Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (18)

Епилог

Питър Фоли седеше на верандата и наблюдаваше как слънцето бавно потъва зад хоризонта. Водите на Средиземно море придобиха виолетов оттенък, голите хълмове на Крит изведнъж оживяха. Все пак беше успял да избяга и да се откъсне от всичко. Не както преди години — направо към гората, без да се обръща назад. Този път се опита да открие най-добрия начин да се измъкне незабелязано от фокуса на прожекторите. Най-добре е да изчезнеш за известно време, посъветваха го с категоричен тон в Профсъюза на полицаите. Някъде, където никой не те познава, а срещу съответните банкноти под масата местните ще са готови да се закълнат пред репортерите, че никога не са чували за теб. И той рече Крит. Островът, където лесно се намираха вили под наем, независимо от сезона. Познаваше добре собственика на тази, в която се беше нанесъл. Харесваше компанията му, охотно приемаше вкусните му гозби, случаите, в които беше твърде упоен от сладкото местно вино, или пък просто го мързеше да си готви сам…

И ето го тук. Под топлите слънчеви лъчи, с топ хартия върху масата, заета почти изцяло от внушителна електронна пишеща машина от известна марка, умно закупена от безмитния магазин на летище Хийтроу. И полицейската му памет като безплатно приложение. „Застраховка“ нарече доброволно поетата си задача Фоли. Но с течение на времето откри, че изпитва изненадващ ентусиазъм, примесен дори с нетърпение, когато сяда зад масата и работи в продължение на часове. Тишината се нарушаваше единствено от тихото потракване на клавишите, гледката от покритата веранда беше наистина възхитителна.

На свечеряване се надигаше и тръгваше към таверната. Вървеше по тревиста пътечка, осеяна с пясък и ситни камъчета. Там си поръчваше вечеря и бутилка добре изстудено бяло вино, която споделяше с хазяина си. Единствената му грижа беше виното да е сухо — нещо не особено лесно на този остров… После се прибираше във вилата и се готвеше за сън. Поглеждаше към все по-високата купчина на ръкописа си с лека изненада, неволно се замисляше какво трябва да направи с него.

Избягваше всякакви емоции, просто защото си даваше сметка, че и без тях си има достатъчно проблеми. Защото знаеше, че силата му се крие в практичността. Ще оцелее, трябва да оцелее… И ще се върне, когато е готов. Ще бъде в състояние да се защити. Ще разкаже своята история. И тя ще бъде едно сериозно предупреждение, дори и никой да не й повярва.

 

 

Беше не събуждане, а по-скоро чувство за съществуване. Безлично съществуване, лишено от идентичност. Сякаш беше навлязъл в недокосната от никого девствена област на духа, населена единствено от сенки и неясни образи, долетели от далечното минало. Познание без спомен, мимолетни мигове от друг живот, придобиващи смисъл само когато се докосваха до него.

Ако сънищата имаха някакъв смисъл за него, вероятно би решил, че сънува. Но те нямаха. Подсъзнателното отсъстваше от неговия свят. Или целият му свят беше подсъзнателен, а съзнанието — неясна абстракция. Обещание. Рай.

Опита да докосне границите на своето съществуване. Там където сенките се сливаха с непрогледния мрак, помръдваше черното отчаяние. Той потръпна от ужас и се остави да пропадне в дълбоката пропаст на нищото. После, бавно и постепенно, отново събра сили да надникне в своя нов свят.

Около него се тълпяха и други, докосваха го меко и внимателно, сякаш знаеха колко тежко ще понесе присъствието им. Усещаше ясно тяхното съществуване, тяхната болка. Всеки един от тях носеше в себе си ужаса от непрогледния мрак — там, на границата…

До него се приближи едно от тези създания, в душата му се промъкна усещане за старост. Стана му уютно, дори приятно. Макар че в някакъв друг живот беше споделял присъствието на друга, още по-дълбока старост… После усещането се разми и изчезна. Какво е възраст? Какво е време? Възможно ли е друго съществуване освен това тук?

До духа му се докоснаха имена, сляха се с него. Там започнаха да живеят свой собствен живот, превърнаха се в част от него и той изведнъж ги видя в безкрайността — търсещи, неспокойни, знаещи… Великият, все още суров материал на бъдещето.

Остана при тях, убеден, че те са далеч по-добро предпочитание в сравнение с нищото. С онази бездънна пропаст, от която никой никога не е успял да се измъкне. Засега. Утрешният ден все още не е настъпил.

 

 

Първото проплакване на новороденото беше силно и изпълнено с живот. Навън беше пролет.

— Какви прекрасни сини очи! — възкликна една от акуширащите сестри.

— И прекрасна руса коса, също като на майка си — добави лекарят. — Бих казал, че за пръв път виждам толкова съвършено бебе…

— Забравяте, че не сте бащата, а само акуширате, докторе — шеговито подхвърли сестрата.

— А къде е този високоуважаван джентълмен, ако смея да попитам? — усмихна се зад маската си лекарят.

— Трябва да е голям глупак, за да зареже едно толкова прекрасно създание, особено след като го е оплодил!

— Тихо, ще ви чуе! — допря пръст до устните си сестрата.

Джейн Хейвършам се размърда и тихо простена.

— Имате едно прекрасно малко момченце — пристъпи към нея сестрата. — Решихте ли как ще го кръстите?

— Адам — замаяно прошепна Джейн и протегна ръце да го поеме.

Всички се усмихнаха.