Чудомир
Жената днес

Кара ми се жената. Откак се е съмнало, все мърмори, все нарежда:

— Какъв човек се извъди, казва, та не помисляш мъничко поне за мене. Колко пъти съм те молила и напомвала да ме абонираш за списанието „Жената днес“, а ти сякаш без уши си останал. Виждаш, казва, че като се върна от завода, захващам къщната работа и не ми остава време не да изляза, а през прозореца да погледна даже. Отскочи ей сега до пощата, докато ти огладя ризата, и свърши тая работа, че срокът изтича. Я Тана Венковата го получава с години вече, Сийка инженерката — също, Лалкиното Доче — също, лелината Софка — също; всички жени, кажи-речи, са се абонирали, само аз не. Направи ми тая малка услуга най-после, та и аз да разбера, че мъж имам.

— Нямам дребни, казвам.

— Като нямаш дребни, ще дадеш едри и ще ти върнат хората.

— Едрите са в спестовната каса, казвам, но са на чуждо име записани.

— На̀ ти тогава два лева, казва, облечи се и върви. Хайде!

Взех двата лева, братче, но нали беше по аперитивно време, щом ги поех, яви ми се видение във вид на мастика и кисели краставички. Тръснах глава да го прогоня, а то се заковало напреде ми и не мърда. Забързах към пощата, а видението пред мене и не ме води направо, а извива, знаеш, накъм аперитива и аз по него. Не щеш ли, на туй отгоре до самата врата се срещаме със стария си приятел и боен другар от село Кольо Бабака.

— Хооо! Охоо! Как си, що си, какво правиш, къде се губиш и така нататък.

— Влизай, казва, влизай да се почерпим за добро виждане.

— Бързам, бързам, имам работа на пощата.

— Каква е тази бърза работа, казва, на телефона ли? Да не е умрял някой от вашите.

— За умряло, казвам, нямам късмет. Жената, жената ще абонирам за едно списание, а днес изтича срокът.

— А бе влизай, казва, да се абонираме двамата най-напред, че после ще мислим за жените. Имам да черпя, казва, ида от говеждия пазар. Продадох едно малаче.

Влязохме, братче, поръча той веднъж, дваж, мастиката се оказа превъзходна, краставичките на високо равнище и като така трябваше и аз да почерпя. След това той пак, аз пак, докато отиде и абонаментът, и скритите в задния ми джоб няколко левчета. Наредих я, значи, както трябва, разделихме се любезно с Бабака, тръгнах си аз за вкъщи и си мисля как ще се разправям с жената днес за „Жената днес“.

Влязох тихо и скромно в кухнята, а тя:

— Нареди ли я, свърши ли я?

— Веднага.

— Как веднага? В 11 часа излезе, връщаш се в 2 и казваш веднага.

— Искам да кажа, че щом излязох, и веднага на пощата.

— Не знам, но доста си се напарфюмирал.

— Е, една мастичка само ме почерпи стар приятел.

— По носа ти познавам, че не е била една.

Както и да е, този ден мина сравнително спокойно, мина и другият, и третият, и току се изниза месецът. Ами сега? Тия дни трябва да се получи списанието, жената ще го очаква. Припнах към вестникарската будка, купих един брой, адресирах го, лепнах му една унищожена марка и го пуснах в нашата кутия за писма. Нейсе, мина този месец сравнително леко, но след това, братче, като се хукнаха ония дни от следващия, тичат ли, тичат и дорде туй-онуй, изтърколи се и той. Бягай пак към будката за новия брой — няма, продали го. Ами сега? Че тук ли, там ли, пък го откраднах от градската читалня и го адресирах на жената. Третият месец как изфуча като на щафета, не забелязах. Минали се два, три, пет дни от новия, жената ме гледа в упор и търси отговорност.

— Че зная ли, казвам, защо се бави? Българска поща, кой знае къде са го затуряли или загубили. Ще ида, казвам, да ги наругая и да проверя.

Излязох, братче, спрях се до пътната врата, хванах се с две ръце за тиквата и си думам: — Ами сега къде да се запилея, къде да търся новия брой?

Понеже и други като мене задигали вестници и списания от читалището, прибрали и ги давали само при поискване от читателя, в будката отдавна били продадени, сетих се, че и Софка лелина го получавала, та отидох да поискам нейната книжка уж за няколко дни само.

Даде ми я момичето, малко поомачкана беше, но я почистих, надписах я пак, лепнах й унищожена марка и я пуснах пак в кутията за писма. Отдъхнах си пак, братче, но не бе за дълго.

Това беше завчера, значи. Тази сутрин подреждам дървата под сушината и чувам глас:

— Како Ленке, како Ленке, дойдох да ми дадеш списанието, че щях да си вадя кройка.

— Кое списание ма, Софке?

— Че новата книжка на списание „Жената днес“. Онзи ден бате Марин я взе, че ти трябвала за малко, та дойдох да си я прибера.

Като чух тия думи, братче, глътнах си езика моментално, измъкнах се на пръсти като невестулка из задния двор, заклатих се из града като отровен и не зная как ще се прибера вкъщи и как ще се разправям с жената днес, с жената утре, че и през цялата година.