Чудомир
Дружество

Рекох и аз веднъж в годината на лов да отида. Стегнах се, братчето ми, закрачих направо през нивите, минах Тунджа и тъкмо да пресеча шосето и да поема из гората нагоре — дзън-дзън-дзън — задзънка пощенската кола. Наближава ме, знаеш, и Мильо, пощаджията, побелял като платно, ми маха с ръка и вика ли, вика:

— Вълк, вика, бат’Димоо! Вълк! Страшна работа! Голямо нещо!

— Къде е той бе? Да не е при тебе в каруцата?

— Не е, вика, не е. Нагоре към гората пое. От моста чак до ханчето все пред мене вървеше, веричката му проклета! Все пред мене. Потича, потича — клекне, пак потича, потича, и пак клекне насред пътя. Ревах по него, виках, щях да пукна от страх. Хеле ме чул ханджията, обади ми се и вълкът драсна нагоре. Разправих му всичко, той грабна пушката и го подгони. Тичай и ти оттука, вика, и ще го пресрещнеш. Само бързай, вика, бързай! Из тоя дълбок сняг той няма да те изпревари.

Прекръстих се аз, братчето ми, плюх си в пазвата и хукнах нататък. Стигнах билото, огледах се, ослушах се и тъкмо търсех позиция — дум-дум! Издумтя наблизо пушка, знаеш. Залегнах аз зад един камък и ето го вълка се зададе отсреща. Пък мястото едно никакво, знаеш, едни трапчини, едни драки, неудобно за стрелба. Пропълзях малко по-напред и се приготвих, но видя ли ме, крастата проклета, подуши ли ме, щом ме наближи, връцна се и хоп в дола. Пратих му аз един поздрав с пушката, ама не улучих, види се. Като чул гърмежа, ханджията се провикна:

— Тичай, вика, тичааай! Вдясно край дола тичай и се спусни после надолу при воденичната, да му пресечеш пътя. Той е уморен, вика, и не може да бяга силно. Аз ще пазя оттука.

Станах аз, разтворих си пергеля пак, изпреварих го, залегнах и чувам, че пращи из дола и иде към мене. Сърцето ми трака, братчето ми, като бръз влак, ама устисках и го дочаках да ми се наниже на пушката, дето има една дума. Пуснах му една шикалка в тиквата, ха още една, той се просна на снега и почна да бие такт със задните си крака.

— Свети ли му маслото? — обади се пак ханджията.

— Охоо! И молитва му прочетох даже!

— Хвани го тогава за крака и го извлечи при мене. После ще идем на ханчето да го одерем и да се почерпим.

— Приближих го аз, братчето ми, наведох се да го хвана и какво мислиш? Вълкът, знаеш, с кожен колан на шията. Мърша една такава, знаеш, сякаш е постил, за да постъпи в манастир, и с колан с халка на шията, представи си.

Мислих, мислих какво да правя, па извиках другаря си. Като дойде той, прехапа си мустака, почеса се, дето не го сърби, па рече:

— Че е куче, вика, куче е. Че е вълча порода, вълча е, но след толкова тичане и стреляне да го оставим така не си е работа.

Наведе се, откачи му колана, мушна го в пояса си и добави:

— И без това ще се разчуе навред и ще ни се смее цялата околия. И тъй ще се давим, вика, поне в дълбока вода да се давим. Аз, вика, обявявам това куче за вълк, па да става каквото ще! Ако разберат и го познаят, вика, Ще се надуваме, кога ни бият, а ако не го познаят и мине за вълк, и пароляк, вика, ще падне, и храна ще съберем, и ще има пиене до второ разпореждане.

Повлече го из снега, май с човек, отидохме в ханчето, одрахме го, нанизахме кожата на една върлина, разроших аз козината на врата да се не познава, че е имал колан, и седнахме да се почерпим. Ха по едничко, ха още по едно колкото се черпим, братчето ми, толкова повече кучешката кожа ми заприличва на вълча. Същинска, без разлика, знаеш!

— Сега — вика ханджията — ще впрегна бричката и ще идем с кожата направо в лесничейството.

— Бре, не думай! Че там, викам, е най-страшното и ако падне бой, там ще падне.

— Защото е страшно, вика, затова най-напред там ще идем. Мине ли благополучно там, не я ли познаят, по-нататък работата е лесна и пътят ни е отворен.

Ударихме му още по едно за кураж, метнахме се на бричката и отидохме. Не щеш ли, в лесничейството не само че не познаха кожата, но ни похвалиха, пломбираха я и отгоре ни дадоха 500 лева възнаграждение, знаеш.

Вечерта късно се върнахме пак на ханчето и на другия ден тръгнахме из околните села по просия. Два-три деня разлайвахме селските кучета и събирахме жито и ръж, и боб, и сланина, а пък пиенето, дето падна — не ти е работа!

Като се свърши цялата работа, продадохме и кожата, направихме си сметка и какво мислиш? — На всеки от нас се падна по 1000 лева суха пара. По хиляда левчуги братчето ми, ни повече, ни по-малко.

— Бря, викам на ханджията, че то било доходно нещо бе! Че то било келепир! Де, викам, да ни падне пак тия дни още някое такова куче!

— Сст! — вика ханджията. — Мълчи! Само си мълчи! Ще я наредим, вика, ще я нагласим.

Оттеглихме се в неговата стая на съвещание, редихме я, гласихме я и, тебе лъжа, мене истина, нагласихме я.

И сега, братчето ми, паролдоньор и между нас да си остане, ний двамата си имаме дружество, съвсем анонимно, знаеш, с равни капитали и безотговорност. В задния двор на ханчето си открихме кучкарница, знаеш. Завод, един вид, за развъждане кучета вълча порода. Ще си ги развъждаме, знаеш, ще си ги отгледваме и дойде ли пак зимата изведи си едничко в корията, обяви го за вълк, тегли му куршума и така на пет-шест през годината, ще събереш възнагражденията от лесничейството, стойността на кожите и каквото падне от просия из селата. Доходно нещо знаеш, келепир! И най-важното: сигурно, абсолютно сигурно, защото няма да имат ни колани на шията, ни нищо. Ами!