Чудомир
Ямбол

Историците разправят, че името на града Ямбол през времето на византийците е било Диамполис, от Дия — богиня и Полис — град, а турците по-късно за икономия го променят на Амполи, Иамболи и най-после става на Ямбол. Може би. Твърде възможно е богиня да е основала града и там даже да е прекарвала ваканцията си през лятото. За богините е лесно, че могат и да хвърчат, и на духове да се превръщат, когато си искат, но моя скромност, който носи върху 42-номеровите си обуща и български галоши отгоре дори, с големи трудности преодоля ужасия калдъръм на древния град, докато се добере до хотела. Понеже беше „мърчева“, както се изразяват ямболци, ний се спущахме из всевъзможни фугасни дупки, катерихме се по бруствери, падахме, ставахме и станахме, да се изразим пак по тяхному, „за хулата“. Тогава ми мина през ума жаловитата песен, която се пее из Тракия:

Цял Ямбол да изгори,

сал мойто либе да остане…

— която, колкото и да ми допадна в случая, поради своята жестокост и поради лютата омраза, която съществува между двата града, трябва да е измислена непременно от сливенец.

Първото впечатление от града е, че той е населен само с евреи и арменци. Така поне ни сочеха фирмите по магазините в центъра, но по-късно разбрах, че българите са повече от 21 000, евреите 1120, а арменците само 574 души. Такова впрочем е впечатлението от всички наши градове, като изключим малките ни крайбалкански селища. Българите в Ямбол са натъпкани най-вече в непроходимите калища на „Каргона“ — квартал, чието име пак според историците е произлязло от турската дума „карга“, която на български значи гарга.

Тъй сме си ний навред българите. Обикновено ще ни намерите или в „Парцал махле“, или в „Долнята махала“, или най-после в махалата на гаргите. В центъра на града са винаги други.

Ямбол е нашата „Курускел“, или сухото ни пристанище, където се стичаше златното зърно на тракийските полета, но сега поради спадане на цените вече не е „скеля“, а е само „куру“ и има нужда от моруново масло за усилване. Този град преди години се славеше като такъв на поетите модернисти и анархистите, но пак поради спадане на цените първите се обявиха в несъстоятелност, а вторите недавна, когато върлуваше жилищната криза и народовластието, бяха изселени масово на оня свят.

В близката му околност се намира старата римска крепост Кабиле, но где е точно — един господ знае! Иречек я сочи при сегашното Таушантепе, но един сливенски историк, облегнат на Киперта, твърди, че тази крепост е била близо до Сливен в местността Хисарлъка: Ето ви нов повод за кавга между двата града! Югоизточно от Ямбол има шахти, откъдето гражданите копаят и продават хума. Затова сливенци им казват „хумаджии“ а ямболци пък казват на сливенци „шумадийци“.

— Това град ли ми е бе — думат сливенлии-човек за кмет нямат! Доскоро кметът им беше нашенец! Хора ли ми са ямболци? Когато салханите ни бяха под града на Коруча, и хвърляхме шкембетата, ямболци пазеха долу да ги ловят и да се хранят.

Един ден двама, като чакали край реката, забелязали, че нещо плава, помислили, че е шкембе, хвърлили се, сборичкали се кой да го вземе и се удавили и двамата. Га после се разбрало, че не било шкембе, а детска пелена.

Така добре съседски си живеят двата града, прочути, единият с черното си вино, а другият с бялото.

Злобата на деня в Ямбол е топлата вода, която протекла току до турската баня. Щом я откриха, обявиха я за минерална и много лековита и се юрнаха да я пият болните. Мнозина оздравяха, дори и се отблагодариха в печата. Не се мина много, и анализата доказа, че не била минерална лековита, а мръсната вода от банята попивала в земята и излязла отвън. Болните се разболяха отново. Сега наново я анализират и искат да я изкарат минерална, но дали ще я пият болните пак, не знам!

Като цепелинов хангар всред града стърчи изтърбушено недовършеното здание на театъра, което, за да стане на театър, нужни са три милиона лева. Отгде ще ги вземе нещастното им читалище със своите триста членове, не ми стига умът. Запитвам разсилния, единственото лице, което се навърта в читалището:

— Пари нямате, членове нямате, а книги имате ли поне в библиотеката?

— Имаме, каже, шест хиляди имаме!

— Шест хиляди ли? Добре, добре! И село Пордим, Плевенско, има шест хиляди тома книги, и то подвързани и подредени по десетичната система дори.

— Може — дума разсилният — може!

— Може, може, ама така не може! Град с 26 000 жители, с 50 адвокати, 30 лекари, 9 акушерки, повече от 50 учители, попове, офицери, поети, художници!…

Да прощавате, но…

Не довършвам и излизам. Навън мъгла и студ. Земетръсната снага на улица „Търговска“ се е нагърчила още повече и сякаш крача из замръзнала угар. Спущам се надолу край Тунджа, която като със сребърен колан опасва през кръста града, и си мисля: „Добре, че нашите градове и селища са построени все на стръмничко, та да се оттичат мръсотиите от улици и площади, добре, че попревалява дъждец да ги поизмива, и добре, че и ветрец подухва от време на време, та да ги помете, а то иначе туй, гдето му думат нивелация, канализация, павиране, кинтониране — няма да го видим и до второто ни умиране.“