Чудомир
Живот ли е това?

Не е живот това, чичо Минчо, на нищо не прилича. Поминък няма, прехрана няма и ми се е замаяла главата как ще я карам. Ето, задала се е есен, след нея зима ще довтаса, а няма нищо ни на пангаря, ни в хамбаря. По цял ден стоя и мисля и не мога да я измисля. Пък, да ти кажа, не съм нито за текезесе, нито за метесе. Ръце силни и големи като лопати, ама несвикнали ни да орат, ни да копаят, нито чук да въртят. Лошо, чичо Минчо, лошо! Като си спомня какъв живот живеехме преди, каква търговия, какви печалби трупахме, очите ми се наливат. Двама души бяхме само и си имахме тайна работилничка в Балкана. Една землянка си бяхме направили, от партизанските по-скрита. Да стъпиш върху нея, няма да разбереш, че под тебе е цяла стая. Режехме си тютюн контрабандно, значи, и продоволствувахме, кажи-речи, две околии. Двамка бяхме само и две магарета, ама магарета, ти казвам — здрави, умни, послушни, сякаш завършили специално училище. Особено едното, моето, беше като тебе възчерничко и наперено. Другарят, значи, реже и приготовлява стоката, аз я разнасям и продавам на свободни цени. Натоваря магарето с две торби тютюн, значи, тупна го по гърба и като му река: „Ха, Марко!“ — поеме си добичето право по козята пътека за Севлиевско. Върви си, не чака ни да му викаш, ни да го удряш, а аз подир него на стотина метра из гората само го следя и се ослушам, защото акцизните често ни устройваха засади. Ако попадне Марко в такава засада — няма значение. Нито го познават, нито лична карта носи, нито знае да говори. Конфискуват го, значи, заедно с тютюна, подържат го малко на диета в обора на полицията и на първия пазари ден го продават в полза на държавата. Добре, но ний имаме в града свой човек, който го купува и ни го препраща пак в Балкана. Моят Марко например три пъти са ми го конфискували с по две торби тютюн и пак имаше сметка, имаше търговия, печалби, имаше, значи, и в хамбаря, и за пангаря, а сега живот ли е това?