! — извика задъхано тя и хвърли сака в задната част на старата кола. Седна зад волана, изгуби ценна секунда, докато открие бутона на стартера. После включи на заден ход и натисна газта докрай. Металното купе с трясък се понесе по едрия паваж, воят на скоростната кутия беше толкова пронизителен, че заглуши дори ръмженето на двигателя. Рязко нави волана, за да избегне момичето, което беше приклекнало до тялото на фотографа. За миг мерна разкривената му в безмълвен вик уста. Нападателят беше изчезнал.

— Горилите на Моравец — промълви едва чуто тя, сърцето лудо блъскаше в гърдите й. — Онзи, дето нападна фотографа, беше от тях… Пази си инвестицията от конкуренция…

— Не — поклати глава Адам.

— Господи! — възкликна тя. — Ако знаеш какво ще стане, много те моля да ми кажеш!

— Не зная.

— Божичко, само едно нещо на този свят е по-лошо от мъж, който се мисли за безпогрешен… И знаеш ли кое е то? Мъжът, който знае, че е безпогрешен! — Превключи на по-ниска предавка, взе един остър завой и натисна газта по пустите улички на тихия квартал. Хвърли му един бегъл поглед и тихо добави: — Извинявай, винаги съм нервна, когато не съм си отспала… В момента не зная нито къде отиваме, нито какво ще правим. Но скоро ще зная. Окей?

— Хартрампф — рече той. — Знам прекалено много за всичко, но нищо за себе си. Тя каза, че той ще ми помогне.

В главата й се появи споменът за смразяващите кръвта звуци, които клокочеха в гърлото му през нощта, за краткото и зловещо изявление. Потръпна при мисълта, че някой ще отвори вратата, водеща към безименния ужас на програмираното му съзнание.

Излезе на една от главните улици и пое към Белгрейвия.

Макар и по чехли, Ерих Хартрампф надвишаваше метър и деветдесет, раменете му бяха закръглени, тъй като цял живот се беше навеждал към по-ниските от себе си хора. Лицето му имаше топлия кафяв цвят на паркета, върху който стоеше.

Говореше със странен акцент, нещо средно между бостънски и берлински, гласът му беше силен и нетрепващ, въпреки седемдесетте и осем години, натрупани зад гърба му.

— Ужасно, ужасно — каза той, докато ги водеше към кабинета в старата си къща с високи тавани, кънтящи от стъпките им. — По телевизията съобщиха за смъртта на Еленър Хейл. Същия ден се обади по телефона и всичко ми обясни. — Хвърли кратък поглед към Адам и добави: — Изключително смела дама, наистина хуманен човек…

Джейн запази мълчание, давайки му възможност да прочете на спокойствие писмото на Еленър Хейл, после попита:

— Цялата истина ли ви каза, докторе?

Хартрампф сгъна листа на четири и го прибра във вътрешния джоб на сакото си.

— Разбирам, че и на вас е изпратила писмо. В моето изразява мнението си като човек на медицината. Някога е била сестра в психиатрична клиника, а по време на войната е научила доста за пълния умствен колапс. Главно на хора от армията. За съжаление такива имаше много. Съвременната война доказа по наистина сразяващ начин, че духът е далеч по-уязвим от тялото. Не всички участници в нея получават физически наранявания, но единици са онези, които не страдат от дълбок стрес. Той идва от постоянното напрежение и страха от смъртта. Адолф Хитлер отлично разбираше това и всячески подпомагаше усилията на секретните лаборатории за създаване на армия от полуроботи, които трудно биха могли да бъдат наречени човешки същества. Трябва да ме извините, но не мога да бъда спокоен, когато говоря за това. Избягах от нацистка Германия, за да не бъда принуден да участвам в подобни експерименти. Другата алтернатива беше смъртта.

Без да спира да говори, Хартрампф насочи Адам към удобно кожено кресло с висока облегалка, накара го да седне и насочи настолната лампа към главата му.

— Много добре — призна той. — За пръв път виждам такава работа. Вероятно е използвана някоя нова техника, с която не съм запознат… Дали не е лазер? На моята възраст човек започва да изостава…

— Нищо не помни — поясни Джейн. — Нито за нараняване, нито за операция.

— Предположенията могат да бъдат подвеждащи, а дори и опасни — скъпернически се усмихна Хартрампф. — Травмите в главата действително могат да предизвикат амнезия, но много по-често причина за нея са психологическите конфликти. Но както и да е… Той не помни и това е един твърдо установен факт. Но той знае. Затова въпросът трябва да бъде поставен така: дали той желае да си спомни? Съзнанието притежава собствени защитни механизми и те са тези, които позволяват на организма да избегне или смекчи ефекта на страхостимулиращите фактори. Тези фактори влизат в действие в мига, в който се появи заплаха за нормалното функциониране на духа. Адам не е първият посетител на този кабинет, който не помни нищо от предишния си живот до определен момент. А ние трябва да търсим именно събитието преди този момент. Онова, което е изключило паметта… — Големите му длани обвиха главата на Адам: — Млади човече, с ваше позволение бих опитал един хипнотичен сеанс…

— Искам да зная — отвърна Адам.

— Разбира се, че искате — отвърна Хартрампф и бавно се изправи пред него, скривайки го от погледа на Джейн. Тя не видя какво прави възрастният лекар, не чу тихо произнесените му думи. Но веднага забеляза, че Адам се отпусна в креслото и сякаш заспа. Хартрампф се извърна да я погледне: — Не се тревожете, няма да тласкам съзнанието му отвъд границата, която то не желае да премине…

— Сънува ужасни кошмари — прошепна тя.

Старецът опря кафяв пръст до устните си, после настани дългото си тяло в стола срещу Адам.

— Какво значи за теб името Адам? — попита той.

— То е в съзнанието ми.

— Само в съзнанието ли?

— Има и други.

— Обясни, ако обичаш.

— Други съзнания.

— Чувал си името? Виждал си го?

— В съзнанието си.

— Само в съзнанието си — повтори Хартрампф.

— Няма нищо друго.

— Нищо друго в твоето съзнание?

— И в останалите.

— Останалите съзнания? Колко са те?

— Те се променят.

— Съзнанията се променят? Как?

— В нови съзнания.

— Значи променени съзнания, така ли?

Пронизващите воднистосини очи на Хартрампф не се отделяха от бледото лице на Адам.

— С теб ли са сега тези други съзнания?

Колебание.

— Не зная.

— Къде са?

Мълчание.

— Липсват ли ти? Можеш ли да ги потърсиш?

Тялото на Адам потръпна от неудържима конвулсия, лицето му се разкриви.

— Спи! — заповяда Хартрампф.

— Какво стана? — прошепна Джейн.

— Може би започва да вижда истината — отвърна старият лекар.

— Тези други съзнания… Дали не страда от някаква форма на шизофрения?

— Не е изключено, лесно би могло да се допусне…

— Но вие не го допускате, така ли?

— Аз слушам.

— Къде се намира той сега?

— Сега ли? Никъде. И май го предпочита…

— Той спи почти непрекъснато и винаги сънува тези ужасни кошмари… Опитва се да избяга от властта, която притежава… Еленър Хейл не ви ли го обяснява в писмото си?

— Опитва се… Няма ли и вие да сторите същото, драга? Значи се опитва да избяга, така ли?

— Не мога да ви го обясня, ще се побъркам!

— Или ще изпаднете в стресово състояние, дори в кома, нали?…

— Адам го описваше като празно пространство… Казваше, че се чувства мъртъв… Каза го още при първата ни среща. Господи, та това беше едва в сряда! А имам чувството, че го познавам цял живот!

Хартрампф разсеяно се усмихна, мислите му очевидно бяха другаде.

— Мисля, че трябва да тръгнем по друг път — рече той. — Разговарях по телефона с онзи млад американски доктор от клиниката Блекуотър… Ливзи ли беше? Според него Адам вярва, че е загинал при самолетна катастрофа. Но е жив. Това ли е типичното в кошмарите му? Катастрофа? Смърт?

— Снощи говореше насън. Събуди се в ужас, според мен от последните думи, които каза… „Аз съм мъртъв войник…“

— Много добре, значи сега ще опитаме да възбудим подсъзнанието му в тази посока…

— Недейте! Състоянието му беше ужасно!

— Вероятно защото е бил на крачка от инцидента, който е блокирал паметта му. Описа ли ви този сън? Подробно ли го стори?

— Отказа да говори по този въпрос. Но от отделните фрази, които чух, стигам до заключението, че сънят му е бил продължение на кошмара, който ми описа на излизане от клиниката: катастрофа на хеликоптер по време на снежна виелица. Само че този път той не беше в хеликоптера, а навън — безпомощен в снега, при страшен студ. Започна да ридае. Спомена името на Скот, пътешественика… Също и Антарктика… За известно време говореше съвсем като малко дете.

— Дали според вас е сънувал, че оцелява след катастрофата?

— Отидох при него, защото ме викаше. Не ме питайте дали наистина ме е викал, или аз просто съм си го въобразила… Не бих могла да ви дам отговор… Но отидох при него в момента, в който той говореше, че е на открито, сред снега. Останах с чувството, че е успял да се отдалечи от мястото на катастрофата. Вероятно съм била под влияние на разказа му за предишния кошмар… Бях като замаяна. Състоянието му беше такова, че останах до него поне два часа… — Джейн млъкна и запали цигара, от цялата й фигура лъхаше желанието да се оправдае и защити.

Хартрампф леко кимна с глава.

— Значи е оцелял и е тръгнал през снега… Но въпреки това е казал, че е „мъртъв войник“… Нали така?

— И аз не мога да разбера това.

— Открил, че е мъртъв войник?

— Каза нещо от сорта на: „Тя ще чуе“… Зная, че мен е имал предвид. После направи своето изявление. Изглежда се опитваше да открие кой е, какъв е… Имаше нужда от помощ.

— Значи трябва да му помогнем.

— Бъдете внимателен, моля ви.

Хартрампф се обърна и кратко нареди:

— Събуди се!

Клепачите на Адам потрепнаха и останаха в полуотворено положение.

— Ужасно ти е студено. Намираш се в центъра на страхотна снежна виелица. Буря. Бурята отминава… Къде се намираш?

— Южна Джорджия — отвърна ясен глас, който нямаше нищо общо с гласа на Адам.

Джейн стреснато подскочи.

Хартрампф й направи знак да запази спокойствие и попита:

— Джорджия в Съединените щати или Джорджия в Съветския съюз, моля?^[1]

Адам се изсмя и отвърна:

— Южна Джорджия на Фолклендските острови!

— Това не е той! — отново подскочи Джейн.

Хартрампф й хвърли смразяващ предупредителен поглед и продължи:

— Защо си там?

Нов смях, този път по-продължителен и някак съзаклятнически. Сякаш край него имаше голяма аудитория.

— Защото полкът ни трябва да проправи път за другите.

— Кой полк?

— Нашият полк. Двайсет и втори десантен полк.

— Продължавай, моля. Какво е състоянието?

— Състоянието на бойната ни готовност ли?

— Не, твоето физическо състояние.

— Адски ми е студено.

— Кой си ти?

Колебание, загриженост.

— Не очаквай да ти кажа!

— Защо?

— Върви по дяволите!

— Мислиш ме за враг?

— Когато си пръв, всички са врагове!

— Но аз искам да ти помогна.

— Сами ще си помогнем.

— В полка? Твоите другари в десантния полк? Откога си в специалните части на ВВС?

— Върви да се шибаш!

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че бълнуваш, а Фолклендската война отдавна е свършила с победа на англичаните?

— Ще реагирам зле. Войната току-що започна.

— Много добре. Нека допуснем, че не бълнуваш. Всъщност, ти си мъртъв. Загина при катастрофата на онзи хеликоптер, с който пътуваше. Умря в снега…

Дълбоко в гърлото на Адам започнаха да клокочат ужасни звуци. Звуците на ужаса.

— Престанете! — изпищя Джейн.

— Спи! — заповяда Хартрампф и се извърна към нея: — Или ще се доверите на професионалните ми преценки, или ще напуснете тази стая!

— Снощи издаде същия звук! — потръпна Джейн. — Беше ужасно! Погледнете го — та той умира от страх!

— Не, това не е страх. Наистина не е на себе си, но мисля, че това е състоянието, което желае в момента…

— Още дълго ли ще продължавате?

— Искам да го отдалеча от убеждението, че е умрял. Без съмнение наистина е бил на Фолклендските острови, войник в специалните десантни части… Кошмарите му на практика са действителността, подсъзнанието му се опитва да му разкрие истината. Убеден съм, че е имало жертви. Но колко, кои? Може би сред тях е негов близък приятел, човек, за когото е носел отговорност… Може би е носел отговорност за живота на много хора и сега прехвърля тяхната смърт върху себе си… По всяка вероятност е бил тежко ранен и е мислел, че ще умре. Но са го спасили. Тялото му показва, че съвсем доскоро е бил в болнично заведение, при това заведение от изключително висока класа… Вероятно военна болница. Английските военни лекари са водещи в областта на неврохирургията, имат наистина забележителен напредък при мозъчните операции и са спасили живота на много хора, простреляни в главата от терористите на ИРА. Трябва да го насочим именно към това болнично заведение…

— Доктор Хартрампф, чували ли сте някога за английска военна болница, разположена сред тресавищата на Дартмур? — вдигна глава Джейн. — Аз не съм, макар че внимателно следя всички правителствени проекти, които струват милиони. Сигурно знаете, че в днешно време затварят болници, а не строят нови… Или вече не сте в течение? Адам се е появил чисто гол в градината на Еленър Хейл. Дотам е стигнал пеша, през тресавищата… Краката му още са изранени, видях ги със собствените си очи. Как е възможно един гол мъж да изскочи насред Дартмур? Просто ей така, отникъде? При това мъж, притежаващ дарбата да предсказва бъдещето. Искам да чуя отговора на тези въпроси, а между другото и той иска същото…

— Няма да споря, случаят наистина е необикновен — изправи се Хартрампф. — Все още нямам преки доказателства за свръхнормалните му способности, но вярвам на това, което научих от вас и Еленър Хейл. Обяснение трябва да има. Вероятно и то ще се окаже необикновено, но едновременно с това и рационално. В писмото си Еленър Хейл твърди, че „има намеса в мозъка му“. Терминът не е съвсем медицински, но може да се окаже абсолютно точен. Тя е убедена, че тази „намеса“ не се изразява в обикновена мозъчна операция, а в нещо далеч по-сложно… Дори, че е използвана техника, която по всички съвременни стандарти би била счетена за неетична.

— Алилуя! — потръпна Джейн.

— И вие ли мислите така?

— Аз и още няколко души искаме да открием какво се е случило с Адам — предпазливо отвърна тя. — В момента моят екип работи по въпроса…

— Мога ли да попитам кои са тези няколко души?

— Спонсори. Търговска компания.

— Която има интерес в областта на информацията, нали? — намръщи се Хартрампф. — Но тук става въпрос за хора от моята професия… От писмото на Еленър Хейл разбрах, че вие сте телевизионен продуцент…

— Да, аз наистина съм телевизионен продуцент на свободна практика.

— Значи несъмнено си давате сметка, че при дадените обстоятелства аз трябва да бъда максимално предпазлив… Какво подозирате вие всъщност? Неразрешени медицински експерименти с живи хора?

— Разрешени медицински експерименти с живи хора! — натъртено отвърна Джейн. — Докторе, в навечерието на двайсет и първия век се очакват такива научни открития, които със сигурност ще наложат основна промяна в сегашните понятия за етика и морал. Какво пречи именно на военните да бъдат пионери в тази област? От десетилетия хората експериментират с маймуни, без да им искат съгласието. Следващата еволюционна стъпка е логична — да се експериментира върху хора на абсолютно същия принцип, нали?

 

 

Духът му се рееше свободно, времето престана да съществува, страхът и безпокойството отстъпиха пред приятното чувство за удобство и лекота. Искаше да запази това състояние завинаги. Смътно съзнаваше, че смъртта е преминала в друго, по-висше състояние. Беше спокоен и щастлив, успя да забрави дори звуците, които съпътстваха съществуването му от толкова дълго време. Звуците, които идваха от утробата на ужаса… Духът му се понесе към миналото. Просто защото бъдещето представляваше една черна дупка, подобна на смъртта. И в нея внезапно проблясваха образи, от които душата му се свиваше на топка; образи, от които съзнанието му започваше да се гърчи от вледеняващ ужас. „Кой съм аз?“, запита се той. После дочу свистенето на вертолетно витло над главата си и простена: „Моля те, Господи, не!“. Но гласът на Бога вече го отнесе обратно в миналото.

Беше влажно, студът хапеше. Стоеше под свистящите витла на хеликоптера „Уесекс“, стоманеният под вибрираше под краката му и стремително го издигаше нагоре. После изведнъж започна да пропада и той за момент увисна във въздуха, лишен от земното притегляне. Улови с две ръце желязната преграда и стабилизира тялото си, стомахът му се преобърна.

— Желая успех! — извика командирът на разрушителя и отстъпи крачка назад. — Според последните метеорологични прогнози времето там е ужасно! Ще ви трябва късмет!

— Задачата ще бъде изпълнена! — изкрещя в отговор той и позволи на чифт силни ръце да го придърпат навътре.

— Хайде, шефе! — изрева една от анонимните фигури във вътрешността на машината, мечешки тромава в арктическата униформа. — Да вървим да свършим проклетата кучешка работа!

Вдигна палец и уесексът започна да набира височина. За момент увисна над палубата, стомахът му се качи в гърлото. После започна да набира височина, насочвайки се към оловните облаци.

Стигнаха острова на зазоряване, но то можеше да се установи единствено по часовниковите стрелки. Навън цареше непрогледен мрак. Според картата малкото пристанище за китоловни кораби се гушеше в подножието на непристъпна планина, от върха й, шест-седемстотин метра над морското равнище, се спускаше широк ледник.

Качи се в кабината на пилотите, настани се на свободното място отзад и положи на главата си резервния шлемофон.

— Насочваме се към ледника — съобщи в микрофона той.

— Вятърът е със скорост над деветдесет възела — съобщи загрижен глас в слушалките. — Искате ли да се откажете?

— Не.

— Ваша работа.

Машината започна стремително спускане.

„Трябваше да проявя благоразумие, упрекна се сега той — картината се появи пред очите му — ясна и безпощадна. Животът на четиринайсет души беше в мои ръце. Всичко зависеше от моето решение. Вятърът се появи и ни блъсна като бетонна стена. Далеч долу беше врагът, настанен на топло, в сигурни укрития. А ние безсмислено замръзваме, ефективността ни е равна на нула…“

Знаеше, че хеликоптерите ще дойдат да ги вземат. Това беше закон за Кралския военноморски флот, той самият вече беше преживял едно такова изпитание. И затова знаеше какво ще стане после. Не искаше да си спомня, но знаеше, че друг изход няма. Сънят свърши, започна реалността… Искаше му се да беше загинал на място, за да не се изправя с лице срещу последиците.

Лежаха притиснати един до друг, крехките временни палатки бяха разкъсани на парчета, силата им се топеше заедно с топлината, която бързо напускаше вкочанените им тела. Грохотът на моторите потъна във воя на вятъра, вероятно заради това никой не забеляза приближаването на двата хеликоптера, преди те да увиснат над главите им. Витлата свиреха в ледения въздух, виждаха се напрегнатите лица на пилотите, които с мъка удържаха машините на ръба на риска. Той прибегна до последните резерви на изтощеното си тяло, но все пак успя да вдигне хората си от склона на ледника и да ги поведе към чакащите хеликоптери.

Най-сетне се превърна в това, което е бил винаги. Проснат по лице върху ледената стомана на кабината, снежна вихрушка над главата му, изтощен, слаб, с безвъзвратно премръзнали уши и пръсти… Онази мъничка част от същността му, която вече не притежаваше воля за живот и оцеляване, започна тихичко да се моли: „Остани тук, плъзни се обратно долу, махни се от този стоманен под, който толкова гадно се люшка и вибрира!…“.

— Хайде, шефе! — издърпаха го навътре и го поставиха в седнало положение помежду си. Раменете им леко го придържаха. Единият от пилотите му подаде шлемофон, но ръцете му не бяха в състояние да го поемат. Нахлупиха го на главата му.

— Добре дошъл на борда, капитане — прозвуча познатият глас в ушите му.

Той притисна маската към разранената си уста и изграчи:

— Господ да благослови Кралския флот!

— Амин. Всички са налице.

Хеликоптерът надигна нос и започна да набира височина, после рязко политна встрани. Воят на двигателя стана пронизителен, нетърпим.

— Видимост нула! — изкрещя някакъв глас в ушите му. В устата му се появи вкус на гума и метал, на жлъчка и страх. Вдигна глава и видя насреща си втренчени погледи и здраво стиснати челюсти. Синкавосини на фона на бледото осветление от командното табло, замръзнали в ужас човешки маски. Знаеше, че летят слепешком, без хоризонт, без никаква видимост. А някъде там, скрит зад бялата пелена на виелицата, се издигаше острият връх с ледника…

Започна да се моли, но никой не го чу.

Ужасният, спиращ дъха трясък и роякът от искри изригнаха в един и същ кратък отрязък от време. Аварийната сирена пронизително зави, после всичко изчезна. Мрак, непрогледен мрак.

 

 

— Искаш ли глътка чист въздух? — попита Хартрампф, хвана ръката му и го накара да стане от стола. — Имам хубава градина, отглеждам дори грозде. В парник, разбира се. Миналогодишната реколта беше много добра, моите градинари твърдят, че ще мога да прибавя няколко бутилки вино, собствено производство, към онези, които държа в избата.

Чувстваше се приятно изморен. Научи нови неща за себе си, но студената и тъмна преграда продължаваше да блокира съзнанието му. Може би тези нови неща бяха просто сън и нямаха нищо общо с истината.

— Какво успя да разбереш? — попита той, докато двамата с Хартрампф излизаха в просторната и на пръв поглед занемарена градина, отрупана с цветя и храсти, под които имаше педантично поставени етикетчета.

— Един нов, току-що зародил се свят — продължи обясненията си старият лекар, без да дава вид, че е чул въпроса му. — Нови видове растения, създадени в противовес с отровения свят на големия град… — Обърна се да изчака Джейн, която пристъпваше след тях, и добави: — При генното инженерство на растенията не съществуват проблеми от етическо естество, важна е единствено необходимостта. Какво успях да разбера ли? Млади човече, у теб се крие чувство на вина, което по моя преценка е неоснователно. Ти говориш за лична отговорност, но според мен не си имал избор при вземането на своето решение.

— Значи знаеш всичко? Значи съм го споделил с теб?

— Всичко ли? Съвсем не. Ти си този, който знае всичко. За мен е ясно, че спасителната операция на твоето подразделение е завършила с катастрофа. Единственият оцелял си ти и дори само този факт е достатъчен за възникването на тежка душевна травма. Но тук става въпрос не за катастрофата, а за това, което се е случило след нея. Защото именно то е причина да изгубиш паметта си.

Хартрампф спря и се обърна към Джейн:

— Трябва незабавно да го върнем в медицинското заведение, което го е лекувало.

— Доктор Хартрампф, вие не сте запознат с всички подробности — поклати глава тя. — Аз съм убедена, че Адам е избягал отнякъде. Еленър Хейл — също. Нима това не личи от писмото й? Те, независимо кои са — искат да го приберат обратно. Снощи направиха опит да го сторят, несъмнено ще опитат отново… Не посмях да го оставя у дома.

— Разбирам вашата загриженост. Позволете ми да ви помогна и го оставете тук, при мен. Разполагам с предостатъчно свободно място, освен това притежавам необходимата квалификация, за да се справя с нова психическа травма, в случай че такава се появи… Докато вие можете да му предложите само съчувствие, а това съвсем не е достатъчно. Може би се изразявам по-рязко от необходимото, но говоря истината.

— Няма значение, благодаря ви. Мисля обаче, че това е неуместно…

— Не ми се доверявате?

— Не, не е това.

— Точно това е. И прекрасно разбирам от какво се страхувате. Ние, медиците, сме известни със своята солидарност, особено когато на хоризонта се появява скандал. Но мога да ви обещая, че в този случай ще се дистанцирам напълно от хората, които са обработвали Адам. Любезно ще ви напомня, че напуснах родината си, за да не бъда принуден да участвам в експерименти с човешки същества.

— Така казвате вие…

— А на вас са ви необходими доказателства, така ли?

— Еленър Хейл ми каза по телефона, че знаете нещо за Адам. Покойният й съпруг — също. Думите й ми се сториха безсмислени. Личеше, че или се притеснява да говори на тази тема, или е много объркана… Очевидно ви е имала достатъчно доверие, за да ви прати Адам, но след всичко, което се случи — нейната смърт, снощният инцидент, въпросите без отговори — аз не съм готова да го изпусна от поглед, докато не бъда сигурна на кого го оставям.

— Може би не сте готова да го изпуснете от своя контрол, драга?

— Признавам, че имам търговски интерес в тази история — остро отвърна тя. — Но освен него имам и лично отношение, което вече съм доказала!

— Аз няма да се разделя с нея — обади се с равен глас Адам.

— Тогава и двамата трябва да останете тук.

— Откъде познавате Еленър Хейл? — рязко попита Джейн.

— От съпруга й. Той беше офицерът, който провеждаше разпита ми след бягството ми от нацистите. И именно той се погрижи да избегна лагера за бегълци, в който би трябвало да ме държат до края на войната. Там положително щях да загубя голяма част от професионалните си умения. Сама можете да се убедите, че приятелството ни е съществувало доста години…

— Съпругът й е бил военен лекар, така ли?

— Да, при това гениален. Влюбен в професията. След войната го поканих да дойде с мен в Америка, там положително щеше да натрупа състояние. Но той предпочете да остане в армията… Тогава живееха в Лондон, девънската ферма купиха доста след това… Работата отново ни събра, когато той получи висок медицински пост в Северна Ирландия. Вече споменах за великолепните военни хирурзи, които спасиха живота на стотици ранени там… Бях назначен за консултант на екипа му. Не мога да сравня с нищо постиженията на този екип, особено в областта на психиатрията. Имаха истинска научна система за реформиране на мозъците, които бяха успели да спасят от унищожение. Собственото ми участие беше сравнително скромно. След изтичането на назначението ми отново изгубихме контакт. Страхувам се, че за това съм виновен изцяло аз… Много по-късно чух, че се е самоубил. Очевидно не е успял да понесе огромното напрежение и тежката работа… Би трябвало да видя какво става с него, но за съжаление не го сторих…

— Познавах бегло неговия син, Даниел — подхвърли Джейн. — От него зная, че баща му се е пенсионирал и се е оттеглил в девънската къща. Приключил със Северна Ирландия, приключил дори с армията…

Хартрампф се обърна с лице към запотените стъкла на парника, присви очи и се зае да оглежда извиващите се към покрива лози. Очевидно му беше неудобно.

— Истината е, че Самюел преживя нервна криза и беше принуден да се пенсионира — промърмори той. — Раздялата му с военните се оказа тежка и за двете страни. Имаше сериозни възражения относно начина, по който в техните институти се опитваха да възстановяват умовете и телата на ранените младежи. Според мен точно това е имала предвид Еленър Хейл. Била е страшно объркана. Искрено е вярвала, че мъжът й е бил безмилостно експлоатиран, а после изхвърлен. Може би е била права. Сама казахте, че съвременната медицина се развива много бързо, може би прекалено бързо… Но тук искам да подчертая, че когато правителството иска да спасявате живота на неговите войници, независимо от цената, неизбежно се стига до известни компромиси от морално естество…

— Даниел ми спомена за самоубийството — поклати глава Джейн. — Но според него баща му е бил зает със своите изследвания до самата си смърт…

— Тази история е плод на фантазията на Самюел — отвърна Хартрампф. — Изчезвал е за седмици, никой не го е знаел къде ходи. А после се е връщал във фермата и е започвал да сипе обвинения срещу медицината, поела в погрешна посока… По това време вече не е бил в състояние да мисли рационално. Самият Даниел почти непрекъснато е отсъствал от Девън — университета, Сандхърст, службата в армията… Не е успял да оцени мащаба на разрухата у баща си… Убеден съм, че в неговите очи Самюел Хейл завинаги е останал ерудираният и почти гениален учен.