Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (1)

Пролог

Германия, 1945 година

Придвижваха се като призраци, убиваха тихо. Предпочитаните им оръжия бяха щикът и камата. Удряха право в сърцето на врага, докато бронираните дивизии на Съюзниците бавно свиваха обръч около позициите му.

— Какво ли ще намерим там? — тихо промърмори младият командир с почернено лице и се извърна към мъжа в цивилно облекло, който го придружаваше.

— Ужас — беше краткият отговор. — И познание. Дълги години изследователска дейност. Те притежаваха всичко — време, свобода на действие, неограничени средства.

— Значи целта оправдава средствата, така ли?

— Не съм тук, за да давам оценки, задачата ми е друга.

— Оправдава ли тя човешките загуби?

Пред тях изскочи войник в маскировъчен халат, предната част на дрехата му беше изпоцапана с повръщано.

— Готово! — изхълца той, обърна им гръб и отново повърна. Вонята беше отвратителна.

— Забравете желанието си да протестирате — обърна се към командира цивилният. — Официално нито ние с вас, нито войниците ви сме били някога тук. Това, което ще пленим, никога не е съществувало. За него няма да пише нито в историята, нито в архивите на британското правителство. Забравете го напълно!

— А бъдещето?

— Тук сме именно заради бъдещето — отвърна цивилният и тръгна напред.

 

 

Присъствието им се чувстваше и виждаше. Тя, или по-скоро онази част от нея, която носеше белезите на жена, заповяда на очите си да се отворят. Искаше да ги докосне, отчаяно се вкопчваше в музиката на английската реч, с трепет очакваше да установи контакт с тях, едновременно с това изпитваше безсилна ярост от факта, че не може да се прехвърли отвъд мрачната пустош на програмираното си съзнание. Пустош, маркирана с ярките звезди на абсурдното съществуване.

Те бяха двама. Спряха се толкова близо до нея, че би трябвало да усети дъха им. Но не почувства нищо.

После отново се плъзна в мрака и двамата изчезнаха. Двама живи хора, двама представители на настоящето, а не на бъдещето. Тя отправи взор в това бъдеще както винаги го беше правила. Не, невинаги… Започна да го прави след кошмара отвъд… Отдавна, преди цяла вечност. Видя ги остарели, в душата й заклокочи безмълвният протест срещу ужаса. Надеждата изчезна, съзнанието й потъна още по-дълбоко в черната яма. Почувства болката от изтезанията, която щеше да преживее единият от тях, съзнанието й се сля с неговото и двете заедно поеха към онази граница, отвъд която чакаше лудостта. Миризма на петрол заля обонянието й, в тъмни и бездънни галерии започна да се акумулира топлина. Температурата бързо нарастваше, после избухна болката. Жълта, оранжева, алена болка… Нетърпима.

Изкрещя вместо него, клепачите й потрепнаха и се отвориха. Обречените лица на двамата мъже бяха на сантиметри от нея. В очите им се четеше ужас и отвращение, всяка фибра на телата им потрепваше от непреодолимото желание да я видят отново мъртва. „Не!“, изкрещя тя и понечи да се вкопчи в тях. Нямаше с какво. Ръце, крака, тяло — всичко това беше плод на измъченото й въображение, гърчещо се между лудостта и безсмъртието.

— Това е невъзможно! — възкликна в ужас единият от мъжете и неволно отстъпи крачка назад.

— Те са го направили възможно — прошепна другият и пристъпи още по-близо.

И тя разбра всичко.

Видя всичко.

Какво е била.

Какво са й сторили.

Какво предстои. За нея и всички други, които щяха да я последват.

Очите й нададоха вик на ужас.

Поне тях й бяха оставили.

Кошмарът се превърна в действителност.

„Убийте ме!“, примоли се тя.