Чудомир
Селски грижи и неволи

То не е да направиш добро на един, на двама, на трима, ами постоянство трябва, значи, на пет села работите да нареждаш и согласие да постигнеш, ако искаш да ти кажат „бравос“ и „тъй те искам“! Та и новият кмет. Потъкмил Нена Керин със зетя му Трифуна, дето се караха две години за осем дъбови колове, броил му Нено 16 лева сухи пари, подали си ръце и си отишли по живо, по здраво. И Чолпанкината крамола с Дечя Буйната за приклещеното в плета бяло петле я уреди. Разправи работата и на Дянковия ергенаш Стойча, дорде не речеш. Да вземе, келешът му с келеш да мърсува на Митя Питкин със средньото момиче. Лъгал го, мамил го, по цели нощи седянкувал у тях, с пилета го хранили, яйца му пържили, наложник, качамак му бъркали хората и най-подире, когато се надявали сватовници да прати, то да вземе да иде у Луля бабин Данин и тайно да се сгоди за неговата рошла Кина. И наниз й дал проклетникът: два пендаря, две махмудии и шест рубета.

Хубаво, ама Митьо Питкин не е вчерашен, а е буден и законите ги зоби като мисирка царевичени зърна. Станал заранта рано и право при кмета:

— Тъй и тъй, рекъл, кмете, тъй и тъй ми осрами момичето Дянковият хубостник Стойчо. Лъга го, кажи, година и половина, изложи го, да прощава ваша милост, очерни ми къщата и отгоре на туй да вземе снощи да даде наниз на Луля бабин Данин на филосоксерата, щото имала двор, и нас ни остави в безпоследствие. Приемаш ли го ти, рекъл, това нещо, господин кмете? Право ли е? По закон ли е?

Кметът помислил, помислил, па пратил да повикат Стойча. Свил го накъсо, сплашил го, че ще го затвори при бика, и Стойчо омекнал като пазарски хляб завчас.

Отишел Стойчо направо у Лульови да си иска пендарите и да развали годежа, ама хората не ги дават!

Бря, ами сега?

Тогава кметът повикал Луля. Дошъл той, казал му кметът каквото трябва, а Лульо мига на парцали и дума:

— Аз, рекъл, кмете, съм в неутралност по вопроза. Него ден, рекъл, бях с козите и ме пра дъжда до мръкнало, та като си дойдох, припекох се до огъня и тъй съм заспал. Какво са правили женурята оттатък в собата, какво са стрували, нямам никакво осветление. Те са женски какафонии, рекъл, и не им се меся.

Пратил кметът да повика Лульовица да дойде и наниза да донесе.

Пристигнала тя цяла брашнена и единият й чорап червен, а другият чер!

— Дай, рекъл кметът, булка, да видим какво ти е дал снощи Стойчо.

А тя, хъката-мъката, помъчила се да клинчи, ама стиска ли й. Извадила пендарите из пазвата си и му ги подала. Кога ги разгледал кметът, те всичките фашликация. До един от желта тенекия, дето ги продава Бохорът по два лева в града.

— Ти, булка, рекъл, знаеш ли какво си взела снощи от момчето?

— Че отгде да зная, рекла. Това е, дето го гледате. Друго няма.

— Тези неща, рекъл, са тенекиени и не чинат за десет лева.

Разгледал ги и дядо Лулчо. Фелдшерът, и той бил там. И той ги разгледал и същото й казали, че като кипнала оная ми ти жена, та се запенила, че клетви, че клетви… Заплюла най-после Стойча, изхвръкнала из канцеларията като фъртуна, прецапала реката като диво прасе и отишла, та се не видяла надолу.

Върнал се Стойчо у Митови, направили си годежа с първата севда, както му е редно, и за сватба се стягат хората.

Та искам да ти кажа, дето има една дума, бива си го кмета, дарено момчето, юредически гледа на въпросите, Е настъпи ред в селото и атмосфера един вид.

Не щеш ли, за всички тия работи се научил и Петко Мокрият от Черняга. Помъкнал пълна торба през рамо и право в канцеларията.

— Добър ден, рекъл, кметче! Аз, рекъл, съм, както знаете, от Черняга. Кръчмар съм там, рекъл, от двайсет години и благодарим се на бога. Поминавахме се досега кое с винце, кое с ракийца, кое с туй-онуй. Ама от пет-шест години насам, като рекоха пустите му хора да пият, пък да не плащат, че главата ми се е замаяла. Пият, кметче, пият, чичовото, като разпрани, а пари не дават синковците. Натрупал съм едни вересии, вересии и както е тръгнало, ще му туря ключа скоро и ще хвана гората. Та добре те господ изпрати, кметче, да дойдеш да ни разправиш, чичовото…

Като рекъл това, че като почнал да вади тефтери из торбата. Вадил и ги трупал на масата, вадил и трупал, и все разправя:

— Ето ти ги, рекъл, кметче, ти баща, ти майка! Цялата ми сермийка е в тях, рекъл, ще правиш, ще струваш, ще ми събереш вересиите, па после е лесна. Бай ти Петко не е вчерашен. Той знае да се отплаща. Събереш ли, да речем примерно, три лева — двата на мене, единият на тебе. Събереш ли трийсет — десет на тебе, двайсет на мене. Само прошка да няма! Само прошка да няма на никому!

Това ми го каза Нено Сенегалецът. Той бил там тогава. Разправи ми го и ми дума:

— Извикаха ме, кай, и не чух какво му рече кмета, ама щом е тъй работата, ще следя, ще душа и видя ли го, че тръгне из Чернята вересии да събира, ще ида право при него и ще му реча:

— Господин кмете, ще кажа, тогава и аз си искам парите. През есента, преди Балканската война, се пазарихме с Драгана Чакърът да му изкарам торището на голямата нива на Синьовец. Ратаят му го беше напуснал и воловете му куцаха от шап, та не можеше да работи. Пазарихме се на кола. Карах аз, карах, дорде го изкарах цялото. Излезе трийсет и две кола тор. Четохме ги двамата и ги писахме с резки на хамбаря му, на задната страна. Не щеш ли, заинати се, дъртакът му с дъртак, и като рече: Не са трийсет и две, а трийсет и не щя да ми плати двете кола. Та парите си искам, значи!

Две пълни кола с тор ми изяде, кучето проклето.

Изяде ми ги като нищо и… толкоз!